РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ
/"ДЕТСТВО МОЕ, ПЪРВО И ПОСЛЕДНО"!/
4. ВЛАШКАТА ЗЕМЯ
Горе, от Болван, можеше да се видят Дунавът и Влашката земя. Като се качиш на върха на Гламата, каменният баир откъм северната страна на селото, от там можеш дори да полетиш, ако решиш да се заловиш за
опашката на някой перест облак и така да, както си го викахме ние помежду си, обиколиш над цялата Земя. Вечер там човек можеше да си хване някоя и друга звездичка, толкова ниско се надвесваха те над темето на гламата или
върха й, както си го наричахме ние, децата, Месечинката винаги беше с тях, до тях, сякаш за да ги наглежда и пази да не им се случи нещо лошо... Звездичките бяха едни такива, сини-сини и треперливи, много мънички играчки, закачени сякаш на небето, за да ни светят, заедно с месечинката, после с една особена, далечна и студена светлина и за да ни и пази, и наглежда тя, заведно с млечнобелите, кълбести облаци! Инак ще се изтърколят от небето чак на земята, защото после няма да могат да се върнат сами горе, отново по местата си и за хората ще бъде мног трудно да се придвижват нощем по земята, а няма да могат сами, без Божията помощ, да си ги върнат горе, на небето и поставят отново по местата им! И, наистина, тези бляскаво красиви нощни звезди като че ли носеха светлината отзад, зад себе си, здраво държейки я, за да не се разпилява излишно по огромното нощно небе, светлината им идваше някъде отзад, а не от самите тях. Гледах сивопепелявото, с огромни за моите представи на дете, размери, небе осеяно и с по-светли, и по-тъмни греещи студено кристалчета и си спомнях думите на баба ми Антица, майката на моята майка Рада. че това са душите на умрелите преди това хора, които гледали отгоре, след като се пренесяли там, и следяли и нас, децата, дали сме послушни или продължаваме все така да си пилеем времето, дадено ни, за да порастем и поумнеем, та после и ние да си родим и отгледаме, и наши си деца, но те да могат да станат малко по-умни и по-послушни от нас, да не правят толкова много пакости и золуми по земята, върху която живеят.
- Ние само денем правим пакости? - опитвах се да се измъкна аз и да "натрия", своевременно, носа на .баба, че не ги разбира тия, нашите, съвсем детински, работи.- Вечер и през нощта само спим и сме много кротки, кротки, досущ като агънцата.
- Ама те и през деня гледат, звездичките... И Месечинката! Винаги, и по всяко Божио време, - опитваше се да ме убеди трайно баба ми Антица, -Те друга работа си нямат горе, на Небето, само това правят: гледат зорко, да не пропуснат нещо важно и в повечето случаи си записват всичко, което сметнат за значимо и важно, защото и на тях могат да им се скарат, ако са изпуснали някоя случка и, особено, извършителите, защото е важно лошите да бъдат възспирани навреме, за да не могат да извършат поредните си злодеяния и по този начин да си навлекат гнева на всеблагия наш Господ, - бързаше да ни убеди трайно и навреме грижовната ни баба, която по цели дни и нощи прекарваше в компания с нас, внуците си: аз, Радко, със сестричката ми Лучи, дошла на този свят седем години след мене, братовчедите ни Надко и Денчо, синове на тетка ни Жика, или Живка, както е точно името и, които жиеееха в много далечното, както ни се струваше по това време, село Карбинци, с вуйчо ми Дони, /но често идваха при нас, сред планината, защото при тях беше само равно и голо поле, опечено от слънцето, една-единствена бара или река, която минаваше край селото и край съседното, почти залепено за него село Попниколаево. Двете в един и същи ден си правеха сбора, или събора, Празника на селото, за който ние винаги им ходехме на гости, - да го празнуваме заедно и където можехме да видим какво ли не интересно и впечатляващо, но никога и на никой от нас не омръзващо, дори сантим, за нашите ненаситни и лесно и от най-малкото видяно впечатляващи се детски души. Нончето беше също братовчедка. третата по възраст след мен и Надко /Денчо беше по- назад в подреждането/, дъщеря на вуйчо Милко, който беше получул заболяване на сърцето от преживяния страх и ужасите на англо-американските нощни самолетни нападения в края на Втората световна война, когато почти всяка нощ са идвали да бомбардират най-големия по това време град и столица на България, София. Били са заедно с баща ми Цветко, и двамата по това време полицаи в Столицата, сред ужаса на сгромолясващите се и сриващи се сгради, затрупващи стотици от бягащите без път и ясна посока и не можещи никъде да намерят спасение под развалините, софианци..Вуйна Тота, майката на Нончето, се мъчеше да удължи живота на мъжа си, като се грижеше денонощно, бих казал, за болния ми вуйчо и неин съпруг, баща на Нончето, който, очевидно, си отиваше от света на живите, затрупан отвсякъде със и от възглавници, за да го поддържат, доколкото е въсможно това, полуседнал в леглото, тъй като не можеше безболезнено да заема друга поза. Сред внуците на дядо ми по майка, Георги, или дядо Аджо, както си го наричах аз, защото и другия ми дядо, по баща, също беше Георги и трябваше да ги разграничавам, когато говорех за някой от т тях /главно, да се оплаквам и по-точно, от майкиния баща/ това съм го описал в по-предни страници, в началото!/.
Мислех си, че ме премята, нарочно, баба ми Антица, зяпах известно време по цял ден цялата шир на небето, за да видя дали и през деня ще има някоя звездичка там, горе, под изгарящия ни с жегата си небосвод, за да ме наблюдава какво правя и съвсем скоро се убедих напълно.че баба има право да казва така - и звезди можеше да се видят и посред ден, а дори, и Месечината! Знаех, че и Луната, както и казваше още баба ми Антица, гледа и през деня, а не само нощем, как си играем навън ние, децата, денонощно наблюдава нашите нескончаеми игри. И не се стигало само до там, а и до много повече: звездичките и месечинката си имали и тефтери, едни такива, голями небесни тефтери, в които си записвали абсолютно всички наши лудории, особено пакостите ни, за да ни потърсят, като дойде време за това, сметка, отговорност за лудориите ни и ако разберат, че хич и не сме и помисляли да станем някога по-добри и справедливи, главно, баба подчертаваше това, като го повтаряше по няколко пъти, за да го запомня добре и да го казвам и на другите деца, също така много палави и не винаги послушни и през деня, и през нощта, като мене, та Бог да ни прощава отвреме-навреме по някоя и друга пакост. Така, още дори не пораснал достатъчно голям, аз съм щял да се освободя от повечето от провиненията си и кавто стана мъж, ама истински, голям, да бъда много по-добър и справедлив човек, почитан от всички, някои дори и по-големи от мене, но също така добри и справедливи като мен самия!
- Бабо, а може ли да ги преброя?- попитах наивно аз, като че ли не знаех, още от много по-малък, че небесните звезди са на практика неизброими, както е положението и с душите, които са се преселили на небето да ни светят като звездички отгоре, но баба ми Антица не оставяше никога, нито един мой въпрос без отговор и то такъв, че да бъда съвсем доволен. независимо дали и друг път съм я питал, и все за същото.защото след време и ние ще идем.
- Че как да не може, бабиното? Започвай веднага да броиш и ще видиш колко много души са отлетяли на небето, колко много звезди палят нощните си лампички, за да осветяват пътя ни към тях, да имаме време да го запомним, докато се наложи да тръгнем и отидем при тях! Защото, след време и ние ще светим, заедно с тях, отгоре, от небето!
Тя, нашата мила баба Антица, беше като енциклопедията, с която щях да се срещна, години по-късно и която беше "способна" да ми отговори на всеки въпрос, който решавах да й задам и по всяко време на денонощието, дори и когато всички около мене отдавна са си легнали, а и спят вече втория или третия си сън.А аз още от малък обичах много да се забавлявам и още повече да зная какво ли не, така че не оставях на мира никого, по което и време да е в денонощието, стига да бях аз самият събуден и поне донякъде бодър!
Броях усърдно и на двете си ръце, но можех само до десет, колкото са пръстите на двете ми ръце. Имаше още десет пръста и на краката ми, но тях ги бях отписал, понеже в обувките нямаше как да ги докосвам с пръстите на ръцете си, за да отмятам преброеното. Веднага разбрах къде "куца" работата и ревнах като съвсем малко дете и поисках баба ми да ми помага в броенето, по-скоро я помолих тя да брои и пресмята с пръстите, а аз само слушах , отмятах и запомнях крайните цифри, за да върви общата ни работа по-бързо и качествено. Баба броеше много добре и ре- зултатно, ако продължавахме да я караме все така, при това и повече дни, можехме да преброим и населението на Земята, при това и живите, край нас, и умрелите, които ни светеха с лампичките си отгоре, на небето.
Така, постепено, се научих да броя и до двадесет, после до тридесет, стигнах дори до хиляда, до десет и до сто хиляди, дори до милион. Естествено, не веднага, а след множество дни упражняване с баба Антица, която и тук се оказа нещо като бъдещата енциклопедия, с която щях да се срещна напред в годините, които ми предстояха в моя, и весел, и труден, понякога, живот, но аз много се гордеех и фуках направо, така да се каже, с моето можене и сложих "под ключ" всичките си връстници, които хем не можеха и не знаеха и половината от това, което аз знаех и можех, хем нямаха и баба като моята баба Антица, която да им отвори очите и "промие" мозъците, както допълнително ми обясняваше тя своята мисия в семейството.Тя беше човекът, най-близък и нужен на нас, хлапетата, с които прекарваше по-голямата част от всяко наше земно денонощие и беше неотлъчно край нас, за да ни отговори, точно и правилно, на всеки зададен от нас, внуците й, въпрос. Така че ние всичките - аз, Надко и Денчо /по-късно/, Нончето, Замфи или Замфир, синът на вуйчо Анто и вуйна Верка, сестричката ми Лучи, дошла в нашата компания по-късно, заедно с другите ми двама братовчеди Гошо и Кирчо, деца на вуйчо Борис и вуйна Вита, си живехме съвсем щастливо около великата ни, бих казал, баба Антица и само вечер, но не винаги, оставахме с родителите си, много строги и много страхливи едновременно, които все се бояха да не се издъним за нещо и някъде, да не обидим някого, да не се сбием с някой от връстниците си и да разкървавим я устата му, я носа или ухото, или някоя друга част от тялото му, но най-често най откритите и неприкритите /същото ставаше и с нас, когато "неприятелят" ни се окажеше или по-голям, или по-силен, пъргав, умен, находчив, хитър и т. н. А когато ние губехме играта или двубоя, като последствие "ядяхме" допълнителен пердах у дома. Трябва да призная, че майките ни главно, до една бяха много чувствителни и тежко и със скандали изживяваха всяка понесена от нас загуба,но не ни учеха нито как да се браним или нападаме, когато това ни се наложеше да направим, въпреки изрично отправените ни забрани да се бием с когото и да било и за каквото и да е, хем сякаш щяха да се пукнат от яд, когато им съобщавахме за поредната си загуба по бойните полета в махалата, които бяха повече от броя на свадите, които възникваха помежду нас, хлапетата и така успяваха да подсигурят всички ни навреме и съвсем безстрашно да участвуваме в поредния си уличен двубой, без никога предварително да знаем, да сме напълно сигурни, че непременно ще успеем - нещата се движеха спорадично, имаше успехи, при които излизахме горди от къщи, след допълнителния пердах, главно от майките ни, които почти винаги се оказваха близо до нас, за да поемат навреме и болката, и страданието ни при поредния неуспех, или пък радостта и гордостта ни от победата, ако сме успели добре да подредим противника си, независимо и от понесеното от всеки от нас като допълнителна тежест, но съвсем заслужено, наказание, от ядосана- та ни, но, и по наша преценка, справедливо отнесла се за поредната ни глупост, родителка, Тук му е мястото да уточня, че с нас, и за добро, и за лошо, се "разправяха" само и най-вече, майките ни! Бащите ни, в повечето случаи, ако бяха свободни, все работеха някъде другаде, по-близо или по-далече, а много често ги взимаха и "запас", за да задоволяват войнствените капризи на властимащите. А когато се раждахме и имахме най-голяма нужда от техните грижи и внимание, те задължително "отбиваха" задължението си към държавата по четири години да ги обучават в казарми и полигони как най добре могат да пролеят кръвта си, когато това се наложи, "за Царя и Отечеството", най-често, както знаем от безпристрастната история, когато Царят вече всеки момент е готов да абдикира от властта, или вече го е направил, или пък Отечеството не е вече наше!
- Трудно е! - въздишаше дълбоко татко...- Който веднъж е обиквал звезда, той цял живот не е успявал да се освободи от притегателната й сила!...Не винаги ги разбирах добре татковите приказки, нещо неизяснено сякаш оставаше винаги след нашите чести раздумки, но той вече постоянно, почти винаги оставаше с мен или ме взимаше със себе си, закъдето и да тръгнеше и така аз имах възможност почти денонощно да бъда с, или около не. Дори като си легнехме да спим, аз винаги оставах с него или от неговата страна в леглото /тогава нямаше, непознат бе този лукс, ако може така да наречем сега многотията, с която човек се обгражда постоянно, докато живее живота си и която така го обсебваше накрая, че не му оставаше място, където да живее живота си! Едно легло имаше в стаята, в която живеехме постоянно и на което спяхме и тримата, печка, на която майка ми постоянно готвеше някаква манджа, кипваше вода, за да изпира дрехите ни или пък печеше в нея хляб, ако беше свършил изпеченият вече , за цялата седмица. В осем големи тави го печеше, ухаещ винаги на вкусотия. от иззиданата отвън с камъни и тухли, покрита с керемиди, като къщата ни, голяма фурна, в която, освен хляба, печехме и агнета или ярета, ако, се бяха родили мъжки, /женските оставяхме за да раждат нови, през следващите години.По Гергьовден, когато ставаше съборът на селото и улиците и площадът се изпълваха с хора от съседните села, дошли от близо и далече, за да ни уважат празника Той биваше само един ден в годината С гостите! И още два-три, за нас си, за да успеем да доизконсумираме останалото в мазетата ядене. Тогава още не знаехме и не бяхме нито чували, нито виждали, закупените, в по-късните времена, хладилници, в които да можем да си съхраняваме останалото от първия ден на събора, ядене и го оставяхме в мазетата, с каквито разполагаше всяко уважаващо и уважавано от всички селско семейство.А яденетата, които се приготвяха за празника, селския ни събор Гергьовден, не бяха никак малко, тъй като в никоя къща -не можеше да се знае предварително колко и кои роднини, приятели и познати от цялата околия могат да посетят селото и, роднините си, приятелите и познатите си, за да уважат празника им. Милата ми майчица започваше подготовката за празника седмици по-рано, далече преди да сме посрещнали Великден, на който наставаше почти същия "салтанат" или безумие, обхванало селските люде, но само със и за нашите си хора, от селото ни: пролетно почистване на жилищата, което означаваше боядисване, или измазване с прясно гасена вар, за дезинфекция, стените и таваните на стаите, които цяла зима бяха обитавани, измазване на подовете, които биваха застилани по специален начин, със земя и с разтворена предварително във вода прясна говежда тор, пак за дезинфекция, обиране, преди това, на всички паяци и паяжини, които, по един или друг начин, бяха успели да се съхранят и да останат живи, въпреки по-ниските, обикновено, през зимата, температури, поддържани в селските жилища, подреждане и почистване на дворове, плевници, обори /за едрия добитък/ и кошари и пристройки, за дребния /кози и овци, шилета, агнета, кокошки, патици, гъски, където разполагаха с повече зърно, за да ги изхранят през зимата. Събираха се и най-нищожните отпадъци, разпиляни в снега при храненето на домашните животни, почистваха се курниците и подподовете на хамбарите, където нощем бяха приютявани патиците и гъските, за да остават недостъпни за лисиците.В първия ден на реплянския празник-събор на Гергьовден - шести май, още отрано навън излизаха всички, и мало, и голямо! Малчуганите, за да посрещнат първи гостите на събора, които обикновено все бяха роднини, а и за да се доберат първи до носените от повечето гости подаръци за тукашните им роднини, и, най-вече, за децата, заприпкали от съмнало още, по безлюдните още, тогава, селски улици, Малко ло-късно, вече празнично облечени, излизаха, на площада обикновено, но и по уличките пред дворовете им и тези, водещи към площада, и "главите" на семействата, а където мъжете отсътствуваха или бяха възпрепятствувани да излязат, това правеха майките или бабите, или пък дядовците, стига да бяха все още добре подвижни, т. е., не само живи, но и достатъчно здрави. Другоселците и гражданите, преселили се вече по градовете или отдавна живеещи там, но запазили селски корен, наши по-отдавнашни земляци, също се оглеждаха осторожно, по-скоро да видят или разпознаят евентуалните си посрещачи, измежду които често се бутахме и ние, селските хлапетии, изпратени там от майките или пък бабите ни, хем да ги отменим за малко, за да посвършат още нещо по дворовете или къщите, или да "метнат" последен взор по подредените си къщи и дворове, за да са сигурни, че наистина всичко там си е наред, дори още седмици и дни, преди да се заговори за Гергьовден! С първите гости, роднини, познати или приятели, а дори и колеги на наши те по работа някъде, в околията или пък още по-далече, които влизаха, след поредно то, "Здравей!" или "Добре дошел!", за да осветят сякаш с присъствието и благоразположението си, светналите и без това от чистотата и подредбата, като за скъпи гости, наши къщи. Ако с тях имаше и деца, дори да не са ни роднини или братовчеди, първата ни работа, още след като влезнеха и се рсзположеха всички вътре, а, често, и много преди това, още като се появеха на двора, за свое най- отговорно и важно задължение ние, най- дребните сред хората и, главно, от къщата, намирахме за най-важно и необходимо, да ги заведем в мазето под къщата, за да се запознаят с най- важната по това време "благина" за всички "дребни", а и по-едри, деца на всички събори по това време: лимонадата! Нямаше по-голямо удовоствие за нас, децата, от о онава далечно време, от лимонадата! И не само защото страшно ни допадаше на вкус, на цвят, на мирис, дори и с "уригването", което предизвикваше, още след първата глътка, но и заради удоволствието, което изпитвахме, че тук, в мазетата на къщите, ние бяхме оставяни, съвсем като по-възрастните от нас, да отваряме сами бутилките с шумящата така приятно течност, добреподкрепена" в това си проявление от мехурчетата на почти въодушевяващия ни въгледвуокис, името на който можахме да научим години по-късно, когато вече бяхме забравили за лимонадата и тя не беше наша всеобща страст, защото така се радвахме на торбите или щайгите с бутилки всички, и когато гостите ни бяха наши домакини, при връщането на визитата, или посещението, на някой от следващите селски събори, когато ние щяхме да сме гости, а сегашните ни гости - домакини. Колкото и парадоксално да изглеждаше, степента на удоволствието по времето на който и да е селски събор за нас, децата, зависеше не толкова от многото и всякакви по разнообразието си пикантерии, а от броя на предоставените ни в щайгите и торбите бутилки с лимонада, от цвета на шумолящата в тях различно оцветена и ухаеща течност и от честотата и броя на предизвиканите от въгледвуокиса, колкото и смешна и предизвикваща сега други емоции сред младите думичка уригване! В залисията си около изпиването на огромните количестеа лимонада ние, дечурлигата, стигахме до там, в повечето случаи, след излизането от преотстъпените ни за самостоятелно ползуване мазета и бутилки с искряща пенлива течност, докъдето, по-късно разбрахме това, стигат и нашите бащи и чичковци, или по-големи от нас братя, когато значително надвишат количествата, респективно, халбите или бутилките на изпитата от тях бира, след поредното, запиване. С други думи, макар и невръстни още, ние се опитвахме да подражаваме на по- възрастните от нас, преди още да сме видяли какви големи пияндета ще се опитват да станат, години по-късно и за години напред, За голямо наше облекчение навреме усетихме и последиците от тези наши "изхвърляния" с "пиячката", независимо дали това е почти невинната, дори за всички ни, големи или малки, лимонада, или пък "наблъсканата" и с алкохол, макар и с невисок "градус", обществено неполезна, особено за подрастващите, бира, в какъвто и да е амбалаж, с какъвто и да е грамаж или пък, тираж!Интересна "подробност" е самото ядене, особено през първия ден на Гергьовден! То започва някъде около десет часа сутринта или преди обяд и продължава докъм пет или шест часа привечер. Обедът е по продължителен, отколкото, ако си отишъл на сватба и след него не следва вечеря, макар че се принасят отново чинии, най-вече с месо от опечени в селските фурни в цял ръст агнета или ярета, все сукалчета, обикновено по три наведнъж, разположени по дължината на тавата и фурната, която е един път и половина ширината! Все още "суровите" сукалчета, предварително почистени от всичко излишно, са напълнени отвътре с предварително сварените, нарязани ситно и омесени с много пресен зелен лук-арпаджик и по избор или смесени чесън, арпаджик, див чесън, пропорцията, според желанието, заедно с целина, босилек. копър, коприва магданоз, джоджен, в добри количества, пресни, т. е, също в зелено състояние, и други, сухи подправки, червен пипер, лютичко, в умерено количество и каквото друго попадне пред погледа, дори и малко захар, при задъжителната йодирана, прахообразна морска или каменна сол, с които бъдещото печено месо се намазва, заедно с малко олио, за да не е сухо! Та това печено месо се поднася пред сборяните на подредените предварително дълги селски, употребявани и по сватбите, маси и когато заблести, с кехлибарено обагрените кожички на прясно опеченото месо, което сам трябва да режеш или разчупваш, сам да си сервираш в предварително подложените пред всеки седнал на софрата, вече солидно доизгладнял, пред вида и уханието на прясно опечените агнета или ярета, консуматор, сякаш свят започва да ти се завива, пред очите се завъртяват сини, прозрачни кръгове, макар че няма, не същестеува в този момент около тебе сила, която би могла дори за миг да отклони твоето внимание от, повече от празничното стълпотворение върху подредените по дължината на стаите маси! Макар че за малкото време, през което са седяли пред масите, пред и през ръцете и стомасите, пред очите на гергьовденските сборяни, както ги наричаше майка ми, пса минали най-напред два-три вида домашни баници за предястие, овчо кисело мляко, за декорация, крем баница и баница "Ден и нощ", за навлизане в атмосферата на събора и докато гостите се увлекат в атмосферата на безплатно предлаганата гощавка, докато "дезинфекцират" всички подразделения и вместимости на стомасите си, с домашна гроздова и сливова ракия, с бяло ипи черно отелово вино, или пък с вина от сортовете "Болгар" /бяло/, "Мавруд", "Гъмза", "Тамянка", '"Багрянка", "Мерло", "Карабунар" и още много други, и червени вина, които не само стопанинът, но и гостите, понякога. подсигуряват, или шумно слагат по масите! Преди гостите да се захванат по - енергично с опечените и сервирани по масите сукалчета, домакинята, или майка ми, е предложила и агнешка, и пилешка, или пуешка супи, и свинско задушено, и свинско с картофи, с кисело зеле, зелен фасул, ориз, пържолки с мариновани чушки и туршия с чушки и зелени домати, и кисело зеле с червен пипер и олио, които в къщи всички обичат, а чушките и доматите са собствено производство, с очи да ги ядеш,толкова вкусни и привлекателни още от пръв поглед! Навън вече са наизлязли повечето от сборяните на поредния, катагодишен Гергьовден,започват да се вдигат от масите, в две от стаите и в коридора отново настава тарапана, както се изразяваме. ние, малчуганите. А на майка ми краката й вече потреперва, макар че тя се мъчи да скрие това, всички тези чинии с всичкото мезе тя в подредила сама в мазата, където е защитено от мухи и всякакви други летяши твари пространство, за да не го полазят или "наплюят", както се изразяват хората тука. Всички тези пълни чинии, независимо с какво, тя е пренесла на ръце, крепейки се само с краката си върху скърцащата под нея най- обикновена и не особено дълга, само с по няколко стъпала дървена стълба, с която се "съобщаваме" с тавана на къщата, през зимата, а сега сме изнесли и поставили под вратата откъм задния двор на къщата, където няма стълбище от каменни плочи, както е отпред, а по дървената стълба се икономисва път, колкото да обиколиш къщата,при всако минаване по нея. Ако бях по-голям и видял повече свят, щях да зная, че като майка ми балансират, без да използуват и ръцете си, за да се придвижват от точка "А" до точка "Б" само много опитни циркови артисти-спортисти! Горката ми майка, до този, пък и на всички следващи Гергьовдени, тя не знаеше точно какво означава думичката "цирк", свързвала я е само със смешки от ежедневието ни, пренесени от улицата, от хора, които са знаели или виждали през живота си поне веднъж какво е това цирк. За съжаление, и аз не успях или не се сетих поне веднъж да я заведа на цирк, докато следвах в столицата. Само баща си успях веднъж да отведа, при едно негово идване при мене, на оперета, купих билети на първия ред и го заставих да гледа с мен разголените танцьорки в кан- кана на Офенбах, точно когато яростно мятат напред и нагоре полуразголените си бедра, за да се чудя и аз после какво ще разкаже на майка ми, че е видял, след като не се бе научл, дори възрастен вече, да лъже въобще, камо ли пък майка ми! А най-чудното, това да трябваше, евентуално, да го прави и пред мене, като свидетел! Реших аз да разкрия "провинението" му пред майка ми, за да "изкупя" неосъществявания никога от него "грях"!
Не, наистина не ги разбирах понякога и татковите приказки, макар че в повечето случаи с него се сработвах много повече, отколкото с майка ми, главно, заради припряността и избухливия й характер. Оценките, които излагам сега, са от много по-късно време на периода, за който става дума, тогава нямах възможност, а и желание да се замислям много-много, гледах упорито пред краката си, за да не се спъна или ударя някъде, да не налетя на непознато куче и да ме погне или, недай Боже да ме, настигне и, още по-лошо, и захапе, защото за такива неща не ми се прощаваше, както заслужено си ставаше, аз наистина, в повечето от случаите, . като че ли си го търсех, всичко, което ми се случваше и "възнаграждението" си беше резонно. дори, нещо повече, още преди да ми е хрумнало предварително поредното "приключение", аз, още по-предварително, вече отчитах в съзнанието си и каква ще бъде и незабавната контра на любимата ми майчица. Пиша думата любима без очакваните от читатела кавички, защото аз наистина я обичах много, почти безумно, така да се каже, въобще не можех да си представя живота си без нейното винаги будно присъствие около мене, усещах я, че ме наблюдава осторожно, дори и когато и хабер си нвмах къде би могла да бъде в определен момент наоколо тя, от кой процеп на оградата наднича, както си го представях в примитивното си детско съзнание, откъде ще изфучи, едва ли не като баба Яга с метлата, както ми го бяха прочели в малко по-късен период, когато вече знаех, от приказките, с които вече ме бе снабдил татко ми и които страшно много ми харесваха, така че, преди още да се бях научил да чета, аз ги бях научил наизуст, всичките, до една! Когато ме отнесе баща ми на ръце до училището /живеехме на един хвърлей разстояние от него/, за да уча в своя първи учебен клас, аз така бях запомнил и "четях" наизуст и уроците и задачите, че не след много дни или седмици се стигне до посещение в къщи и устна справка на учителката ми в първо отделение, или клас сега, моя вуйна, между другото, сиреч, снаха на баба ми Антица или съпруга на брат и, вуйчо Асен, Надка: как така чета в буквара, преди да ни е научила да разпознаваме всички букви. Все така ми се чудеше на другата година, т. е., във второ оделение или клас, и другата ми вуйна, Дечка, на галено / май не съм се сетил тогава, че това е така и не съм попитал никого, дори и след като остаря и си отиде от белия свят, какво е истинското й име, Младенка, или Егненка, тя пък беше жената,или съпругата на другия брат на баба Антица, когото всички в селото знаеха като Мишо и за който пак не се сетих да попитам някого за истинското му име, вероятно Михаил; и досега не го зная, само мога да го предполагам. Та по-младата ми вуйна, Дечка, ме изучи до четвърто отделение, след което, сред няколкото нови, повечето непознати за мен учители, преподавател по смятане ми стана съпругът на първата ми вуйна и учителка от първо отделение, вуйчо Асен , когото аз, както и всички останали в клас и в училището наричахме най-напред "господине", а след това, другарю учител когато се обръщахме към него, за да питаме за нещо. Така и съпругата му бяхме наричали в началото "госпожо" или "другарко", нито веднъж "вуйна", както само "госпожата" или "другарката" си остана за мене и другата ми вуйна, Дечка, /вуйчо ми Асен си беше за мене, пак така, до края на живота си, само "другарят"/, следва фамилното му име!/ Що се отнасля до другия брат на баба ми Антица, Мишо, той не беше работил като учител, или даскал, както се казва на село, затова си остана, до края на живота си, мой най-уважаван вуйчо, съответно, и по-голям роднина, сред останалите трима. нямах! Това обаче бяха по- късни преживявания, свързани и с по-сетнещи проблеми. появявали се, както може да се очаква, гарнирани и с " въздействието" на все по-нови и по-нови, понякога, затруднения!
Училището тепърва предстоеше, щеше да ни "насъбере" по стаите си година-две по-късно, а в момента бяхме. "налапали," така да се каже. периода "Обичм те, не те обичам!" и "пердашехме" яката с игрите си по градинките на селото, дори и по тези на училището, с които то предвидливо разполагаше, тъй като учещите се в него бяха от шест - седем, до единадесет-дванадесет годишни, и играеха през междучасията сякаш предварително разпределени от учителите, по класове или възрастови групи, та по-едрите, по-силните да не избутват или пък бият по-слабите, което, общо- взето, бе твърде често явление по всички площадки, където от сутрин до вечер обитаваха и страшно гръмоляха над стотина, сто и двадесет, тридесет и повече, деца. Това ние по цял ден го правехме, че и до късно вечерта през летните месеци, обикновено играехме с момичеата от нашата си махала. Това, което бяхме наблюдавали при възрастните, докато растяхме бързо като гъбки- еднодневки! Все още не познавахме радиото, телевизията, киното, не бяхме и чували от някого, че ги има в по-големите градове, а и театър, оперета, опера, и какво ли още не! А и да ни беше разказвал някой нещо за съществуването им, едва ли можехме да го разберем правилно, тъй като нямаше как да си ги представяме нещата, които не сме "с око видяли и с ръка пипнали"...И така, непрекъснато се влюбвахме и разлюбвахме, обяснявахме или сдобрявахме, "женехме" се, разделяхме се. Разбира се, всичко това ставяаше наужким ние просто налучквахме коловозите на нашите утрешни, на нашите бъдещи пътища в живота, копирахме извадки от този живот, както и този на на нашите бащи и майки, баби и дядовци, по-голями братя и сестри. Многократно преповторено и препотретено, независимо в чия интерпртетация, всичко това оставяше своите незаличими следи в сърцата и душите ни, подсказваше ни как да намираме най- преките, най-лесни способи и начини за достигане на доброто и желаното, на това, което не само можеше да дообогати нашия бъдещ живот, заплетените ни и много сложни бъдещи взаимоотношения, но и да ни помогне, да ни посочи как най-сигурно, най-бързо да стигнем до реалната реализация на своите многостранни мечти и стремежи, за да "извоюваме", да постигнем, своето реално и сигурно участие в живота, който ни очакваше всички, и добър, и не чак толкова смислен, но такъв, какъвт сме го видяли и със собствените си очи, и в мечтите и сънищата си, както и на другите "хаплювци", на другите, заинтересовани като нас, осъществени, реално денуващи и нощуващи с нас, край нас, и "в нас", по мненията ни, бъдеще, то идвше, та по този начин, да продължат, в живота ни, с тези, които идват подир нас и след следващите други. Естествено бе всичко това, наречено или наричано "животът", да ни засяга, тепърва очите ни направо се облещваха и придобиваха своя чар и очарование, така да бъде, все мечти, все подвизи ни чакаха и занапред, не само очарование, то се съпътствуваше и от най-необмислените ни, дори и все още не помислени, мечти, една постоянна загадка, една допълнителна обица, на всякое от ушите ни, откъдето и да идваше може би това наше сияйно, в мечтите и въжделенията ни, но не винаги напълно неясно силуетче на хоризонта, който тепърва се избистряше някъде напред, в синевата пред нас, но то се задаваше на хоризонтите ни, не един и два, ние го усещахме и бяхме готови да се хванем за него, за да ни отведе може би направо там, къдете, сякаш изникваха от нищото, в прясното бъде- ще, все повече такива, и забавни и обещаващи своята изключителна невероятност. неща, заради които си струваше да се живее. Свикнал бях да ме разменят мнлго лесно, опитвах се да промена някак си нещата, но това не ставше всеки път, явяваха се проблеми и с мен се случваха неща, които не ми бяха много по сърце, за дадения момент ми беше трудно, не можех да се преборя, въпреки желанието ми нещата да вървят по друг начин. След време, след много, една-две десетки години, в самия разгар на живота си, щях, неволно, да изпадна в същите невероятни ситуации и пак така лошо да се справя, както правех това в игрите ми като малък "голям" човек. Имало, така да се каже, какво да научи човек и в игрите си като малък, но аз бях пропуснал да сторя това. И, вече като зрял човек, си платих цената! Бяхме готови да се принесем и в жертва - и ние, уж невярващите, и другите, които ни следват и идват след нас, и по-другите, които ще дойдат след нас и предишните други, след новите идващи,... докато има живот на земята, докато свят светува.
опашката на някой перест облак и така да, както си го викахме ние помежду си, обиколиш над цялата Земя. Вечер там човек можеше да си хване някоя и друга звездичка, толкова ниско се надвесваха те над темето на гламата или
върха й, както си го наричахме ние, децата, Месечинката винаги беше с тях, до тях, сякаш за да ги наглежда и пази да не им се случи нещо лошо... Звездичките бяха едни такива, сини-сини и треперливи, много мънички играчки, закачени сякаш на небето, за да ни светят, заедно с месечинката, после с една особена, далечна и студена светлина и за да ни и пази, и наглежда тя, заведно с млечнобелите, кълбести облаци! Инак ще се изтърколят от небето чак на земята, защото после няма да могат да се върнат сами горе, отново по местата си и за хората ще бъде мног трудно да се придвижват нощем по земята, а няма да могат сами, без Божията помощ, да си ги върнат горе, на небето и поставят отново по местата им! И, наистина, тези бляскаво красиви нощни звезди като че ли носеха светлината отзад, зад себе си, здраво държейки я, за да не се разпилява излишно по огромното нощно небе, светлината им идваше някъде отзад, а не от самите тях. Гледах сивопепелявото, с огромни за моите представи на дете, размери, небе осеяно и с по-светли, и по-тъмни греещи студено кристалчета и си спомнях думите на баба ми Антица, майката на моята майка Рада. че това са душите на умрелите преди това хора, които гледали отгоре, след като се пренесяли там, и следяли и нас, децата, дали сме послушни или продължаваме все така да си пилеем времето, дадено ни, за да порастем и поумнеем, та после и ние да си родим и отгледаме, и наши си деца, но те да могат да станат малко по-умни и по-послушни от нас, да не правят толкова много пакости и золуми по земята, върху която живеят.
- Ние само денем правим пакости? - опитвах се да се измъкна аз и да "натрия", своевременно, носа на .баба, че не ги разбира тия, нашите, съвсем детински, работи.- Вечер и през нощта само спим и сме много кротки, кротки, досущ като агънцата.
- Ама те и през деня гледат, звездичките... И Месечинката! Винаги, и по всяко Божио време, - опитваше се да ме убеди трайно баба ми Антица, -Те друга работа си нямат горе, на Небето, само това правят: гледат зорко, да не пропуснат нещо важно и в повечето случаи си записват всичко, което сметнат за значимо и важно, защото и на тях могат да им се скарат, ако са изпуснали някоя случка и, особено, извършителите, защото е важно лошите да бъдат възспирани навреме, за да не могат да извършат поредните си злодеяния и по този начин да си навлекат гнева на всеблагия наш Господ, - бързаше да ни убеди трайно и навреме грижовната ни баба, която по цели дни и нощи прекарваше в компания с нас, внуците си: аз, Радко, със сестричката ми Лучи, дошла на този свят седем години след мене, братовчедите ни Надко и Денчо, синове на тетка ни Жика, или Живка, както е точно името и, които жиеееха в много далечното, както ни се струваше по това време, село Карбинци, с вуйчо ми Дони, /но често идваха при нас, сред планината, защото при тях беше само равно и голо поле, опечено от слънцето, една-единствена бара или река, която минаваше край селото и край съседното, почти залепено за него село Попниколаево. Двете в един и същи ден си правеха сбора, или събора, Празника на селото, за който ние винаги им ходехме на гости, - да го празнуваме заедно и където можехме да видим какво ли не интересно и впечатляващо, но никога и на никой от нас не омръзващо, дори сантим, за нашите ненаситни и лесно и от най-малкото видяно впечатляващи се детски души. Нончето беше също братовчедка. третата по възраст след мен и Надко /Денчо беше по- назад в подреждането/, дъщеря на вуйчо Милко, който беше получул заболяване на сърцето от преживяния страх и ужасите на англо-американските нощни самолетни нападения в края на Втората световна война, когато почти всяка нощ са идвали да бомбардират най-големия по това време град и столица на България, София. Били са заедно с баща ми Цветко, и двамата по това време полицаи в Столицата, сред ужаса на сгромолясващите се и сриващи се сгради, затрупващи стотици от бягащите без път и ясна посока и не можещи никъде да намерят спасение под развалините, софианци..Вуйна Тота, майката на Нончето, се мъчеше да удължи живота на мъжа си, като се грижеше денонощно, бих казал, за болния ми вуйчо и неин съпруг, баща на Нончето, който, очевидно, си отиваше от света на живите, затрупан отвсякъде със и от възглавници, за да го поддържат, доколкото е въсможно това, полуседнал в леглото, тъй като не можеше безболезнено да заема друга поза. Сред внуците на дядо ми по майка, Георги, или дядо Аджо, както си го наричах аз, защото и другия ми дядо, по баща, също беше Георги и трябваше да ги разграничавам, когато говорех за някой от т тях /главно, да се оплаквам и по-точно, от майкиния баща/ това съм го описал в по-предни страници, в началото!/.
Мислех си, че ме премята, нарочно, баба ми Антица, зяпах известно време по цял ден цялата шир на небето, за да видя дали и през деня ще има някоя звездичка там, горе, под изгарящия ни с жегата си небосвод, за да ме наблюдава какво правя и съвсем скоро се убедих напълно.че баба има право да казва така - и звезди можеше да се видят и посред ден, а дори, и Месечината! Знаех, че и Луната, както и казваше още баба ми Антица, гледа и през деня, а не само нощем, как си играем навън ние, децата, денонощно наблюдава нашите нескончаеми игри. И не се стигало само до там, а и до много повече: звездичките и месечинката си имали и тефтери, едни такива, голями небесни тефтери, в които си записвали абсолютно всички наши лудории, особено пакостите ни, за да ни потърсят, като дойде време за това, сметка, отговорност за лудориите ни и ако разберат, че хич и не сме и помисляли да станем някога по-добри и справедливи, главно, баба подчертаваше това, като го повтаряше по няколко пъти, за да го запомня добре и да го казвам и на другите деца, също така много палави и не винаги послушни и през деня, и през нощта, като мене, та Бог да ни прощава отвреме-навреме по някоя и друга пакост. Така, още дори не пораснал достатъчно голям, аз съм щял да се освободя от повечето от провиненията си и кавто стана мъж, ама истински, голям, да бъда много по-добър и справедлив човек, почитан от всички, някои дори и по-големи от мене, но също така добри и справедливи като мен самия!
- Бабо, а може ли да ги преброя?- попитах наивно аз, като че ли не знаех, още от много по-малък, че небесните звезди са на практика неизброими, както е положението и с душите, които са се преселили на небето да ни светят като звездички отгоре, но баба ми Антица не оставяше никога, нито един мой въпрос без отговор и то такъв, че да бъда съвсем доволен. независимо дали и друг път съм я питал, и все за същото.защото след време и ние ще идем.
- Че как да не може, бабиното? Започвай веднага да броиш и ще видиш колко много души са отлетяли на небето, колко много звезди палят нощните си лампички, за да осветяват пътя ни към тях, да имаме време да го запомним, докато се наложи да тръгнем и отидем при тях! Защото, след време и ние ще светим, заедно с тях, отгоре, от небето!
Тя, нашата мила баба Антица, беше като енциклопедията, с която щях да се срещна, години по-късно и която беше "способна" да ми отговори на всеки въпрос, който решавах да й задам и по всяко време на денонощието, дори и когато всички около мене отдавна са си легнали, а и спят вече втория или третия си сън.А аз още от малък обичах много да се забавлявам и още повече да зная какво ли не, така че не оставях на мира никого, по което и време да е в денонощието, стига да бях аз самият събуден и поне донякъде бодър!
Броях усърдно и на двете си ръце, но можех само до десет, колкото са пръстите на двете ми ръце. Имаше още десет пръста и на краката ми, но тях ги бях отписал, понеже в обувките нямаше как да ги докосвам с пръстите на ръцете си, за да отмятам преброеното. Веднага разбрах къде "куца" работата и ревнах като съвсем малко дете и поисках баба ми да ми помага в броенето, по-скоро я помолих тя да брои и пресмята с пръстите, а аз само слушах , отмятах и запомнях крайните цифри, за да върви общата ни работа по-бързо и качествено. Баба броеше много добре и ре- зултатно, ако продължавахме да я караме все така, при това и повече дни, можехме да преброим и населението на Земята, при това и живите, край нас, и умрелите, които ни светеха с лампичките си отгоре, на небето.
Така, постепено, се научих да броя и до двадесет, после до тридесет, стигнах дори до хиляда, до десет и до сто хиляди, дори до милион. Естествено, не веднага, а след множество дни упражняване с баба Антица, която и тук се оказа нещо като бъдещата енциклопедия, с която щях да се срещна напред в годините, които ми предстояха в моя, и весел, и труден, понякога, живот, но аз много се гордеех и фуках направо, така да се каже, с моето можене и сложих "под ключ" всичките си връстници, които хем не можеха и не знаеха и половината от това, което аз знаех и можех, хем нямаха и баба като моята баба Антица, която да им отвори очите и "промие" мозъците, както допълнително ми обясняваше тя своята мисия в семейството.Тя беше човекът, най-близък и нужен на нас, хлапетата, с които прекарваше по-голямата част от всяко наше земно денонощие и беше неотлъчно край нас, за да ни отговори, точно и правилно, на всеки зададен от нас, внуците й, въпрос. Така че ние всичките - аз, Надко и Денчо /по-късно/, Нончето, Замфи или Замфир, синът на вуйчо Анто и вуйна Верка, сестричката ми Лучи, дошла в нашата компания по-късно, заедно с другите ми двама братовчеди Гошо и Кирчо, деца на вуйчо Борис и вуйна Вита, си живехме съвсем щастливо около великата ни, бих казал, баба Антица и само вечер, но не винаги, оставахме с родителите си, много строги и много страхливи едновременно, които все се бояха да не се издъним за нещо и някъде, да не обидим някого, да не се сбием с някой от връстниците си и да разкървавим я устата му, я носа или ухото, или някоя друга част от тялото му, но най-често най откритите и неприкритите /същото ставаше и с нас, когато "неприятелят" ни се окажеше или по-голям, или по-силен, пъргав, умен, находчив, хитър и т. н. А когато ние губехме играта или двубоя, като последствие "ядяхме" допълнителен пердах у дома. Трябва да призная, че майките ни главно, до една бяха много чувствителни и тежко и със скандали изживяваха всяка понесена от нас загуба,но не ни учеха нито как да се браним или нападаме, когато това ни се наложеше да направим, въпреки изрично отправените ни забрани да се бием с когото и да било и за каквото и да е, хем сякаш щяха да се пукнат от яд, когато им съобщавахме за поредната си загуба по бойните полета в махалата, които бяха повече от броя на свадите, които възникваха помежду нас, хлапетата и така успяваха да подсигурят всички ни навреме и съвсем безстрашно да участвуваме в поредния си уличен двубой, без никога предварително да знаем, да сме напълно сигурни, че непременно ще успеем - нещата се движеха спорадично, имаше успехи, при които излизахме горди от къщи, след допълнителния пердах, главно от майките ни, които почти винаги се оказваха близо до нас, за да поемат навреме и болката, и страданието ни при поредния неуспех, или пък радостта и гордостта ни от победата, ако сме успели добре да подредим противника си, независимо и от понесеното от всеки от нас като допълнителна тежест, но съвсем заслужено, наказание, от ядосана- та ни, но, и по наша преценка, справедливо отнесла се за поредната ни глупост, родителка, Тук му е мястото да уточня, че с нас, и за добро, и за лошо, се "разправяха" само и най-вече, майките ни! Бащите ни, в повечето случаи, ако бяха свободни, все работеха някъде другаде, по-близо или по-далече, а много често ги взимаха и "запас", за да задоволяват войнствените капризи на властимащите. А когато се раждахме и имахме най-голяма нужда от техните грижи и внимание, те задължително "отбиваха" задължението си към държавата по четири години да ги обучават в казарми и полигони как най добре могат да пролеят кръвта си, когато това се наложи, "за Царя и Отечеството", най-често, както знаем от безпристрастната история, когато Царят вече всеки момент е готов да абдикира от властта, или вече го е направил, или пък Отечеството не е вече наше!
5. ГЕРГЬОВДЕНСКИЯТ СЪБОР
- Трудно е! - въздишаше дълбоко татко...- Който веднъж е обиквал звезда, той цял живот не е успявал да се освободи от притегателната й сила!...Не винаги ги разбирах добре татковите приказки, нещо неизяснено сякаш оставаше винаги след нашите чести раздумки, но той вече постоянно, почти винаги оставаше с мен или ме взимаше със себе си, закъдето и да тръгнеше и така аз имах възможност почти денонощно да бъда с, или около не. Дори като си легнехме да спим, аз винаги оставах с него или от неговата страна в леглото /тогава нямаше, непознат бе този лукс, ако може така да наречем сега многотията, с която човек се обгражда постоянно, докато живее живота си и която така го обсебваше накрая, че не му оставаше място, където да живее живота си! Едно легло имаше в стаята, в която живеехме постоянно и на което спяхме и тримата, печка, на която майка ми постоянно готвеше някаква манджа, кипваше вода, за да изпира дрехите ни или пък печеше в нея хляб, ако беше свършил изпеченият вече , за цялата седмица. В осем големи тави го печеше, ухаещ винаги на вкусотия. от иззиданата отвън с камъни и тухли, покрита с керемиди, като къщата ни, голяма фурна, в която, освен хляба, печехме и агнета или ярета, ако, се бяха родили мъжки, /женските оставяхме за да раждат нови, през следващите години.По Гергьовден, когато ставаше съборът на селото и улиците и площадът се изпълваха с хора от съседните села, дошли от близо и далече, за да ни уважат празника Той биваше само един ден в годината С гостите! И още два-три, за нас си, за да успеем да доизконсумираме останалото в мазетата ядене. Тогава още не знаехме и не бяхме нито чували, нито виждали, закупените, в по-късните времена, хладилници, в които да можем да си съхраняваме останалото от първия ден на събора, ядене и го оставяхме в мазетата, с каквито разполагаше всяко уважаващо и уважавано от всички селско семейство.А яденетата, които се приготвяха за празника, селския ни събор Гергьовден, не бяха никак малко, тъй като в никоя къща -не можеше да се знае предварително колко и кои роднини, приятели и познати от цялата околия могат да посетят селото и, роднините си, приятелите и познатите си, за да уважат празника им. Милата ми майчица започваше подготовката за празника седмици по-рано, далече преди да сме посрещнали Великден, на който наставаше почти същия "салтанат" или безумие, обхванало селските люде, но само със и за нашите си хора, от селото ни: пролетно почистване на жилищата, което означаваше боядисване, или измазване с прясно гасена вар, за дезинфекция, стените и таваните на стаите, които цяла зима бяха обитавани, измазване на подовете, които биваха застилани по специален начин, със земя и с разтворена предварително във вода прясна говежда тор, пак за дезинфекция, обиране, преди това, на всички паяци и паяжини, които, по един или друг начин, бяха успели да се съхранят и да останат живи, въпреки по-ниските, обикновено, през зимата, температури, поддържани в селските жилища, подреждане и почистване на дворове, плевници, обори /за едрия добитък/ и кошари и пристройки, за дребния /кози и овци, шилета, агнета, кокошки, патици, гъски, където разполагаха с повече зърно, за да ги изхранят през зимата. Събираха се и най-нищожните отпадъци, разпиляни в снега при храненето на домашните животни, почистваха се курниците и подподовете на хамбарите, където нощем бяха приютявани патиците и гъските, за да остават недостъпни за лисиците.В първия ден на реплянския празник-събор на Гергьовден - шести май, още отрано навън излизаха всички, и мало, и голямо! Малчуганите, за да посрещнат първи гостите на събора, които обикновено все бяха роднини, а и за да се доберат първи до носените от повечето гости подаръци за тукашните им роднини, и, най-вече, за децата, заприпкали от съмнало още, по безлюдните още, тогава, селски улици, Малко ло-късно, вече празнично облечени, излизаха, на площада обикновено, но и по уличките пред дворовете им и тези, водещи към площада, и "главите" на семействата, а където мъжете отсътствуваха или бяха възпрепятствувани да излязат, това правеха майките или бабите, или пък дядовците, стига да бяха все още добре подвижни, т. е., не само живи, но и достатъчно здрави. Другоселците и гражданите, преселили се вече по градовете или отдавна живеещи там, но запазили селски корен, наши по-отдавнашни земляци, също се оглеждаха осторожно, по-скоро да видят или разпознаят евентуалните си посрещачи, измежду които често се бутахме и ние, селските хлапетии, изпратени там от майките или пък бабите ни, хем да ги отменим за малко, за да посвършат още нещо по дворовете или къщите, или да "метнат" последен взор по подредените си къщи и дворове, за да са сигурни, че наистина всичко там си е наред, дори още седмици и дни, преди да се заговори за Гергьовден! С първите гости, роднини, познати или приятели, а дори и колеги на наши те по работа някъде, в околията или пък още по-далече, които влизаха, след поредно то, "Здравей!" или "Добре дошел!", за да осветят сякаш с присъствието и благоразположението си, светналите и без това от чистотата и подредбата, като за скъпи гости, наши къщи. Ако с тях имаше и деца, дори да не са ни роднини или братовчеди, първата ни работа, още след като влезнеха и се рсзположеха всички вътре, а, често, и много преди това, още като се появеха на двора, за свое най- отговорно и важно задължение ние, най- дребните сред хората и, главно, от къщата, намирахме за най-важно и необходимо, да ги заведем в мазето под къщата, за да се запознаят с най- важната по това време "благина" за всички "дребни", а и по-едри, деца на всички събори по това време: лимонадата! Нямаше по-голямо удовоствие за нас, децата, от о онава далечно време, от лимонадата! И не само защото страшно ни допадаше на вкус, на цвят, на мирис, дори и с "уригването", което предизвикваше, още след първата глътка, но и заради удоволствието, което изпитвахме, че тук, в мазетата на къщите, ние бяхме оставяни, съвсем като по-възрастните от нас, да отваряме сами бутилките с шумящата така приятно течност, добреподкрепена" в това си проявление от мехурчетата на почти въодушевяващия ни въгледвуокис, името на който можахме да научим години по-късно, когато вече бяхме забравили за лимонадата и тя не беше наша всеобща страст, защото така се радвахме на торбите или щайгите с бутилки всички, и когато гостите ни бяха наши домакини, при връщането на визитата, или посещението, на някой от следващите селски събори, когато ние щяхме да сме гости, а сегашните ни гости - домакини. Колкото и парадоксално да изглеждаше, степента на удоволствието по времето на който и да е селски събор за нас, децата, зависеше не толкова от многото и всякакви по разнообразието си пикантерии, а от броя на предоставените ни в щайгите и торбите бутилки с лимонада, от цвета на шумолящата в тях различно оцветена и ухаеща течност и от честотата и броя на предизвиканите от въгледвуокиса, колкото и смешна и предизвикваща сега други емоции сред младите думичка уригване! В залисията си около изпиването на огромните количестеа лимонада ние, дечурлигата, стигахме до там, в повечето случаи, след излизането от преотстъпените ни за самостоятелно ползуване мазета и бутилки с искряща пенлива течност, докъдето, по-късно разбрахме това, стигат и нашите бащи и чичковци, или по-големи от нас братя, когато значително надвишат количествата, респективно, халбите или бутилките на изпитата от тях бира, след поредното, запиване. С други думи, макар и невръстни още, ние се опитвахме да подражаваме на по- възрастните от нас, преди още да сме видяли какви големи пияндета ще се опитват да станат, години по-късно и за години напред, За голямо наше облекчение навреме усетихме и последиците от тези наши "изхвърляния" с "пиячката", независимо дали това е почти невинната, дори за всички ни, големи или малки, лимонада, или пък "наблъсканата" и с алкохол, макар и с невисок "градус", обществено неполезна, особено за подрастващите, бира, в какъвто и да е амбалаж, с какъвто и да е грамаж или пък, тираж!Интересна "подробност" е самото ядене, особено през първия ден на Гергьовден! То започва някъде около десет часа сутринта или преди обяд и продължава докъм пет или шест часа привечер. Обедът е по продължителен, отколкото, ако си отишъл на сватба и след него не следва вечеря, макар че се принасят отново чинии, най-вече с месо от опечени в селските фурни в цял ръст агнета или ярета, все сукалчета, обикновено по три наведнъж, разположени по дължината на тавата и фурната, която е един път и половина ширината! Все още "суровите" сукалчета, предварително почистени от всичко излишно, са напълнени отвътре с предварително сварените, нарязани ситно и омесени с много пресен зелен лук-арпаджик и по избор или смесени чесън, арпаджик, див чесън, пропорцията, според желанието, заедно с целина, босилек. копър, коприва магданоз, джоджен, в добри количества, пресни, т. е, също в зелено състояние, и други, сухи подправки, червен пипер, лютичко, в умерено количество и каквото друго попадне пред погледа, дори и малко захар, при задъжителната йодирана, прахообразна морска или каменна сол, с които бъдещото печено месо се намазва, заедно с малко олио, за да не е сухо! Та това печено месо се поднася пред сборяните на подредените предварително дълги селски, употребявани и по сватбите, маси и когато заблести, с кехлибарено обагрените кожички на прясно опеченото месо, което сам трябва да режеш или разчупваш, сам да си сервираш в предварително подложените пред всеки седнал на софрата, вече солидно доизгладнял, пред вида и уханието на прясно опечените агнета или ярета, консуматор, сякаш свят започва да ти се завива, пред очите се завъртяват сини, прозрачни кръгове, макар че няма, не същестеува в този момент около тебе сила, която би могла дори за миг да отклони твоето внимание от, повече от празничното стълпотворение върху подредените по дължината на стаите маси! Макар че за малкото време, през което са седяли пред масите, пред и през ръцете и стомасите, пред очите на гергьовденските сборяни, както ги наричаше майка ми, пса минали най-напред два-три вида домашни баници за предястие, овчо кисело мляко, за декорация, крем баница и баница "Ден и нощ", за навлизане в атмосферата на събора и докато гостите се увлекат в атмосферата на безплатно предлаганата гощавка, докато "дезинфекцират" всички подразделения и вместимости на стомасите си, с домашна гроздова и сливова ракия, с бяло ипи черно отелово вино, или пък с вина от сортовете "Болгар" /бяло/, "Мавруд", "Гъмза", "Тамянка", '"Багрянка", "Мерло", "Карабунар" и още много други, и червени вина, които не само стопанинът, но и гостите, понякога. подсигуряват, или шумно слагат по масите! Преди гостите да се захванат по - енергично с опечените и сервирани по масите сукалчета, домакинята, или майка ми, е предложила и агнешка, и пилешка, или пуешка супи, и свинско задушено, и свинско с картофи, с кисело зеле, зелен фасул, ориз, пържолки с мариновани чушки и туршия с чушки и зелени домати, и кисело зеле с червен пипер и олио, които в къщи всички обичат, а чушките и доматите са собствено производство, с очи да ги ядеш,толкова вкусни и привлекателни още от пръв поглед! Навън вече са наизлязли повечето от сборяните на поредния, катагодишен Гергьовден,започват да се вдигат от масите, в две от стаите и в коридора отново настава тарапана, както се изразяваме. ние, малчуганите. А на майка ми краката й вече потреперва, макар че тя се мъчи да скрие това, всички тези чинии с всичкото мезе тя в подредила сама в мазата, където е защитено от мухи и всякакви други летяши твари пространство, за да не го полазят или "наплюят", както се изразяват хората тука. Всички тези пълни чинии, независимо с какво, тя е пренесла на ръце, крепейки се само с краката си върху скърцащата под нея най- обикновена и не особено дълга, само с по няколко стъпала дървена стълба, с която се "съобщаваме" с тавана на къщата, през зимата, а сега сме изнесли и поставили под вратата откъм задния двор на къщата, където няма стълбище от каменни плочи, както е отпред, а по дървената стълба се икономисва път, колкото да обиколиш къщата,при всако минаване по нея. Ако бях по-голям и видял повече свят, щях да зная, че като майка ми балансират, без да използуват и ръцете си, за да се придвижват от точка "А" до точка "Б" само много опитни циркови артисти-спортисти! Горката ми майка, до този, пък и на всички следващи Гергьовдени, тя не знаеше точно какво означава думичката "цирк", свързвала я е само със смешки от ежедневието ни, пренесени от улицата, от хора, които са знаели или виждали през живота си поне веднъж какво е това цирк. За съжаление, и аз не успях или не се сетих поне веднъж да я заведа на цирк, докато следвах в столицата. Само баща си успях веднъж да отведа, при едно негово идване при мене, на оперета, купих билети на първия ред и го заставих да гледа с мен разголените танцьорки в кан- кана на Офенбах, точно когато яростно мятат напред и нагоре полуразголените си бедра, за да се чудя и аз после какво ще разкаже на майка ми, че е видял, след като не се бе научл, дори възрастен вече, да лъже въобще, камо ли пък майка ми! А най-чудното, това да трябваше, евентуално, да го прави и пред мене, като свидетел! Реших аз да разкрия "провинението" му пред майка ми, за да "изкупя" неосъществявания никога от него "грях"!
6. ЗВЕЗДНИ ИГРАЧИ
Не, наистина не ги разбирах понякога и татковите приказки, макар че в повечето случаи с него се сработвах много повече, отколкото с майка ми, главно, заради припряността и избухливия й характер. Оценките, които излагам сега, са от много по-късно време на периода, за който става дума, тогава нямах възможност, а и желание да се замислям много-много, гледах упорито пред краката си, за да не се спъна или ударя някъде, да не налетя на непознато куче и да ме погне или, недай Боже да ме, настигне и, още по-лошо, и захапе, защото за такива неща не ми се прощаваше, както заслужено си ставаше, аз наистина, в повечето от случаите, . като че ли си го търсех, всичко, което ми се случваше и "възнаграждението" си беше резонно. дори, нещо повече, още преди да ми е хрумнало предварително поредното "приключение", аз, още по-предварително, вече отчитах в съзнанието си и каква ще бъде и незабавната контра на любимата ми майчица. Пиша думата любима без очакваните от читатела кавички, защото аз наистина я обичах много, почти безумно, така да се каже, въобще не можех да си представя живота си без нейното винаги будно присъствие около мене, усещах я, че ме наблюдава осторожно, дори и когато и хабер си нвмах къде би могла да бъде в определен момент наоколо тя, от кой процеп на оградата наднича, както си го представях в примитивното си детско съзнание, откъде ще изфучи, едва ли не като баба Яга с метлата, както ми го бяха прочели в малко по-късен период, когато вече знаех, от приказките, с които вече ме бе снабдил татко ми и които страшно много ми харесваха, така че, преди още да се бях научил да чета, аз ги бях научил наизуст, всичките, до една! Когато ме отнесе баща ми на ръце до училището /живеехме на един хвърлей разстояние от него/, за да уча в своя първи учебен клас, аз така бях запомнил и "четях" наизуст и уроците и задачите, че не след много дни или седмици се стигне до посещение в къщи и устна справка на учителката ми в първо отделение, или клас сега, моя вуйна, между другото, сиреч, снаха на баба ми Антица или съпруга на брат и, вуйчо Асен, Надка: как така чета в буквара, преди да ни е научила да разпознаваме всички букви. Все така ми се чудеше на другата година, т. е., във второ оделение или клас, и другата ми вуйна, Дечка, на галено / май не съм се сетил тогава, че това е така и не съм попитал никого, дори и след като остаря и си отиде от белия свят, какво е истинското й име, Младенка, или Егненка, тя пък беше жената,или съпругата на другия брат на баба Антица, когото всички в селото знаеха като Мишо и за който пак не се сетих да попитам някого за истинското му име, вероятно Михаил; и досега не го зная, само мога да го предполагам. Та по-младата ми вуйна, Дечка, ме изучи до четвърто отделение, след което, сред няколкото нови, повечето непознати за мен учители, преподавател по смятане ми стана съпругът на първата ми вуйна и учителка от първо отделение, вуйчо Асен , когото аз, както и всички останали в клас и в училището наричахме най-напред "господине", а след това, другарю учител когато се обръщахме към него, за да питаме за нещо. Така и съпругата му бяхме наричали в началото "госпожо" или "другарко", нито веднъж "вуйна", както само "госпожата" или "другарката" си остана за мене и другата ми вуйна, Дечка, /вуйчо ми Асен си беше за мене, пак така, до края на живота си, само "другарят"/, следва фамилното му име!/ Що се отнасля до другия брат на баба ми Антица, Мишо, той не беше работил като учител, или даскал, както се казва на село, затова си остана, до края на живота си, мой най-уважаван вуйчо, съответно, и по-голям роднина, сред останалите трима. нямах! Това обаче бяха по- късни преживявания, свързани и с по-сетнещи проблеми. появявали се, както може да се очаква, гарнирани и с " въздействието" на все по-нови и по-нови, понякога, затруднения!
Училището тепърва предстоеше, щеше да ни "насъбере" по стаите си година-две по-късно, а в момента бяхме. "налапали," така да се каже. периода "Обичм те, не те обичам!" и "пердашехме" яката с игрите си по градинките на селото, дори и по тези на училището, с които то предвидливо разполагаше, тъй като учещите се в него бяха от шест - седем, до единадесет-дванадесет годишни, и играеха през междучасията сякаш предварително разпределени от учителите, по класове или възрастови групи, та по-едрите, по-силните да не избутват или пък бият по-слабите, което, общо- взето, бе твърде често явление по всички площадки, където от сутрин до вечер обитаваха и страшно гръмоляха над стотина, сто и двадесет, тридесет и повече, деца. Това ние по цял ден го правехме, че и до късно вечерта през летните месеци, обикновено играехме с момичеата от нашата си махала. Това, което бяхме наблюдавали при възрастните, докато растяхме бързо като гъбки- еднодневки! Все още не познавахме радиото, телевизията, киното, не бяхме и чували от някого, че ги има в по-големите градове, а и театър, оперета, опера, и какво ли още не! А и да ни беше разказвал някой нещо за съществуването им, едва ли можехме да го разберем правилно, тъй като нямаше как да си ги представяме нещата, които не сме "с око видяли и с ръка пипнали"...И така, непрекъснато се влюбвахме и разлюбвахме, обяснявахме или сдобрявахме, "женехме" се, разделяхме се. Разбира се, всичко това ставяаше наужким ние просто налучквахме коловозите на нашите утрешни, на нашите бъдещи пътища в живота, копирахме извадки от този живот, както и този на на нашите бащи и майки, баби и дядовци, по-голями братя и сестри. Многократно преповторено и препотретено, независимо в чия интерпртетация, всичко това оставяше своите незаличими следи в сърцата и душите ни, подсказваше ни как да намираме най- преките, най-лесни способи и начини за достигане на доброто и желаното, на това, което не само можеше да дообогати нашия бъдещ живот, заплетените ни и много сложни бъдещи взаимоотношения, но и да ни помогне, да ни посочи как най-сигурно, най-бързо да стигнем до реалната реализация на своите многостранни мечти и стремежи, за да "извоюваме", да постигнем, своето реално и сигурно участие в живота, който ни очакваше всички, и добър, и не чак толкова смислен, но такъв, какъвт сме го видяли и със собствените си очи, и в мечтите и сънищата си, както и на другите "хаплювци", на другите, заинтересовани като нас, осъществени, реално денуващи и нощуващи с нас, край нас, и "в нас", по мненията ни, бъдеще, то идвше, та по този начин, да продължат, в живота ни, с тези, които идват подир нас и след следващите други. Естествено бе всичко това, наречено или наричано "животът", да ни засяга, тепърва очите ни направо се облещваха и придобиваха своя чар и очарование, така да бъде, все мечти, все подвизи ни чакаха и занапред, не само очарование, то се съпътствуваше и от най-необмислените ни, дори и все още не помислени, мечти, една постоянна загадка, една допълнителна обица, на всякое от ушите ни, откъдето и да идваше може би това наше сияйно, в мечтите и въжделенията ни, но не винаги напълно неясно силуетче на хоризонта, който тепърва се избистряше някъде напред, в синевата пред нас, но то се задаваше на хоризонтите ни, не един и два, ние го усещахме и бяхме готови да се хванем за него, за да ни отведе може би направо там, къдете, сякаш изникваха от нищото, в прясното бъде- ще, все повече такива, и забавни и обещаващи своята изключителна невероятност. неща, заради които си струваше да се живее. Свикнал бях да ме разменят мнлго лесно, опитвах се да промена някак си нещата, но това не ставше всеки път, явяваха се проблеми и с мен се случваха неща, които не ми бяха много по сърце, за дадения момент ми беше трудно, не можех да се преборя, въпреки желанието ми нещата да вървят по друг начин. След време, след много, една-две десетки години, в самия разгар на живота си, щях, неволно, да изпадна в същите невероятни ситуации и пак така лошо да се справя, както правех това в игрите ми като малък "голям" човек. Имало, така да се каже, какво да научи човек и в игрите си като малък, но аз бях пропуснал да сторя това. И, вече като зрял човек, си платих цената! Бяхме готови да се принесем и в жертва - и ние, уж невярващите, и другите, които ни следват и идват след нас, и по-другите, които ще дойдат след нас и предишните други, след новите идващи,... докато има живот на земята, докато свят светува.
