ИЗБРАНО
ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ
СЛУЧАЙ С ПТИЦА
електронна книга
Хвърлих камък към нощното небе. Ей така, от нямане какво да правя в дадения момент. В същия миг нещо тупна на земята, не далече от мястото, на което стоях.- Какво ли е това пък?-помислих си, без особено да ме заинтересува. И все пак се отправих към мястото, върху което се възпроизведе шумът, погъделичкан от собственото си любопитство. И какво да видя? Насред полянката, огряна от изви- силатата се вече над нея ярка жълта луна, тъмнееше нещо, вероятно изпуснат или захвърлен тук от някого стар парцал! Или, може би, дива гъска, останала без дъх при летенето и тук намерила време и място да се приземи?! Незнайно защо за мене, гъската странно приличаше на малък, мистериозно появил се от небето лебед, кой знай защо точно на това място внезапно решил да сложи края на злокобния си полет!..Приближих се. Почти веднага се натъкнах на хвърления от мен към небето, ей така, без причина, камък, който също като "лебеда", се бе "приземил" почти до неговото място на закотвяне... Птицата бе със счупен врат и неестествено обърната глава. Бе умряла на място. Сигурно камъкът я е ударил, а при падането си е счупила врата си - мислено съжалявах аз за стореното от мен хулиганство Или, както си е летяла, не е виждала добре и се е сблъскала с някое стърчащо извън букета на подредилите се клони поразпуснало се в тъмното и по-едричко дърво. Сигурно така е станало, въртеше се в главата ми неприятната мисъл и аз се извърнах, за да се върна обратно и да се прибирам у дома, настанала бе късна нощ, когато всичко живо се прибираше под покрив, ако имаше такъв над главата си, за да се подслони на по-безопасно място.
- Грешиш, аз видях всичко! - дочух дрезгав, неприятен глас на старица, която сякаш дълго не бе отваряла устата си да разговаря с някого и от това гласът й се беше почти загубил и изврескавял или измършавял, все едно... Нощният бриз леко довяваше натрапчив натурален мирис на чесън и сминдух, от тялото или устата на жената. - Мисля, че като потърпевша, знам много по-добре какво се случи с мене, какво стана в лепкавата тъмнина на нощта...-. Старата жена леко се бе подсмихнала сякаш, под нещо, което наподобяваше самонакъдрил се мъх от мустак... Всъщност, тази илюзия много сполучливо се поддържаще от провисналия безсилно неин клюн. Неочаквано за мене, птицата се беше съживила някак си под прохладното нощно небе и се опитваше да коментира с мене, все така неочаквано, /може би и за двама ни/, собствената си нелепа смърт, ако това наистина беше точно така! Очите й неспокойно се движеха напред-назад, или, да го кажа по-точно, наляво-надясно, тя ме следеше зорко с поглед, сякаш се боеше, че всеки миг мога да си тръгна и да се запилея на някъде в неприятната, сигурно и за двамата ни, последна порция тъмнота преди разсъмването, когато тя е най-гъста и потискаща,,, Птицата едва- едва извъртя глава и ме погледна отново със зорко втренчени очи, сякаш наистина се страхуваше, или очакваше, че бих могъл непоправимо да я измамя. Докато се обръщаше и преместваше тежко крак след крак, полюшвайки неритмично главата си, тя бързо попита:
- Защо стреля?-/ Пак този отвратителтен пискливо-дрезгав глас!/
- Вижте какво! - започнах да говоря бързо и ядосано аз, без да се усетя, че ставам сам неприятен. - Не съм стрелял, както и сама виждаш, защото нямаш и дупка по тялото си. Аз... Нямам и пушка, с която да мога да стрелям евентуално!...
- Ами какво ме удари така жестоко по рамото,та чак припаднах от болка и се сгромолясах набързо от облака, в който летях? А? С какво ме удари така бързо и лошо?
- Не съм те удрял с нищо!... Просто си подхвърлих едно камъче към небето, а то, явно, се е прицелило точно в твоето тяло и те е ударило! Или пък ти си уцелила него и си го цапардосала така страшно по устата, че и то се е приземило току-що и близо до те Едва не умрях аз от този неочакван сблъсък с това твърдо и много остро нещо, едва. - Но си жива! Много и истински жива, жива! Нищо ти няма, както се вижда отлично!...
- Не се измъквай, хей! Не виждам кой би могъл да ти даде права така дръзко и без- очливо да ми противоречиш и да се гавриш сякаш с мене и болката, която си ми причинил! - продължаваше с упорството си нетърсената и неочаквана моя много късна или пък съвсем подранила за разговора си с мен моя доста нахална и предизвикателно държаща се сьбеседница. - Кой ти е разрешил да си мислиш, че можеш да се държиш така дръзко и съвсем нахакано с мене в тази мрачна тъмница? - Ама как така съм Ви убил, когато и сама добре виждате, а и усещате, най-вече, че сте напълно жива и здрава, от плът и кръв, в противния вариант нямаше да можете да разговаряте толкова дълго и така неприятно с мене!...
- Хъм, дълго...Защо пък наистина да е дълго? Напълно нормално си разговарям аз, с Вас, щото... Дори започва полека-лека и да ми става приятно, някак си!...
- Именно, именно, съвсем нормално... Което ще рече, съвсем здравословно... Живо съществуваща, санким!...
- Е, да де, добре... И така да е!... Вие все пак направихте нещо, от което мене ме заболя друго нещо и аз почти припаднах и паднах на земята, като труп, иначе така и нямаше да се свестя...Защо все пак ме уцелихте?
- Прощавай много, но накъде биеш?
- Ами натам, че е време да свършваме този, на пръв поглед почти несвършваем, разговор, ние двамата сме си това, което изглеждаме, на което приличаме, малко е късно, струва ми се, да се превръщаме в друго, няма защо да изнудваме излишно природата, без това не са малко провалите и и преди ние да се появим на бял свят или пък да се срещнем, може би в черния...
-Какво искаш да кажеш? Или, какво се опитваш да избегнеш в разговора ни?
- Ами това, че и двамата не сме достатъчно малки, да се надлъгваме, той е направен много отдавна, назад и във времето, и в пространството и от други, много по-умни и зрели от нас, ние, така да се каже, сме малко поизостанали...
-Хей, ти, какви ги дрънкаш? Какво искаш да ми кажеш сега? Че ми е времето минало, що ли? Че съм закъсняла да се пласирам, да се вредя? Или че не ти харесвам? Знай, и ти на мене не ми харесваш твърде, но нямам друг изход, трудно се минава през пластовете на времето и пространството, не е съдено всички да могат да ги преодоляват, още по-малко, да се въздигнат до толкова, че да могат да срещнат, а и направят своя, макар и твърде закъснял избор, дори, бих казала, още по-дребно и нищожно нещо, своя много закъснял опит за дебют, както казвате вие, горе на земята, и всичко на таблички ви се поднася, не можете дори да си представите презкакви криволичещи пътища може би минава всяко живо или поне...,одухотворено същество, докато се изкачи отново до висотата, на която е било, дори и само веднъж в живота ми да се е случвало това. А ако това е било и повече от един път, и все така се е обърквало, сгромолясвало, изчезвало?..., Във времето и пространството?
-Искаш да кажеш, че?...
- Нищо не искам да кажа аз... Нищо не мога и не трябва да казвам! Нищо не мога да си позволя и не ми е позволено да разкривам. Както се казва при Вас, всяка коза за свой крак! Страшно е да изпаднеш, от времето, от пространството си... Все едно да се промушиш през малката дупчица на едно сито и да попаднеш на място, от което нико га не можеш да се върнеш! Само през дупчицата, през която си излязъл,, можеш да се върнеш! Но не знаеш коя е, няма кой да ти я покаже, да ти обясни, да те насочи. Само времето може да стори това! Когато дойде! Само пространството може да помогне! Когато се случиш - в него, под него, над него... Ако имаш късмет! В моя свят не се играе "Тото"! Няма такава игра! Никога не е имало! И никога няма да има! А всъщност светът на живите е все пак "Тото"! Каквото улучиш! Или, каквото ти се падне! Каквото си заслужиш! Само тук можеш по-лесно и относително навреме, във времето и прос- транството, да смегчиш ударите от множеството и не винаги удобни и леки падания или приземявания, само със сродна душа би могло да се сродиш или да живееш в раьзбирателство и копнеж по нея, когато не е с теб, да не откъсваш мисълта си нито за миг от нея, да си навсякъде и винаги с нея и до нея, да си обичан и да я обичаш безмерно и безкраино и тази обич имога и никъде да не свърши, сред каквито и обстоятелства да попаднеш, с каквито и други души да се сбереш в потайностите на живота, живия живот! Сега вече сте нещо съвсем друго, макар и все така да продължавате да сте свързани в една общност, с едно пространство, ако щете, и в една и съща време, в обща говорна и чувствена трансмисия! Възможно е и да се окажем и двете половинки, двете, почти скачени вече, плоскости на едно и също галактическо тяло, които, по незнайни за сега причини и следствия от тях са се разполагали различно в пространството, докато, по някакъв,случаен или закономерно случващ се "начин" идва моментът на неизбежния, или на търсения и от двете тела, от двете общности, сблъсък,сближаване, в които, съвсем явно, се явява нуждата да се разпознаем, сближим, обединим или, може би и, унищожим?!Не сте се сетили да помислите!... И това! И което по-късно ще дойде, или ще се наложи да го правим... Защото в живота, в природата е така в повечето и най- различни случаи и обстоятелста, така, всичко може и става обикновено, щом обстоятелствата го налагат... И звяр и птица могат да се сродят! Защо тогава да не могат човек и птица, след като са и по-умни, при това?! И след като много по-бързо и по-точно знаят как и по-добре и истистински могат да га направят? И след като много пъти и досега са го правили и това нещо никога не се е оказвало излишно или невъзможно, потвърждение за което е и видовото ни разнообразие, бих казала дори, и многообразие! А, най- важното, това се е случвало непрекъснато, през цялото ни съществувание, от най-далечните ни времена, та до ден днешен!... Иначе щяхме да си останем все едни и същи, един от друг неразличими, един с друг несъвместими...
-Изглежда, твърде много е патила и знае главата ти, гледай да не се побъркаш от толкова много познание, че за къде ще си после?
- А, няма, няма да се побъркам, наистина твърде много съм живяла и още повече - видяла, но това не пречи, напротив, помага в много, в повечето от случаите, дори е за добро, не е за лошотия над никого, още повече, че в някои ситуации,каквото и да стане, то е между подбрани или избрани, й грешки и в подбора, в избора няма как да станат, нещата си вървят по естествен път и строги закони и предписания, оставени от изминалото по-преди, време.
Времето сякаш бе спряло, докато продължаваше нашия, малко скучен или, по-скоро, изглеждащ ми мъничко въображаем, бих, казал, мистериозен, разговор. Поне от почти видимата, и от двама ни, невъзможност на положението, в което се бяхме оказали и двамата, едновременно, и поради упоритото нежелание от моя страна да повярвам, да се съглася с нелепостта , с абсурдността
, не само на разговора, който двамата с птицата, водехме, но и с абсурдността на мястото и времето, в които това ставаше и ако наистина това беше така. Аз хем стоях на полянката, осветена от "придошлата", т. е, " нова " , уголемена и продължаща да се уголемява и "пълнее", луна, краи птицата, която беше превъплътило се сякаш в човек, същество, защото все продължаваше да бълва насрещу ми облаци от думи и, някак си да ме задължава, но някакъв, свой си начин, да и отговарям, точно и ясно, без загадки и двусмислия, на въпросите, които ми задаваше, а и, и нещо повече, да преосмислям, в себе си, и отговорите, които даваше на моите въпроси или реплики. В вдин момент дори ми се стори, че този наш, и много смислен, понякога, и, струващ ми се съвсем безсмислен или безсъдържатвлен, в други моменти, разговор, започва, като че ли да противоречи и на самия себе си, като естество, че репликите , разменяни между нас, двамата, граничат с истинско безумие или пък приличат на разговор между извънземни или някакви други подобни същества, макар много добре да знаех, че поне що се отнасяше до мене, включително и до този момент, нямах никакви данни да съм се сблъсквал или пък срещал, до този час, в който се "сблъскахме" с птицата, с никакви, нито живи, нито неживи поднебесни същества, още по-малко с с извън земен произход.
Мислено, дори вече обсъждах, сам със себе си, как да изляза от ситуацията, в която се бях самонахендрил, лодхвърляйки този кой знае откъде намерил се камък към небето, съмнявайки се, мислено. и в неговите индентичност и произход, мислейки, че най-напред някой, кой ли знае кой и защо, го е поставил, най-напред на моя път в градината, за да го изпозувам по описан ия вече от мен начин и да "предизвикам", случващия се и цитиран от мене най-добросъвестно, диалог, в който, на свой ред, също се усъмних и реших, че е възможно това да е някакъв нелеп, супер абсурден мой сън.Изглежда, обаче, че същите абсурдни мисли са "протекли" и в мъничката /дали само на мене не ми изглеждаше това така?! глава на следполунощната ми събеседница?/, защото тя незабавно реши да нспомни за съществуяването си и да ми повтори, или пък, потрети, своя, нескончаемо провокиращ и ядосващ ме въ- прос, все едно че въобще не бяхме водили никакъв разговор досега:
- И все пак., защо изстреля срещу мене този твой коварен камък, за да ме отдели от ятото и остави сама с тебе гук, на полянката в градината "ви", по всяка вероятност? Някой те беше научил или пък, посъветвал, да сториш това, точно в този миг и по този, да кажем, специален начин?
- Какво ли пък му е специалното? - избързах да отговоря с въпрос, вместо очаквания, отговор, аз. - Просто така ми хрумна, изведнъж, сякаш някой ме подтикна да го сторя... Само че не чух никой, нито пък видях някой, да ми говори или да ме уговаря... От само себе си ми дойде тази мисъл, т. е., от ни- кого не ми бе продиктувана!...
- Обаче само си мислиш, че е така! Нали си чул, или пък чел, може би. че слу- чайности в живота няма? Е, наистина няма! Аз бях тази, която те видя и хареса отгоре, още докато бях върху облака, пикирах към тебе, пошепнах ти, мисле- но, какво да направиш и допълнително се появих пред камъка, точно на пътя му, за да ме улучи непременно, а после, когато приближи и можах да се уверя в правилността на избора, а и на решението и действията си, започнах разговора си с тебе, разбра ли?
- Това е приказка, фантастика, разправяй ги тези на други....
- Няма ги тези други, изглежда!... Не са се родили, още... Или. може би, са от някой друг живот?! Още ли да ги чакам? И докога? Моето време за чакане свършва! В другото време ще бъда друга, не същата крастава жаба, която трябва да целуне принцът, за се превърне тя в принцеса, няма да се срещна и със същия принц, когото съм си избрала, имам това право само веднъж, във всеки живот!... Е, кажи ми, последно, скланяш ли да стана твоята принцеса, аз,
краставата жаба, за да стана принцесата от приказката, аз, в този си вид и представа за тебе, сега, а ти, - моят неизмислен принц, моят, избран от самата мен, спътник и повелител, до края на общия ни живот, а, ако е речено или, писано, и в някой друг, по-нататък?!
Прозвучаха ми като зла шега думите на птицата, отправени към мен в такъв, сюблимен момент, при такива, невероятни, дори за описание, обстоятелства и изречени факти. Право да си кажа, не успявах да ги осмисля дори при така стеклите се невероятности, да отсея нормалното течение на нещата от привнесеното към него приказно внушение. В един миг си помислих, че всичко това е само някакъв сън и започнах да си опипвам ръцете, понечих и да се ощипя, за да проверя, дали не сънувам, макар и тук, на полянката сред градинката, под извисилата се на ВъзБог, засияла, наистина като в приказка, приказно златна, млада луна!?
Времето цъкаше бързо, като завързано обикаляше около центъра на секундарника, изнизваше се невидимо нанякъде, заедно със забързаните ми, повече от всеки друг път, мисли, а аз все още не успявах да формулирам ясно и точно искания от мен отговор, дори и напротив, размишлявах и върху евентуалната незадължителност на исканото от мене действие, въобразявайки си, че бих могъл да прикрия или отклоня по някакъв начин исканото от мен съгласие или несъгласие да дам категоричен отговор за каквото и да е, обвързващо ме или не, да демонстрирам отговорност или да се прикрия по някакъв, макар и много труден и рискован начин зад очевадно рискованата стихия на думите, които ние слагаме там, където предпочитаме да отсъствуваме! Замислих се отново: всяка изказана дума звучи като присъда, която чоек произнася, независимо дали това се иска или не от човека, с когото осъществяваме своя пореден контанкт.Понякога, и най-често, това става с най обичания от нас човек. Замисляли ли сме се, как се възприемат нашите думи, когато, с право или без, ги натъпчем в ушите, в мозъка направо на обичания от нас благоговейно човек? А с какво могат да се сравнят те, когато ги изсипем около или в ушите на несвикналия или, най-малкото, неочаквалия, неподготвения за това нечудодейно чудо човек? Те са тежки, колкото воденични камъни, ние обикновено ги пускаме да излизат от нас като порой! Направо отнасяме човека, забиваме го чак в устието на реката, никой не успява да се пребори, да се справи с летящия като лавина поток от думи, повлекли със себе си и цялата мръсотия на света, в който сме съществували до този миг, без да сме били много загрижени за това, което ни заобикаля, в която, щем или не щем, сме принудени понякога и ние самите да се давим. Ето защо на мен ми беше твърде много трудно да произнасям, на място, без предварително да съм мислил, каквито и да е съждения, по какъвто и да е повод и за когото и да било предназначени. Нещо, което моята птица нито би искала, нито би могла да разбере, ние с нея наистина се намирахме в две различни измерения и на времето, и на пространството...
-Значи, признаваш,че стреля с камъка?!...-/пак тъпата инсинуация, за да изляза все пак аз виновния и, съответно, задължения да постъпя като принцът от приказката, което...
Но, почакай, скъпа "принцесо", аз въобще не вярвам в принцове и принцеси. ти защо ме търсиш там, където отдавна ме няма? Аз не играя натрапени ми игрички и съм само един скапан тинейджър, разбра ли!, Роден съм в друго време и при ядруги обстоятелства, аз...
- Тийн... какво? - учуди се или не ме разбра както трябва птицата...- явно бе подслушвала в самото ми съзнание, трябва да внимавам повече, какво мисля и казвам после...
-Тийн...какво?...
- Тинейджър...
- А-а... Младеж, не на мене тия! - продължи пискливо-дрезгавия глас.Птицата бе устремила в мене големите си, сякаш насочени в упор очи, погледът й излъчваше повече лукавост, на
"върха" му стоеше и сякаш пулсираше, като примитивен светлинен източник от миналото нескриваната ирония и желание за някаква своеобразна и. неотменна, в подобни случаи, омраза, все едно се бях страхотно провинил с, или в нещо и дължах неотменното в такива
случаи, огромно извинение... Изпитвах угризения, някакво неприятно смущение, като я гледах. аз като нея, също, пак, от упор! - Не на мене, тия, обаче! Няма да ме объркаш! Нито пък... склониш!- Аз не се и опитвам! - пак се заоправдавах аз...
- Да мълчиш! Не съм ти дала думата! - Скастри ме отново летящото животно. - И тъй, признаваш, нали? - погледна ме с неистова злоба птицата.
- Какво да признавам?- вече и аз започнах в нейния тон.- Че си стрелял, естествено!- изкряка сякаш от злоба птицата. - Не се прави на луд, или интересен, ей, знам ви аз вас, днешните младежи!...
- Както казах вече, не съм младеж, а тинейджър!...
- Знам, знам...
- Но...
- Няма "но", няма "на"! Виновен си и точка! Ще си платиш с лихвите! Ти... нямаш думата! Не съм ти я давала и не ти я давам!
- Добре, извинявайте! Сега може ли да ми я дадете? Или аз сам да си я взема, за колкото си искаме, време?! - започнах да ставам по-нахален, аз.
- Не може!...Не я давам! На никого нищо не давам!
- Но...
-Шът бе, тинъ... Не! ... Казах, не! Това е положението!... Виновен си и ще си плащаш !. С каквото аз кажа! До когато аз искам!...
- Ще имаш да вземаш!...Няма да стане тая!... Поне не и с мене!... -
Гавреше се с мене. Ама не на мене тия, че и ония!
- Все пак не сте права!...Аз,... без да искам!
- Кой не е прав, бе? Кой не е прав? Кажи бе, питам те аз?! - разпали се птицата. - Обикновен човек и ще ме учи на акъл! ? Мене? Коскоджа ми ти принцеса! Хайлайф!? Ти имаш ли си представа, бе, знаеш ли коя съм аз, тъпанар такъв!? продължи тирадата си тя!
- Моля, моля, без грубости! Не ми е нужно да зная! - вече ядосан, отвърнах аз. - - И все пак, не е никак излишно да го кажете, изрично,: коя сте Вие?
- Как коя бе, аз... Всъщност, кой ти дава право да ме питаш коя съм аз?! Аз съм си аз! Тази, която гледаш и виждаш! Защо пък ти е притрябвало да знаеш, коя съм?! Аз съм си аз, няма да седна да ти обяснявам всичко, което се е случило с мене досега! Не си го заслужил, а и сега не го заслужаваш!
Тя се премести от единия на другия крак. Костите й сякаш изтракаха, такъв неприятен шум вдигна.
- Коя съм аз, искал да знае господинчото! Ами за какво ти е да знаеш, къде и за какво ще ти потрябва това твое познание? На носа ли ще си го окачиш?
Всъщност, кой ти дава това право, да ме разпитваш? - сякаш искаше или щеше направо да ме разкъса птицата в словесната ни схватка.
- Не, не на носа, а на клюна ти! - върнах си й го аз, тъпкано, така да се каже, без да съм го мислил предварително.
- Без да искал, бил! - продължаваше да каканиже птицата. - Без да искал!...
А какво търсеше тогава отвън, точно по времето, когато аз минавах и бях най-близо и удобно, за да ме уцелиш?!... Без да искал, бил?! - продължаваше да съска тя. - Ще ти кажа аз как така става, без да искаш? Знаеш ли, че ме уби?! Оживях, защото много исках да те впечатля и да остана с тебе! Аз...
- Право казвате, истината!... Всъщност, Вие сте жива - прекъснах я отново аз. -Жива, а не мъртва! Има голяма разлика между едното и другото състояние.за когото и да се отнася!
- Не ме прекъсвай пак! Ето че и култура нямаш, елементарно възпитание, а?!
-Но Вие наистина сте жива...
- Какво те засяга, бе?- И какво от това?- с нетърпящ противоречие тон ме скастри птицата. Каква птица ще съм аз със счупени врат и човка? Как ще летя? Как, ще ям?
- Не зная, това си е Ваша работа, Ваш проблем! - отново, изнервен, се заядох аз.- Свои си цели сте преследвали! Аз нямам никаква вина за нищо!...
- Мой проблем ли? Как ще е мой, бе? - полудя сякаш птицата и както се бе изправила на пътеката, тръгна заплашително към мен, куцайки сега, с клюмнала глава. Потракваше злобно и с изкривения си клюн. - Ще те науча аз тебе! - хъркаше дрезгаво тя.
- Извинявайте!- за сетен път опитах аз да смегча малко раздразнението й. - Без да искам, беше!... Да Ви помогна с нещо?Да ви... превържа?
- Шляп!- тракна потрошеният й клюн до сами задните ми части. - Ей сега ще ти помогна аз! - крещеше птицата.- Идиот! Да ме превържел, искал, а? Нагъл, че и нещо повече!...
- Защо така сега? Какво правите?
- Ама аз исках на всяка цена да Ви впечатля, да Ви накарам да ме харесате и
вие, така, както Ви харесах аз самата...
- Но целта не оправдава средствата, които използувахте!.. . Жалко!
Неизвестно как, дори за самия мен, аз сякаш, а не някой друг, неочаквано подскочих, обърнах се и да си го призная, побягнах с всички сили нагоре по пътеката, по посока на къщата. Тичах, без да се обръщам назад, може би, за да се скрия у дома. Колкото и да ми е неудобно, усещах парещо чувство на страх, на ужас, при това, кой знае защо, в петите, та започнах доста бързо да ги мятам и обръщам нагоре, сякаш си играя на някаква игра, която точно това изисква! Сетих се веднага за израза "плю си на петите" и разбрах моментално какво означава това и защо и как се прави! Тичах, без да се обръщам, към дома ни, разтреперан от страх! Птицата бе взела страха ми, както казваха по-възрастните хора и сега аз вече знаех как, кога, къде и защо става това!
- Беглец! Беглец! Дръжте го! - крещеше с все сила пернатото и дори дюдюкаше подир мене, докато ме преследваше по нанагорнището...- Спри-и-и! -свисте - ше остро гласът на птицата. Да си призная, имах чувството, че ме е подгонило някакво допотопно чудовище, толкова осезаем беше страхът, който изпитвах, докато плетях крака да тичам срещу стръмното!
- Престъпник! Стой, ти казвам! Хора-а!
Обаче аз нямах никакво намерение, още по-малко, желание, да се спра.
За секунди взех стотината метра до вилата.
- Съд! Съд за такива като тебе! Позор!- не спираше да крещи подире ми птица- та. - Такива като твбе сринаха икономиката на страната, унищожиха, изнесоха
зад граница заводите на скраб! Изгонихте младежта и интелегенцията от
държавата! - врещеше птицата.- Позор! Доживотен позор и затвор! Такива
като тебе опозоряват нацията! Заводите изнесохте, селата обезлюдихте, нищо не се ражда вечр тука, дори и деца вече не се събират всяка есен, за да напълнят училищните сгради... Избихте и продължавате да избивате и птиците, мръсник, както се опита да направиш и ти! Хора, опитва се да избяга и той! Дръжте го, не го пускайте да избяга и да се скрие някъде по стълбите, люди ,помогите, я очен прошу Вас, - проговори изведнъж на руски птицата, - помогите я найду его!...-
Почувствувах, как става все повече неясен и приглъхнал гласът й, постепенно. - Ще се скрие някъде, където после няма да можем да го намерим, помогнете ми, хора, цял живот го преследвам и търся, ще се скрие някъде и после няма да можем да го намерим, - довърши тя най-после, на български.Така и не разбрах за какво й беше нужно това "чередование"! - Няма да можем да го намерим!...Дръжте го, хора, помогнете ми да го хвана, той ми е длъжник, нужен ми е да си плати за стореното...
Последните й думи не ми станаха ясни, чувах гласа й, докато качвах стълбите през две-през три, тя продължаваше и продължаваше да ме гони, дори и след като аз вече бях успял да дръпна тежката, плътна външна врата след себе си и "връзката" между нас, дори и вече само по въздуха, беше, слава Богу, прекъсната напълно и безвъзвратно, както, не без законно изживяното задоволство и облекчение, си мислех аз.
, не само на разговора, който двамата с птицата, водехме, но и с абсурдността на мястото и времето, в които това ставаше и ако наистина това беше така. Аз хем стоях на полянката, осветена от "придошлата", т. е, " нова " , уголемена и продължаща да се уголемява и "пълнее", луна, краи птицата, която беше превъплътило се сякаш в човек, същество, защото все продължаваше да бълва насрещу ми облаци от думи и, някак си да ме задължава, но някакъв, свой си начин, да и отговарям, точно и ясно, без загадки и двусмислия, на въпросите, които ми задаваше, а и, и нещо повече, да преосмислям, в себе си, и отговорите, които даваше на моите въпроси или реплики. В вдин момент дори ми се стори, че този наш, и много смислен, понякога, и, струващ ми се съвсем безсмислен или безсъдържатвлен, в други моменти, разговор, започва, като че ли да противоречи и на самия себе си, като естество, че репликите , разменяни между нас, двамата, граничат с истинско безумие или пък приличат на разговор между извънземни или някакви други подобни същества, макар много добре да знаех, че поне що се отнасяше до мене, включително и до този момент, нямах никакви данни да съм се сблъсквал или пък срещал, до този час, в който се "сблъскахме" с птицата, с никакви, нито живи, нито неживи поднебесни същества, още по-малко с с извън земен произход.
Мислено, дори вече обсъждах, сам със себе си, как да изляза от ситуацията, в която се бях самонахендрил, лодхвърляйки този кой знае откъде намерил се камък към небето, съмнявайки се, мислено. и в неговите индентичност и произход, мислейки, че най-напред някой, кой ли знае кой и защо, го е поставил, най-напред на моя път в градината, за да го изпозувам по описан ия вече от мен начин и да "предизвикам", случващия се и цитиран от мене най-добросъвестно, диалог, в който, на свой ред, също се усъмних и реших, че е възможно това да е някакъв нелеп, супер абсурден мой сън.Изглежда, обаче, че същите абсурдни мисли са "протекли" и в мъничката /дали само на мене не ми изглеждаше това така?! глава на следполунощната ми събеседница?/, защото тя незабавно реши да нспомни за съществуяването си и да ми повтори, или пък, потрети, своя, нескончаемо провокиращ и ядосващ ме въ- прос, все едно че въобще не бяхме водили никакъв разговор досега:
- И все пак., защо изстреля срещу мене този твой коварен камък, за да ме отдели от ятото и остави сама с тебе гук, на полянката в градината "ви", по всяка вероятност? Някой те беше научил или пък, посъветвал, да сториш това, точно в този миг и по този, да кажем, специален начин?
- Какво ли пък му е специалното? - избързах да отговоря с въпрос, вместо очаквания, отговор, аз. - Просто така ми хрумна, изведнъж, сякаш някой ме подтикна да го сторя... Само че не чух никой, нито пък видях някой, да ми говори или да ме уговаря... От само себе си ми дойде тази мисъл, т. е., от ни- кого не ми бе продиктувана!...
- Обаче само си мислиш, че е така! Нали си чул, или пък чел, може би. че слу- чайности в живота няма? Е, наистина няма! Аз бях тази, която те видя и хареса отгоре, още докато бях върху облака, пикирах към тебе, пошепнах ти, мисле- но, какво да направиш и допълнително се появих пред камъка, точно на пътя му, за да ме улучи непременно, а после, когато приближи и можах да се уверя в правилността на избора, а и на решението и действията си, започнах разговора си с тебе, разбра ли?
- Това е приказка, фантастика, разправяй ги тези на други....
- Няма ги тези други, изглежда!... Не са се родили, още... Или. може би, са от някой друг живот?! Още ли да ги чакам? И докога? Моето време за чакане свършва! В другото време ще бъда друга, не същата крастава жаба, която трябва да целуне принцът, за се превърне тя в принцеса, няма да се срещна и със същия принц, когото съм си избрала, имам това право само веднъж, във всеки живот!... Е, кажи ми, последно, скланяш ли да стана твоята принцеса, аз,
краставата жаба, за да стана принцесата от приказката, аз, в този си вид и представа за тебе, сега, а ти, - моят неизмислен принц, моят, избран от самата мен, спътник и повелител, до края на общия ни живот, а, ако е речено или, писано, и в някой друг, по-нататък?!
Прозвучаха ми като зла шега думите на птицата, отправени към мен в такъв, сюблимен момент, при такива, невероятни, дори за описание, обстоятелства и изречени факти. Право да си кажа, не успявах да ги осмисля дори при така стеклите се невероятности, да отсея нормалното течение на нещата от привнесеното към него приказно внушение. В един миг си помислих, че всичко това е само някакъв сън и започнах да си опипвам ръцете, понечих и да се ощипя, за да проверя, дали не сънувам, макар и тук, на полянката сред градинката, под извисилата се на ВъзБог, засияла, наистина като в приказка, приказно златна, млада луна!?
Времето цъкаше бързо, като завързано обикаляше около центъра на секундарника, изнизваше се невидимо нанякъде, заедно със забързаните ми, повече от всеки друг път, мисли, а аз все още не успявах да формулирам ясно и точно искания от мен отговор, дори и напротив, размишлявах и върху евентуалната незадължителност на исканото от мене действие, въобразявайки си, че бих могъл да прикрия или отклоня по някакъв начин исканото от мен съгласие или несъгласие да дам категоричен отговор за каквото и да е, обвързващо ме или не, да демонстрирам отговорност или да се прикрия по някакъв, макар и много труден и рискован начин зад очевадно рискованата стихия на думите, които ние слагаме там, където предпочитаме да отсъствуваме! Замислих се отново: всяка изказана дума звучи като присъда, която чоек произнася, независимо дали това се иска или не от човека, с когото осъществяваме своя пореден контанкт.Понякога, и най-често, това става с най обичания от нас човек. Замисляли ли сме се, как се възприемат нашите думи, когато, с право или без, ги натъпчем в ушите, в мозъка направо на обичания от нас благоговейно човек? А с какво могат да се сравнят те, когато ги изсипем около или в ушите на несвикналия или, най-малкото, неочаквалия, неподготвения за това нечудодейно чудо човек? Те са тежки, колкото воденични камъни, ние обикновено ги пускаме да излизат от нас като порой! Направо отнасяме човека, забиваме го чак в устието на реката, никой не успява да се пребори, да се справи с летящия като лавина поток от думи, повлекли със себе си и цялата мръсотия на света, в който сме съществували до този миг, без да сме били много загрижени за това, което ни заобикаля, в която, щем или не щем, сме принудени понякога и ние самите да се давим. Ето защо на мен ми беше твърде много трудно да произнасям, на място, без предварително да съм мислил, каквито и да е съждения, по какъвто и да е повод и за когото и да било предназначени. Нещо, което моята птица нито би искала, нито би могла да разбере, ние с нея наистина се намирахме в две различни измерения и на времето, и на пространството...
-Значи, признаваш,че стреля с камъка?!...-/пак тъпата инсинуация, за да изляза все пак аз виновния и, съответно, задължения да постъпя като принцът от приказката, което...
Но, почакай, скъпа "принцесо", аз въобще не вярвам в принцове и принцеси. ти защо ме търсиш там, където отдавна ме няма? Аз не играя натрапени ми игрички и съм само един скапан тинейджър, разбра ли!, Роден съм в друго време и при ядруги обстоятелства, аз...
- Тийн... какво? - учуди се или не ме разбра както трябва птицата...- явно бе подслушвала в самото ми съзнание, трябва да внимавам повече, какво мисля и казвам после...
-Тийн...какво?...
- Тинейджър...
- А-а... Младеж, не на мене тия! - продължи пискливо-дрезгавия глас.Птицата бе устремила в мене големите си, сякаш насочени в упор очи, погледът й излъчваше повече лукавост, на
"върха" му стоеше и сякаш пулсираше, като примитивен светлинен източник от миналото нескриваната ирония и желание за някаква своеобразна и. неотменна, в подобни случаи, омраза, все едно се бях страхотно провинил с, или в нещо и дължах неотменното в такива
случаи, огромно извинение... Изпитвах угризения, някакво неприятно смущение, като я гледах. аз като нея, също, пак, от упор! - Не на мене, тия, обаче! Няма да ме объркаш! Нито пък... склониш!- Аз не се и опитвам! - пак се заоправдавах аз...
- Да мълчиш! Не съм ти дала думата! - Скастри ме отново летящото животно. - И тъй, признаваш, нали? - погледна ме с неистова злоба птицата.
- Какво да признавам?- вече и аз започнах в нейния тон.- Че си стрелял, естествено!- изкряка сякаш от злоба птицата. - Не се прави на луд, или интересен, ей, знам ви аз вас, днешните младежи!...
- Както казах вече, не съм младеж, а тинейджър!...
- Знам, знам...
- Но...
- Няма "но", няма "на"! Виновен си и точка! Ще си платиш с лихвите! Ти... нямаш думата! Не съм ти я давала и не ти я давам!
- Добре, извинявайте! Сега може ли да ми я дадете? Или аз сам да си я взема, за колкото си искаме, време?! - започнах да ставам по-нахален, аз.
- Не може!...Не я давам! На никого нищо не давам!
- Но...
-Шът бе, тинъ... Не! ... Казах, не! Това е положението!... Виновен си и ще си плащаш !. С каквото аз кажа! До когато аз искам!...
- Ще имаш да вземаш!...Няма да стане тая!... Поне не и с мене!... -
Гавреше се с мене. Ама не на мене тия, че и ония!
- Все пак не сте права!...Аз,... без да искам!
- Кой не е прав, бе? Кой не е прав? Кажи бе, питам те аз?! - разпали се птицата. - Обикновен човек и ще ме учи на акъл! ? Мене? Коскоджа ми ти принцеса! Хайлайф!? Ти имаш ли си представа, бе, знаеш ли коя съм аз, тъпанар такъв!? продължи тирадата си тя!
- Моля, моля, без грубости! Не ми е нужно да зная! - вече ядосан, отвърнах аз. - - И все пак, не е никак излишно да го кажете, изрично,: коя сте Вие?
- Как коя бе, аз... Всъщност, кой ти дава право да ме питаш коя съм аз?! Аз съм си аз! Тази, която гледаш и виждаш! Защо пък ти е притрябвало да знаеш, коя съм?! Аз съм си аз, няма да седна да ти обяснявам всичко, което се е случило с мене досега! Не си го заслужил, а и сега не го заслужаваш!
Тя се премести от единия на другия крак. Костите й сякаш изтракаха, такъв неприятен шум вдигна.
- Коя съм аз, искал да знае господинчото! Ами за какво ти е да знаеш, къде и за какво ще ти потрябва това твое познание? На носа ли ще си го окачиш?
Всъщност, кой ти дава това право, да ме разпитваш? - сякаш искаше или щеше направо да ме разкъса птицата в словесната ни схватка.
- Не, не на носа, а на клюна ти! - върнах си й го аз, тъпкано, така да се каже, без да съм го мислил предварително.
- Без да искал, бил! - продължаваше да каканиже птицата. - Без да искал!...
А какво търсеше тогава отвън, точно по времето, когато аз минавах и бях най-близо и удобно, за да ме уцелиш?!... Без да искал, бил?! - продължаваше да съска тя. - Ще ти кажа аз как така става, без да искаш? Знаеш ли, че ме уби?! Оживях, защото много исках да те впечатля и да остана с тебе! Аз...
- Право казвате, истината!... Всъщност, Вие сте жива - прекъснах я отново аз. -Жива, а не мъртва! Има голяма разлика между едното и другото състояние.за когото и да се отнася!
- Не ме прекъсвай пак! Ето че и култура нямаш, елементарно възпитание, а?!
-Но Вие наистина сте жива...
- Какво те засяга, бе?- И какво от това?- с нетърпящ противоречие тон ме скастри птицата. Каква птица ще съм аз със счупени врат и човка? Как ще летя? Как, ще ям?
- Не зная, това си е Ваша работа, Ваш проблем! - отново, изнервен, се заядох аз.- Свои си цели сте преследвали! Аз нямам никаква вина за нищо!...
- Мой проблем ли? Как ще е мой, бе? - полудя сякаш птицата и както се бе изправила на пътеката, тръгна заплашително към мен, куцайки сега, с клюмнала глава. Потракваше злобно и с изкривения си клюн. - Ще те науча аз тебе! - хъркаше дрезгаво тя.
- Извинявайте!- за сетен път опитах аз да смегча малко раздразнението й. - Без да искам, беше!... Да Ви помогна с нещо?Да ви... превържа?
- Шляп!- тракна потрошеният й клюн до сами задните ми части. - Ей сега ще ти помогна аз! - крещеше птицата.- Идиот! Да ме превържел, искал, а? Нагъл, че и нещо повече!...
- Защо така сега? Какво правите?
- Ама аз исках на всяка цена да Ви впечатля, да Ви накарам да ме харесате и
вие, така, както Ви харесах аз самата...
- Но целта не оправдава средствата, които използувахте!.. . Жалко!
Неизвестно как, дори за самия мен, аз сякаш, а не някой друг, неочаквано подскочих, обърнах се и да си го призная, побягнах с всички сили нагоре по пътеката, по посока на къщата. Тичах, без да се обръщам назад, може би, за да се скрия у дома. Колкото и да ми е неудобно, усещах парещо чувство на страх, на ужас, при това, кой знае защо, в петите, та започнах доста бързо да ги мятам и обръщам нагоре, сякаш си играя на някаква игра, която точно това изисква! Сетих се веднага за израза "плю си на петите" и разбрах моментално какво означава това и защо и как се прави! Тичах, без да се обръщам, към дома ни, разтреперан от страх! Птицата бе взела страха ми, както казваха по-възрастните хора и сега аз вече знаех как, кога, къде и защо става това!
- Беглец! Беглец! Дръжте го! - крещеше с все сила пернатото и дори дюдюкаше подир мене, докато ме преследваше по нанагорнището...- Спри-и-и! -свисте - ше остро гласът на птицата. Да си призная, имах чувството, че ме е подгонило някакво допотопно чудовище, толкова осезаем беше страхът, който изпитвах, докато плетях крака да тичам срещу стръмното!
- Престъпник! Стой, ти казвам! Хора-а!
Обаче аз нямах никакво намерение, още по-малко, желание, да се спра.
За секунди взех стотината метра до вилата.
- Съд! Съд за такива като тебе! Позор!- не спираше да крещи подире ми птица- та. - Такива като твбе сринаха икономиката на страната, унищожиха, изнесоха
зад граница заводите на скраб! Изгонихте младежта и интелегенцията от
държавата! - врещеше птицата.- Позор! Доживотен позор и затвор! Такива
като тебе опозоряват нацията! Заводите изнесохте, селата обезлюдихте, нищо не се ражда вечр тука, дори и деца вече не се събират всяка есен, за да напълнят училищните сгради... Избихте и продължавате да избивате и птиците, мръсник, както се опита да направиш и ти! Хора, опитва се да избяга и той! Дръжте го, не го пускайте да избяга и да се скрие някъде по стълбите, люди ,помогите, я очен прошу Вас, - проговори изведнъж на руски птицата, - помогите я найду его!...-
Почувствувах, как става все повече неясен и приглъхнал гласът й, постепенно. - Ще се скрие някъде, където после няма да можем да го намерим, помогнете ми, хора, цял живот го преследвам и търся, ще се скрие някъде и после няма да можем да го намерим, - довърши тя най-после, на български.Така и не разбрах за какво й беше нужно това "чередование"! - Няма да можем да го намерим!...Дръжте го, хора, помогнете ми да го хвана, той ми е длъжник, нужен ми е да си плати за стореното...
Последните й думи не ми станаха ясни, чувах гласа й, докато качвах стълбите през две-през три, тя продължаваше и продължаваше да ме гони, дори и след като аз вече бях успял да дръпна тежката, плътна външна врата след себе си и "връзката" между нас, дори и вече само по въздуха, беше, слава Богу, прекъсната напълно и безвъзвратно, както, не без законно изживяното задоволство и облекчение, си мислех аз.
