РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ /
ЗИМНО СЛЪНЦЕ
новела, из книгата с новели и разкази, "ЗИМНО СЛЪНЦЕ", 1989 г.
Филдоско Марикин не успя да намери тракторист, който да му докара дървата от Джундин дол. Всеки се бе ангажирал с тоя, с оня, обещал бил, по три курса имал утре, а времето можело да се развали и дори и един курс да не стане!
Утрето беше неделя. Синът, дошъл си за малко от големия град, ''като нищо можеше да помогне,да се свлече огренината, кой знае какви виелици щяха да дойдат после!. Само който си "опечеше" работата навреме, можеше да бъде сигурен, че ще изкара зимата, Синът, разведен, не бе много по-кадърен! Дълго живял в града, той бе позагубил малко силите си, не му спореше моженето по къра.- Все пак си е мъж!- мислеше си Филдоско. - Къде малко ум ще използува, къде с повече сила ще понатисне и пак работата ще стане! Там, в големия град, го караше повече с ума, но тук умът не чинеше много... Умение и хитрост му липсваха, а всяко нещо си е занаят, опит иска, чалъм дири! - По-предния ден си дойде дъщерята, ама тя пък без мъж, още, какво да стори?! Есента Филдоско получи инсулт. Мозъчен удар, както казаха докторите. Лежа близо месец в околийската болница, нагледа се на смърт и мръсотия! Това, инсултът, те прави напълно безпомощен, дори безсъзнателен, когато е в по-тежка форма! А и в по-лека да е, не трябва да мърдаш! Други ти бъркат в гащите, да се облекчиш, други повдигат дупето ти над подлогата. Ако ги има, разбира се! На един стакевчанин, бездетен бе, освен бабичката нямаше кой друг да му изнася буркана. А жена му се притесни, удари я и нея в главата!... И докато мъжът да дойде в съзнание, тя се гътна, та умря!... Нямаше и как да му кажат. Мъжът бе загубил говора си, а не знаеха дали чува, като му говорят на него! Пък и за какво да му казват, за да отиде по-скоро при нея и той ли? Инсултът при Филдоско уж беше по-лек, не парализира напълно някой от крайниците му. Само езикът му беше по- тромав и гъгнив в началото, неповратлив, не можеше, или, по-точно, упорствуваше, опитваше да остава извън устната му кухина, да стои там, дето не можеше или не трябваше. И гласът му бе станал малко вреслив, като при малко дете, от страх, сигурно!
Още като дете, на пет-шест години, Филдодко бе изкарал холера. От други болести не бе патил,, ето, вече цели седемдесет и две години. Не бе ходил и по болници, и по доктори, придобил бе някакъв особено силен имунитет. Когато се видя за първи път сред този ад, той изведнъж загуби шсамообладание. "Сигурно това е краят!" - рече си, с нещо като опит за усмивка на устата, която излезе съвсем грозна и разкривена върху устните му, и те загубили обичайния си бледочервеникав цвят. И макар цял живот да не бе проронил дори на шега сълза от очите си, изведнъж усети в гърдите си силен напън на неверо. тна тежест, на мъка, и се разрева! И от този ден просто стана друг човек, ревлив, и за най малкото нещо от очите . му бликаха, макар и не повикани, огромни, несдържани, капки сълзи!
Дойде синът Рашо в болницата, чак от София, за да го види и да му помогне с нещо, ако това е възможно, а Филдоско ревна като малко дете. Дотича щерката, как бе разбрала/?!/, пак ревна. "Жена му прескачаше с автобуса от село, щом влезеше при него, той веднага захълцваше...
Щерката и жената също неизменно цивреха, при всяко свиждане с него. По-точно, то си нямаше никакво свиждане, просто влизаха в стаята, подпираха се една в друга и се чудеха или питаха какво могат да направят за него, а той продължаваше, както и предишният път, само да ги гледа като безпризорно кученце, на което се е загубил стопанинът.И сълзите течаха от очите му. Тогава Рашо, синът, им каза да не идват по-добре, та да не разревават и Филдоско, по-удобно е да си стоят на село и да отидат дс приберат гроздето от лозето, което така си окапваше, и то като безпризорно, след като се бе разболял стопанинът му и нямаше повече кой да отиде, за да го прибере и подготви обилно родилия се плод за вино или ракия, или пък и двете! Рашо остана в болницата да се грижи за болния и за да реве той по-малко в тяхно отсъствие! А то тук, че си беше баш за реване, беше си, мислеше си вървешком Рашо, докато се щураше по стълбищата и етажите, за да не пречи на докторите да си правят визитациите, и без това за нищо не го търсеха и бакареха, само им пречеше при придвижването им, и на влизане, и на излизане от болничната стая. Чудеше им се, Рашо, на строителите на огромната сграда, къде им е бил акълът на майсторите им, та са направили болничните стаи не като зали, а като кибритени кутийки, да не може човек крака да си отпусне, като седне край своите болни, вечер да. няма къде глава да подслони, когато и неговата глава натежи за сън, след непрекъснатото ходене след или пред докторите, за да чуе някаква свястна приказка и за неговия си болен. Уви, времето за изграждането на болничния комплекс беше много отдавна минало и заминало, нищо и никъде не можеше да се поправи допълнително, а болните все така скоропостижно си измираха по стаите от едно такова непопрвимо недомислие на строителите, а и на котролиращите ги здравни органи и инспекции, като кибритените кутийки в сградите, чиито прозорци и врати през зимните месеци направо не трябваше да се отварят заради дебнещите отвън лоши грипове, а болните изпадаха в кома и от недостиг на въздух за дишане!
Хората мряха като мухи на есен от тия удари. Каква бе тази есен, с тия слънчеви изригвания, никой не знаеше.
И все старци от селата мряха! Такива, дето се блъскат да припечелят, да поработят още, за да си увеличат пенсията!
Гълчеше го Рашо:все повече и повече:
- За какво са ви тези пари, кажи?! Ако ви трябват, ще ви помагаме ние със сестрата. Какво сте се полакомили. да вземат е все повече и повече, в гробищата ли ще ги носите и съхранявате?
- Не! - обясняваха му Филдоско и Марикя, - няма да ги. носим в гробищата, а на вас ще ви ги дадем, ако изобщо останат след нас! Ами че, ето на, животът многпоскъпна! Не си купихте навреме апартаменти, сега двойно и тройно ще давате, ако изобщо успеете да се вредите някога за тях! А кой друг може да ви помогне?
- Абе, не разбирате ли, че. - засичаше ги и дъщерята,- това, дето сега дават като увеличение към пенсията, само ви лъже, за да работите до последно, та по-скоро да си отидете от този свят. Така властта и държавата имат по-голяма изгода, по-голям интерес! Ще си живеят, необезпокоявани от никого, додето могат или искат. Нито една власт не би си позволила да ви осигури пенсия да векувате. Затова ви отпуска
повече само при условие, че работите. А вие, като се юрнете да се трепете по Апекато! Вместо по тридесет-четиридесет години да си получавате пенсията, както е в много други страни, да си гледате рахатлъка, току се гътнете, за три-четири годинки, а дори и за по-малко! Не видите ли що се случи с Миленко Илински?! - намесваше се и синът.Тичаше като бесен, ако може, ако дадат, и две пенсии да вземе. А за една година се оттече в земята! Ами Георги Живин? Нали се уреди, та си взе хубава миньорска пенсия, двеста и кусур върза в кърпата под възглавницата! И какво стана после? Юрна се да гони Михаля, конете на стопанството много му дотрябвали, тракторите... След погълнатия в огромни количества в рудниците на Чипровските галерии прах, който съвсем за кратко време се превръща в гипс, от смесването си с водата на организма, а след това се спича като камък в човешкото тяло и всичките му жизнени функции на това прекрасно все още, гледано отвън и отстрани, човешко тяло, изведнъж спират завинаги и животът на човека приключва, не стигнал и до икиндия за този хубав, но не за него, Божи ден, отива си завинаги?! Георги Живин, имаше малко човекът късмет, два-три месеца се задържа, но в крайна сметка и той стори това, което единствено бе останало още да направи , отиде си, та се не видя повече, предаде Богу дух! И за какво му бе притрябвала допълнителна пенсия, да вземе човек да го попита, ако това все още е възможно да стане? Нито конете на стопанството му трябваха повече, нито тракторите, нито дори въздухът на мината, за който от мало до голямо се знае, че рано или малко по-късно калцираше завинаги абсолютно всеки жив организъм!
- Стойте си у дома по-добре,,, На нас са ни нужни живи старци на село, като ви дойдем, да има кой да ни посрещне, да има при кого да свърнем, да ни лъхне топлотата от посрещането му ! - продължаваше да недоволствува синът.- Не са ни нужни парите ви...Човек може да мине живота си и с много, и с малко ...
- Да, ама не виждате ли другите какво правят? По два-три апартамента взимат, по две и по три коли карат, като си дойдат! - упорствуваха и старците. - Само вие ли излязохте толкова калпави, та не можете никъде и за нищо навреме да се вредите?
- Другите крадат, рушвети взимат или дават, а ние това го не можем, а и не искаме да падаме толкова ниско, затова е така при нас, така да знаете!
- Абе, знаем си ние, знаем си, че крушата не може да падне далече от дървото, така си е! - тюхкаха се на свой ред и старците, - ама кажи какво можем повече да сторим и ние, като също не сме порасли навреме и досттъчно?
