РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ДИВЕЧОВИ МЕСТА

/новела, из сборника с разкази и новели "ЗИМНО СЛЪНЦЕ", 1989 г./

1.

Ама хубав беше пустият му ден!

Още рано сутринта, в леглото, докато се протягаше неразсъблечен, почувствува някакво шумливо
 разхлабване на тялото, опиянение.

Вместо да се  отпусне блажено в пухкавия юрган и да подремне още минута-две,

скочи чевръсто. Забрави дори да нахлузи чехлите, оставени да стоят чинно пред леглото. Разхвърля наоколо долнището и горнището на пижамата.

Погледна през прозореца. Стъклото беше бистро. Навън се виждаше мокро утро,  но дъждът бе спрял. Из-зад облаците надничаше весело слънце, във вихъра на лъчите му те щяха да се разбягат, стопят. Силни източни ветрове люлееха клоните на дърветата, блъскаха се в стените и един друг, завираха се в керемидите на покривите.

Всъщност, вятърът можеше би беше само един, но се оплиташе като в жилав камшик, разделяше се, разпиляваше се в много ветрове, бучеше, кискаше се...Дрънчеха разпердушинените стъкла на прозорците, там, където някои от собствениците им бяха имали лошото намерение или нещастието да ги оставят отворени.

Колата тръгваше към девет, така че имаше достатъчно време да се приготви, без да бърза и     да се суети. Среса посивялата си, но все пак разкошно бухнала коса, избръсна се. Облече бяла риза и  си върза вратовръзката, оная, дето наистина предпочиташе - червената, със сините райета.

Искаше му се да понамине и към цеха, където бе началник, на път му бе, затова побърза да излезе. Изтърпя глумовщината по трамвая и автобуса, а пред завода го посрещнаха и останалите началници. Оказа се, че всички са дошли по-рано и с висшегласие решиха и по-рано от определеното време да тръгнат.

Заприлича му още от самото начало тази работа малко на циркаджийска,.Понамръщи се, но нищо не каза, само лицето му се стегна от покачващото се налягане на кръвта.. С годините се бе научил да го разпознава от раз. Около очите се образуват допълнителни бръчици, които започват да те стягат. И те стягат така накрая, че по някое време започваш да гледаш тъпо като вол пред бая омръзнал му и изсъхнал царевичак!

- Само "Локо"!- опита се да го подкачи Спиров, от 103 цех. - Жорж, ти да не си станал сутринта със  задника напред?

- Жена му сигурно го е приритала сутринта нещо! - подхвърли и директорът.- А, Антонов?

С директора бяха нещо като приятели, нищо че му викаше по фамилия, когато го заговореше. Предпочете да си замълчи. Закачките постепенно попаднаха и на други мераклии, а в автобуса атмосферата се освежи още повече.

Кой знае защо, дълго остана хладен към зараждащото се още в началото, с след това и разискрило се, веселие. Иван Кривошийски, директорът, нареди своевременно да се пусне бързо в оборот бутилката със сливова, която почти винаги се оказваше готова и чакаща да се  "завърти" неговият  коронен номер при всяко по-семпло, така да се каже, събитие.

Веднага след първата, по седалките се отправи и втората подобна бутилка, а после ... и третата... Явно,  всичко мъжко, носещо панталони, бе скътало,  ей така, за всеки случай, най-малкото по една! Отначало, от кумова срама ли, от що ли, всеки се докосваше като опарен до прозиращия със съдържанието си амбалаж, ей така, да се поразпали малко апетитът, може би, после движението на бутилките се ускори, превърна се в нещо като мини-конвеир,  шишетата скаш започваха да препускат и то, бясно, особено, когато се отвориха на пиячката и  жените,  основните, да го кажем, така, "заподозряни", или, по-точно казано, бъдещи участници в очакваното от всички, и зрители,  и потърпевши, различно  изигравано представление, както щеше да се случи накрая и сега. в поредния, макар и никъде и никога, от никой и по никакъв начин не маркиран и не режисиран, обществено не само не полезен, но и ужасно вреден с последиците си от зловредното и разпасано пиянство, случай! Отначало бутилките "спазваха благоприличие", или някакъв, неточно казано, ред, всеки прехвърляше на съседа си отляво или отдясно, според посоката, в която се "движеше" шишето. после някой реши, че ще заприлича на черната /или бялата!/ овца в стадото, от съответната приказка, награби и облиза  спешно и лакомо  няколко от бутилките наведнъж, за по- бързо да стане, да даде тон на заплануваното още от предните дни пиршество в най-разгорещените от самото събитие глави.

Макар и със закъснение, но голямото празнично настроение постепенно се прокрадна у всеки, а накрая  облада и  всеки един, поотделно и всички заедно и накуп, общо, автобусът се превърна в огласена от всякакъв вид звуци движеща се, като увеличаваше постепенно и скоростта, обществена каруца, в която вече никой, или не искаше, или не можеша да забележи или да разбере къде, какво и защо се случва, ръце и крака се омешаха в приливен разнобой, глави с глави се прегръщаха и мляскаха, независимо че денят си се движеше, заедно с автобусчето, с пълната си сила и мощ, голямото празнично настроение обхвана  всички. Само шофьорчето, младо момче и едва преди дни постъпило в завода на работа, с гърчове и всякакви оневиняващи движения се мъчеше да се измъкне от всяко категорично подканящо го много настоятелно  и усмихващо се, "Хайде, друже!" и успя някак си да се запази вън от развилнялата се вече накрая, почти до козирката натряскала се  тълпа. Бяха му поверили живота си всички гези весели, тези хубави хора, как да си позволи да се превърне и той в един от тях!...

И поводът беше добър за настроението, и отпускането - необходимо /друг е въпросът, дали точно така, сега и по този свински начин! Нямаше за какво да кори колегите си. Планът , почти всякога завишен, ги мачка предостатъчно и през цялата  изминала година, запече се нещо и през първото тримесечие на тази. Едва сега, в началото на лятото, можеха да изправят глави, да въздъхнат с облекчение: край, опекохме го, "хляба", няма  нищо страшно повече!...

От онова далечно селце бяха потърсили помощ при тях, изход, така да/се каже, "раз- чупване на черупката". През миналия юни  им бяха поискали съдействие,  от ръководството и колектива на столичните машиностроители, - цех да изградят и да обзаведат с машини и инструменти, цялостно оборудван,  за да намерят препитание за местното население, сред което все повече се ширеха провинциалната скука и брзработица.Искаха хората от това закътано в предпланините на Балкана селце кооперация да направят със столичния машиностроителен завод, да преработват тук предварително подготвяните в столицата заготовки в готова, крайна продукция.

Най- напред Иван Кривошийски, директорът на машиностроителите от Столицата от- каза. Тогава местните първенци решиха да опитат с леки обходни маневри. Къде бяха ходили, какво  и с кого бяха хортували никой не знаеше, но на директора започнаха да му сенобаждат от обединението - генералният, заместниците му, че дори и началниците на отдели, управления, дирекции, понякога и от други министерства. обединения, и  пр.

Опасяваха се, че прекомерното увеличение на транспортните разходи ще оскъпи доста новопроизвежданата продикция, което, при дадените условия, изглеждаше закономерно. Но от селцето бяха съгласни на всякакви компенсации, само и само да стане "работата". Ставяше дума за не кой знае колко значителен обем. Дето се казва, бълха те ухапала, ако го сравним с многомилионния обем продукция на предприятието.

Заместниците се съгласиха първи, единодушно, сякаш през рентген бяха успели да видят  и най-малките възможни положителни въздействия и при най- незначителните детайли в осъществяването на сделката. явно, и на тях бяха успели да се обаждат разни по- високостоящи началници или пък и обикновени колеги, както се казва, когато засвиреше тамбурата, дори и мечката набързо се разиграваше и започваше да тропа с косматите си нозе, независимо къде се намира - в кръчмата или направо върху горската поляна.На директора не му остана друго, освен да приеме делегация от селото.

А сега сам бе застанал начело намподобна група. Трябваше да се запознаят на място с условията  и възможностите на селото да организира и експлоатира цех за производството на метални изделия,  необходимо бе, смяташе и Иван Кривошийски, и малко отпускане на хората, отвреме-навреме и да излизат, макар и за не много продължителни периоди от т. н. постоянни стериотипи, за да могат да се освежават проиводствениците и от софийския завод и да си отпочиват, така да се каже,почти в движение, т. е., без да се отплесват много-много от ритъма на работата си, но все пак да намаляват, да свличат от плешките си натягашата почти всички умора.Тези се случиха късметлиите да се отделят за ден-два от проблемите на производството.

Иван Кривошийски явно бе решил през цялото време да я карат весело. Като негов близък приятел, а не просто, колега, Георги Антонов подозираше,че си има и нещо  друго на ум, директирът, но търпеливо и съобразително изчакваше с каквато и да е намеса за сега.

Георги Антонов много добре познаваше своя, и приятел, и, колега и, така да се каже, и пряк началник. През тези два-три дни отсъствие от завода в София Иван щеше да се опита да се сближи с новата си секретарка, Елица. До този момент, както му се струваше, той още не бе успял да се "сработи" с нея в интимната област, което определено бе лош автоатестат за Дон  Жуана в него.

Обществена "тайна" в завода бяха неговите постоянни похождения с "девиците" на завода, а често и обект на открит присмех, стига да нямаше наоколо негови хора, които, своевременно шяха да му донесат за провинилите се, което пък щеше многократно да утежни и усложни и "професионалните" характеристики на провинилите се. Иван Кривошийски бе прекалено чувствителен като мъж, обичаше и държеше на една ръка разстояние всичките си любовници или метреси, но много и постоянно искаше  и настояваше за мирното им съвместно съществуване, не допускаше дори на шега каквото и да е отпускане и противопоставяне между тях, по каквито и да е, уважителни или неуважителни причии, по което и да е време, работно или извън него, а за да е по-сигурен в безотказното им и безпримерно послушание или така, за всеки случай, ги и сменяше твърде често. Може би това най-много го стягаше в лявата част на гърдите този ден. Доскоро Елица Механджийска бе работничка в цеха на Антонов, от спомагателните, тук най-напред, се прочу с труда си. Но още по-преди, изглежда, се бе прославила с красотата си. Обикаляха около нея младежите, че и много от по-възрастните. Задиряха я колеги, началници. Тя все някак си успяваше да държи на подходящата  дистанция ухажьорите, по каквито и други причини  да я ухажваха, уж, по работата,  колкото и упорити да се случваха някои от тях... Всички мъже я обичаха, почти всички  май  желаеха да я споходят и в леглото.

Неусетно за всички Елица Механджийска бе станала, макар и не по длъжност, един от важните членове на колектива. Разболееше ли се или не дойдеше по някакви други причини на работа, цехът сякаш се  разболяваше!...Или...осиротяваше!

Висока бе, слаба. Издължените й бедра я правеха да изглежда по-стройна, а ханшът, развит, но стегнат в основата си, строг, - особено привлекателна. Знае се, мъжете гледат най-напред бедрата и задника,    има между тях понякога пропорции, които опияняват силния пол, поне истинските му, а не мижави, или мними представители. Но и бюстът на Елица бе достойна гледка за окото, ако не бе поръсил преди това някой трици или брашно в него! А усмивката  й бе направо необикновена, особено в тая комбинация от сини очи, руси коси и силно изпъкващи чувствени устни!  И лек руменец по бузите!...

Трябваше да бъде справедлив - и той, Антонов, си я харесваше. Дори и си я обичаше  тайно някак, по своему, без това  да може да наруши баланса в любовта му към съпругата, на която, струваше му се, си оставаше "до гроб верен". Може би, повече като дъщеря, каквато не му се беше родила в начапото на брака, обичаше той хубавицата Елица, но с нищо и никога  не се бе и опитвал да й загатне дори за миг за особените чувства, за разнежването, когато я срещнеше случайно  из множеството пътеки  и пътечки измежду заводските корпуси или допълнителни, спомагателни и всякакви други помещения и снаряжения, каквито се намират в изобилие в едно, подобно, голямо промишлено предприятие. Но с нищо и никога не се бе и опитвал дори да и загатне за чувствата си към нея, колкото и невинни да бяха те все пак. И пак, в интерес на истината, трябваше да си признае. че и тя не бе му дала никога и с нищо,  какъвто и да е повод за нещо повече, каквото и да било то!

Красива и недостъпна - такава беше тяхната  Елица Механджийска. Никой не знаеше какъв е другият й живот извън цеха и завода, как протича и  къде. Тук, сред колегите си, тя имаше твърде висока цена и си я знаеше и  стриктно пазеше. Не се опитваше да я подбива, по какъвто и да е, оправдан или не, повод или начин, да сваля ореола, по каквато и да е причина. Напротив, с всеки изминал Божи ден тя ставаше все повече недостижима и недостъпна, така че и опитите на директора Иван Кривошийски на всяка цена и с всички средства, позволени или не, да я задържи непременно и докрай само и единствено за себе си, понякога изглеждаха цинично неприемливи в очите на гледащите го като през рентген заводски слдкодумци, особено когато се налагаше непременно да затаят дълбоко в себе си истинския поток на излъчваните от подсъзнанията им мисли и съждения.

2.

Май излезе прав, Георги  Антонов. Директорът, Иван Кривошийски, бе замислил голяма работа, по-скоро бела, по отношение на красавицата, напълно в неговия си стил и начин на мислене и действие. Той не само се вживя твърде сериозно в идеята за изграждането на този нов цех в онова далечно, полузабравено, липсващо и на географската карта на страната, далечно селце, но и им я и разкри в подробностите, които главата му бе измислила или, прочела от тук и там! Изби го и малко нещо като въображение,  или на поезия, та се подкрепи и с подробности, макар и само евентуални, все още. Ще изгради и един профилакториум, там, сред чистата и девствена природа, толкова много липсвала до сега на неговите работници и     служители в грамадния столичен град, ще огради и заварди и едно миниатюрно ловно паркче, да идват и да стрелят, когато добият такава възможност и, главно, разрешителни мушмуроците от завода. Ще може да покани и приятепи, и началници, и от други места и звена на националната икономика!  А това означава още миого по- големи иономически възможности и за софийския завод, и просперитет и в много други, и не само икономически, направления, а и социални, и чисто човешки... Пък, ако изпадне и някаква по-така, сгода, може би в близкото Божие бъдеще ще поръсят тук-таме и някоя и друга по-така, и едричка вила и на някой от големците, и не само от завода, но и, по-нагоре, по веригата... "Дребничка", макар, но на по два-три етажа!...

Селските първенци от отдалечения Север търсеха различни и всякакви облаги за родното място, с което по биваха, отколкото да се изместят в някакъв далечен, та макар и да го наричаха център, т. е., всичко, каквото можеше да се иска от голям завод, функциониращ почти в центъра на Столицата, а не където и да е другаде, евентуално изградения тук, в родния им  край, цех, не просто осигуряваше, и, най- необходимото, препитание за повечето от хората, особено за по-младите, които все повече започваха да се стряскат и на сън от напрегнатия ритъм на работа и не само там, в по-големите градове на страната, но дори и тук, в краището, така да се каже, колкото и да го смятаха, повечето, за център,  и то на Севера, а не в някакъв забутан район не далече от границата, която и да е тя... И тука не липсваше въображение при правенето на сметките: задържа се, така наречената,мигрираща млада ръка, каквато в последно време навсякъде из страната се усещаше, че е готова да скочи и да се разбяга, не само в другите, по-малко изостанали икономически райони на страната, но и направо през държавните граници, накъдето и да "отвеждаха" те човека после... Продължаваше се и коренът на бащи, деди и прадеди,  разбогатялото се изведнъж и разраснало се бързо  поселище  утре можеше изведнъж да стане и град, т. е., и нещо далече по-добро от някакво си, изостанало в провинцията  село от градски тип, а цехчето да се превърне и в голям,самостоятелен завод.

Естествено, директорът Иван Кривошийски, знаеше много добре и това, но смяташе, че във всяко нещо, дори и обикновена игра да е, най-добре се урежда този, който най-добре си направи и предварително, сметките, за да не става нужда да се перчи с несъщедтвуващи, сред картите му козове и да "цака", блъфирайки.  Що е време напред, все негово си беше, смяташе да успее да оплете напълно и навреме своята кошница, а и тази, на завода, може би. Хора ще идват в цеха, приятели, началници, все едно, заводът ще помага. А самият той, Иван Кривошийски, може и до обединението да стигне, и по-нагоре... Знаеше си го, лелееше  и честолюбиви,  и славолюбиви мисли   и мечти Иван Кривошийски, постоянно.А най- главното, секретарките наистина няма да са само една или две.

Най-смешното бе,че Иван Кривошийски бе много слаб по женската част, сам си позволяваше да си го признава в мислите си като мъж,  не умееше да намира лесно най-прекия път към нежния пол извън служебното си поприще. И, колкото по- без- помощен бе иначе, в мачкащия го, извъндиректорски свят, толкова по-брутален ставаше в "кумовото" си "право", както той самият си позволяваше  да го счита за такова. Рано бе осъзнал тежестта, силата на заемания началнически пост да осигурява всичко, от което човек, рано или късно, придобиваше нужда. Може би и заради това  не бе се постарал да усвои всичките и всякакви възможни тънкости и "дреболии", от които човек придобиваше нужда в течеиие на времето, което като крадец се прокрадваше обикновено край заетия почти всякога с нещо, обикновен, нормален човек. когато попаднеше  и трябваше да показеа на всеослушание какво сам знаеше или можеше при приложението на т. н."любовна" игра или "наука", другояче казано.А нали и някои от жените също  си правят, и в повечето случаи, своите дребни сметчици, възползуват се и от най-незабележимите, от пръв поглед, мераци, на така наричания в случая, партньор или.пък, опонент!.. Ту си отмъщават на някого си и за нещо си, което не става известно на никого от обкръжемието и... никога дори, даже на собтвените им съпрузи; ту искат да постигнат неща, за които дори предварително знаят или са наясно , че не им стигат качеачствата, с които разполагат, за да ги завоюват, при това, разбира се, веднъж завинаги!

Имаше изключения, разбира се, но...неговият приятел, иначалник също, отдавна бе убеден в това, че те само потвърждават правилата. А всички правила, както смяташе и самият     Иван Кривошийски, са на негова страна, той решаваше кое е действуващо  и кое - не! Поне в рамките на предприятието и, доколко се отнасяле и до неговите подчинени.

Една от лошите му черти бе, че обича и да се хвали после. Някога, в началото на началническата му кариера, когато плуваше във все още плитките  води на властолюбието, без да познава твърде добре подземията и потайностите им, когато все още си беше един дребен, невзрачен подначалник, с много други такива наоколо, и над него, и край него, а дори и... под него, понякога му се налагаше да се озърта и да души край и пред себе си, както мишка, когато, почти примряла вече от глад или жажда, се наложеше да подаде глава навън от дупката си!

Но Иван Кривошийски не случайно,от малък, бе си измислил рефрена. че е "от стара коза яре!" Той и сега често си го повтаряше това  в мислите си, толкова бе свикнал и убеден в правотата на това, съвсем слупайно вмъкнало се в мислите му някога си съждение.Избягваше да прави декларации, дории когато пийнеше, повечко. Работата му, катеренето, по стълбите на началническата иерархия, осигуряващи му волност за едно или друго глезотене от време на време,  съвсем на място му поставяха и задръкки, които той свято криеше от ревнивите погледи на съперниците си.

С най-близки,приятели, като колегата му Антонов, се случеаше и да е по-откровен понякога, но самонаблюдението му често прелистваше набързо подобни страници от автобиографията му. Държеше обаче много личните неща да ги казва само на четири очи, за да може после по-лсно да открива човека, който го е изпортил. Имаше и добра памет при това, така че и неволните му "свидетели" не се натискаха много често да му   стават съмишленици, за каквото и да било, особено ако не вярваха много-много на конфиденциалността на собствените си персони.

   /следва  продължение  в  бр. 11/16  на  сп. "Книгосвят",  2015 г./