* * *

ПОЕЗИЯ

АНГЕЛ  ПЕТКОВ

В РИТЪМА  НА  КОЛЕЛАТА

Земя, и рохкава, и камениста.
свещена моя, благодатна пръст,
Видяла кръв, сълзи и обич чиста.
не меря твойта красота и ръст!



измерени са те неповторимо -
от всяка гънка свойствено горят.
Най-силните мелодии и рими
са слаби точно да ги отразят.



Обичам те така, че то ми стига
да те зазидам в будното сърце!-
Да те чета неспирно като книга,
да боднат стрък и моите ръце.



В градината на бялата ти сграда,
която вдига корпус младолик,
да те изпивам с поглед и да страдам,
че ми е съдено да бъда миг


2
Историо, какви са ти аршините,
за извървяното от нас,
след революцията през годините.
трасирани с народна власт?



Секунда в бурното ти дълголетие?
Микрон от общия размах
Не вярвам... Те по стойност са столетие,
Което не поема прах!



Познавам ги, защото в тях сме раснали
от първия им люлчин дъх.
И ден по ден сме ги пренасяли
до този юбилеен връх.



От свещите под покривите сламени
и лапите на бавен глад,
до Първа Атомна, с ума и рамото
на старшия съветски брат!



Стопени в пламъка на пещи доменни,
по героичния ни път,
Мечтите някога, сега са спомени,
а коти нови ни зоват



Когато ни вдълбаваш в бронз и страници,
пиши, че дружба се кове,
че по заряд и вярност няма граници,
че ще живее векове!...


3.
Къде отиваш, време златно?
не чуваш ли, сърцето стене!
Преравям пътя си стократно.
и търся дирята след мене...



Ако разсеяно унесен,
разхождаш мислите си с влак,
ще чуеш непонятна песен,
написана в мажорен такт.



Това е песента на джонта.
При хапещ студ и палещ зной,
при него непрекъснат фронт е.
И битият е точно той!



Захапал релсите кръвнишки,
в постеля от зъбат баласт,
гърбът му - мост за двете нишки,
за пътя ни напомня с глас.



А всяка ос го атакува
по хълбока с корав юмрук,
но той задъхано танцува,
от наковалня става чук!



Търпи и бие с едри срички,
които песенно звучат,
да чуят и да знаят всички
че диша здрав железен път!


4.
Обикнах строгата ти песен,
когато бях почти дете.
Сега навлизам в зряла есен,
а любовта ни все расте!



Защо? Отчет не съм си давал,
но аз прегърнах тази чест
да бъда винтче в твойте стави,
частица от горивна смес.



Да дишам с тежкия ти грохот,
обвеян с вятърен загар,
загърбил в трудовия поход,
с наднормения си товар.



За непрестанния ти ритъм
безсънни нощи съм живял.
Не помниш ли? Това не питам -
каквото имах, съм ти дал!



Да бъде устремно и леко,
разпереното ти крило!
Потрепне ли, не бой се! Нека!
От мойта обич е било!


5.
Звънят край мен любимите вагони,
а в мислите ми влакове текат.
В сърцето бият будните перони.
В очите ми блести неминат път!



Зове ме той. В съня дори ме търси,
но не за късно здраве с нощен тост,
а безнадежден възел да разкъсам,
завързан с остър, костелив въпрос.



Един живот наистина не стига,
макар до края му да бъдеш млад.
А бърза той и рано ни настига
с поканата за оня хладен свят.



Но няма друго той да ми предложи,
затуй и там ще съм железничар.
Дано се сети някой да положи
до пирамидката ми светофар!


6.
Животът с проста философия
тече неумолимо бързо.
маршрутът днес е "Варна - София"
и ето ме в креслото вързан.



Разглеждам бегло, бегло пресата,
унесен в делничната проза,
А вече идва стюардесата,
с бонбон и със пакетче "Роза".



Моторите настройват силата си,
с предстартов порив се сражават-
пропадне нейде долу пистата
и облаците се сгъстяват.



След миг просторът пламва слънчево.
Небето ни подлага рамо..
Не е ли туй една романтика, 
за няколко минути само...


7.
Лунна нощ. Над равнината
звездна тишина кръжи.
И до гарата, в тревата,
уморен денят лежи.



При дежурния, неканен
лъхне дръзко мамещ сън.
Телефони и камбани
нададат тревожен звън.



Светлините заиграват,
премъждеят, заблестят
и на пулта очертват
ярък, многоцветен път.



Миг...И трепва полусънен,
изненадания мрак,
Буйно ставите опъне
весел, ранобуден влак.


8.
Долита грохот двупосочен.
Сигнални светлини зоват.
И стръмни пътища се точат.
в съдби, обречени на път.



Това е. Колела и смени...
Животът, в графици вграден,
тъй делнично обикновено,
тече и в празничния ден.



И пак понякога се питам
какво би станало без вас,
без онзи бърз, задъхан ритъм,
на строгия метален глас?!



На пулса в стъпките унесен,
дочувам развълнуван влак.
От грохота изплитам песен.
Прегръщам ви, загледан как



вагоните надуват бузи,
и бягат релсите под вас,
железничари синеблузи,
приятели," На добър час!"