ПУБЛИЦИСТИКА

ЛУЧИЯ ЦВЕТКОВА

АНТОН - ЧОВЕКЪТ И ГЕРОЯТ 

"Те в раните люти посипали сол - като жар Скърцал зъби нечуто .. И как ли без вик издържал? "Не човек, а желязо!" - просъскал агентът фашист. Тихо мъртвият казал: "Не, комунист! ... 

                Из "Балада за комуниста" oт Веселин Андреев. 

Ако бе останал жив Aнтoн, легендарният партизанин - герой от баладата на Веселин Андреев, ремсовият деятел, нелегалният, редовият боец от партизанския отряд, от партизанската бригада, политкомисарят, човекът - комунист Стефан Минев, отдавна щеше да бъде във възрастта,когато
Няколко години по~малка, сeгa сестрaтa на Aнтон е също вече във времeто на зрялата равносметка, на спокойните годишнини. Но от очите й не спират сълзите, така както не са спирали нито за миг и от очите на майката, и от очите на бащата, до деня на смъртта им. "Той бe спечелил за борбата не само семйството си, чичовците си, жените им - споделя ятакът и партизани­нът, човекът, на когото и досега викат Радека • Никола Радев. - дори и малките деца на братя Плъкови помагаха с каквото мoraт."Човекът Антон, макар и все още да не е взел това силно име, силно име, съвсем логично ще стигне не само до него, но и до своеобразната му по, комунистически рицарска защита. Той ще оправдае напълно не само името, наследено от големия, от страстния борец и революционер Антон Иванов, след катo е интерниран един-два пъти, при поредния опит да бъде арестуван и отново интерниран, преминава в нелегалност, а по-късно отива и в партизанския отряд, за да се върне при нас най-напред като герой на баладата, човек от легендата, останал такъв преди това дори за своите другари по оръжие. Но още по-преди, преди да стане всичко това, Антон е бил човек на действието, на подвига - ежедневния, безпримерен подвиг да се бориш,почти невъоръжен, срещу до зъби въоръжения враг. "Всеки бързо разбираше, че той изисква най-много от себе си, че е другар, на който можеш да разчиташ докрай, във всичко. Внушаваше това и с най-малката си постъпка, Но никога с думи,.," - ще напише после, години по~късно, приятелят, пиаателят. Авторитетът, който има сред другарите си Стефан Минев - Антон, е из граждан стъпка по стъпка, още от първите му крачки в борбата. Авторитет на безкомпромисен революционер и бopeц. Още тогэва младежите го обичат, вслушват се във всяка негова дума и съвет. Разкрит, след убийството на двама нелегални в Копривщица, крил се в София и заловен от полицията, той не издава никого, дори и когато срещу мун застава агент-провокатор, довчерашен негов другар. Не признава нищо и когато друг младеж, от неговото село, е разкрит в Панагюрската гимназия и го издава. Не проговаря и в Пети полицейски участък в София, където го препращат на "специалисти" по воденето на разпитите . Четири месеца го бият, без да успеят да го пречупят. Интернирват го в родното му село, но след два-три дни отново го търсят, да го пращат по-далеч. У дома, където са го отвели да си вземе дрехи, Стефан Минев "изчезва" ~ докато полицаите го чакат да се приготви, той хваща близката гора Побоищата в полицията са съсипали здравето му, но не и волята му да се бори докрай. След нелегалнотiта, включително и в родното си село, при верните чичовци, в края на септември 1943 гoдина той излиза в партизанския отряд, за да загине след по-малко oт година, на 2 юни, 1944 година. Фашистите дoри не съзнават в какъв голям ден избират мига за нeговатa, Aнтoнoвa, смърт! "Майка ми много страдаше за него, сякаш предчувствуваше близката му смърт - разказва сестрата на Антон. - Спомням си, дойде си той една нощу дома, отидох да й обадя, а тя веднага: "Какво? Убили ли са го?" Но щом го видеше, тя забравяше и страха си, и страданията, които ни причиняваха, гледаше го, слушаше го и беше готова да изпълни всичко, което iой поискаше." Нечовешки са инквизициите, с които искат да го на­карат да проговори". В полусъзнание, сутринта на 2 юни, в родното му село, палачите го изтезават публично, влачат го за кракатаа по стъпалата на училищната сграда, като главата му, оставена свободно, пада с трясък от стъпало на стъпало. Иван Радев, председателят на съвета сега, тогава невръстен хлапак, е запечатал този момент неизличимо в ceбe си. Нищо не може да го накара да проговори, камо ли пък да каже къде е отрядът, както са се надявали палачите. Антон мълчи. Той дори не би попаднал в ръцете им, ако не се случил точно в тоя момент, когато вече, направил пробив в обкръжението и се измъквал, не го застигнал припадъкът, безсъзнанието. Антон докрай ще мълчи, без да издаде отряда, дори когато го заравят полужив в ямата край река Дълбочица... Говори Антон след смъртта си, - със своя подвиг, със своя пример. За нас той не е само човек от легендата, от баладата. За нас той е от живите по-жив - самото безсмъртие. Дори и датата на смъртта му - 2 юни, е дата на безсмъртието! хората празнуват щастливи юбилеи, годишнини. Не смъртта го превърна в легенда, в подвиг и пример за подражание за връстници и за потомци - на Антон целият му кратък, труден, но изпълненс блясъка на отдаденьа революционната кауза томците - на Aнтон целият му кратък, трудeн, но изпълнен с блясъка на отдаден за революционната кауза живот бе един постоянен подвиг, една продължаваща, несвършваща легенда, един àвладяващ пример. Не слчайно той бe избрал за свое партизанско име това на копривщенеца, секретаря на ЦК на БКП Aнтон Иванов! Не е случаен и фактът, че Стефан Минев - Aнтoн достойно защити честта на разстреляния си патрон. При нас, наследниците на неговото безсмъртно дело - вече много поколения, той дойде най-напред от баладата на поета, партизанина и приятеля - Веселин Андреев. С проникновение сме декламирали тези строфи, мислено коленичили пред образа и саможертвата на Aнтoн. С часове, с дни сме стояли замислени пред величието на подвига и примера - Стефан Минев. 
Aнтoн бе един идеал за младото поколение, знаме на нашата младост, вдъхновението, смисълът. За всички ни той бе неподражаемият герой, големият човек, истинският комунист. "Когато прекрва прага на Копривщенската гимназия през 1923 година, Стефан Минев заварва два воюващи лагера / в единия са прогресивните ученици, организирани в тайни марксистко ленински кръжоци на РМС, а в другия -легионерите разказва Стоян Мичев -Ильо, политкомисар на отряд Георги Бенковски. - Без каквото и да е колебание Стефчо веднага застава в редиците на прогресивната младеж. Като ученик в четвърти клас става активен член на РМС, а в пети вече е отговорник за четвъртите и петите класове и взема дейно участие във всички прояви на връстниците си -разпространяване­ нa позиви, окачване на червени знамена, празнуване на Първи май". Нашият народ има една поговорка за времето, която често използува и за да характеризира положителните или отрицателни качества на хората:"Сутринта" на Стефан Минев е светла, радостна, пълна с обещания за добро развитие. Различни причини му пречат да бъде най-добрият сред учениците - изключват го, интернирват го, много време му отнема и тайната организацонна работа, но нищо не може да го отклони, да му попречи да бъде един от най-добрите - като човек, като ремсист, като бъдещ комунист и борец - с оръжие в ръката, за правотата на своята кауза.Времето все повече ни отдалечава от него, от неговия кратък, но съдържателен живот, от деня на неговата смърт, а той ни става все по близък, все по необходим.. Ocтаряват и си отиват от този свят и неговите бойни другари и връстници, неговият голям приятел и съратник, Андро, отпразнувал щастлива шейсетгодишнина. Но и до края на живота си той, приятелят, другарят, писателят, съпартизанинът, не може да забрави Стефчо- не по-малко пламенния, не по-малко смелия, и, по стечение на обстоятелствата, които го затварят в своя омагьо-сан кръг, - страшно силния, безкрайно силния, неустрашимия, дори пред прага на своята смърт - Антон! Не само връстниците му остаряват - остаряваме дори ние, дето сме израснали със стиховете за подвига му - годините ни, поколение след поколение, изпреварват неговите. Антон си остава млад, безкрайно и страшно млад, загинал, пре­ди да навърши своите двадесет и седем години. Всички ние, кои­то сме закърмени с баладата на Веселин Андреев, знаем много, може би всичко, за Антон, нашия пример за честност, другарство, всеотдайност, саможертва, без нито мисъл, че това e висша степен на героизъм, на подвиг, а всъщност знаем малко, твърде малко или почти нищо за него - толкова е останал неизме­нен в нас образът му, примерът му, толкова е останал незабравим последния му час и миг. "Среден на ръст, набит, як, с дълбоки кестенови очи, малко мечтателни и същевременно силни, с големи мъжествено красиви устни, широк, заострен нос, остра коса - хубав, одухотворен момък .." -тaкa го е запомнил в себе си него­вият боен дpугap и приятел Андро.
"Антон е един от хората, пред които съм изпитвал дълбок респект - още тогава, макар аз да бях ceкрeтaр на комитета" - припомня си тогавашният сек­ретар на околийския комитет на РМС в Пирдоп и писател и общественик Веселин Андреев. "Аз и сега често преценявам постъпките си, преценявам себе си - като се питам: какво би казал Антон?" - споделяше зрелият чо­век, шейсетгодишния юбиляр.
"Стефан Минев - Антон, е роден на 29 декември 1917 година в бvдното ни полубалканско селце Лъджене, сега Антон, Софийско, разказва председателят на съвета в селото на Антон - Иван Радев. Стефан бил най-личният, най-интелегентният сред момците, най-умният, най-ученият. Него всички са го обичали - до такава степен, че, след като много пъти са го виждали - случайно или не, след като през един период той с месеци стои в къщата на чичовците си, бра­тя Плъкови, вече преминал в нелегалност, никой не го издава на полицията. А той не само се е криел през това време - през деня чете и наблюдава движението в центъра на селото, разположението на силите, през нощта обикаля селата по ремсови акции!" Стефан Минев - Антон, има кратък, но сложен, из­пълнен с динамика и смисъл житейски път. Още от малък той е слушал разкази и легенди за своя чичо Дойчо, участник в Септемврийското въстание. Още ученик се озовава в центъра на революционния кипеж. Отказва се от търговската кариера, от търговското образование в
Столицата, но не и от размирния дух на Копривщица, тази на Каблешков, на първата пуш­ка oт епопеята през Април 1876-тa, oт Копривщица на Дебелянов.Твърде млад, той не просто участвува, наравно с другите, в марксическите кръжоци, но и е отговорен за съдбата на своите единомишленици, отстраняват го, за десет дни, oтстранявaт го завинаги, от всички училища в царството - без да могат да го пречупяi.· Той вече не може без тази среда - изгонен от Копривщица, той ще се заеме с младежите от своето родно Лъджене, ще организира връстницпте си от Душанци. "Майка ни имаше голяма слабост към Сiефчо - разказва сестра му, Найда Минева. - Но тя не само никак не пречеше на . заниманията му, но и нескрито се гордееше с него. Така беше и с баща ни, макар. че той бе по-суров човек. И той, и майка ни, и аз, се включихме да помагаме по-късно при организирането и запазването на партизанския отряд. Чичовците ни - Стефан и Христо Плъкови, бяха не само по-стари от Стефчо, но и с по-други идейни убеждения в началото. Стефчо и тях спечели за каузата на борбата - единият отвори кръчма, другият - бакалница, за да става по-лесно снабдяването на отряда с продоволствие.Кой би могъл да се сети, че заможни, сериозни хора, още по-сериозно подпомагат нелегалната борба? Разкрити от полицията, братя Плъкови бяха разстреляни няколко дни преди да загине Стефчо ...