РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОРТРЕТ

                На  майка ми!

Дните не стигат.

За сън - нощите къси!

Смръзнала, влизаш отвън

и от прага се въсиш.

Грижите, сякаш порой,

пак натежават в ръцете.-

В малкия кухненски зной

бавно отглъхва полето.

Ти се изправяш, мълчиш,

загрубелите пръсти

в миг да успокоиш,

за да са по- чевръсти!

Колко дни си така

вярвала в своята орис!

Като желязна ръка

тя те е сляла с хората,

да се завръщаш все тъй,

груба от грижи и радост.

Грижите, много, без туй!

Колко е твоята радост?!

Смеят се, бръчките зли.

Загрубялите длани!

Зная, все нещо боли.

Нужна е вече промяна!

Но ако трябва сега

пак да започнеш, отново,

пак ще се връщаш така,

сякаш налята с олово! -

Пак ще нарежеш с бразди

и сърцето си младо,

а очите ще озвезди

малката глътчица радост! -

Твоят живот, като път,

пак ще се просне  в полята,

за да не глъхне смехът,

винаги да е с децата!

ПРИКАЗКА ЗА ДЕЦАТА
В МАЗА ЕДНА, ДЪЛБОЧКА...

"  ". "
В маза една, дълбочка,
се трудеше Мишочка.
Тя стържеше, без спиране,
по кацата със сирене!

Дълбаеше със зъбите,
дъските твърди, дъбови, -
зер, гладното й тяло,
за сиренце копняло


бе толкоз дни и нощи!
Ах! Още! Още! Още!...
Дойде една височка,
отракана мишочка

и в миг постави точка
пред първата мишочка:
Ах, сестро, туй е сирене!
И в него ний умираме,

щом препълним чашката,
 хапнали юнашката!

Не си мъчи ти зъбите,
по дъските гърбави:
макар че са поръбени,
те сто на сто са дъбови!

(продължава)