ХАЙКУ
РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
СВЯТ СЕ ГУБИ И СЕ ДАВА...
***
Ако облакът е
водоносен,
то към него ли
земята гледа?
***
Сврачи пух
и перушина –
значи ли това,
че гост ни идe?
***
На небето –
объл дискос.
Сляпото око
на Космос виждащ.
***
Крачи с мене
тишината,
а във вените ми
тътне.
***
Пътят,
никъде не свършващ...
A началото му –
в мене.
***
Пъкъла,
от който бяга,
в себе си
човек го носи.
***
Грачи гарванът.
Зловещо.
Иска ли
да каже нещо ?
***
Напластява се
душата,
в най- дълбокото
да чезне...
***
Ако нещо е
животът,
то какво е
същността му?
***
Свири дрозд.
А звездоброец
по небето
търси мъка.
***
Аз съм сам.
И в самотата
на живота
съм компания.
***
Ври земята
И се губи.
А отгоре й –
миражи.
***
Свята болка
е душата,
но при никой
не отива.
***
Свят се губи
и се дава
само във око
човешко.
РАЗСТОЯНИЯ НИ СВЪРЗВАТ
***
Чезне мракът
в пустотата.
В себе си ли
се завръща?
***
Ако зъл е
днес човекът,
като змия ли
да съска?
***
Тясно и е
на душата.
Тялото ли е
виновно?
***
Сам се перча,
че съм храбър.
Вкусвал ли съм
героизъм?
***
Аз съм в себе си,
до дните,
речени последни.
После?
***
Ако мен и теб
ни няма,
ще се възцари ли
мракът?
***
Обла,
пясъчна клисура.
Тя небото ли
пресява?
***
Облак
на небето мъти.
Пиле ли под него
пръкне?
***
Аз съм сам
в далечината.
Прави ли ме тя
по- близък?
***
Ако капна
във морето,
ще се изпаря ли
в облак ?
***
Нужни ни са
сетивата,
ала свързват ли ни
с нещо?
***
Прах по пътищата
чезне.
Той от нищото
се губи.
***
Ако светна
от мераци,
ще ли нейде
заблещукам ?
***
Разстояния
ни свързват.
Близостите
ни разделят.
МРАК И СВЕТЛИНА НИ СТИСКАТ...
***
Втренчено око
във нас е,
Космосът,
но гледа ли ни ?
***
Ако безначалие
е скорост,
срожда ли
със светлината?
***
Глупост щом
човек изрича,
глупав ли е
всъщност също?
***
Безначален е
безкраят,
но човекът
му е пъпът.
***
Ходи мъката
по всички,
но различно
поболява.
***
Ако аз
ти кажа стига,
ако ти и той,
то стига ли ни ?
***
Бедна с радост
е душата,
щом от тялото ни
бяга.
***
Всяка радост
свети в мъка.
Тъмна ли е мъка
в светло.
***
Ако ехото
е гласност,
то гласът
във нас виси ли ?
***
Средно – списъчен,
човекът,
в множественото
число се скрива.
***
Пелена ли е
мъглата,
щом разпуска
пелените?
***
Дърпа светлина
дървото,
но откъсва ли го
от пръстта, тя?
***
Мрак и светлина
ни стискат.
Ние в тях си
търсим място.
***
Ако себе си
не опознаеш,
как незнайното
ще сътворяваш?
СВЕТЛА ГЛЪТКА Е ЖИВОТЪТ ...
***
Пощуряло е
небето –
себе си ли
в град замесва?
***
Сам в живота си
изтичам –
като гущерче
по сипей!
***
Ако тлее
в тебе рана,
то нима боли тя
други?
***
Злак е,
злак е в теб душата.
Може ли
да те изпие?
***
Песента ни е
авлига –
все под слънцето
се рее...
***
Тясно,
тясно е в човека.
Мисълта затуй
му бяга.
***
Бог е мъдър,
но не вижда
мъдрост в друг
да се прихваща.
***
Светъл е светът,
пресветъл.
В тъмнотата му
се свираш.
***
Бият ли ме
по главата,
та пръстта под мен
трепери ?
***
Пощурява ли
главата,
бременна
от щури мисли?
***
По земята
като пяна
вонята от нас
изтича.
***
Мами всеки
хоризонтът
но във себе си
го носи.
***
Аз съм беден
на богатства,
но богат съм
с бедността си.
***
Сетна глътка
е животът.
Всякой ли
това разбира?
ЧАКА ГО ПОТОП ЧОВЕКА...
***
Утрото
ме разкрасява.
Вечерта пък
свършва ли ме?
***
Уж съм видим,
а невидим
сам за себе си
оставам.
***
Сам хорото си
играя,
а пък то ме
разиграва.
***
Вършето е
старост лиха.
Знае ли дървото
всичко?
***
Ако чезна
в светостта си,
ще ли е на друг
по–леко?
***
Облак ли е
маранята,
та под себе си
простира ?
***
Все бърбори си
реката.
Сам – сама ли
се разбира?
***
Ако пътят
нейде свърши,
свършва ли се
далнината ?
***
Свечерява се
в селата.
Гаснат те,
преди да светнат.
***
Аз от букви
не разбирам. -
Думите ли ги
спояват?
***
И да има,
и да няма,
взима човек
или дава.
***
Плаче във човек
душата.
Той ли, тя ли
ще умира?
***
Нежност и
поквара днеска –
сякаш съдове
скачени.
***
Чака го потоп,
човека.
Ала Ной
дали туй знае?