ЦВЕТАН  РАДОСЛАВОВ

СЛУЧАЙ  С  ПТИЦА

фантастика, електронна книга 2015
/продължава от  бр. 5. 2014 г.

Времето сякаш бе спряло, докато продължаваше нашия, малко скучен или, по-скоро, изглеждащ ми мъничко въображаем, бих, казал, мистериозен, разговор. Поне от почти видимата,  и от двама ни, невъзможност на положението, в което се бяхме оказали и двамата, едновременно, и поради упоритото нежелание от моя страна да повярвам, да се съглася с нелепостта ,  с абсурдността
, не само на  разговора, който двамата с птицата, водехме, но и с абсурдността на мястото и времето, в които това ставаше и ако наистина това беше така. Аз хем стоях на полянката, осветена от  "придошлата", т. е, " нова " , уголемена и продължаща да се уголемява и "пълнее", луна, краи птицата, която  беше превъплътило се сякаш в човек, същество, защото все продължаваше да бълва насрещу ми облаци от думи и, някак си да ме задължава, но някакъв, свой си начин, да и отговарям, точно и ясно, без загадки и двусмислия, на въпросите, които ми задаваше, а и, и нещо повече, да преосмислям, в себе си, и отговорите, които даваше на моите въпроси или реплики. В вдин момент дори ми се стори, че този наш, и много смислен, понякога, и, струващ ми се съвсем безсмислен или безсъдържатвлен, в други моменти, разговор, започва, като че ли да противоречи и на самия себе си, като естество, че  репликите , разменяни между нас, двамата, граничат с истинско безумие или пък приличат на разговор между извънземни или някакви други подобни същества, макар много добре да знаех, че поне що се отнасяше до мене, включително и до този момент, нямах никакви данни да съм се сблъсквал или пък срещал, до този час, в който се "сблъскахме" с птицата, с никакви, нито живи, нито неживи поднебесни същества,  още по-малко с с извън земен произход.
Мислено, дори вече обсъждах, сам със себе си, как да изляза от ситуацията, в която се бях самонахендрил, лодхвърляйки този кой знае откъде намерил се камък към небето, съмнявайки се, мислено. и в неговите индентичност и произход, мислейки, че най-напред някой, кой ли знае кой и защо, го е поставил, най-напред на  моя път в градината, за да го изпозувам по описан  ия вече от мен начин и да "предизвикам", случващия се и цитиран от мене най-добросъвестно, диалог, в който, на свой ред, също се усъмних и реших, че е възможно това да е някакъв нелеп, супер абсурден мой сън.Изглежда, обаче, че същите абсурдни мисли са "протекли" и в мъничката /дали само на мене не ми изглеждаше това така?! глава на следполунощната ми събеседница?/, защото тя незабавно реши да нспомни за съществуяването си и да ми повтори, или пък, потрети, своя, нескончаемо провокиращ и ядосващ ме въ- прос, все едно че въобще не бяхме водили никакъв разговор досега:
- И все пак., защо изстреля срещу мене този твой коварен камък, за да ме отдели от ятото и остави сама с тебе  гук, на полянката в градината  "ви", по всяка вероятност? Някой те беше научил или пък, посъветвал, да сториш това, точно в този миг и по този, да кажем, специален начин?
- Какво ли пък му е специалното? - избързах да отговоря с въпрос, вместо очаквания, отговор, аз. - Просто така ми хрумна, изведнъж, сякаш някой ме подтикна да го сторя... Само че не чух никой, нито пък видях някой, да ми говори или да ме уговаря... От само себе си ми дойде тази мисъл, т. е., от ни- кого не ми бе продиктувана!...
- Обаче само си мислиш, че е така! Нали си чул, или пък чел, може би. че слу- чайности в живота няма? Е, наистина няма! Аз бях тази, която те видя  и хареса отгоре, още  докато бях върху облака, пикирах към тебе, пошепнах ти,  мисле- но, какво да направиш и допълнително се появих пред камъка, точно на пътя му, за да ме улучи непременно, а после, когато приближи и можах да се уверя в правилността на избора, а и на решението и действията си, започнах разговора си с тебе, разбра  ли?
- Това е приказка, фантастика, разправяй ги тези на други....
- Няма ги тези други, изглежда!... Не са се родили, още... Или. може би, са от някой друг живот?! Още ли да ги чакам? И докога? Моето време за чакане свършва! В другото време ще бъда друга, не същата крастава жаба, която трябва да целуне принцът, за се превърне тя в принцеса, няма да се срещна и със същия принц, когото съм си избрала, имам това право само веднъж, във всеки живот!... Е, кажи ми, последно, скланяш ли да стана твоята принцеса, аз,
краставата жаба, за да стана принцесата от приказката, аз, в този си вид и представа за тебе, сега,  а ти, -  моят неизмислен принц, моят, избран от самата мен,  спътник и повелител, до края на общия ни живот, а, ако е речено или, писано, и в някой друг, по-нататък?!
Прозвучаха  ми като зла шега думите на птицата, отправени към мен в такъв, сюблимен момент, при такива, невероятни, дори за описание, обстоятелства и изречени  факти. Право да си кажа, не успявах да ги осмисля дори при така стеклите се невероятности, да отсея нормалното течение на нещата от привнесеното към него приказно внушение. В един миг си помислих, че всичко това е само някакъв сън и започнах да си опипвам ръцете, понечих и да се ощипя, за да проверя, дали не сънувам, макар и тук, на полянката сред градинката, под извисилата се на ВъзБог, засияла, наистина като в приказка, приказно златна, млада луна!?
Времето цъкаше бързо, като завързано обикаляше около центъра на секундарника, изнизваше се невидимо нанякъде, заедно със забързаните ми, повече от всеки друг път, мисли, а аз все още не успявах да формулирам ясно и точно искания от мен отговор, дори и напротив, размишлявах и върху евентуалната незадължителност на  исканото от мене действие, въобразявайки си, че бих могъл да прикрия или отклоня по някакъв начин исканото от мен съгласие или несъгласие да дам категоричен  отговор за каквото  и да е, обвързващо ме или не, да демонстрирам отговорност или да се прикрия по някакъв, макар и много труден и рискован начин  зад очевадно рискованата стихия на думите, които ние слагаме там, където предпочитаме да отсъствуваме! Замислих  се отново: всяка изказана дума звучи като присъда, която чоек произнася, независимо дали това се иска или не от човека, с когото осъществяваме  своя пореден контанкт.Понякога, и най-често, това става с най обичания от нас човек. Замисляли ли сме се, как се възприемат нашите думи,  когато, с право или без, ги натъпчем в ушите, в мозъка направо на обичания от нас благоговейно човек? А с какво  могат да се сравнят те, когато ги изсипем около или в ушите на несвикналия или, най-малкото, неочаквалия, неподготвения за това нечудодейно чудо човек? Те са тежки, колкото воденични камъни, ние обикновено ги пускаме да излизат от нас като порой! Направо отнасяме човека, забиваме го чак в устието на реката, никой не успява да се пребори, да се справи с летящия като лавина поток от думи, повлекли със себе си и цялата мръсотия на света, в който сме съществували до този миг, без да сме били много загрижени за това, което ни заобикаля, в която, щем или не щем, сме принудени понякога и ние самите да се давим. Ето защо на мен ми беше твърде много трудно да произнасям, на място, без предварително да съм мислил, каквито и да е съждения, по какъвто и да е повод и за когото и да било предназначени. Нещо, което моята птица нито би искала, нито би могла да разбере, ние с нея наистина се намирахме  в две различни измерения и на времето, и на пространството...