ПОЕЗИЯ -
ИЗБРАНО
том I
РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
БОГАТ, БЕДЕН...
електронна книга, 2015

" Умирам и се раждам -

и рицар, и отшелник,

и себе си спасявам

от мен незащитим ... "


И планината тичаше по склона,
избистрена и вечна, и сама.
Като деца стояхме, пред икона,
пред светлата и, девствена тъма.
Какво ни теглеше сред този блясък,
венчал се с пасторална доброта?

На обичта си бяхме свян и тласък
в мъгливата и цветна пъстрота.
И планината повече ни свърза.
С нас заплени ни и с любов сроди.
Проблесна между нас милувка бърза
И тласък в нас- и в двама - се роди!
Не чувство само, нещо по-игриво,
неуловимо, двамата ни сля.
И окрили ни, двойно по-красиви
направи ни и в болка заболя...



От колко тонове съставен
вибрира звънко в теб гласът?
И кой основен е, кой главен?
Оправяш ли се във леса?
В часа, когато в теб запее
любовно мътният ти глас,
природата дори немее
или ти става второ аз!
Изброди ти безброй пътеки.
Качи и хиляди била!
А с обичта те по са леки.
Хлади тя потните чела!
Ти, пътнико в света, в живота,
Любов гласа ти пияни!
Ти приеми я със охота.
И понеси - към бъдни дни.



Ръката ми с ръката ти в съня говори,
разбираш ли и ти това сега, дете?
Мъжът във мен със силите си зли се бори,
а бесове са, бесове са страшни те!
Къде те срещнах аз? Тъй, повече случайно!
Неземно хубав беше този звезден миг!
Ти стана моята най-съкровена тайна,
а аз за тебе - стон и тъмен вик...
Вълшебен бе копнежът двоен за безумства, -
за теб безумство бях, за мене също ти. -
В сияния изгаряхме и в празнодумства,
в светлик негаснещ, в огън, дето все трепти!...
Сега са близки и далечните простори.
Към теб ме води всеки хубав земен път.
Ръката ми с ръката ти в съня говори.
Очите ми с очите ти любов мълвят...



От ветровете тъмни, нежно похотливи,
от светлините на безкрайната тъма,
ти идваш - ясна, светла, нежногрива,
във моя мъжки ден нахлуваш ти сама...
Аз много чаках... Дълго, дълго търсих в зноя
на всеки мой отпратен труден ден и час.
Копнежа си сънувах. Ясно чувствах твоя
приземен аромат със неприземна власт...
Сега си в моя ден като добро видение. -
Във мене зеленила, в теб клася с очи.
Събуждам се, живея с диво вдъхновение,
И бляска погледът, гласът в напев звучи.
Та аз те чаках! Толкова безкрайно чаках
да се явиш, без малко не пресъхнах чак!
Изтрий от погледа неловкоста си плаха!
Ела! Отдавна в унес чака моят праг...



За първи път така обичам, искрен.
За първи път - за лошо, за добро..
И все към тебе устремен, пречистен,
вървя - и в зной, под лунното сребро...
Галактики разкриваш ти пред мене.
Чак в Космоса влечеш ме, в дива страст.
И нощите - вселени разлюлени,
пропиват в нас безмерната си власт.
Какво ни носи всеки ден разискрен
не зная аз, не искам и да знам.
Потоци лава в мене лудо плискат.
Изгаря ме космически напалм.
И сякаш бор съм сред леса безкраен,
където ти ми шепнеш с порив лек,
елхичке моя, с аромат омаен,
случайно спомнил ми, че съм човек!...



Летяха птици устремено,
а с тях и ние - на възбог...
И ти сияеше край мене,
попила взор в света широк.
Край нас гората все шумеше.
Градът все бягаше назад.
В очите любовта гореше,
блестеше като цвят налят...
Но спря животът да се движи.
Природата се умълча.
И унесното ни безгрижие
загуби сладост, загорча...
Мигът покой ли бе причина?
Страхът ли, в ситна пот избил?
За любовта, да не изстине -
живота си би дал ти, мил...



Деца по улицата тичат
и чуруликат след урок.
Децата като мен, обичат,
не мразят - Дявол или Бог!
Ах, колко пъти сам съм искал
тъй весел да съм, незлобив?
Самин юздите си да стискам,
ала широк, многолюбив...
Сега съм хлътнал по детински,
приел най-розово света,
изправен като цвят планински
над урвената страхота...
Все пак желая ви, о, нека
любов с магия ви сени! -
По- хубав е в любов човека
и всичко по-добре цени!



Денят е ведър и огромен. -
Под неговия връшник ти
си сам като войник оловен,
ако любов не ти шепти.
Със обич идваш на Земята.
С любов духът е надарен.
Тя извисява в небесата.
Тя връща всеки, приземен.
Войнико оловен, не спирай
по път, но обичта пази.
Веднъж ти любовта избирай,
за да те пази от врази.
В света на всички ни е тясно,
бъди с човешка доброта! -
Обичай - светло, просто, ясно,
сияние да си в света.



Планината, планината!
Сякаш с нещо ме смути. -
Грабнаха дъха билата,
Ти сама се освети...
Сякаш върна нещо прежно -
по-красива стана днес.
Засия в цветята нежно
като цвете в горски лес.
Радвах ти се, че безгрижно
се усмихваш на света.
Беше ти така постижна
в дивната си висота!...
Планината, планината! -
Сякаш още виждам там
как стоиш, държиш цветята,
дето брах за тебе сам!...



От утрото поема ме светликът,
разцъфнал в мене като хубав ден.
И ме примамват страстно, и ме викат
просторите на края възроден.
Денят край мене весел се синее.
В деня и аз вървя, пленен с любов.
И тишината във кръвта ми пее
с прадядовия прапървичен зов.
Обичам, на стихията подвластен.
Тя и духа със сладост пак сени.
И е така край мене днес прекрасно,
че аз съм по-красив във тези дни.
О, дълъг е денят ни и на всеки
от нас - със много труд е зареден,
Но любиш ли, все мамят те пътеки.
И твоят ден е хубав, светъл ден!



Живота си не можеш да избираш. -
Цветята си подбирай ти, смутен
от изобилието да намираш,
от пъстротата им в леса зелен.
В живота ти не трябва да те спират
и любовта си дълго ти търси.
Претегляй, остави се да те дирят,
върви към нея, сам дори да си!...
Безкрайна е любовната омая,
но бурен е любовният ни час. -
През прагове водата утаява
спокойната си и магична власт.
Животът дълго те узаконява.
И нека любовта ти издържи! -
Като реката - в пътя устоява.
Като водата - не вярва на лъжи!



Не винаги е твърде много ясно
какво във сянката пред теб пълзи.
Раздавай се наляво и надясно,
но същността, човече, си пази.
По пътищата ти ще те присрещат
безброй измами, в образ на любов.
Асфалтни змии, сладостно горещи,
ще търсят тялото ти в съскаш зов.
Ще те примамват образи - миражи,
за да забравиш, та макар за миг,
най-първата, най - истинска, най-важна,
единствената си любов - челик!...
Човече, не забравяй, много кратко
е твоето пътуване в тоз свят.
Пази си любовта - едничка, сладка! -
Тя не повтаря - нито стар, ни млад!...



Жужат пчели в покоя издълбоко.
Пороят слънчев в жилите шуми.
Денят ни се разстила нашироко.
И радостта в душата се глуми...
Как всичко е безкрайно и приятно!
Как тъне и душата в тържество! -
В очи едни си срещнал необята.
В една усмивка - знак за рождество...
И си богат, без нищо да си имаш.
И си щастлив от най-най- кратък миг!
Раздаваш се, без нищо да си взимаш.
И пак богат си, със сияещ лик...
Ой, що ли любовта ни с нас не прави? -
Бедняка- богаташ! След туй - глупак!...
Разумния оставя да забрави...
Не ме оставяй, обич! Идвай пак!



Като брезичка шушнеш
ти в моя мирен делник,
във празника ми светъл,
в мечтите ми си ти .
Аз идвам в любовта ти -
и рицар, и отшелник,
готов да прелъстява,
до смърт да защити...
И сякаш е отпушен
в мен бент и ври пороят -
със ненаситност властна
до връх съм зареден!
Все искам да те имам,
безмерно да си моя,
да бъдеш нощ за мене, -
безкраен весел ден.



Какви са тия сили,
които в мен бушуват,
аз нито зная сам,
ни пък искам и да знам,
сърцето ми от радост
и слънце тържествува
и аз разбирам просто, -
не искам да съм сам!
Като брезичка шушнеш
ти в моя слънчев делник,
във празника ми светъл,
в душата ми си ти. -
Умирам и се раждам -
и рицар, и отшелник,
и себе си спасявам,
от мен незащитим.

БЕЗРАСЪДСТВО Е ТВОЕТО ИМЕ...

(1975).
електронна книга,  2014г.

 

Нощта ни скри под своя плащ раздухан
и вятърът зашепна за любов.
Крайречните върби шумяха глухо,
реката мамеше с неясен зов.
Звездите плискаха лъчи в реката
и нямаше в нощта ни звук, ни стон.
.И биеше във пулса тишината,
като далечен тътен от препускащ кон...
И паднаха звездите на земята.
Светът се люшна - друг, красив и нов.
Заплака в тъмното сама реката
И скри води в дълбокия  си ров...
А само.чули бяхме за любов!...




Като сезон преминаваш през мене.
Като лилия поникваш в очите ми.
Утре други ще те стоплят в свойте ласки
и ти.ще ме забравиш.бързо.
А крехкото филизче в погледа ти
ще изсуши зениците ми като степи.
Очите ми ще станат два оазиса,
в които слънцето ще е безмилостно!
Ще бъде страшно за керваните по пътя. -
Ще изгорят те в жаждата за  влага
и ще изтлеят в собствените си миражи.-
Нима ще стигне влагата за други пътници?



Листа и клони шушнат под дъжда.
Отива си денят, от влага посивял.
Ръцете ти за сетен път държа.
И сякаш че мигът край нас е спрял -
да те погаля, да те стопля с лъх.,
да спра във погледа ти поглед ням,
да се опия с твоя сладък дъх,
пиян, да мога да остана сам!...



От ветровете остаряхме рано.
Отбрулиха от нас чертите палави.
Сега сме само със години по-голями,
а сме се отдалечили с вечност.
И в парещите устни на луната - няма
предишният пожар от чувства неми
Екзотиката в погледа като жарава
под късните звезди спокойно гасне..
И ние се прибираме към утрото,  което,
днес разделило ни, ще ни сближи със други.
Край сънната алея се боричкат
две бъдещи добри глухарчета.



Замлъкват двете безконечни релси
и опустява като връх светът.
Невидимият смях на километрите
развява облаци по своя път.
А бялата ръка все още маха
към черното пространство на нощта,
като добър и много скъп семафор,
с отблясъка зелен на обичта...
И лягат в мрака всички километри.
Загубват пътищата плът и глас! -
Остава само този път от релси.
И непреодолимата му власт!



Обикна те - и  моят ден, и моят сън тревожен.
Като трева успокоена зашумя ти в моя празник.
Пътеките се проснаха далече в път възможен.
Магия ме опияни и в откривателство поблазни...
И дълги бяха часовете на безумие горещо. -
Нощта попи у нас докрай, денят у нас възкръсна.
Светът се преобърна и като огромен свещник
ни освети с любов, спокойствието пръсна.



Малък дом.
Дом едностаен.-
Един къс.
Един лом
от света неслучаен!
Едно малко небе
под таванския покрив. -
Което бе и.не бе!
Очите ти мокри...
Щастие? То е в мен.
И в тебе.В двама, ни.
В една, ослепителна като ден,
целувка под таваните.-
...Упоритите дни!
Дъждоносните вечери!
Като малки луни,
греят, глетчерни!
И простирам ръце.
Пламват тихи обятия.
Търся твойто лице! -
Като малки разпятия
гледат мълком отвън
златозвездните глобуси.
Като сън! Като сън
са зениците-полюси!...
Аз съм мечтал.досега
да те имам. Завинаги!
Остави ми снега
на ръцете си. Имам ги.
Остави ми нощта
на очите си, още!
И властта на страста
през безсънните нощи!
Остави ме - без край
да изпивам, до дъно,...
този светъл нектар
 на зеленото съмване!
Моя светла дъга!
В този дом те настигнах.
И си моя сега.
И съм твой аз, завинаги!
А любовният дом,
под небето заспало,
нашият малък подслон,
в утрото засияло,
в уморените дни,
в дъждоносните вечери ,
с малките си луни,
в прозорците - глетчери! -
Този къс от света,
всъщност е голата истина,
безпощадната яснота,
как до сега сме си липсвали!



Опустошения като след война:
два гълъба престанаха да гукат влюбено
и в своя малък дом се сбиха,
защото искаха да поделят и неделимото.
Сега от покрива се вее перушина.
А малките протягат  гладни човки
към празното, измислено небе,
където други гълъби ще полетят след  време...



На Здравко Недков!
Умира стихналия ден.
Небето – помътнял кристал,
потъва в тебе в сладък плен.
И ти се люшкаш като в сал.
И взираш се като в лещак
в приглъхнали посоки, пак
припомняш си за миг неща,
изплъзващи се като бряг...
От себе си и от света
и ти изплъзваш се така,
пиян от дива самота.
Прегорд да подадеш ръка!



Заваля.
Светят мокри,
студени
 пътеки.
Застудя.
Мракът идва
в съня ми
отрано.
Заболя.
Любовта
си отива,
полека.
И боли.
Най-голямата,
моята
рана!!



Безрасъдство е твоето име, любов,
безрасъдство.
Ти ни грабваш във огъня свой,
като клони, отдавна изсъхнали,
като корени сплетени,
над поречия вече изровени,
като млади борики,
до връх потопени в смолата –
до премала, до смърт да горим,
да изгаряме – в дните и в нощите свои –
самотни,
да ни духа пустинният вятър на чувствата
по пътища дълги, разломни
и в сънищата ни, пренаселени с призраци...
Безрасъдство е твоето име, любов,
безрасъдство !
Ти събираш в едно и разделяш –
завинаги !



Забравените песни
да си спомниш,
измокрените пилци
на душата си !
Замислените вечери
под ореха,
върху клатушкащия гръб
на вятъра !
Полето с разпиляна,
суха слама,
под дъждовете –
дълги и проливни...
Така отдавна,
о, така отдавна,
е спряло ход и звук,
и ритъм миналото...



И  стихва мрачината.
Последен  дрезгав екот.
Земята се унася.
Довява вятър вик.
Стопява се  в  мъглата
гората като ехо.
И дългото  си ласо
 нощта  притяга  в  миг!
Отлитат  пак  ятата.
Листата падат с шепот.
Като пожари гаснат
селата.  Майчин  глас
немее зад стъклата,
старее като дреха,
че синовете  раснат,
все в своя първи  клас!
И  аз, сред  тишината,
се взирам в странен трепет.
И  образ във съня си,
изчезнал, търся блед.
Люлее ме Земята
като реката лебед.
Живея във сина си.
А може би и ...  в  теб?!



Мисълта си търси дом,
тишина и топла дреха,
оголяла в бурелом,
обедняла като ехо.
Отшумя вихрушка зла.
Тя премаза храсти диви.
Сякаш яростна метла
е помела плод от ниви.
И да си съшит от две
неотстъпни половини!
Две козлета с теб! Снове,
иска болката да мине!
Нищо че си ти един,
че те дави с мъка спазъм!
Надживей се и самин
превърни в любов омраза!...
И боли! Не като в сън.
В следващ пристъп стърже вихър.
Пада нощ.Вали навън...
Най – подир у теб е тихо...



Като в стара балада,
като в приказка
връща се в теб
споменът.
Ти се свираш неловко
по ъглите,
криеш
мътната си душа.
Дремят в будна жарава
в гърдите ти
нощи и дни
изполомени!
Могат ли дребните,
хилави просеки,
на малкия миг
           да тешат?
Отлетя, отшумя -
във далечна, нелепа
и смешна просъница
на доброто у теб
неродения радостен,
на родилните напъни
               вик.
И те шиба
 по челото
най-голямата,
страшната твоя
безсъница.
И те гони в кръвта ти
безпощадния
собствен и злобен
           камшик!
Ти се криеш в часа.
Ти се криеш в мига,
с поглед,
тежко отправен, -
беден скитник -
към пълен с разкош
и  отблясци странни
           див бряг!
По полетата чисти
на твойта изсъхнала
           съвест,
без покой своенравна,
пада тих и бежалосген,
неочакван. небивал,
чист и бездихан
               сняг...
Ти ще тръгнеш напред,
     ще напуснеш застоя
и ще вземеш в теб
утрото,
на изгряли пожари
в душата ти
светъл и праведен път -
                мост.
И ще плаче сърцето ти,
и ще грее сюблимно
и скромно,
  прикътало
новия ден като тих,
ненадеен,
замислил се
         в изгрева
нов гост.



Аз все такъв, да, все такъв ще бъда!
Непроменен докрай ще си остана!
А ти ще кипваш, моята осъда!
А ти ще вриш, ти - святкаща стомана!
Ще се гневиш, ще ме проклинаш злъчно.
ще чупиш съдовете, разярена.
Ще страдаш всеки път, докрай измъчена,
от яростта си, с мен не споделена.
А после пак край мене ще се свиеш,
да замениш ти яростта си с нежност.-
Като тигрица ще примреш, ще виеш,
от сладост и от свян ще чезнеш.
Ще идваш ти и ще си отиваш - дръзко,
непокорена и като цвят покорна.
Очите ти и мълнии ще пръскат,
и грижи, и тъга, и мъка морна...
Ще идваш и ще си отиваш, вечно.
Накрай аз тъй дълго ще те чакам,
че ще умра сред тишината млечна.
Ще се споя със светлината, с мрака!
Една звезда на небосклона тъмен
ще изгори с последното сияние.
Светът отново в зрак ще се разсъни,
ще ме отмине в утрото с мълчание...
Ако те няма и ако не можеш
да дойдеш, даже и не обещала,
ако те спрат, и, ако се наложи
да се забавиш, като във спирала -
години да вървиш, да закъснееш,
да скиташ вечност цяла и без нищо -
ела, ела все пак, за да се сгрееш
дори на загасеното огнище.-
Очите ми от пепелта ще пламнат.
Сърцето ми от въглен сив ще грейне!
Ще лъхне плахо тъмнината странна,
духът ми покрай тебе студ ще вейне!
Не се страхувай от студа, от мрака,
стаили въздуха край теб, ъглите.
Простри  ръцете си над пепелта и чакай
да заиграят сенки  по стените!
Да кривне тъмнината, победена,
под шепота на покривите стари.
И, стоплила страните заледени,
събудила заспалите дувари,
стани ти, разходи се там, където
изгаснал е духът ми в мрака,
оставил  във огнището сърцето,
очите си оставил да те чакат!
Спомни си ти за мене нещо свято,
без лоши чувства, без тъга излишна.
По угара безлюден на Земята
ще капе цвят, ще се белеят вишни.
Ще свирят в небосвода необятен
ракетопланите, ще се премятат диво.
Ти остани при мене на  Земята!
Ти остани при мене мълчаливо!
Завинаги ти остани, не си отивай,
дори ако светът се преобърне.
Аз ще те чакам дълго под земята сива.
И след смъртта си ще те чакам да се върнеш!



По картина от Мункачи.
И се изправят отново тревите превити.
Съхнат птиците в мокрите си гнезда.
Тишината разлайва с далечен глас улулица.
Избистря се сводът, трепти пак резеда...
Припламва в ниското огън, от пушен задавян.
Гората оттърсва от клоните си излишен товар
Под наръча сгърбен, като че ли съвсем изоставен,
подскача по камънака някакъв самотен дървар.
Нещата отново заемат в покоя своето постоянство.
Завръщат се на земята животът, шумът, редът...
Само у човека, като след дълго пиянство,
не всичко може веднага да тръгне по своя път!



Лятна вечер разпуска завеси,
разпиляла се в звезден небой...
Аз се питам за тебе – къде си,
в този тих, душеваден покой?
Отзвучава денят – шум безкраен,
в мрак се сипва в мен повеят лек.
Аз се вглеждам  във сумрака траен,
търся знак от теб – в сянка,  в човек...
Лека нощ! - шушнат в унес дървета,
с клони блъскат в стъклото отвън.
Лека нощ! – пори месец небето.
Лека нощ!  - Поне капчица сън !
Лека нощ! – светлините играят.
Сто милиарда в нощта  са до мен.
Дири огнени свода чертаят:
Лека нощ! След нелекия ден...
Глъхнат в тъмното тръпни улуци.
Лека нощ! - мракът бавно пълзи.
В бистротата на крехки капчуци
морно капят дъждовни сълзи...
Лека нощ!– мами поглед леглото.
Лека нощ! - шепна в мрака без глас.
Тежък ден, сляпа нощ е животът. –
Лека нощ! - И на мен, и на вас...
Тежък ден, сляпа нощ подир залез.
Тегота, като смях заледен!
Лека нощ! - На обичан, на мразен !
И на всеки, заспал подир мен!