ИЗБРАНОПроф. д-р СТЕФАН ВЛАХОВ - МИЦОВ:СПАЗВАНЕ НА ЧОВЕЩИНАТА, ВЪВ ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС!Рецензия за ръкописа на РАДОСЛАВ 

ЦВЕКОВ "ЗИМНО СЛЪНЦЕ"
Представеният от Радослав Цветков ръкопис с разкази и новели "Зимно слънце" има редица художествени достойнства. Творбите му
свидетелствуват за добра белетристична култура, за овладян художествен стил и, не по-малко важно,- за широки интереси и точни наблюдения върху основни социални и нравствено-етични проблеми от съвременното ни развитие. На бъдещите читатели на тази книга биха допаднали откровения тон и неподправени истини за живота на хората в село и големия град, за жилищните им и битови проблеми, на взаимоотношенията помежду им, обусловени от промените в окръжаващата ги социална среда. Р. Цветков се интересува от делника на тези хора, от малките, на пръв поглед, проблеми,които имат да решават и въпросите, които ги измъчват и, на практика, определят развитието на тяхното съзнание, сьадават мотиви за бъдещото им поведение. Авторът не само уважава фактите, действителните случки, в неговите ракази и новели те заемат такова място, че сякаш присъствуваме на документален филм. И в същото време реализмът в описанията на селския живот не остава самоцелен, не е и копие на действителността, защото белетристът успешно се домогва до художествени обобщения, но поднесени естествено, от развитието на сюжетната интрига, без морализаторски напъни и стремеж изводите да надхвърлят житейския материал, дал началния тласък за създаването на творбите..На мен лично много ми допада деликатността на автора, ненатрапчивоста на неговите внушения, дори когато проблемите, пред които се изправят героите да са толкова остри/например, в "Удар"/, че на човек му се иска да наостри перото си с публицистичен хъс. Р. Цветков обаче не се поддава на емоциите, той предпочита оръжието му да бъде художествената пластичност и изразителност при обрисовката на героите, на техния характер и поведение. Проблемите, с които се сблъскват те по житейския си друм са много и разнообразни, но в последна сметка се свеждат до необходимостта от хуманност, топлота, толерантност,и взаимопомощ в днешното забързано време, до спазването на ЧОВЕЩИНАТА във всеки един от нас. Разказите на автора обхващат преживяванията на люде и обвързани, и необвързани с родова кръв, на село и като преселници в града, сюжетното действие, независимо че изглежда хронологически ограничено, разширява и географските, и историческите си граници, вследствие на постигнатата обемност, особено в новелите.Това дава възможност на Р. Цветков да изследва връзката село-град и в по-широките й социални проекции, и на интимно-личностна основа, посредством живота на родителите и на техните деца. Всъщност, негласният повик за човечност, който пронизва творбите, позволява да се откроят антиподите- герои и техните взаимоотношения, но и да вникнем в тяхната психика, да усетим съотношението между остатъците от селската колективистична нравственост и морал и индивидуализма и отчуждението, настъпило в големия град, вследствие разпадането на родовата обвързаност. Авторът оглежда внимателно, търпеливо, с участие в съдбите на героите си, които шествуват от разказ в разказ и тази цикличност, осъщетвена композиционно и структурно и защитена чрез доминиращите образи на Филдоско Марикин и баба Марикя и техните синове и роднини ни прави съпричастни на тревогата на белетриста от нарушаващите се откровени и чисти взаимоотношения между хората. Това безпокойство е внушено не само чрез поведението на сина и снахата на дядо Аджо например, които са заменили любовта на старците, останали в селата, изоставени от синове и внуци, които взаимно се приглеждат, подпомагат се в обезлюдените селища и пак така колективно си копаят бъдещите гробове /"Вечно жилище"/. Този разказ, "Вечно жилище" поразява не толкова с шокиращия факт, колкото с мъдростта и стоицизма на крачещите към смъртта старци.Мисля, че първата част в сборника е по-проблемна и по-равностойна като художествено изпълнение от втората. Бих посочил много силния разказ "Паша за глигани", с толкова обикновен, но и толкова силен финал; "Автобусът", "Зимно слънце", вече посочените "Удар" и "Вечно жилище". В тях доминират въпросите за самотата, която ежедневно пронизва сърцата на останалите на доизживяване старци, които всеки ден посрещат запъхтени градския автобус да видят няма ли един ден да се върнат да ги видят децата им /"Автобусът"/ и дори, когато това стане, не забелязват, или се правят че не улавят алчните погледи, с които те поглъщат имота и скрито пресмятат стойността му в коли и градски апартаменти. Новелата "Зимно слънце", дала и сполучливото заглавие и на сборника, впечатлява с простотата и естествеността на дългия разговор между Филдоско и Марикя и дърваря Цано Марков, в който се оглежда философията на селския човек, посоката на неговите мисли и емоции, кривулиците на неговия светоглед, отприщени от конкретния повод - събирането на дърва за огрев през зимата. В сравнителен план по-фрагментарни изглеждат разказите "Къща с лястовици" и "Жир за Горското", в които авторът е останал изцяло на равнището на конкретните случки.И във втората част на сборника има сполучливи творби-преди всичко двете новели "Асфалт" и "Дивечови места", първата от които представя от по-различен ъгъл Генадко и Кита, синът и снахата на дядо Аджо, докато втората изследва някои "тесни" места от психиката и поведението на така наречените "номенкултурни кадри". И тези творби поставят важни проблеми в нравствената област, и тук авторът умело използува хумора и леката ирония, за да придаде колорит на ситуацията или да заостри вниманието ни върху някой житейски детайл от битието на героите. На този фон кратките разкази "Магистралата", "Нощно такси", "И прахът да не те стига...", в които действието се води в първо лице, са и фрагментарни, и твърде публици- стични. Освен това, те не се вписват достатъчно и в общата проблематика на тази част, а и на целия сборник.В заключение, мисля, че ръкописът на Радослав Цветков "Зимно слънце" притежава необходимите художествено естетически качества, за да бъде издаден като книга. Бих препоръчал на автора да помисли за по-убедителен завършек на разказите "Къща с лястовици" и "Жир за Горското" и да преработи последните три разказа от втората част на сборника, като ги уплътни с повече и по-съдържателни акценти и освободи от натрапващия се публицистичен патос.05 08 1989 г., гр. София

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВРАЗКАЗИ И НОВЕЛИПАША ЗА ГЛИГАНИ

Филдоско Марикин веднага си направи сметката - два декара допълнително ползване са поне още два пласта сено в повече, или две
шилета... Това значи напролет две, а може и три, и четири агнета, две руна вълна през лятото, отделно пострижината, две тенекии сирене...От АПК-то не се шегуват, казаха,
че ще дават и дадоха - мераклии да гледат повече стока се намираха. Всеки си знаеше изгодата - - АПК-то си облекчава положението със земята, осигурява си работници и си помага в доставката за държавата. А тези, които се нахващаха отново на хорото, също не губеха, а напротив, повече им идваше апетитът с яденето!
На Киселка ставаше страшно сено, почти като планинското - едро и дребно едновременно, с див, упойваш аромат на риган и мащерка, със смесващия се мирис на всевъзможни други треволяци, които по-късно дори не можеш да различиш, като се умешат, но трябва да ги окосиш навреме. защото иначе се превръщат в сухи и жилави бурени.
Ливадата беше близо до гората на Трапове, току под самата седловина. Горе, на равното, започваха пластовете на планинските вериги, които продължаваха чак до границата със Сърбия и след нея дори. Долу. под прохода, тъмнееше келяв бучак, сред който изпъкваха туфите на боровите гори, като кръпки по прасците на планината, вечно зелени и упойващи със смолата си. Пак там, до тях, светлееха в резедаво ливади и обложини, пасища, насекли гънките на снишаващия се баир с пътища, ровини и трапове.
На най-високото, под сянката на няколко овчарски ореха, садени още от деди и прадеди, беше новата зестра на Филдоско, дадена му от държавата. Спечен, здрав селянин - бръчките се гонеха на водопад по лицето му, но очите - меки и сини, още не бяха загубили ведрината си - той се потруди здравата, за да възроди мястото. Накара му и тор, почисти го от камъни и тръни, изсече, де що имаше буренак и храсти, грапоса го, за да подсили корените на тревата. А през зимата и рано на пролет на два пъти му разхвърля и два чувала суперфосват.
Не се стърпя и се качи горе, преди да е дошло още времето за коситба. Искаше му се да се порадва на тревицата, да я погали с пръсти, да приседне кръстато до кладенчето, което пиздреше неуморно в подножието на чуката и като си отпочине добре, да се напие хубаво със студена водица. Имаше си шобурка това кладенче, струйката пееше тънко и приспивно, докато скачаше в малкото вирче, за да се шмугне като змийче надолу, в треволяка, буен, израснал невъздържано там, дето се прокрадваше водата, скриващ я от очите на слънцето, за да го пои винаги.
По-добре да не беше идвал! Остави двата си декара гладки като небцето на филджан, а сега ги намери изровени, сякаш трактор бе "вършал" - дупка до дупка, ров до ров, чак му прилоша накрая, докато гледаше и все повече се блещеше и не вярваше и на очите, и на ушите си дори! Не, не беше виждал такова нещо, а и мравуняци се беше случвало да разравя и премества , като по-млад и малък, и къртичини да разкопава, и Попово прасе да гони с мотиката, или пък с камък, да налива в дупките им газ, нафта, бензин, че и да ги пали ! Главата му се замая на Филдоско, седна под сянката на по-долния от двата ореха, който трябваше да ползува като свой, заради приписаната му, временно, собственост над него, от АПК - то! Седеше под сянката на долния орех и продължаваше безпаметно да се трие с кърпата, закрепена под капата му така, че да не може да се измъкне и падне, а какво триеше по главата си и той сам не знаеше, нито разбираше, кърпата си оставаше бяла и чиста. Опита се да прехвърли мислите си другаде, но и това се оказа ялова работа. Загледа се накрая в далечните възвишения, отдалечаващи още повече хоризонта пред очите му откъм север, където се провиждаха известните, не само в околията, но и в други кътища на страната, а и в чужбина, забележителни пясъчници, били някога дъното на някакво море; завъртя един кръг и около станалата вече прочута новопостроена телевизионна кула на Венеца от варовикови зареди, но нищо не успяваше да задържи при себе си вниманието му, дори за някакъв нищожен миг, не за вечност! Кой и с какво бе съсипал мястото му, където той така старателно се потруди сам, за да го приведе в ред, свършвайки и работата на баба Марикя, която не можа да дойде с него, поради временно влошаване на здравето! И какво лошо му беше сторил Филдоско, та да му отмъщава оня? Ето, това го мъчеше и въртеше под лъжичката в сянката на ореха, а не онези там, известни по цял свят природни забележителности и прелести.
Не можа отведнъж да се сети като какво ще е това рало, дето беше преорало ливадата му! Не остана дълго, грабна си, без да размисля повече, торбичката и се спусна кахърен към селото.Вечерта дълго си шушукаха с жената, същата Марикя, дето беше му дала името си, на Филдоско, за фамилия,макар това да бе станало по косвен начин от хората в селото!
На другия ден се емнаха двамата - клис, клис, та на мястото на престъплението, горе, на чуката. И сигурно пак нямаше да стигнат до някакво просветляване по въпроса, ако по едно време на Марикя не и текна да погледне горната част на ливагето, дето го държеше отново Кайца, като негов бивш собственик от по-рано, отпреди да направят стопанството..Едно време цялото място беше тяхно, на баща му и дядо му, после стана кооперативно, на АПК-то. Сега за овчарлък раздаваха, за коситба, за събиране на сено, за разхвърляне на тор - кой каквото може, кой колкото може, но да се осигуряват хора за къра, каквито все повече недостигаха, напускаха някои селото, отиваха за по-добро другаде, други се местеха поради заболявания или възраст...
От двадесетина години младите, още пръкнати - недопръкнати, все отхвръкваха по градищата и то в по-далечните и по-големите. Старците намаляваха, земята опустяваше.Трактористите "въртяха" само половината мера, там, дето нивиците можеха да се удържат. Другата половина я хващаше буренът и така я хващаше, че
всичко скриваше от окото. Отново бе дошло време, кой каквото си го е имал преди, пак да си го има и то без много-много да се мори вече във него. Мнозина си върнаха повечето имоти, уж да ги работят по-ефективно, но малцина удържаха на амбициите си и полето още повече буреняса - много ли може да работи човек на, вече тежки, години?! Тези, които решиха да се понасилят малко повече, Господ одма ги засъбира. Други, дето разчитаха на деца и внуци, пак се оказаха на ялова позиция, трудно се вкарваше човешката глава в говеждия ярем, особено ако вече бе успяла да се изоглави веднъж! Най- предвидливи се оказаха тези, които си взеха по-малки парчета, като Филдоско и Марикя - хем да не се пресилват много-много, хем да и опитат пак сладостта на земята, без да притурят несговорчиво и от горчилката! На Кайцо не му дадоха цялата ливада, защото беше си върнал земята и на още няколко ръта, два декара, за около два пласта. Долната част отмериха и дадоха на Филдоско и Марикя и те така се разпалиха в предначален ентусиазъм, че близо два месеца само за това си говореха: тука ще го направим така, а другото - онака! Да не се "бият" при перченето!
Взе я Филдоско земята, за да си псува ангелите сетне, дето се е захванал с тази щърба работа! Марикя, която беше по-млада от него и малко по-схватлива в селските и в домакински работи /нали, повечето време, той все някъде работеше допълнително, или - основно, някаква чиновническа работа, дори и тук, в стопанството, а после и в АПК-то, което всъщност бе едно и също нещо, само наименованията и нивата бяха различни, хората, които работеха, всъщност правеха все едно и също всеки Божи ден, наименованията, и на предприятието, и на дейностите, понякога се сменяха, но дейностите си оставаха същите /.Та Марикя, като се загледа в ливадата на съседа, веднага забеляза каквото и трябваше! Ама, наистина, това глигани са сторили, тая работа с ровенето! - стигнаха до висшегласие двамата старци, спаружени от слънцето и посивели точно като по-ланските си дрехи, които носеха. Така е, съмнение няма, но защо на Кайцо ливадата си стои цяла, никъде не е разравяна? Нали е една и съща земята, с едни и същи сладки или горчиви корени, дето бяха повикали лакомията на свинете!? Как така неговата ливада си стои гладка, недокосната, по нея тревата - като детска косица, станала вече за стригане, а върху тяхното парче не може очите на човек да издържат на гледката, която се разкриваше!?
Филдоско се хвана за брадата си, остра като брада на козел, облакати се на коленете си, както бе кръстосал крака в края на сянката на долния орех. Марикя прибра колене към изпосталелите си гърди и двамата се заклатиха отнесени двамата - мисъл да мислят: като как, аджеба, е станала тази работа, и то така, че едното място е разровено, а другото и хабер си няма за това? Дълго се люшкаха така двамата старци, омаломощени от обедната жега. Рядка пот браздеше по лицата им.
- Това мекере, Кайцо, той ще да я е свършил тая ми ти работа!- изведнъж сякаш му просветна пред очите на Филдоско. - И знаеш ли как е станало това?
Марикя вторачи в него острите си, избеляли зеници: -Ъ?
След малко двамата се спешиха набързо по слоговете, по-
скоро да стигнат до селото.
- Той ще ми учи краставичар как да си сади краставиците! - въодушевяваше се Филдоско и се държеше по стръмното за празния ръкав на жена си /ако падне той, да не завлече и нея; за себе си беше сигурен, че тя няма толкоз сила, за да го издърпа след себе си по нанадолнището!/ Тя пък се беше вкопчила за него с все сили - нали са си слабосилни и двамата, да не се гътнат някъде по долищата! Не бяха сигурни напълно, но решиха да опитат, може пък и да улучат!
Филдоско и Марикя не се оплакаха на никого, нищо не казаха и на кмета. Поизметоха хамбара и събраха от един пресег кофа царевица. Взеха и от роднини някоя и друга луберка допълнително, уж отдавна я били свършили, царевицата, да не бие на очи, че се запасяват заради нещо," поо..." -така! За всеки случай, изтърсиха,че тяхната царевица била свършила, но трябвало да сварят малко за прасето!
На сутринта рано-рано, още по тъмно, изпълзяха на Киселка, смазани от тежестта на зърното. Разпръснаха го за нула време по чуждата мера, оглеждайки се зорко да не ги види някой, че да вземе и да се развика / -Ще се подмокря от притеснение! - помисли си в суматохата по разпръсването, Марикя, ще трябва после чак до село да слизам мокра, не дай си Боже, и да падна някъде, че и да се окалям и така да се прибера, ще помислят, че и другата работа съм свършила и тогава съвсем нормално,"невинно" ще запита някоя от съседките: - А къде сте били?- И, още: - А какво сте правили, та сте се изпонацапали?"... - Па още си ви е и време! - ще подхвърли и комшийката Мита Мутина, тя още си му е мераклийка, на Филдоско, едва ли е наясно как могат да стоят нещата, след като не е опитала нито веднъж с моичкия, Господ да ми го пази ...Пфу, да не дава Господ да ни се случи нещо подобно, в земята ще потъна от срам!...
Зърно до зърно хвърляха, сякаш засяваха нива! Царевицата нямаше да поникне, тя друга работа трябваше да свърши!
И я свърши! В това се убедиха старците два-три дена по-късно, когато отидоха да проверят.
Качиха се уж да пооплевят тревата, ако има клечорак, довеян от ветрищата, да почистят и него, та да не пречи, когато дойде време да се коси тревицата. Кайцо не беше идвал още. Сигурен, че "овцете са в кошарата", както казваха местните, той щеше да чака да дойде времето за коситбата и тогава да се появи, за да икономиса едното идване! Ама само с чакането си остана, когато дойде да хвърли един поглед, ей така, за парлама само подготвен, - цялата му ливада бяха преорали с кътниците на глиганите, надлъж и нашир, да вземеш картофи да насадиш по браздите! Което не беше изровено, бе изпотъпкано. Филдоско и Марикя побързаха, ни лук яли, ни лук мирисали, да се приберат на село, дума не обелиха, все едно не са и ходили.
Кайцо не се и обади, да се оплаква. Ходи един ден с косата и бруса в торбичката, погледа, погледа, но нямаше на кого и какво да каже, сам си беше измислил наказанието, никой и не му беше виновен в нещо! Слезе в селото, а после отиде да коси другаде!...
Есента се случиха и двамата - и Филдоско, и Кайцо,- в един и същи ден, да зариват трапищата, изкопани от свинете. Пот течеше от затлъстялото малко, изглеждащо голямо някак си лице на Кайцо, очите му постоянно се давеха в нея, та се налагаше непрекъснато да се забърсва с някой от засуканите до над лакътя му ръкави на ризата, така, за по-лесно, но думичка не каза напреко на стареца. Псуваха я и двамата мъже проклетата свинска напаст, "Докъде стигнахме?"- оплакваше се единият, "Живи ще ни изяде!"- допълваше другият, помагаха си, където земята се беше спекла повече, разкопаваха това, което бяха оставили след себе си глиганите, за да може земята да се поизравни мъничко, та да стане на година тревата отново удобна за косене. Обядваха заедно, седнали върху двойната сянка между двата ореха, пак псуваха и пустосваха. Чудеха се на това, как глиганите точно тук, в почти удвоената сянка на двата ореха, в техните ливади, бяха намерили най-подходящото място за пашата си, какво толкова ги е подмамило... А накрая, вечерта, като слязоха в селото, "удариха" по една ментовка в Хоремага!
На другата пролет глиганите оставиха ливадите им на мира. Някъде другаде бяха преместили пасищата си.
ЗИМНО СЛЪНЦЕ
новела, из книгата с новели и разкази, "ЗИМНО СЛЪНЦЕ", 1989 г.
Филдоско Марикин не успя да намери тракторист, който да му докара дървата от Джундин дол. Всеки се бе ангажирал с тоя, с оня, обещал бил, по три курса ималутре, а времето можело да се развали и дори и един курс да не стане!
Утрето беше неделя. Синът, дошъл си за малко от големия град, ''като нищо можеше да помогне,да се свлече огренината, кой знае какви виелици щяха да дойдат после!. Само който си "опечеше" работата навреме, можеше да бъде сигурен, че ще изкара зимата, Синът, разведен, не бе много по-кадърен! Дълго живял в града, той бе позагубил малко силите си, не му спореше моженето по къра.- Все пак си е мъж!- мислеше си Филдоско. - Къде малко ум ще използува, къде с повече сила ще понатисне и пак работата ще стане! Там, в големия град, го караше повече с ума, но тук умът не чинеше много... Умение и хитрост му липсваха, а всяко нещо си е занаят, опит иска, чалъм дири! - По-предния ден си дойде дъщерята, ама тя пък без мъж, още, какво да стори?! Есента Филдоско получи инсулт. Мозъчен удар, както казаха докторите. Лежа близо месец в околийската болница, нагледа се на смърт и мръсотия! Това, инсултът, те прави напълно безпомощен, дори безсъзнателен, когато е в по-тежка форма! А и в по-лека да е, не трябва да мърдаш! Други ти бъркат в гащите, да се облекчиш, други повдигат дупето ти над подлогата. Ако ги има, разбира се! На един стакевчанин, бездетен бе, освен бабичката нямаше кой друг да му изнася буркана. А жена му се притесни, удари я и нея в главата!... И докато мъжът да дойде в съзнание, тя се гътна, та умря!... Нямаше и как да му кажат. Мъжът бе загубил говора си, а не знаеха дали чува, като му говорят на него! Пък и за какво да му казват, за да отиде по-скоро при нея и той ли? Инсултът при Филдоско уж беше по-лек, не парализира напълно някой от крайниците му. Само езикът му беше по- тромав и гъгнив в началото, неповратлив, не можеше, или, по-точно, упорствуваше, опитваше да остава извън устната му кухина, да стои там, дето не можеше или не трябваше. И гласът му бе станал малко вреслив, като при малко дете, от страх, сигурно!
Още като дете, на пет-шест години, Филдодко бе изкарал холера. От други болести не бе патил,, ето, вече цели седемдесет и две години. Не бе ходил и по болници, и по доктори, придобил бе някакъв особено силен имунитет. Когато се видя за първи път сред този ад, той изведнъж загуби самообладание. "Сигурно това е краят!" - рече си, с нещо като опит за усмивка на устата, която излезе съвсем грозна и разкривена върху устните му, и те загубили обичайния си бледочервеникав цвят. И макар цял живот да не бе проронил дори на шега сълза от очите си, изведнъж усети в гърдите си силен напън на невероятна тежест, на мъка, и се разрева! И от този ден просто стана друг човек, ревлив, и за най малкото нещо от очите . му бликаха, макар и не повикани, огромни, несдържани, капки сълзи!
Дойде синът Рашо в болницата, чак от София, за да го види и да му помогне с нещо, ако това е възможно, а Филдоско ревна като малко дете. Дотича щерката, как бе разбрала/?!/, пак ревна. "Жена му прескачаше с автобуса от село, щом влезеше при него, той веднага захълцваше...
Щерката и жената също неизменно цивреха, при всяко свиждане с него. По-точно, то си нямаше никакво свиждане, просто влизаха в стаята, подпираха се една в друга и се чудеха или питаха какво могат да направят за него, а той продължаваше, както и предишният път, само да ги гледа като безпризорно кученце, на което се е загубил стопанинът.И сълзите течаха от очите му. Тогава Рашо, синът, им каза да не идват по-добре, та да не разревават и Филдоско, по-удобно е да си стоят на село и да отидат да приберат гроздето от лозето, което така си окапваше, и то като безпризорно, след като се бе разболял стопанинът му и нямаше повече кой да отиде, за да го прибере и подготви обилно родилия се плод за вино или ракия, или пък и двете! Рашо остана в болницата да се грижи за болния и за да реве той по-малко в тяхно отсъствие! А то тук, че си беше баш за реване, беше си, мислеше си вървешком Рашо, докато се щураше по стълбищата и етажите, за да не пречи на докторите да си правят визитациите, и без това за нищо не го търсеха и бакареха, само им пречеше при придвижването им, и на влизане, и на излизане от болничната стая. Чудеше им се, Рашо, на строителите на огромната сграда, къде им е бил акълът на майсторите им, та са направили болничните стаи не като зали, а като кибритени кутийки, да не може човек крака да си отпусне, като седне край своите болни, вечер да. няма къде глава да подслони, когато и неговата глава натежи за сън, след непрекъснатото ходене след или пред докторите, за да чуе някаква свястна приказка и за неговия си болен. Уви, времето за изграждането на болничния комплекс беше много отдавна минало и заминало, нищо и никъде не можеше да се поправи допълнително, а болните все така скоропостижно си измираха по стаите от едно такова непопрвимо недомислие на строителите, а и на котролиращите ги здравни органи и инспекции, като кибритените кутийки в сградите, чиито прозорци и врати през зимните месеци направо не трябваше да се отварят заради дебнещите отвън лоши грипове, а болните изпадаха в кома и от недостиг на въздух за дишане!
Хората мряха като мухи на есен от тия удари. Каква бе тази есен, с тия слънчеви изригвания, никой не знаеше.
И все старци от селата мряха! Такива, дето се блъскат да припечелят, да поработят още, за да си увеличат пенсията!
Гълчеше го Рашо:все повече и повече:
- За какво са ви тези пари, кажи?! Ако ви трябват, ще ви помагаме ние със сестрата. Какво сте се полакомили. да вземат е все повече и повече, в гробищата ли ще ги носите и съхранявате?
- Не! - обясняваха му Филдоско и Марикя, - няма да ги. носим в гробищата, а на вас ще ви ги дадем, ако изобщо останат след нас! Ами че, ето на, животът много поскъпна! Не си купихте навреме апартаменти, сега двойно и тройно ще давате, ако изобщо успеете да се вредите някога за тях! А кой друг може да ви помогне?
- Абе, не разбирате ли, че. - засичаше ги и дъщерята,- това, дето сега дават като увеличение към пенсията, само ви лъже, за да работите до последно, та по-скоро да си отидете от този свят. Така властта и държавата имат по-голяма изгода, по-голям интерес! Ще си живеят, необезпокоявани от никого, додето могат или искат. Нито една власт не би си позволила да ви осигури пенсия да векувате. Затова ви отпуска
повече само при условие, че работите. А вие, като се юрнете да се трепете по Апекато! Вместо по тридесет-четиридесет години да си получавате пенсията, както е в много други страни, да си гледате рахатлъка, току се гътнете, за три-четири годинки, а дори и за по-малко! Не видите ли що се случи с Миленко Илински?! - намесваше се и синът.Тичаше като бесен, ако може, ако дадат, и две пенсии да вземе. А за една година се оттече в земята! Ами Георги Живин? Нали се уреди, та си взе хубава миньорска пенсия, двеста и кусур върза в кърпата под възглавницата! И какво стана после? Юрна се да гони Михаля, конете на стопанството много му дотрябвали, тракторите... След погълнатия в огромни количества в рудниците на Чипровските галерии прах, който съвсем за кратко време се превръща в гипс, от смесването си с водата на организма, а след това се спича като камък в човешкото тяло и всичките му жизнени функции на това прекрасно все още, гледано отвън и отстрани, човешко тяло, изведнъж спират завинаги и животът на човека приключва, не стигнал и до икиндия за този хубав, но не за него, Божи ден, отива си завинаги?! Георги Живин, имаше малко човекът късмет, два-три месеца се задържа, но в крайна сметка и той стори това, което единствено бе останало още да направи , отиде си, та се не видя повече, предаде Богу дух! И за какво му бе притрябвала допълнителна пенсия, да вземе човек да го попита, ако това все още е възможно да стане? Нито конете на стопанството му трябваха повече, нито тракторите, нито дори въздухът на мината, за който от мало до голямо се знае, че рано или малко по-късно калцираше завинаги абсолютно всеки жив организъм!
- Стойте си у дома по-добре,,, На нас са ни нужни живи старци на село, като ви дойдем, да има кой да ни посрещне, да има при кого да свърнем, да ни лъхне топлотата от посрещането му ! - продължаваше да недоволствува синът.- Не са ни нужни парите ви...Човек може да мине живота си и с много, и с малко ...
- Да, ама не виждате ли другите какво правят? По два-три апартамента взимат, по две и по три коли карат, като си дойдат! - упорствуваха и старците. - Само вие ли излязохте толкова калпави, та не можете никъде и за нищо навреме да се вредите?
- Другите крадат, рушвети взимат или дават, а ние това го не можем, а и не искаме да падаме толкова ниско, затова е така при нас, така да знаете!
- Абе, знаем си ние, знаем си, че крушата не може да падне далече от дървото, така си е! - тюхкаха се на свой ред и старците, - ама кажи какво можем повече да сторим и ние, като също не сме порасли навреме и досттъчно?

ДИВЕЧОВИ МЕСТА
- Не се надигай много-много! - подхилкваше се почти цинично дребната някога риба Иван Кривошийски, седейки почти винаги от лявата или пък дясната страна на някой от тогавашните му преки началници. - Ще те забележат и... може би дори и спънат!... - Пиеше
, не много, за да бъде по-развързан в своите шутовщини, с които, понякога дори се гордееше, макар и не много, за да не бие на очи. Сега други край него развяваха пешкирите на хороводци, тичаха като луди подир стъпките му, отдавна откънтели край познатите му и, не само изходени, но и почти забравени вече места. за по-лесно припяваха и същите " песнички" и ги изпълняваха, трябва да потвърдим, повече от добре, за да се харесат и на началника си, минал някога, в миналото си по същия, не много сложен, но прекалено перспективен, както се виждаше от примера, път. Разликата от тогава беше, че следващите го по петите нови кандидати за славата, бъдещи началници /защо не направо и - директори, като самия Кривошийски, познатата,"консумирана", т.е., изпробвана вече като пример, личност, което въздействуваше силно заразително, особено при обстановка, в която "титулярът" помагаше нееднозначно за по-бързото постигане на очакваните от всички заинтересовани резултати.
Сега други край него бяха научили рефрена на същата позната на всички вече песничка и, колкото и изненадващо да бе, я изпълняваха добре, понякога дори на няколко гласа или фалцет дори. Чудеше се, Антонов, дали и той самият не пригласяше макар и добре премерено, макар и с доста вял, от времето, което бе изминало, глас?!
Директорството направи от Иван Кривошийски много по-сериозен, по-сдържан човек, постепенно, все още доста младият, за да изпълнвва ролята на началник по мненията и на останалите му колеги, от обкръжението, Иван Кривошийски свикна да бъде само това, което бе и се изискваше от него да е само и в рамките на завода. Другото, унижаващото го, след като бе прогледнал достатъчно ясно в мъглата, която го заобикаляше, макар и като необходим фон и проблясък, прогони от себе си. Дори и в къщи, у дома, се промени. Жена му по-рано доста свободно изливаше своята бясна, сякаш, словохотливост, когато започваше за пореден път да го одумва. А напоследък обикновено през по-голямата част от прекарваното от двамата общо свободно време обикновено повече си мълчи, трае си. Не и се иска, на години вече, изведнъж да се окаже сама и ненужна никому, както би могло изведнъж да се случи! Сама и ненужна? Не, никога и срещу нищо!
Цялата истина за себе си обаче само Иван знаеше, Някои от приятелите му като Георги Антонов само се досещаха за това или онова.Получаваше се така, че жена му знаеше едно, началниците - друго, а подчинените - трето! В завода той беше такъв, в живота онакъв, в семейството си - още по - различен!
Въобще, изглеждаше, поне на него самия понякога му се струваше, че подобно състояние на духа или работите му, го опияняваше някак си, но по-скоро само си изглеждаше. Иван бе до такава степен вживян в себе си и нещата, с които се занимаваше или движеше, буташе сякаш непрекъснато напред, че понякога дори не забелязваше разположението или пък движението на "великите" сили, които движеха или опосредствуваха живота му, както си мислеше най-често и Антонов. създаваше или пък излъчваше около него или чрез самото му присъствие край хората му илюзия- та, че е малко нещо загадъчен, или по-така... непоклатим в отстояването на принципи и позиции! Веднъж, при едни обстоятелства, той беше такъв, какъвто очакваха да бъде...И точно обратното - друг път, при други условия. Неумолим, трудно достъпен, понякога. Весел, жизнерадостен, циничен, - друг път! Тази изменчивост на природата му, или, казано другояче, постоянство на изменчивостта му, бяха непостоянни, несвързани с точно определени обстоятелства или ситуации. Никой никога не знаеше, дори при сходни положения, накъде ще се изметне началникът Иван Кривошийски! Близките му, подчинените му, бяха свикнали, общо-взето, всичко най-често изглеждаше добре или наред!...
Високата му, кокалеста фигура носеше отгоре си не много голяма глава, закрепена на дълга шия и увенчана отпред със запомнящи се много лесно етажи.Тя сякаш потвърждаваше, или ,по-скоро, утвърждаваше комплекса му за липсата или поне недостатъчно дозирана по лицето му и виждаща се задължително мъжественост, извън подчинението и властта, които се опитваше да внушава, когато "заплуваше" по алеите и пресечките на заводските комуникации, тръгнал към някой от по-малките цехове. Кривошийски и сред хора да е, и сам, все същото впечатление създаваше - сякаш плува, изтеглил вироглаво глава над множеството или над себе си, по-скоро, ръстът му позволяваше да създава подобно впечатление, над множеството, около себе си, сред което винаги изглеждаше, като че ли се намира в центъра му. Той и сред хора да е, и сам, все същото измамно впечатление внушаваше, сякаш че плува, изтеглил глава над бая дългата си шия, или над себе си, дори и никой да нямаше друг наоколо му, повлечен неудържимо от себе си и неудържимите си амбиции, проекти и желания. Като специалист бе сравнително добре подготвен, сам бе положил върховни усилия да бъде постоянно, поне едни гърди по-напред и по- близо до целта от другите, абсолютно винаги! Не изпускаше от погледа, от вниманието си нито една завоювана вече територия, нито едно престижно място, достигнато под слънцето на неговия, както сам той смяташе, престижно изживян живот през десетинагодишното си непрекъснато и трудно препускане към устоите на властта, сиреч, на силата!

3.
Иван Кривошийски и сега бе организирал работата си с въображение и страст.Той не само бе взел със себе си всичко най-добро от заместниците си, както и подчинените им, по -дребни началници на цехове и производства, но и внушителна група от жени и момичета, класирали се на челни места в ежегодните прегледи или концертни представяния на колективите по художествена самодейност в завода, включително и оркестрантите.
- Като ще се веселим, да го правим достойно! - рече..
А че ще се веселят по всички известни правила на това изкуство, в това никой от хората, поемали за където и да било с него, не се бе усъмнявал дори и за миг- всичко бе правено и разчетено така, че за всеки от тях да има подходящо и интересно занимание, никой да не стои с празни ръце и блуждаещи очи и да гледа или да се чуди какво именно по-точно прави или мисли да стори директорът..
За себе си, досещаше се Георги Антонов, Иван Кривошийски бе подготвил съвсем друг сценарий. Този свой сценарий директорът започна да осъществява методично още с потеглянето на автобуса и пускането на първата бутилка със сливова сред предварително подготвените психически за развлечение "екскурзианти". Редно е да споменем, че Иван Кривошийски умееше да пие, когато се налагаше да съчетава това, т. е., от разпивката да получава наистина търсеното от него удоволствие. Много по-лесно бе за него, отдаваше му се, така да се каже, да напива бързо, почти спешно, хората около себе си, другите участници в оформящия се, почти незабавно, спектакъл. Него самия многократно, и в миналото му, когато напираше да стане на всяка цена необходимия висш номенклатурен кадър на завода, а и след това, когато често се случваше да не успява да си мери през цялото време на разпивката, количеството течности, които влизаха почти непомерно в носоглътката му, и докато полека-лека все пак се издигна на върха на стълбицата и овласти, която стълбица,, знае се, след това води решително и много стремителна по пътя си, вече, надолу и назад и вече не предлагаше или, по-точно, правеше абсолютно невъзможно желателното от всички, засмукали в тялото си агресивно действуващата ароматно опиваща човека и след порядъчната, вече изконсумирана доза, шумящ и в жилите ни сякаш пенлив алкохол, както и да се наричаше той. от различните народи и езици, от съучастницте ....
Отдавна беше дошъл редът на така наречените други, което по принцип означаваше много разтегливо и почти неясно, за практикуващите го, комплексно увличащо и въздействуващо понятие, за значението в "живота" на повечето хора болшинството от тях в повечето случаи след това си нямаха и хал хабер или каквото и да е понятие след това какво и къде и, най- вече как в действителност са го правили, след като накрая нямаха сили дори да гледат пред себе си, камо ли и за нещо повече, макар да се опитваха да поръчват или да настояват за какво ли не. какво са правили, докато са ахкали, за което повечето от съучастниците във всяка поредна весеселба после така и не си спомняха дори, че го е имало край тях или помежду им. Беше закономерно дошъл сега редът на другите, на тези, които не по-малко решително, още от началото на действието, се опитваха да поемат поредната палка на поредната щафета.
Така се случваше.че винаги се намираха необходимите сподвижници, както, между впрочем, става във всяка поредна подобна игра, беа да се получават евентуалните изключения! Георги Антонов го наблюдаваше отвреме навреме, по- скоро да му се притече на помощ, ако се наложеше, нали за това са приятелите, да се окажат в точното време, на точното място, и с необходимите, за разрешаването на случая, възможности. Или, поне, желания...
Иван Кривошийски всеки път близваше от шишето, щом се завъртеше край него, но не бързаше да се отпусне и напие. Изглеждаше,че ако нещо най- много му се иска в този момент, то беше час по-скоро да напие и то много добре, своята секретарка. При добро желание, разбира се, на "потърпевшата", каквото тя, изглежда, въобще си нямаше, дори и в зародиш!
Елица Механджийска седеше спокойно на мястото си, отвреме -навреме само пригласяше и то доста семпло на олелията, която вдигаха другите, а бутилките предаваше наляво или надясно, според посоката, в която се движеха, без дори и да ги помирисва,.
Виждаше Георги Антонов как у Иван Кривошийски започва да се надига една буца в гърдите му, не, не, това все още си беше едно най - обикновено, просто... недоволство.. То бе, по-скоро, някакъв особен, лек гняв. познаваше си той директора ! Този лек гняв хем го притискаше силно отвътре, така че мира не му даваше,, хем и дъх не можеше да си поеме, за да се почувствува по-добре.принуждаваше го да го пусне да често се излее навън и порази всичко живо сред заобикалящия го свят, хем като с железни юзди възпиран, се връщаше и удряше, сякаш своеобразен бумеранг, в самия директор, омаломощаваше го, сякаш го притискаше отвън и то с такава жестока сила, че можеше да смаже чак белите му дробове, да ги сплеска като похабена порядъчно домашна възглавница.
Костелив орех се оказваше тази Елица, изглеждаше, че въобще не й пука какво става в момента и в какво ще се превърне всичко след малко повече изтекло време, от нищо! От производството бе дошла и спокойно, без каквито и да е възражения, изглежда, можеше да се завърне отново там, нищо не се променяше,. А имаше златни ръце това момиче, дори само да се загледаш как плавно и напористо танцуваха, и ръцете, и краката, цялото й тяло, в ансамбъл, доставяше истинско, неповторимо удоволствие, за всеки, който се загледаше в танцуващата й не прекъснато снага.. До- ри да я уволнят, по някаква, каквато и да е причина, пак щеше да намери време и начин да покаже самата себе си, в целия й, неотразим и съкрушаващ блясък, за който у другите като нея все не достигаше по нещичко, за да могат да го покажат, а и, разбира се, наложат. Навсякъде, където замръкнеше, или пък, осъмнеше, излъчващо сякаш светлината на бушуващите, независимо дали нощ или ден, вълни! Елиза беше способна, по всяко време на денонощието и на всяко различно място, без оглед на евентуалните, пречещи, обстоятелства, да демонстрира каквото поиска!
Най-много му се искаше на Иван Кривошийски, на директора, да може да му се удаде случай ей така, най-неочаквано и за него самия дори, да я попритисне, да я попрегъне някак си, някъде. където и да било, но облегната здраво върху собственото му тяло, така че дори да забравят, ако е възможно, къде и защо се намират и какво всъщност трябва да правят, двамата с Елица. Да остане тя, сякаш цяла вечност, в железните му, в мощните му обятия ей така, както си изглеждаше, недоверчива и крехка, но надарена с всичките му благини на изящното, божествено изглеждащо нейно, неотразимо привличащо го като неотворена кутия с изумруди, тяло! Абе, какво да го шикалкавим, направо казано, снага за милиони, а, даже и за милиарди!...
Може би, естествено потънал в магията на недосънуваните сънища /не без помощта и на изпития, макар и на дребни глътки, алкохол/, Иван Кривошийски все повече и, вече личимо, взе да се напива, увлечен от компанията и демонстрираните от нежната част на присъствуващите безкрайно привличащи и принуждаващи го издайнически да се поти немилостиво женски прелести Упорито забръмчаха в главата му, макар и разпокъсани от виковете, накъсани от шума малки откъси от "Градил Илия килия", а накрая и сам отвори уста и се отнесе с песента... Неусетно, но сякаш по желязно изпипан сценарий, дойде редът и на "Брала мома къпини /у Попови градини" и това вече окончателно и незвъзвратно отприщи почти незабележижимо съществуващия в обилно озвучения и, осветен вече, като че ли и под седалките /да не би нещо да се изплъзне от лакомо поглъщащите пикантерията погледи на по-пияната, мъжка част от "аудиторията" на колела.
Двете песни, една след друга, разпокъсано или успоредно, една с друга, отдавна звучаха в главите на понапилите се вече дребни началници и мижитурки, а и на жените, които, с грейнали от алкохола очи, вече се полюшваха, замаяни върху седалките, в синхрон с мелодиите, които вървяха с бясно темпо, една след друга. Някои от "туристите" вече се прегръщаха, кой когото свари да награби сред оргиите и и забравилите се съвсем участници в тях.
Пееха. Можеше да си го отбележи в мислите си Георги Антонов, да си го признае - и той пееше, заедно с тях, с цялата сила на гласището си. На фона на общото развеселяване, особено привлекателно и дори заразително, бих казал, се смееше една самодейка от счетоводството на столичните машиностроители. Изглежда, твърде рано бяха успяли да я напият близкоседящите, или, стоящи до нея мъже. или пък просто не можеше да носи на пиене жената, както казваха обикновените, избягващи да съдят познатите си или пък живеещите с тях съседи от жилищния блок.
Разведена беше тази женичка. Не беше кой знай колко красива, но, за успокоение на по-любопитните, ще кажа, че и тя си имаше свой особен чар, бързо "хващаше окото"! "Чарът" и си оставаше почти невидим, но само от пръв поглед, при по-продължително или по-внимателно вглеждане от уж незаинтересования наблюдател, човекът-мъж откриваше цял комплекс от дадености и чар, в които неминуемо се оплиташе, или потапяше, малко по-рано или малко по-късно, но достатъчно п, за да си повярва. че и той е един от мераклиите "да сгазят лука" /или да "оберат градината!"/ Като таен зов това нещо канеше мъжете на завода, особено така наричаните по-млади жребци, или пък и другите, ако ги имаше необезопасени наоколо, да се завъртат повече и по-упорито около примамката, за която никой дори и не подозираше, че я има и то точно отпреде си, така че да не може да пропусне, в никакъв случай, да я види и, главното, разпознае, че е тъкмо към него обърната, предразположена, навита, точно на вълните на неговия вълноприемник работи и ще продължава да прави все това, докато той най-после се осъзнае и включи в мрежата, която ще го отведе на заветното или пък заветното място /ударението на думата е на първата гласна, която вече е и "съгласна" и т. н., и т. н., за да бъда по-кратък и така нататък, когато човек вече не може да бъде кратък, а пък няма и защо, ако се вслушваме в думите на по-възрастните от нас хора, защото ще разберем, че имат пълното право да мислят или да ни съветват според мисленето си, а и че и ние самите ще се окажем също съвършено прави, ако се вслушаме в думите им и сторим само това, за което те самите настояват горещо, сами мислещи, повече от нас, че са прави, защото са не само много повече живяли, но и много повече разбрали, и, съответно, поумняли, и...
***
И Иван Кривошийски беше примлясквал на най-неудобни за него места по нея, като бе идвала в кабинета му да моли за р]]]о или друго, сам го бе признавал на приятеля си Антонов.
- Интересна женичка, Антонов, хъм, такава, дето мами. Не бе посмял да прескочи "препятствието", залегнало между двамата, като бетонния полицай, да нахлуе в примамливо очертаваща се пред взора му загадъчно попритулена под дрехите, дори малко нещо като маскирана, така да се каже, на нейната си "територия". Жената си беше съвсем угледна, според когото и да попиташе приходящият случайно тук външен човек, макар и да беше често притискана заради едно или друго, от което се появяваше нужда в работата, да го иска настоятелно, без нито грам притворство, а както обикновено го правят всички сериозни, неразведени жени! Тя караше мъжете от завода да примляскват, караше ги да правят и трезви това,, но всички го знаеха, усещаха го многократно - някаква магична власт или привилегированост излъчваше тази жена, силно желание да покорява, или, може би, сама да бъде покорявана. И Иван Кривошийски беше примлясквал по нея. когато бе идвала в кабинета му да моли за едно или друго, сам го бе казвал на Георги Антонов, сякаш търсеше подкрепа за решенията или действията си, когато се отваряше реч за тях.В друго, трезво и работно време, Сия си бе една сериозна, здравомислеща жена, която живееше нормално и смислено.Сега за първи път я бяха напили и нещо в черепната и кутия сякаш бе изключило, поне що се отнася до предпазните, за всяко човешко тяло и поведение, предпазни механизми..Подала се на общото усойно настроение, сега женичката се заливаше в кръшен, почти като в моминските й години неистов, нехаен и безоблачен смях Кискаше се на провала, пощипвана галантно от този или онзи от мъжете, успели да се настанят в най-непосредствена близост до горните, или по-долу разположени, общо казано, крайници, а и кунки, както казваха бабите, когато искаха да погалят някоя от ръчичките, а дори и краченцата на незнаещите още как да си служат с тях, почти невръстни, но страхотно смели и гальовно разположени, още съвсем току - що "излюпили" се човешки: голишарчета, почти като в момичешки нехаен и безоблачен смях. Кискаха се, почти до припадък, пощипвани внимателно, галантно, от този или онзи от мъжете, но, така че не да ги боли от докосването, а сякаш да ги пощури още повече да искат все повече и повече грубата мъжка лапа да се движи, и по -настървено, в общото, сякаш, и на мъжа, и на жената, територийка под настръхналите не на шега и жадни за още и много повече от тези, сегашните, ласки и докосвания, зърна отпреде им, така че сякаш да измолят още и още, и много допълнителни и подобни ласки и докосвания, които да нямат нито свършек, нито дори подобие на край!.






ОНЯ С ПЕЖОТО...
Всичко стана като в някакъв сън. Возилото му достигна очертанията на най- крайните дворове и, понеже нямаше каквато и да е друга алтернатива, пое по излезлия.насреща.му лек наклон на пътя, възви полека в посока "юг"и отново увеличи скоростта си. Марин, човекът зад кормилото, прекара по навик длан по.челото си, сякаш.да махне, случайно попаднала там. по някакъв неведом начин,дошла отнищото, лепкава паяжина. От тук нататък, с малки изключения, шосето продължаваше почти по права линия, чак до първите покрайнини на големия град,.макар че и селцата, през които се движеше сега, също можеха да се нарекат покрайнини, те по нищо особено не се различаваха от тези тук, освен по малко по-разпуснатия си, ако можеше така да се каже, външен вид. А и къщичките тук бяха някак си по-малки, по-дребнички изглеждаха и в профил, и анфас. Влиянието на голямата градска грамада обаче се чувствуваше осезателно и тук, вече имаше постройки, които забележимо се "големееха", грабваха окото от раз.
Чамкоров затова и беше предпочел стълпотворението край опнатия по всичките посоки на света столичен паваж, където отвсякъде те притискат вече забележимо "големее-щите" се постройки на токущо "излюпилите " се, изкачащи като че ли от нищото всякакви видове магазинчета, работилнички, и пристройки, които даваха смисъл и съдържание на живота на обитаващите ги, от ранно утро да късно през нощта. Тук - таме прозорчетата на тези изтърсаци на сградния фонд, както бяха придобили наименованието обобщено, светеха и през цялата нощ, за да се произвеждат в тях различни хранителни, най-често, номенклатури, а, успоредно с тях и нехранителни. Това доставяше истинско удоволствие на прииждащите и през деня, и през нощта тук селски труженици, които бяха избягали като от чума от така наречената и придобиваща все по-голяма значимост за онемяващите дребни и разпокъсани селца колективизация.Там преживяващите на "един квадратен метър" от застрояваната, също така доста усърдно определяна за "жилищна" площ, ставаха все по-малко, за сметка на увеличението им, поголовно, в големия град, обозначен и наричан от всички тях, живеещи и неживеещи, с привлекателното, топящо се сякаш върху устните при произнасяне име Столица, с главна буква отпред!
Марин Чамкоров също бе един от многото нови преселници в големия град, само че се бе ориентирал малко по-добре в непрекъснато променящата се, микро и макро обстановка в станалия голям само за няколко изминали години красив и в неуютността си, голям столичен град. Нямаше кой знае какви големи амбиции, бе завършил само седми клас на основното училище в родното си село и не се притеснвваше кой знае колко как ще я кара по - нататъка. Към края на петдесетте, когато придоби възраст,за да може да постъпи някъде на работа, изведнъж се оказа,че няма нито как, нито къде това да стане: селото му си имаше и кметски наместник, и писар, и бирник, и военноотчетник, макар че той си нямаше и ценз за тия
длъжности, а в току- що образуваното ТКЗС длъжности като счетоводител, касиер, деловодител се оказаха още по - недостижими за него, освен диплома, която вече нямаше как да вземе, /нямаше и къде!/, а и времето за това беше офейкало, то и.най -
обикновена работа не.можеше да се намери, дори да кара тор по.нивите, както правеше, докато подрастваше, защото за това си имаше трактори и.трактористи, ако речеше да стане такъв, пак не.можеше, защото нямаше образование, за да се запише в курсовете, а той нямаше как да поправи в дипломата си "завършил седми", на "завършил осми" клас! По същия начин не можеше вече да изкара и курсовете за шофьор, освен за курса, където обикновено взимаха двойно, за да ти дадат кетап, необходимо бе да си купиш и нова диплома,че си завършил осми клас, а това беше още по-скъпо за уреждане. Пък и по-опасно, защото и двете страни, участвуващи в "сделката", можеше да бъдат осъдени, тъй като много по-лесно можеше да се разбере кое как е станало. И кога!! Близките му все пак намериха изход от положението, успяха да го уредят някак си. Те просто отдалечиха много от близки и познати мястото, службата, хората, с които щяха да си имат работа, сведоха числото на запознатите, замесените в сделката, до нищожно малко на брой, цифром.... и словом до един човек от едната страна, един човек от другата. Така вече нямаше и не можеше да има излишни свидетели за извършеното, на практика се брояха на пръсти използуваните, както и "потърпевшите".Всички щяха да си мълчат, докато са живи, поради това, че и от двете страни са заинтересовани да си стискат устите, дори и престаравайки се, като ги заключат завинаги. Така сделката, която можеше да се класифицира като сделка на века, за участвуващите лица и страни бе засекретена за всички, докато са живи, а и след това, ако не станеше някакъв поврат и смяна на властта, но такова нещо бе изключено да стане, тъй като една от участвувалите страни бе именно самата власт,в лицата на представляващите я в случая хора, а другата страна - бъдещата, т..е., пак същата власт, облечена, макар и след необходимо дадения, от близките на новоназначения, порядъчно голям подкуп. Всички лица, замесени в сделката, бяха необходимо доволни - и досегашната, заседнала в тресавището си, така наречена власт, в ролята на използуваните, в една или.друга посока, свои служители на управлението или т. н. милиция, и новоназначения неин бъдещ верен служител, Марин Чамкоров, летящ сега по почти мокрия от падналата край него нощна роса, асфалт!... Тъкмо излезе на предпоследната права отсечка, където, след района на жп гарата, къщите на селището оставаха наредени само от дясната страна, над шосето, от лявата бяха още неизсъхналите, след разливите на Искъра, блата и... Преди още да бе успял да помисли за това, което се виждаше по опустялото в късния нощен час шосе, стъпалото на левия му крак вече натискаше плътно и силно съединителя. Като насън чу изсвистяването на предните гуми, предницата на колата като простреляна се заби на място, след метри спирачен път.Едва не претърколи изникналата сякаш от нищото пред нея количка, която едва не се обърна по гръб, но се разлюля само и остана, цяла и невредима и, най - важното, на мястото си и с натоварения върху нея багаж. Водачът бъро отвори вратата и изтича напред да види какво се е случило с количкаря, защото съвсем ясно видя, миг преди да докосне със стъпало съединителя, че зад количката стоеше човек, мъж като него, който явно я тласкаше, с двете си ръце, напред... От количкаря обаче нямаше и следа и милиционерът, който, за да пътува по-спокойно, и сега не беше, както и всеки друг път, когато тръгнеше на път, с униформата си, започна да се взира в тъмното около количката, "препипа"с очи и книжните чували, които бяха нахвърляни отгоре й, "заредени" най-вероятно с цимент или някакъв друг вид строителен материал - пясък, вар, или пък тор от домашни животни, дори обикновена жълта глина, от която бъдещите новодомци си правеха тухлите или кирпича, само за да изградят нещо подобно на дом, и да има къде да подслонят глави вечер, като се завърнат от работа... Нищо забележимо, ако изключим количката. Нищо съществено не успяха да различат очите му и край нея! Нито човек, нито дори и сянка от такъв, или нещо друго, което да напомня за неговото скорошно присъствие тук, на шосето... Освен, повтори си, като че ли чак в подсъзнанието си Чамкоров, да се е изпарил по някакъв неведом начин! Той обърса, по навик, ръцете си една в друга, все едно че е пипал нещо около количката, или пък, колата, пребърка, както бе свикнал, и левия джоб на панталона, за да извади и кърпичка, която обикновено винаги държеше там, но се сети, че вече бе видял, че я няма там, забравил беше да я вземе още в родното си село, откъдето бе тръгнал преди няколко.часа и където още беше разбрал, че я е забравил, като я потърси там. Сержант Чамкоров не се двоуми много-много като как да постъпи в случая. Още в същия миг, когато се изправи край изоставената без какъвто и да е стопанин, сама на себе си, строителна количка, с натъркаляните вътре в нея надве-натри няколко книжни чувала с познатата и на него самия опаковка от сиво-бежова, многопластова, порядъчно омърляна плътна хартия, той разбра сякаш всичко, което му бе нужно да знае. Въртеше се на едно място и оглеждаше посоките, за да отгатне накъде бе побягнал нарушителят, защото за Чамкоров той си беше точно това, най-обикновен, дребен или дори и по - едричък нарушител, докато не се разбереше какво именно по-точно... А и това нямаше да бъде трудно да стане, след като поганецът бе оставил толкова ясни и значими следи... "Абе, мене ако ме питаше някой сега, щях да се закълна, че това си е чистак кражба от някъде, може би съвсем наблизо, ама то щеше да се разбере от следствените органи, които, сега за сега, отсъствуваха от мястото на "полесражението",т. е., щяха да се появят чак утре или в други ден тук... Нещо му подсказваше да си помисли, че това, случилото се току-що де, си е най обикновено, а може би и по-едричко, по - завързано и, не само пътно ЧП и че може още сега да позвъни в службата си или пък в някоя друга такава /защо ли пък друга, замисли се за миг, но не си отговори, само махна с ръка, както един баща би махнал подир невръстния си още син, прощавайки му някакво дребно провинение/ и... Изведъж загря защо, понеже можеше да си го прибере този цимент! Не се съмняваше, че може да е и нещо друго, например пясък, или земя от село , ако е съседно /къде ти?!/, по-скоро прескачаше в главата му, че и на него самия може да му свърши някаква полезна работа този цимент, разбира се...Без да размишлява повече, Марин Чамкоров изтича бързо назад, отвори багажника на "Пежо"-то и една от задните врати на колата, прикара я по-близо до местороизшествието, натика набързо кое-къде свари, хлопна здраво и двете врати. Седна отпред и отпраши към светлините на големия град, които от тук още се виждаха как блестят в далечината като огромни, светло-жълти, примамливи гирлянди, готови всеки момент да го поемат в, сякаш разтворените още от отдалече, обятия на огромния, изглеждащ супер луксозен за обитателите си, пореден жилищен столичен комплекс.
Събуди се късно, малко уморен, сякаш цялата нощ се бе сражавал с някого. Не слезе навън да разтоварва багажа, тази работа бързо и безшумно бе свършил малко след полунощ, още като пристигна в почти запуснатата си по ергенски "бърлога". Бе успял, впрочем, ожениха го набъро на село, още преди да поеме към големия град, да не би там да се "забъкне", както казваха в селото, да забрави да се ожени! "Сбогом Българио, отивам в София!", бе се излуснал да произнесе на изпроводяка Марин, което много хора чуха и видяха, когато го изпращаха и не само не забравиха, ами при всеки що-годе удобен случай също така екзалтирано го преповтаряха и препотретяха. Когато се сетеха и им идваше на сгода в някой от множеството селски разговори, които селяните непрекъснато поддържаха, хем да си направят удоволствие, хем да не го забравят. Имаше и други подобни "сентенции", авторите или собствениците на които бяха станали знаменити. " Коги съм.пошла, кьорава да съм.дошла,!", бе изрекла другоселка, след като вече бе станала снаха на селото, това също се помнеше и.преповтаряше от живущите и всеки си го приемаше или.отхвърляше по свой начин, от негови си позиции. Марин, естествено беше като останалите хора от селото, не придиряше много, но и не се засягаше също така. Е, изпуснал се човекът веднъж, казал нещо по така, с това си и останал, да го цитират земляците му, когато имат нужда, за ум и разум на останалите, почти се бе екзалтирал от своята напълно законна и нормална радост, или пък мъка, щекотлив проблем, както е при другоселката, поела към новото си местоживеене с прекалено голяма кошница...А в село като неговото по-възрастните отнапреж помисляха за всичко - пораснал ли е момъкът, трябваше да го оженят незабавно, още повече и ако са успели да му намерят и най-подходящата, като за него, работа. По този начин, смятаха по-възрастните, те свършват и двете работи наведнъж, работата "опечена", семейството налице, веднага се "отваря" възможност да се помисли, и то, навреме, и за децата, за които не може и не бива да се чака! Печелеха, двата рода, и от друго, не съвсем просто или незначително - двамата млади оставаха да живеят в родното село, което не само съкращаваше купища разходи, но им носеше и редица други придобивки, което правеше пък съвместния им живот и по- лесен, и по- смислен.А и те, и двамата, си оставаха на и за селото. Инак момчето можеше да си вземе за жена другоселка, или, недай Боже пък, гражданка! И в двата случая селото губеше и двамата млади /род на мъжа ставаше родата на жената/, а, допълнително, селото можеше да загуби и евентуалната потърпевша, която, като изпусне нашето си, селско момче, можеше и стара мома да остане, и в чуждо село или град да се задоми, там деца да народи и да отгледа и да подпомогне за увеличението на прирастта там, там да разположи челядта и по такъв начин да увеличи тамошното, а не родното й,селско народонаселение! "На село хората, - мислеше си милицонерът, като че ли са малко по-умни, отколкото тези в градските покрайнини /къде ти такова чудо, до се уредиш на ново място, особнно в град и ако е и по-голям, в самия му център, такова чудо рядко биваше да се случи, почти невъзможно изглеждаше!/ Докато гражданите се "развяват", в повечето от случаите, поради големите разстояния между дом и месторабота, както и до учрежденията, които ежедневно трябва да посещават, за да оправят какви ли не изисквания на властите, хората на село понякога трябва да изминат само няколко крачки, за да си свършат работата, без да се налага да си губят времето и по опашки, и заради всякакви други разправии, които на село обикновено няма как да стават, тъй като хората така добре се познават помежду си, че всеки от тях лесно намира най-лесния и най-пряк път да стигне до решаването и на най-заплетения казус. За разлика от гражданите, на които и времето все не достига, и парите, и още много други неща и компоненти, при липсата на които животът на човека става напрегнат и тежък, а често дори и безсмислен. И наистина, хората от село много ло-лесно, много по-бързо, в сравнение с тези, живеещи в града, постигат своите цели, решават проблемите си, така че стигат най-често по най-лесния и бърз начин до постигането на обмисляната най-често от всеки здравомислещ човек максима "и Вълкът да е сит, и Агнето - цяло!"
Като поотрасна и започна да се вслушва в приказките на по-възрастните от него, т. е., когато старците и бабите решаваха, че могат да си говорят за всичко, което напираше да излезе от, често попресъхващите им вече и почти беззъби уста, по-разговорливите , от тук, от там, успяха да му разкажат и историята с баща му, Спасо, над която всички по-големи, в различно време, но по всякакъв повод и начин а често и без видима причина, използуваха, за да разведряват духа си и която Марин не прие твърде усърдно, като си мислеше, че само се подиграват с него. По късно размисли и се съгласи с обясненията им, че вдъщност те не влагагат корист в думите си, а ги използуваха, както и в много други подобни истории, случвали се не само с техни близки, но и с тях самите понякога, имат ги просто в съзнанието си като селски фолклор и все едно че си хвърлят в устите си по глътка ракийка, отвреме-навреме, първак, разбира се, когато започват да си ги разказват тия смешни работи!. И наистина като че ли бе така - цяло.чудо бе да издържиш и да не паднеш от смях край тях, когато развържеха езиците си в някоя сянка по пладне, или привечер. Да не казвам пък какво ставаше между тесните стени на селската кръчма, така наричания от всички местни "хоремаг"!
И сега него самия, Маринчо, го избиваше на смях, като възпроизведеше край себе си техния гръмогласен смях, при изригването на който и кучетата се разлайваха и побягваха, всички живи кучки и кучета на селото!.. А може би дори и умрелите?! Историята беше от проста по-проста и много го засягаше в началото:Та, оженил се на времето Спасо, баща му, и къщичка си издигнали с Катерина, жена му, през ония години хората си помагали непрекъснато, нито един човек не е построил къщата си сам, дори само. две стаички да са! А пък те, в болшинството си са все дву-,че има сред тях и триетажни! Обичали се младоженците, скоро.дошло време Катерина да роди първата им.рожба. Замъчила се един.ден жената, легнала на леглото и се запревивала от болки. "Изкарах си акъла от страх тогава" , - признава си по-късно Спасо пред.представителната част на аудиторията в кръчмата, когато всичко,.което се било случило дотогава, сее вече отдавна уталожило се, успокоило, а хората от селото били преминали отдавна в..предишния си ритъм на живот..Изплашен до смърт, Спасо Власов, такава е истинската фамилия на Маринчо, Власов, другата той си измислил, когато му намерили работа в Столицата, за да не върви подир него легендата за.бащините му "подвизи". Та, изтичал тогава Спасо първо до Нана Мария селската акушерка, която израждала младенците на селото, във всяко село си имало по една такава баба. По.онова далечно. отминало време, липсвали съвсем така наречените в по-късни времена акушетки. както, за по- бързо и по-лесно, наричат след години акушерките от "Здравната служба" или Околийската болница. Заудрял с юмруци по портите така силно, че можело дори мъртвите да стресне накрая: "Нано Марио, Нано Марио!... Отвори ми по-бързо, че не мога да чакам!...Много те моля. по-бързо ми отвори, че не мога да чскам!"
- Какво, бе сине, какво те е подгонило така силно, та си заудрял.по портите като гламав по никакво време? - излязла по бяла дълха риза бабата, тогава нощници и пижами все още нямало по магазините, за да си.купят и.обличат нощем хората на село, дори.и.не подозирали тука за съществиването им! Войната,.Втората голяма .световна война, била все още в разгара си и на селските хора не им.било до гащи и ризи за спане, а да имат какво.през деня да обличат и.носят. Нощем.над главите им прелитали английски и американски .метални крепости, пълни с бомби и фугаси, небето се тресяло от воя на.машините им и писъка на охраняващите ги придружаващи, изстребители, къде ти.имали време дори да чуят, че има такова чудо, наречено още тогава "спално бельо"-
" Нано Марио, Нано Марио, - поетарял като.в несвест Спасо. - Катерина-а..."
- Какво Катерина, започна ли да ражда? -жената знаела предварително за какво е дошъл Спасо, но такъв бил.редът, да попита, за всеки случай!
- Не знам!... Не знам! - повтарял.като.обезумял.в страха си Спасо. - Аз само.едно знам, да не съм.пипал там, да не дъм.пипал...
Е, бабата дотичала навреме! Да, тичала и тя, заедно с по-младия и по-силен и.пъргав от нея мъж, законите Божи налагали това. Бабувала успешно тя и на бял свят се появила и го огласила с рева си първата щерка на Катерина и Спасо, Егненка След година-две историята се повторила, но без словесните подробности, Спасо.бил.вече възмъжал ,,поумнял", пък и сам видял, че нищо.страшно няма, затова и потретили с Катерина, а на бял свят се появил нашият симпатяга, Марин, който, като поотраснал достатъчно за да му хрумне, след като му писнало хората от селото да се глумят със случилото се с тейко.му, най-напред си сменил.фамилното име, за да не го разнасят където и да било другаде, а след това и сам, макар и с помощта на същите тези свои селски съграждани, направил и невъзможното, за да се измъкне също така "накрай света",та да не се глумят повече около него със селските лакардии, свързани с раждането на най-голямата му сестра, Егненка.
Имаше оше.някой и.друг ден, останал неизползуван от отпуската му, та той реши да намине в района на среднощното си приключение, за да подочуе или види нещо , да разбере дали хората от кварталчето са подочули или подразбрали нещо около случилото се снощи, изобщо,някъде, нещоизлязло ли е изобщо на бял свят и т. н., изобщо, знае ли се нещо, каквото и да било то, случило ли се е, каквото и да е. трябва ли да се взимат някакви мерки за по-голяма безопасност!? Напразно, никъде нищо не уловиха ушите му, нищичко, напомнящо.за случилото се, не зърнаха и очите му, Хората бяха потънали в.потайностите на големия столичен град, не бяха нито чули, нито видяли нещо,заслужаващо изострянето на вниманието им,не се предъвкваха каквито,и да е подробности или дочути нови истории от тях не се
разнасяха и клюки, типични за безличното им ежедневие,. всеки със своите ежедневни грижи, нямаха дори един случаен миг, в който погледът им би могъл да фиксира нещо различно, извън границите на съществуванието им.
Генадко продължаваше да гледа,.вече само. въздуха, след отлетялото набързо, сякаш.без дори да се замисля, с някакъв възтъмен цвят старо "Пежо". Той сочеше малко безсмислено, с пръст напред, в невидимото вече, без порещите въздуха лъчи на стопилата се.в далечината кола. Все така искаше като че ли да каже нещо, но не виждаше нито смисъла, нито причината вече, а и на кого да го каже и какво по-точно? Като сянка се прилепи към.тялото.му изпосталялата съвсем от напрежението и умората, а най-вече от преживяното току-що, Кита, задърпа го.надолу,показвайки,ще нещо важно иска да му каже.
- Чувалите! - едва успя да проинесе думата женичката му.- Чувалите, Генадко! Трвбва да ги върнем.обратно...Тези, които.оставихме зад къщато, до.вратата на мазето!...- Беше се съвзела от голямата уплаха, когато оная кола спря край изоставената от Генадко и нея количка с цимент, беше проспала случилото се след това,защото просто се срина и припадна между стръковете домати и телената мрежа, която.ограждаше двора и къщата в него, заедно с градинката, която си бяха насадили отпред!



ДЪЖД В МЪГЛАТА

От стрехите на сеновала бавно се стича дъждът: кап-кап- кап...
Иначе едва се вижда, че ръми - мъглата се е разпростряла нао-
коло като гъсто кисело мляко, с нож да го режеш!
- Море, че те видим и тебе още колко време че ни цифуниш!-
заканва му се на дъжда Еленко, пазачът.
В гъстото.мляко на мъглата покривите на постройките се очер-
тават нереално на по-светлия фон на небето, сякаш видения ня-
какви или призраци, промушили се отнякъде отгоре. Мокри от дни
наред, те съвсем се сливат със сивотата.
- Може да се възнесе човек, ако се покачи на керемидите! - мляс-
ка с уста старецът и се пребърсва с ръка по навик. Удар изкара
по-лани Еленко, от тогава езикът му все търсеше повод да се измъкне, да излезе от устата... Да се показва навън при всякакъв по-удобен случай, като маховик подскачаше отвътре!
-Ама я нема да се качим горе - продължава мисълта си старецът,
преминавайки на диалект отново, което означаваше, че се е подраз-
нил пак от нещо.си. - Още ми се гледа славниот свят тук, долу, до-
като се емка пред зоркелите ми!...-
Беше си спомнил за сина, Евлоги! Купи си място на гарата, вдигна
два ката къще! Ама му не стигна, та запраши по градищата с устата-
та си женка, уж още свят да видят...Мина се бая доста време от тога-
ва, докато да се върне, забрави и род, и роднини...
- Гледай дома, тато! - пишеше отвреме-навреме. Веднъж на година-
две си идваше, за по ден до пладне, колкото да се разпише,.че е нас-
следник на този имот тука.
Погна дечурлигата по разни ми ти училища, коли всякакви им на-
купува, та да си изпотрошат чутурите.
- И линститути им намери после, всякакви такива - сети се старе-
цът. - И връзки, за да ги вкара там, оти они, май слабички си беа по
четмото и писмото, а и по сметките! И какво сега? Децата отфърчаа,
та се не видяха повече, а Евлоги си остана, сам като мене, да си кукува с
буля Танаска, както сега аз си кукувам тук, само че сам-саменичък!
- Да беше поне попресъхнало малко, да беше се пооцедило това
време!
Арпаджик имаше Еленко за садене, есенеска не успя, превариха го
дъждовете...А така беше свикнал - и чесъна, и арпаджика, заедно да
ги набоде в земята, преди снега...
Успя, та поразкопа - един каскет място, ровна малко чесновец наис-
тина, той вече бе избил със зеленото, заприлича малко на леха, но...
- Не остая убаво време, да ровна и рападжика! Напролет, докато се
огледаш, и той станал за ядене! Много рядко може да се случи да
измръзне...
Еленко все това си яде рано напролет: пресен лучец, сиренце от ма-
газина при Пунин, по мъничко така... Абе, изпролетява!...
- Неленко-о! - провиква се през плета баба Ката, Кралицата й викат,
щото е на Кралев железничарина бабичката.- Неленко!
Кралицата се поизтъпва малко по-назад, на широкото, да придобие
гласът и малко.повече сила и.мощ. Беше предрезгавял от притеснение
и стържеше леко по небцето, от което още повече и ставаше неудобно.
Старицата се смяташе за печена жена и никога не си оставяше во-
ловете в калта, Така постъпи и сега, хем пораздвижи малко и артрита
си:
- Що чиниш, бе?
Еленко през цялото това време, докато се раздвижваше около стоката, коя-
то пазеше, се бе ослушвал, със стаяваното дълбоко в подсъзнанието му жела-
ние да я чуе или види по някое време край себе си, да стопли душата си, ка-
то го погали по ушите приказката й. И пак така става, че го изненадва гласът
й, все така мек и топъл, галещ нещо, заседнало някъде много дълбоко в него.
Може би това е сърцето му, една постоянно подскачаща весела топка в гър-
дите му? Или, душата, заседнала кой знае в коя гънчица на поизпосталялото му,
но все още опитващо се да му се подчинява старо тяло и за която Еленко знае-
ше толкова оскъдно малко?
Еленко се ококорва малко, за повече стабилност или мъжественост, както той си
внушава постоянно /колкото глава е по-стара, оказва се , толкова по-глупава!/,
вторачва се зорлем. Заема войнствена поза, като да се брани от бела някаква, за-
даваща се отнякъде, незнайно откъде, подготвя се да отвърне подобаващо...
Ама е хитра, по-скоро прозорлива и баба Ката, не случайно е надянала на гърба си
толкова голяма торба с лазарници! Щом усети наежването на дядото, тя така мило завързва приказката, че се не усещат по-нататък думкте й, като пушека се осукват и възлизат нагоре, към небето, благи, благи, та чак медени...
Еленко се върти неспокойно на мястото си, като несвъртник се повърта, боксува с
крака, напъва с език в устата си и а -а да я открехне, ама не иде да и каже това, кое-
то отнапреж се е приготвил да й го рекне, много добре го усеща. Но не може и да
измисли нещо друго за момента, рискува да се изложи много. Па и как не - кралицата
още не си е изплюла камъчето, дето си го крие под езика си, да му се не види макар, език с език!
Усети се, че е излязъл вън от релсите, както има приказка при железничарите, опи-
та се да се вземе в ръце.
- Блажиш ли, блажиш ли? - засича го, уж невинно накрая баба Ката, па се прекръства
наопаки в сумрака - где ти какво да блажиш в това лудо време, дето ни е подгонило,
сякаш ние сме по-луди и от него?! Пунин не си мърда и пръста да ни докара в ма-
газина нещо по-о така, блажнинка някаква макар, я ребърца, я - суджучец! А свин-
ско откога не сме близвали! Ни прасе можеш да си купиш някъде, ни има къде и
с какво да го отгледаш, ни ярмица има къде и с какво да си купи човек, и за това
връзки някакви трябва да има човек!...А че и хляб вече не ти дават от фурната, хората сами си го произвеждаме, понеже отникъде не ни го карат!..
Баба Ката повече мислено си продължава разговора с Еленко, понеже историята с
магазинера не е негово провинение, а на управниците на кооперацията. Като я
вижда обаче да се кръсти наопаки, той по своему си обяснява и жеста, и думите й за
баламите, сиреч, " сус, готованецо, времето ти е отдавна минало!"
И се отдръпва, с преглъщане, на слюнка, на дума, готов все пак да й рекне нещичко, но...И тъкмо отново да го стори, Кралицата го праща чак на Болван, най-високото място в селището, откъдето се вижда самият Дунав, колкото и да е далече
от тука, чак до Влашката земя!
Понечи да й рекне нещо друго, но тя отново бе успяла
да премести приказката си в друга посока...Той усети, че няма повече сили да тича
като изтърван по баирите - от Болван до Бучие, или към Синя глама, Татарска печ, Треси баба, Лугът, Гувнище, Репът...
Позасумтя, повече на ужким, старецът, изхъмка нещо неразбрано, дори и сам не си
чу словото си, за да помисли малко какво иска да каже...Извъртя един празен кръг
около дувара, па се емна отново към бившия стопански двор, да понагледа наоколо
и там. За пазач бе назначен тука, отговорности носеше на гърба си. Изстината беше
малко по-друга , сложи ръка на сърцето си дядката - обичаше си го той това място,
мило на душата му бе станало, колкото и да говореха някои от селото против стопан
ството./ Макар да беше вече поузрял за живота, тук, в патакламата на битието за пръв път се бе почувствувал Човек, с главна буква, макар и сам да не можеше да си го обясни как и защо.Само тук обаче сърцето му туптеше най-равномернo чувствуваше го на мястото му... Може би редът, който съществуваше, макар и повече привиден, да му липсваше сега, или социализацията на хората, общуването, както си го мислеше той.
- Пустата му баба Ката! - усмихва се, докато обикаля край оградата, Еленко. Усмихва
се някак си на себ си, не толкоеа доволен от живота си, колкото от присъствието на
Кралицата, - блажено, празнично. "Де да беше и пo - млада, такова, па и, което е още по-важно за случая, и аз самият да си бях малко по-лефтерен!...
- А и времвто, да му се не види, макар!... Като е заръмяло едно, като е присвила оная
ми ти циганска мъгла! Цялото село га че се е скрило в скутите й .Няма я
край сеппновала вече и "пустата му баба Ката", стори му се за един миг
сякаш, се е лецнала някъде наблизо. Май шеги иска да си.прави с него. Отложи заяждането си Еленко за някой друг път. В последно време често се засрещат "през плета"! Пък си няма и лучец, поникнал в градинката, сети се отново той, малко.разконцентриран от непредвиденото й отсъствие, /да му крепи погледа, га го стрелнеше тя с очи през почти невидимия и за двамата в подобни ситуации плет! /А и снега се позабави малко и през тази есен, не можеш да си влезеш спокойно в стайчето, което ти е осигурено за малко отдих, когато всичко друго ти е наред, да се пораздумаш.малко със себе си - хем крадци няма да ти припарят наоколо, хем разни други, дето ако не им е пригодно да откраднат нещо, ще го подпалят, да изгори, та за никого да няма след това, най- малкото-за собственика! "Народът се увълчи - помисли си, едва ли не на глас, Еленко, - като в разградена кошара се повърта да види какво още може да докопа, сякаш.за първи път му се случва, знаеш!...Ама нали рибата се вмирисва откъм главата! Обикновеният простосмъртен нвма да тръгне да наднича в кошарата на по-заможния, дори и на бедняк като него самия, съвест има!
Ама си има и такива, дето са я загубили по спешност, а някои и така са се и родили!
А ако понатрупат преспите, на берекет ще е!..."
-Суша, брате! През пролетта - суша, през лятото - още по-голяма! Напразно й се
репчи този слабосилен дъждец, още от като заесеня. И ето, през зимата, или поне
още в началото, ето я пак, те! Ще погине сума ти хлебно зърно, ако снегът не загърне
с покривалото си поникващото жито!... Ще помре всякакво садиво, както изсъхна
и.през изминалото лято, когатл спече като туткал орницата и я разпъна на кръст!
Ето, уж се мъчи да завали по-силнл и да премине на сняг, ама не би, нефела работа е, - и приказката му изкувяла на дъжда, и куфалницата - проскубана, водата не спастрил облакът!
Иска му се на Еленко в дън земя да се продъни макар, но във вода да бухне, ама така
че чак тука да изпръска, по нивите, по разораните още есенеска блокове на стопанс
твото, отново възвърнати като ниви на някогашните им, натикани насилствено малко
в кооператива собственици.То и сега, възвръщането, стана някак си повече насила! Ей ги, отсреща, дето сега стоят като потъмнели гугли в мъглата.
.От стрехите на сеновала си капе водата: кап-кап-кап, оттича се на едри, широки капки. Ще помръзне пррз нощта, на пързалка ще стане, но не това го тревожи стареца, ами че ще замръзне мокра земята и това, де-що е поникнало, ще помръзне и то, няма да удържи до пролетта..
Капата го е стегнала яко зад темето, като кофа с вода го наляга надолу,
а не му се мърда от сеновала, където се е прикътал в "уюта" на една развърза-
на бала слама. Като пощръклеят хората по някое време, юрват се да крадат дори слама - за "Бъдни вечер"да си постелят под рогозката, обичая да спазят, под прасетата да постилат -.и докато ги отгледат и охранят, и докато ги.заколят и почистят. А нали и под дръвчетата трябва да се постила през зимата, да се "загръщат" във виелиците, за да не измръзнат, да бъдат "плашени" с наръчи горяща слама, за да родят и отгледат повече плод! Едно време и сламенници са пълнили,
за да слагат върху леглата, и направо под чергите са я простирали тази слама, когато са спали току върху голите подове - в кошари, плевници, пристройки или направо отвън, под изпълнения до краен предел със звезди огромен връшник на небето!
Въобще, открай време сламата си е била и все още е огромна необхлдимост за българина,, особено в края на всяка люта зима, когато домашните животни я приемат като сено и сламата ги спасява често и от гладна смърт. Преди кооперативите земеделските стопани до последно са се грижили тя да не се попилява, до началото на пролетта, а и след това, докато не приберат и новата реколта, сигурни, че зимата няма да им създаде проблеми, особено в самия си край....
Че и за полозите се сещат през зимата още, независимо.че кокошките са доста далече от.мисълта да се разкудкуякват във все.още продължаващия.голям.студ!
. А преди това е неоходимо да се препокрият курниците, да се изолират от влагата, която вече е проникнала в някои от тях! Трябва да се позатулят и част от дупките, които са се появили тук-там, топлина да се.съхрани повече!
· Ами сламата? Тя колко е? Оная година търговците им казаха, че чак от Силистра ще им я докарат! Толкова си и платиха хората, превоз "франко Силистра"! Накрая се оказа, че тябва да заплатят "франко Швеция"! Или някоя друга скандинавска страна, та хората започнаха да се шегуват: нима България е останала без слама, та ще ни я карат чак от Швеция? А защо не от Полярния кръг? Там страшно уханни треви растат, цяла България ще заухае! Но.не стана и така, както хората бяха разбрали, че ще стане! Забравиха, търговците, че сеските са си платили разноските по транспортирането на сламата, отвориха приказки, най-напред за доплащане, но след като местните отказаха какъвто и да е сговор с тях и, след като накрая изчезнаха същите тези пишман търговци, местните сами трябваше.да си докарат сламата, със собствен превоз! Тогава се наложи да узнаят, че сламата не е расла нито в Силистра, нито в Швеция, а в съседната област! Дори и докарването станз го,ям пробем, та местните сами ангажираха и изпратиха товарни коли при съседите си и сами си докараха сламага. По-голямя излагация никой от сселските хора не бе чул или видял, но, както се и оказа по-късно, да беше се случило само това! Тепърва хората от Европата щяха да срещнат и много по-големи маскари и серсеми, шмекери всякакви, кой от кой по чифути! А тука сметката им се оказа наистина много налудничава: всяка бала слама им струваше колкото три бали със сено, от най-доброто качество!.Щат или не щат, още същата есен селяните намалиха поголовието от всякакъв вид до съвсем незначителни бройки! И сега, видят ли търговец някакъв да се шматка наоколо, намират начин незабавно да го прогонят.
колкото може по- далече и от това, че и от по- близо разположените край него съседни села Дори дежурни са си определили помежду си, да наблюдават и да вдигат тревога, ако стане така, че търговците дойдат пак нзсам!...
- Изкилифирчена работа! - въздъхва отново Еленко, като се сеща как някои сега на изгоряла къща традиции се мъчат да възраждат, Бъдни вечер и Коледа репетират,
лазарнички и коледари китят и пращат да пеят по селските дворове и къщи, миналото да връщат! Абе, случвало ли се е да се възроди истински нещо, което
отдавна си е отишло? То хора не останаха.в селото, за да се ползуват, и от новото, и от старото, къде ти!? От кооперацията се сгискат едно кисело мляко да достзват в повече, не за старците, за дечицата да сгигне! А дечица дал Господ Бог, и по- рано са се раждали достатъчно, и сега се раждат... И в бъдеще ще е таа, каквото и да стане с България, каквото и да ни се случи! По две каси с кисело'мляко, за цялото село, със сгарците и децата, пресно, ако имаш връзки, или, по точно каззано, ако снабдителят ти е роднина или си си платил шредварително за услугата!? Где дават така да се прави, в коя европейска държава? Или, в Еврошейския съюз са го разрешили?
- Чиста шашкъния! - духа в шепи Еленко. - Нашенска, змаеш!... Чула жсбата... Он че ми каже! - стрвска се в зслисивта си пазачът, омерзен от престараването на хора, които не си разбират от работата. Традиция! - Ората си нямат хал хабер от нея, така да знаеш! - намесва още някой друг в разговора пазачът. Потуранковци ниедни! -
Старецът дочува шум откъм другия край на сеновала, накокошинва "грива", после
бързо побягва към мястото, откъдето е дошъл шумът.
- Съга че те пипнем! - преминава отново на диалект той, предвкусил предварително една евентуална среща с истински крадец. Изглежда странно, все едно танцува, подскчайки дебнешком покрай оградата...
Вече провижда сякаш през мъглата непознатия с коша, както предварително си го е представял, как гребе, как дърпа сръчно и с двете си голи ръце от разрязаната бала
или пък как, все така сръчно я прегръща, с двете си ръце пак, за да я отнесе някъде в тъмното * хората и магарета гледат и хранят ( магарета ги гледат и им се присмиват,
сус ! - би отвърнал веднага, ако сметне думите му за закачка неуморимият приживе дядо Аджо, бог да го прости и него, отиде си от този свят обиден от тези, за които и в огъня без дрехи би влязъл, ако се наложеше да ги спасява от пламъците му, огорчен и от най близките си хора си отиде! И картофи се укриват под земята, преди да дойде
сланата, след kоето се покриват със слама, за да е сигурно, че ще им е по-топло. И над празия лук застилат, за да не измръзне в рововете!
- Комай, то, след време, сламата може да стане скъпа като златото, съвсем арно нещо! - сгрява си акъла с мисъл Еленко и леко-леко сваля пушката си от положение
"на рамо!" в положение "Напред, на нож!".За да може да премине наистина от едното положение в другото, както навремето го е учил подофицеринът в казармата.
Вече е превзел хлъзгавината на половинметровия "укрепен" редут, или бруствер, или каквото ще да се нарича вече там това на насипа отстрани, за да може да се спеши,
при нужда. Изправя се в целия си боен ръст Еленко, за да се втурне като фантом напред, с бойния вик, изрепетиран при Стражин и Страцин, и при по-следващите
височини и дерета, чак до Крива паланка и Косово поле... Маха по навик предпазителя на пушката, останала в селото може би още от Балканската или Първата световна войни, ако и да знае предварително, че тя е съвсем празна, без пукнат патрон дори в патронника, за което в тази необичайна и безпросветна нощ
въобще няма време да си помисли дори, камо ли да осъзнае, че тя е празна, въобще никога, откакто е докарана тук, на територията на селото, не е зареждана дори на шега, в този шматкав момент пазачът изведнъж се е превъплатил в някакъв друг, непознат дори и на самия него човек! Чува се острото "щрак!" на спусъка, а Еленко
усеща съвсем ясното шумолене на нечии, може би много пъргави ръце, които сякаш слагат сламата в торбата или чувалчето на крадеца, докато прибързано я изскубват от балата., Тъмно и сиво е, не може да се види добре, но ето че, като в просъница, щрака затворът и се вижда изкривената му сянка в мъглата, очертала се като осветена отвътре зад перде на прозорец ,фигура,
Няма време да рсзмишлява повече, по навик скача като във въображаема траншея и с вика "Стой, мамицата ти!" прищраква едновременно и със загвора на оръжието си, който го дава безотказно, много добре на звук, и със спусъка, който също демонстрира отлична звукчуваемост...
- Ще крадеш, а? Посред зима?! И от стопанскио двор?!
Сянката на крадеца се гътва като действително пронизана от куршум, какъвто всъщност въобще не е изстрелян от пушката, понеже никога не е и поставян там,
а сгарецът пък спонтанно изтървава приклада, спъва се в него и се сгромолясва и той до сянката, просната в ниското, сякаш самата тя е чувал в мъглата.
- Вай! - проплаква отдолу женски глас. -Утепа ме!
Еленко вече е докопал в ръцете си възтоплата плът на Ката, негоата съседка, при
падането й единият и крак се е разголил чак до кръстта.
-Сус,! - изтръсква мигновено ръце старецът, сякаш се е докоснал до жива жарава. -
Сус!
- Бре, Неленко, ти ли си, изеднико? - Кралицата го е разпознала в мъглата, все пак се
е досетила, че това може да бъде единствено и само той, нали при него е тръгнала.-
Събори ми баницата, ръцете ти да изсъхнат, бре, полата ми разтрепери, поразнико!-
Еленко замърмова нещо неразбрано в тъмното, наколенчва в мократа от дъжда земя
и веднага усеща ужилванията на студа по разлетелите се безпомощно негови
крайници, - ръце и крака, кой на къде види... Но не може да се изправи ей така, отведнъж.
- Кралице, ти ли си? - най - сетне свързва приказката си той. - Акъла ми взе, съседке, за едното нищо можех да те гръмна, знаеш, в тая пуста мъгла! - старецът сваля капата си от зор, започва неконтролируемо да се забърсва по лицето и тила.. - Защо не се обаждаш в тъмното, никак не можех да те забележа, даже да довиждах! Пак, си рекох, мискининът с мискинин ниеден е дошъл, от сламата на хората да открадне!...
Езикът му, като никога досега, откакто се откачи от инсулта, стоеше мирен в устната кухина, не бързаше като пуле пред макя си дс излезе навън, за да измучи нещо нескопосно, това успя да забележи мимоходом старецът и то му даде кураж да се поотпусне мъничко, наля сякаш повече сила в тялото му.
-Окрали ти лисици потурите! - пустосва пак баба Ката и замахва по него с пешкира, в който е държала завита до преди малко баницата. - Ей я, на, - посочва тя пред себе си разпиляните парчета, които предвидливо предварително е нарязала,
сякаш предчувствувала, че може да се изпоколят в тъмното, докато стигнат до разрязването на апетитното съдържание на завитата и ухаеща, - по всичките посоки, на света, баница!. - Не можеш ли да си стоиш там, край срязаната бала, та да не се налага да мокриш и мене във вадата?
Двамата си подават ръце , като много стари приятели, макар че всъщност още не са,
изправят се полека над мокротата, която сякаш е заляла света, после и двамата,
като по команда, приклякват, държейки се за ръцете, за да съберат парчетиите от
разпиляната и все така апетитно ухаеща наоколо баница.
- Бог да те пощади, Неленко, за малко да ме пратиш и мене на оня, другио свят! -
все още не му е простила напълно за уплахата си Ката, но нищо - и гневът й, и преживяният страх, са преминали бързо, това са само отглъхвания от поразразилата се изведнъж буря.
Еленко все още кърши ръце от смущение, но така и няма къде да ги дене, те са си на мястото, което обикновено заемат веки божи ден, закачени здраво за тялото му. до живот.
- Аз, такова... - повтаря малко несвързано той. - Аз, такова...
- Онаюова! - накривя му се баба Ката.- Ама ти хич ли не се и досети, че може да ти
дойде човек на гости? Не ме ли очакваше?
- Ама, значи, как? - одрезгавява отново гласът на стареца.- Искам да кажа, като
как?
- Абе, нали те попитах ощо пролетес, блажиш ли, блажиш ли?... Още тогава исках
да ти направя и донеса баницата, ама ти все не ми отговаряше ясно като те питах...
Знаеш, откак Христо, мъж ми, се помина по-лани, Бог да го прости и него, сама
живинка останах в къщата, като тебе, Бог да прости и твоята Мара, ни дете, ни коте!
А па и ти не се завръщаш у дома си, икономия на топло ли правиш, що ли?! Не мога да
те видя напоследък, погледа ти дори не се случва да срещна! Губиш се тука като
фантасмагорин напоследък... Баница рекох да ти донеса тука, ама няма как да се
разберем като хората, да не се наложи да я нося напразно и да я връщам след това,
та да ме вземат на подбив ората, знаеш как е на село! Рекох, ще ти донеса, да се
облажиш, че пак пости дълги се задават!
Еленко гледа сухата като паяжина жена пред себе си, привързала пак криво-ляво
бохчата, гледа и не вярва на очите си: не се ли подиграва с него Кралицата? По лицето
му тече пот на криви вадички, той се бърше бавно, замислено с шапката и примигва,
забравил дори да напсува в този изящен според собственото му лично мнение,
невероятен миг в този момент!
Наоколо е гъста, неизбродна зимна мъгла. Вали - ситно-ситно и в млечната дифузия
на мъглата те двамата - Еленко и Кралицата, стоят като две изсъхнали фиданки,
готови след дългата старческа суша отново да подкарат ластари. Но ластари ли щяха да бъдат това?


/разказ, из сборника с разкази и новели "Зимно слънце" 1989 г./
/НОВЕЛА