ПРОЗА

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
ВЕЧНО ЖИЛИЩЕ
Из книгата "ЗИМНО СЛЪНЦЕ", 

разкази и новели, 1989 г.

Посвещавам на жена ми, Ваня МЛАДЕНОВА

(Продължение от бр.8(13), 2015г.)

Нетърпеливи и нервни, изнесоха отвън, пред портата, приготвените отпреди инструменти,,- кирка, лопата, мотика, гребло. Излязоха и те отвън, да чакат, като мине каруцата, да ги натоварят.Повечето от старците не бяха в състояние да изнесат чак до гробището дори едно гребло само.
Гробището бе в по- високия, източен край на селото, къщите преди него бяха разположени най- малкото на стотина метра по-високо, отколкото в останалите махали на селото.Самото гробище бе сякаш възседнало самия пъп на баира, който се беше оформил там!

От към махала Трабеж най-сетне се зададоха магарето и каруцата на Ванко Поповски, а след тях и самият стопанин. Филдоско бе изпълзял, криво-лево, чак до самия площад, който отстоеше едва на четиридесет-петдесет метра от портата им, не го свърташе да стои на едно място и да чака.

Ванко бе строг, но справедлив и услужлив човек. По-голям бе на години, може би, но по-здрав и запазен.Имаше си магаре и каручка, за да го впряга в нея, когато се наложи, около тях се и крепеше физически. Живееше в западния край на селото, затова го и избраха него да им извозва инструментите - като тръгнеше от тях си, минаваше край повечето от къщите, където бяха останали още живи хора.

Ванко дори покани Филдоско и баба Марикя да се качат, та да ги повози, докато започне стръмнината.

- Там,- рече той, - магарето няма да може да ви изкара, заедно с инструментите, но тука ще може!...

Филдоско и Марикя не се съгласиха да се качат на каручката.

- Ние сами, Ванко!...Полека-лека... - рече Марикя...

- И с Божията помощ, ако е речено! - опита се да се пошегува Филдоско.

И затепаха с калеврите, които бяха навлекли на краката си, след каручката и магарето: клис-клис... Филдоско, както винаги, се подпираше на бастуна, Марикя се държеше за почти безчувствената му лява ръха...

Когато пристигнаха на гробището, слънцето вече бе поизхвърчало на хоризонта. Филдоско, позапъхтян от изкачването на стръмнината /нарочно не се хвана за ритлата, за да го тегли и него магарето, от жал за добичето, и на него не му беше лесно с тая камара от нахвърляни в каручката всякакви селски инструменти!/, понечи да се поразсъблече, или.поне, поразкопчае, бе позагрял доста по нанагорнището, но Марикя го възпря навреме, дори да не се и опитва:

- Нали не си забравил как си навлече оная невралгия от събличането и "отдиха" под ореха на Киселка, в Кайцовото землище?! И там тогава беше решил да се поразсъблечеш, след като си размахвал косилото и косата до обяд!

- Добре де, добре! - не пожела да се съпротивлява повече този път Филдоско.- Няма да се разсъбличам повече, ще те послушам!...

Бяха надошли вички стари от селото . Тези, дето си имаха живи бабички, с тях! Но отнапред бяха решили, че всеки ще си очертае мястото, дето ще бъде вечното му жилище и ще започва да копае. Старците, които евентуално. завършат първи, ще отидат на помощ на по-изостаналите в работста... Ванко Поповски бе направил нещо като предварително събрание, докато да дойдат Филдоско и Марикя. Направо тук, сред рукналата зеленина на земята.

-Да вземем, например, Филдоско и Марикя! - обърна се отново към насъбраните селски хора Ванко Поповски. - Колко биха могли да изкопаят до вечерта двамата? Само тревата едвам да опоскат, а и това би могло да не успеят да направят! Нека да направим друго - ще копаем всички, на смени, трап след трап! Ще работим, докато изкопаем за всички ни по един! Първо ще започнем да работим за най-безпомощните!

- Филдоско и Марикя? - попита някой.

- Така предлагам!- рече Ванко.- Аз съм съгласен! - намеси се Антица,, братовчед му. - Той винаги беше съгласен с това, което предлагат другите. Или решават... - Добър човек беше, с никого не се беше скарал досега, но прекалено бързо се съгласяваше с другите, дори и когато не беше на същото мнение по засегнатите въпроси, т е., несъгласен!..

- А как ще им кажем?- попита Паланкас. Тоест, какво? Неудобно е, все пак, разбираш ли, да им кажем, че с тях ще започнем!... Все едно, че сме определили те първи да умрат!...

- Аз се наемам с тази работа - рече Ванко. - Мисля, че ще съумея да им обясня. без да ги докача с нещо...

По това време притигнаха Филдоско и Марикя

- Добър ден и помага Бог! - поздрави Марикя старците и бабичките, дошли преди нея. Те се бяха изправили, подпряни на инструментите, с които до преди миг бяха работили, някои - на плочите и кръстовете, с които беше осеяно гробището.

- Добър ден и Бог да ви е на помощ! - отговориха нестройно те. Марикя и Филдоско се спогледаха, какво да правят - да останат ли и те тука, където, явно, нещо важно се решаваше от насъбралите се, или да вървят по-натам, където са погребвани хората от тяхната фамилия.

- Ние нещо като събрание си направихме, - засмя се, малко смутен, Ванко.Поповски. Беше висок и все още непрегърбен старец, въпреки натрупаните вече доста лазарници зад себе си. Цял живот бе овчарувал, най-напред на стопанството, после на т. н. частни кооперативи. Събираха, през лролетта двадесетина люде овцете си в един булюк, наричан от тях сагмал, избираха измежду всичките най-изявените и най- справедливи, доказали се с труда си, заедно, като добри хора и овчари, които милеят за стоката, и своя, и чужда, "назначаваха" ги за постоянни водачи на бюлюка, през деня, и за пазачи, за през нощта. Събираха от всеки собственик нещо като такса, според количеството на стоката му, за да платят на пролетно- летните овчари за труда им, положен в най- горещите месеци на пролетта и лятпто, после оставаше само да се спазва предварително съставения график за добиване и разпределение на млякото, на обяд и вечер, а понякога и сутрин и да следят мерителните съдове да бъдат винаги прясно изпарени с чиста, вряща вода, за да не заразят току-що издоеното мляко със спори или бактерии, докато бъде прибрано при временните си, а после и постоянни собственици, до изчерпването му при консумацията. В някои сагмали собствениците на овцете и козите, /защото и козите "помагаха" при производството на сирене за зимата, като подобряваха качеството и здрсвословността на бъдещия хранителен продукт/, се редуваха по определен, съставен от тях самите ред, при пашата и обслужването на стоката по време на доителния период и когато дойдеше техния ред да пасат и доят добичетата, вършеха безплатно всичко, което бе нужно и така никой на никого нищо не дължеше.Заедно, по определен ред и начин, правеха всичко неообходимо и то им излизаше безплатно и по-качествено! Та в тия летни лагери със стоката беше изградил своя голям авторитет на сериозен и невероятно справедлив човек Ванко Поповски и когато и каквото кажеше той, всеки от селските хора знаеше, че ще стане точно така, както е обешал той и няма да има разминаване никъде между думи и дела. Сега всички в селото с основание и безкрайно вярваха на думите му и безропотно се подчиняваха на справеделения ред, който той винаги узаконяваше за всяко свое започнато дело, защото така и завършваше, със строго спазване на реда и закона до самия край на начинанието.

На никого нито грам повече мляко не даваше Ванко, когато се наредеше край него,но и нито грам по-малко! И никога не облагодетелствуваше и себе си... За него можеше да не стигне мляко, но за другите трябваше да има достатъчно, поради това си водеше и лично счетоводство. ако поради някаква причина е дал в повече или по-малко, да може това да се изясни своевременно...

- Филдоско! - обърна се той към подпрялия се на бастуна си съсухрен, изпосталял човек.

Марикя незабавно ококори в него сякаш изцъклените си, от годините, очи. Тя си бе внушила, че не дочува дип добре, та се стараеше да гледа в упор човека, с когото разговаряше, по движението на устните му още да разбере какво й казва или е искал да каже дори...

- И ти, Марике! - кимна Ванко и към нея.

- Думай, Ванко! - подкани го и Филдоско.

- Думай, думай! - повтори като ехо и Марикя.

- Не знам дали ще ме разберете правилно, - почеса се по врата Ванко. - Малко е трудно да ви го обясня. но докато да дойдете, след мене и каруцата, ние тука решихме...

- Ти ще кажеш какво! - поразмърда се на мястото си Филдоско. - Щом сте решили нещо, което ни касае, ще ни го кажете...

- Дали няма да ни върнат? - уплаши се Марикя. Като не ни бива и двамата... - - - Само да не се засегнете нещо, - предупреди Ванко и това вся нов смут и у двамата. - Понеже не искаме да ви засегнем. Напротив, искаме да ви помогнем...

- При нашето положение човек само да се засяга, Ванко! - подсмъркна от хлада Марикя. - Кажи, кажи, хора сме, ще се разберем... Дори и да ни засяга нещо...

- Не, не в лошия смисъл на думата, не! - повтори като на себе си Ванко. - Става дума за работата, заради която сме дошли - поясни той.

- Кажи, кажи! - обадиха се едновременно и двамата старци. Разбраха, че не е за лошо и сякаш че им поолекна малко, поеха си малко дъх. А то, ако бе това, което си бяха помислили, без да се бяха договаряли превварително, че ще ги върне и положението им ставаше едно никакво, съвсем отчайващо... Да не дава Господ! За къде са, така немощни, че и без собствени трапове накрая, да приютят в тях телата си, като си тръгнат от този свят!?

- Искам да се разберем правилно, - започна пак отдалече Ванко. - От това, което искаме да направим, не трябва да оставате с впечатлението, че... Че вие ще си тръгнете най-напред от този свят, та затова за вас първо ще копаем траповете. Напротив, никой не знае кога и кой ще го повика на небето.-

Ванко отново неспокойно се почеса по врата.

- Искам да кажа, че, такова, ние решихме да променим уговорката...-

Филдоско и Марикя отново неудържимо настръхнаха, в очакване на нещо недобро да им каже...

- Рекохме, - заговори отново Ванко- не всеки поотделно ще копае, кой колкото може или иска и докато може или иска, а после другите да му помогнат, а обратно, всички започваме да копаем на едно място и ще се сменяме, кой когато се поумори. Щом едната група каталяса, започва друга, от по-отпочиналите...

Ванко се позамисли.като че ли за миг, после решително пристъпи към най- трудната част от своята реч:

- От хората, на които ще им е най-трудно да се справят сами, от тях ще започнем... Вие няма да ни се разсърдите, че сме избрали вас като първи. Най-напред за вас, за тебе, Филдоско и за тебе, Марике, ще помогнем...Аз казах вече, това не означава, че вие първи ще си тръгнете от тук, "късметите" ги раздава друг, вие знаете кой, не съм аз. Просто смятаме, че е редно, най -напред на вас да се притечем на помощ. Да не се притеснявате, че другите копаят, а пък вашата работа върви по-слабо. Разбирате ме, нали?

- Разбрахме се, Ванко, разбрахме те много добре, ти ни обясни като нормален човек...И не намираме нищо обидно в това, което сте измислили тук,

докато дойдем с Марикя. нито пък нередно - поизправи се малко повече и Филдоско. Премести бастуна в другата си ръка, дето не държи и веднага го изпусна на земята...- То, ние и без това се чудехме за къде сме с тези по два леви крака!

Наведе се, та си вдигна бастуна, но с другата ръка, по - можещата, дясната, изправи се.

- На нея, на Марикя, лявата й ръка не работи, не може да задържи нищо с нея, а на мене и левия крак не е в ред, от удара, и лявата ръка не е... Кракът изтървава и галоша, ако не е закопчан по някакъв начин за него, понякога си шляпам ей така, бос с единия крак, и не усеща това, а ръката изпуска хляба, като го взема с нея, не може да го удържи и да го стисне, по- точно, макар да е нищо и никакво нищожно залче... Ама какво да се прави?! Като сте тръгнали вкупом вие всички, ние в къщи ли да си стоим? Макар че по-скоро и здравата ще ви пречим, с непохватните си ръчища или крачища, но няма как другояче да стане...

- Ако трябва, месец ще копаем единия трап, още месец-два - другия! - рекохме си, ама все някак ще ги изкопаем,,, - допълни словото на мъжа си Марикя.

- Е, това ни беше грижата! - обърна се Ванко към останалите старци и старици. някои от които бяха дори и насядали или наклякали върху разровената тук таме вече пръст покрай гробовете на предшествениците им- как ще приемете предложението ни? Защото преценихме, че така е редно - да започнем от вас най-напред... А кой ще бъде след това на реда, друг ще решава, вместо нас. Хайде, водете ни сега при траповете на вашата фамилия, да ни покажете къде и какво ще правим!...

Като че ли планина се срина от мършавите плешки на Филдоско и Марикя,след като чуха какво са решили техните съселяни. Идваше им да хвръкнат от, звучи кощунствено, но, така си беше, от радост, че се е намерило решение и за тях двамата, те предварително знаеха, че никого не биха могли да стреснат или изплашат в малко поизоставените през последните години селски гробища, ама нейсе... Идваше им да хвъркнат и да продължат да хвърчат пред братята си по съдба - изоставени на произвола на едни натрапени държава и власт, но и на това, знаеха, че не са способни, та трябваше и да си затраят. Слънцето вече бе поотскочило към високото на небето и сякаш се стягаше да ги поизпържи още по веднъж поне, макар че не му беше домъчняло кой знае колко за тях, нито пък и имаше какво повече да търси у тях. Усойно и злачно място бяха избрали за покрив над главите си и място за вечно жилище някогашните им, далечни и почти забравени и от тях, и от времето, сродници и близки по кръв хора. с много тишина и спокойствие наоколо.