РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

/"ДЕТСТВО  МОЕ,  ПЪРВО  И  ПОСЛЕДНО"!/

 

автобиографичен роман

 електронна книга, 2015г

 

1.

Събудих се от някакъв невероятен шум, сякаш небето и земята се  сгромолясваха. В стаята, в която спяхме с майка ми, бе светло като през деня.  Помислих си дори, че сме  се запалили... Скочих бързо от леглото и започнах да си търся дрехите, за да избягам навън.  Така да правя ми бе казала майка  ми  преди време: - Сине, видиш ли че нещо се е запалило в къщи, че нещо гори, грабваш си дрешките и обувките и бягаш навън. Първо ще действаш, после ще мислиш. Само двамата сме си тука, няма от кого да чакаме  помощ. Сами трябва да се оправяме.-
Тъкмо се канех да го направя, когато я видях да плаче пред разтворения прозорец. От там идваха и светлината, и  страховитото бучене. Не от домът ни, небето се бе подпалило,и изглеждаше като огромно разорано пепелище, което, кой знае как, бе увиснало над земята, всеки миг готово да се сгромоляса и струполи върху нас, хората, да ни смачка и изпепели.Вече много добре знаех какво означаваше тази огромна, стряскаща желязна, както смятах тогава, армада от летящи в безкрая на небосвода машини, наясно бях и какво правеха тук, в самозапалилото се сякаш родно небе, откъде идваха, за да хвърлят над земята ни смъртоносния си товар летящите високо над нас и къщите ни смъртоносни метални крепости. Те току--що бяха опразнили бездънните си търбуси над нашия най-голям град София, за  да продължат пътя си  след това, завръщайки се  в намиращите се накрая на света свои смъртоносни   свърталища, отново  да се заредят  с гориво и бомби през деня, за да дойдат отново през нощта, за да повторят, потретят и така нататък своя"чутовен", нечовешки "подвиг"!?
Бях едва  четири- петгодишен, невръстен хлапак, когато започнаха да стряскат съня и сънищата ми тези човеко ненавистни хора от края на света,  решили да ни раздават правосъдие, не с Божията правда, не с Божията милост, а с безумните си мозъци, както си шепнеха през по-голямата част на деня многопатилите и многознаещи поради това хора от селото.Бях много дребен, но и много пъргав, което ще се разбере и от по-после написаното, врях се непрекъснато около тях и групичките, които правеха по цели часове на селския  мегдан или пред двете кръчмички, където обикновено се случваха почти всеки Божи ден игрите ни, хем нищо не разбирах от това, което си бърбореха непрекъснато, стряскан и до смърт и от военните комюникета, хем се ежех непрекъснато пред момчетата и момичетата, с които играех. опитвайки се да си представям /и да им показвам, естествено, че съм много по-знаещ от тях, нещо, което, изправен пред собствената си детска съвест, и сам не вярвах че може да е истина, но поради което в собствените си очи изглеждах, и продължавах да се оставям да изглеждам, много по-голям, по- висок дори на бой, макар че всъщност бях най- дребния от всички и всички ми надвиваха и ме биеха и за най- малкото нещо, за да ми го припомнят и доказват   непрекъснато. Щяха да минат години, в които да ги надрасна всичките до един и да им тръсна такива отмъстителни побоища, че още щом свършеше поредното " школо", докато си обличах горните дрехи, те изчезваха от стаята, прегърнали торбичките с книгите и дрехите си и набегом се отдалечаваха от двора и двете стълбища, за да не успея да ги настигна, когото и да е, и да яде той поредния обилен пердах! Бога ми, хич не се жалех,надскачах ги на бой, ръцете ми бяха и по-дълги, и по-бързи, краката още повече, при това действувах, така да се каже, комплексно, както щях да науча още по-късно, "мелех"  ги едновременно не само и с двете си  ръце, но в същото време ритах и, поне с един от двата си крака /на другия се крепях. опазвах устойчивостта на тялото си!/... Когато бях по-дребен от тях, те обикновено никога не ме нападаха, ако са сами, винаги се "сдвояваха" или утрояваха, за да бъдат по-сигурни в успеха си. В дните, в които аз се "разплащах" за нанесените ми по-преди от тях обиди, побоища, победи и поражения, никой не се сети да организира група срещу мене, да се съберат двама, трима, дори повече, може би щяха и да ми надвият, но моето стресирало ги напълно, "неправдободобно" изглеждащо, а и най-неочаквано оказало се "несвършващо, през цялата учебна година продължило отмъщение сломи завинаги цялата им храброст, на практика те не само не можеха да ми окажат каквато и да е съпротива, а дори и не смееха, или пък наистина не можеха. Това те най-добре и най-ясно си го чувствуваха как точно е, не  опитаха, поне веднъж, до края на учебната година. Което позволи нещата между нас да останат така, както се бяха сложили. Последния от тях го преследвах със силен бяг след него / но и той здравата бягаше пред мене!/, от училището, което се намираше в "долния", всъщност западен, "край" на селото ни, до гробището, което се "издигаше" след източния му край, т. е., наложило се бе да бягаме и двамата "срещу" баира или по "узбърдото"! Анто, така се казваше връстникът ми, се "шмугна" набързо в гробището, изчезна сред самопоникналия или засаден от ръцете на близките на погребаните вътре хора, шубрак, а мен изведъж ме достраша да го последвам. Все пак гробище си беше това, длъжен бях, както ме бяха учили, и майка ми, Рада, и баба ми Антица. и двете религиозни, вярващи жени, в думите на които аз пък сляпо вярвах и се  вслушвах. Така Анто остана последния гонен, но не отмъстен, така да се каже, от бившите  ми побойници, мъчили ме неотстъпно цели шест години, от първи до шести клас, включително. През лятото неочаквано, и от мене, и от моите близки, бях пораснал изведнъж, така да се каже, бях ги надраснал с цяла глава, над всичките, до един! Така, както си бях мечтал и се молил на Бог и на ангелите, с горещата препоръка на баба си по майка, Антица, жената на дядо ми Георги или дядо Аджо, както го наричах, за да правя разграничение от другия дядо, по баща, който също се казаше Георги./Затова не бях кръстен на нито един от тях от родителите ми, за да не се препират  кой от двамата е уважен повече,  дядо ми Георги, по майка, или  дядо ми Гдорги по баща!/ По-уваженият, и от двамата ми дядовци, се оказал моравския княз Ростислав, името  на когото и двамата ми родители случайно знаели, поради което, години по-късно аз научих от урока за братята Кирил и Методи и много бях доволен  и горд от постъпката им! А баба си Антица обичах почти колкото майка си Рада, задето единствена от всички, които ме обичаха, знаех го и го чувствувах, това, за разлика от тях, никога не ми бе посягала при  непрекъсващите мои пакости и палавости, при които се "издънвах"!Като нея и повече обичах и баща  си Цвятко,  за същото, но той работеше и живееше в София и за него тепърва щяхме да търсим информация от единственото остаснало в селото ни по тава време, радио, което работеше при това на батерия!Това обаче щеше да става утре сутринта, в момента двамата с майка ми, или, по-точно тя сама, а аз само пригласях, се чудехме все още на лудите, които ръмжаха с моторните си крепости в безмълвното и безкрайно нощно небе, долетяли над страната ни от хиляди мили разстояние /думата "миля" аз научих много по-късно и сигурно в случая е ставало дума за километри/ и за още по-лудите и от тях, които са ги подготвили и изпратили да сеят смърт по земята ни и може би и те да осганат върху нея, ако бъдат улучени от защитнициге на българското небе.  А доста от тях и останаха, дори и паметник им издигнаха родствениците им от техните страни.
И така, самолетите бомбардировачи продължаваха още много пъти да идват и да изпепеляват, и неспокойното нощно небе,  и разорания уличен калдаръм, с обърнатите върху покривите си /ако ги има или са останали части от тях/ сгради. Носеха се в пространството, сред разгневените хора, гълчава и протести, някои, като нас, малчуганите, а и  млади мъже, излизаха на полето да събират изтьрсени при почистването на бомбардировачите и охраняващите ги изтребители, патрони,   неизползувани снаряди. Моят татко правеше като повечето други татковци: всяка нощ, тайно от мене, макар че , и аз тайно, го хващах, претърсваше джобовете ми, събираше гилзи,  патрони, парчетии, въобще всичко, което би могло да  гръмне, при невнимателно боравене с него  носеше   рано сутрин, и го хвърляше в "Томин вир", на  няколко километра от селото ни, за да се обезвреди без да създаде беля. Дочувах, от другите деца, че и техните бащи, правели същото. Въобще, стресът от летящите крепости, придружавани и охранявани от изтребителите остави трайно негативни спомени у всички, за много години напред
/продължава в следващия брой/