РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
ИЗБРАНО
АНТИГРАВИТАЦИЯ
/ новела, фантастика/ - електронна книга, 2014г.
2.
Викаха го спешно в Центъра. После, в Института за изучаване на Далечния Космос, на който той бе официално директор, за да се засекрети истинското естество на работата му тук, на Пояса. Дънкан успя да се срещне и с един - двама конгресмени, с които бе сравнително по - близък, повече се смяха, отколкото разговаряха. През цялото време не излизаше от паметта му неволната, а може би и търсена нарочно среща с Олейник, приятеля му от по-младите им години, макар че при всеки пореден опит да обсеби, съвсем натрапчиво при това, мислите му, професор - докторът почти насилствено му се "изплъзваше", като го захвърляше чисто и просто сред пъстрата амалгама от най-различни и противоречиви мисли, които пъплеха сякаш из мозъка му, като че ли някой случайно /а може би и, защо ли пък не), ги е захвърлил там така, да имат необходимите време и място, да се подредят, организират и да го атакуват в най-подходящия момент. Точно за този, така наречен, момент от близкото бъдеще тук, на антигравитацията се бореха упорито и Дънкан, и въображаемото същество с неизяснен произход, което все повече и повече усилваше излъчваната огромна, за видимо ограничените мащаби на схватката, енергия, притискаща вече съвсем осезаемо тясното пространство, което изпълваше неголямата по маса мозъчна тъкан в черепа на професора, заплашвайки го открито и недвусмислено, че ще изпълни окончателно заеманото от него пространство, почти видимо, а не просто и само осезаемо, или че явно ще го възседне, ще го яхне, както се яха кон на земята, за да препусне накрая, незнайно как и накъде, но във всеки случай не в избраната и стриктно спазвана от професора посока на движение и дух на проявление...Що се отнасяше до Института-завод, тук професорът можеше да разговаря само с роботите и "упълномощените" за целта уреди-
автомати, програмирани да изпълнят и най-невъзможните му желания и искания, друг жив човек тук не можеше да дойде, докато...
В момента, или в мига, в който се улови, че се връща, необичайно за него. към нещо,което го бе вълнувало по-рано, осъзна и мястото, върху което ставаше то, И отново, почти на същия отсек, завиващ по алеята между двете крила на Корпуса - Северното и Южното, в същото направление, към Южната командна подзала...Да, Джон Дънкан сега можеше да се закълне, ако знаеше как, той видя стройната, суховата малко фигура на "възкръсналия" бивш колега руснак, отдалечаваща се с бавна, но съвсем сигурна, за невъоръженото око, походка.Сега про- фесорът имаше реалната, съвсем сигурна възможност да се спре на подробностите, като ги осмисли и направи съответните изводи, а също така и потърси път и начини за изход или излизане от ситуацията.
Умът и ерудицията му на учен се сработиха спонтанно, за да си помогнат взаимно. Олейник, Василий Павлович, бе облечен в цивилен костюм, кафяв на цвят, с по-тъмни райета, в ярка, ослелително жълта риза, с още по-ярка, винено-червена вратовръзка отпред и с неизменната бяла, сгъната перфектно кърпичка с цветче в левия горен джоб на сакото, не беше пропуснал и орденската лентичка на мястото над сърцето... И пак, както преди малко, Василий Павлович го забеляза пръв отново и пак така пръв кимна разсеяно за поздрав... Василий Павлович Олейник, приятелят му руснак, бе загинал при подготовката на двадесет и първата си космическа експедиция в Космоса, преди още да излети, там, в подножието на Десетия пръстен, където бе изграден Космодрумът, преди цели три години, както съвсем ясно и добре си спомняше американецът. Видя го повторно, този път със съзнанието си Да, онзи, живия Василий Павлович, тои все така продължаваше да върви в избраната от него посока, докато не хлътна зад подминатия ъгъл на поредната сграда.
Професор-докторът и сега, както и малко по-преди, не можа да повярва на видяното, макар че бе станало пред собствените му очи, на които досега винаги и навсякъде бе вярвал твърдо, непоколебимо Опита се да махне с ръка и да потули някъде в съзнанието си случката, но не би: Василий Павлович продължаваше безответствено да крачи, не вече там, на Полосата, а в съзнанието му, с всички видими и невидими, предвидими и не съвсем адекватно ясни бъдещи последствия, най-вече, може би за планетата...По-късно чак, после, имаше необходимото време да размисля, да връща многократно в съзнанието си видяното. Наистина, който и да беше този дошъл сякаш от небитието на планетата мирянин, ако можеше изобщо да се нарече така, дали пък не бе точно това, за което съвсем невесело си мислеше все още неостаряващия професор? Какво търсеше тук, на това изолирано кътче от Пояса човек, за когото никой не знаеше какво по-точно е и кого представлява тук на Полосата , кой и как го бе транзитирал тук, на Пояса и с какви намерения, добри или лоши? И какви щяха да бъдат ползите, респективно, вредите от неговото пребиваване тук, за които, между впрочем, никой нищичко не знаеше, като изключим самия Дънкан, лицето, което, по длъжност и звание точно първо трябваше да научи, при това поради заинтересоваността и задълженията си тук, бе и точния учен на Пояса, на точното място и в точното време, за да бъде в състояние навреме и все така точно и адекватно да реагира за навременното обезередяване на натрапника или за експулсирането или въдворяването му на място, от което няма да е в състояние да навреди на когото и да е и когато и да е!?
Имаше достатъчно много време, за да продължи размишленията си. Наистина, какво търсеше , хм, новосътворения, или, по-вярно казано, фалшивия Олейник? И все още ли само търсеше, или вече го беше намерил? Съживил ли се бе, някъде там, в отдалечените от майката Земя пространства и как именно бе станало това, с чия помощ или изобретателност и умения? И как би могъл да се съживи в останалото без всякакви важни жизнени функции човешко тяло? Дали не са били трансплантирани особено важните за съживяването му органи и системи и кога е станало това така, че да не се разбере от никого и никъде? Дали не е транскрибиран, изработен по-рано някъде негов двойник? Въпроси, въпроси, десетки, стотици, може би ще станат и още повече, но отговор, за съжаление, нито изниква от някъде, нито би могъл да се появи, без да влезе в противоречия с всяка, дори и каквато и да е, и елементарна, логика!... Поради изключително голямата отдалеченост на Десетия пръстен от планетата, а и от най-близката до Пръстена, населена планета на Вигус, Оранжевата звезда, за която бяха прогнозирани признаци на започващи, в недалечното бъдеще, процеси на възможно понижаване на температурата на общата плазмена маса, както и свързано съответно отражение в температурните процеси на целия комплекс от планети, които кръжеха непрекъснато около Звездата. Василий Павлович не просто загуби живота си тогава, по някакъв изключително ненормален и не виждан до преди това да се случи начин, малко или почти нищо не остана от самия него, сякаш тялото му се стопи, почти незабелязано, или, може би, по някакъв неясен, поне що се отнасяше за присъствуващите тогава свидетели на трагедията, начин, се разгради неведомо, разпадна се и потъна сякаш в небитието, от което също не с забелязваше никаква видима следа, дори белег от някаква, макар и съвсем и нищожна видимост или материалност, в каквато и да било трансформация...
Участниците в експедицията останаха с првзни ръце, в буквалния и преносен смисъл на думите, ако можеше да бъде изразено това тогава с някакви слова. Те, както и подпомагащите ги учени и практици успяха да съхранят само част от духа му, от застиналия отведнъж мисловен процес. Тялото на Василий Павлович се бе скрибирало невероятно бързо, бе се стопило и изчезнало във вакуума на Космоса ей така, просто пред очите им, сякаш някой го бе изхвърлил в обратна на живота му посока. Василий Павлович бе отнесъл със себе си не само и просто истината за своя живот, но и тайната на своята смърт! Никой друг от експедицията не беше пострадал, това беше най - чудното, но и никой не можеше да обясни след това каквото и да е по-съществено от смъртта на Олейник. ситуацията беше нещо като коментариите "току що го имаше тука, край нас, здрав и прав, и жив, най-важното, но вече го няма никакъв- ни жив, ни умрял!" Никой друг от експедицията не бе дори одраскан, което даде повод малко по-късно за множество и от всякакъв род комвнтари, а малко по- късно и все така бързо, сякаш противоестествено, всичко бе и забравено?! Някой като че ли бе отнесъл мистър Олейник, спомняше си не без угризения на съвестта сега професор-докторът, някой не на шега си бешр послужил с тялото му и кой знае за какви, може би не съвсем хуманни цели!
Внезапната, непредвидена смърт на руснака озадачи доста официални и помагащи около излитането на кораба лица, но като всяко истинско чудо на чудесата постепенно остави след себе си други чудеса, не по-малко забавни или пикантни, радостни или тревожни, животът в Полукосмоса, както наричаха почти всички Антигравитацията, беше все така възбуждащ непрекъснати емоции, свързан с не малка доза напрежение по всяко време на денонощието, имаше си своите "за" и "против" страни. Изобщо всичко около земляните сега бе далече по-наситено с информация и послания, дори съдбоносност, но никой от участниците в този надхвърлящ хилядократно предварителните представи и сметки проект нямаше излишното време да се замисля за дълго и за всичко, животът на Поясите на Антигравитацията бе така наситен с възможни и невъзможни /но ставащи/ събития, че човечеството едва успяваше да ги "отмята" в летоброенето си почти в полусмлян вид, без да има много, или поне достатъчно земно време, за да може истински да ги осмисли.
За повече земляните нито имаха необходимото време, нито поне желание или "ентусиазъм", както се бе казвало в отдавна отминали години, а дори и векове! Въобще, хората, досущ като растенията и животните долу, на повърхността на планетата Земя, се развиваха, така да се каже, в рядко срещан унисон с дивата природа и все така с изпреварващи темпове продължаваха да гонят, да преследват мечтите и желанията си, така че понякога дори не им оставаше време и за мечти, те биваха измествани от осъществените и продължаващите да се осъществяват и най-малки техни желания, добиващи все повече и повече вид и размери на грандиозни, на гигантски антигравитационни проекти, дотолкова бе напреднала, изпреварила времето си земната цивилизация. Още повече и заради това, че водачите на тази новопланетна сякаш, съобразно променените условия на живот в Антигравитацията, цивилизация, по всякакъв начин подпомагаха и допълваха и най-вече дърпаха непрекъснато напред, а откакто чоечеството се настани да живее, така да се каже, в самия Космос, колкото и условно и провакативно да изглеждаше все повече и повече това тук, в самото сърце на същия този Космос, ако можеше да се възползуваме от това сравнение, както размишляваше и самият Дънкан, поразхлабил за малко стягащите го не на шега букаи на водаческата си дарба, като един от водещите земляните посветени, на чиито плещи лежи не малка част от самозараждащата се непрекъснато истински космическа проблематика.
Да, тялото на Василий Павлович се бе скрибирало невероятно бързо, бе се стопило сякаш, без да остави след себе си каквито и да било видими или невидими следи / специалистите "претърсиха" най- внимателно дори праха, който можаха да съберат от територията на "състоялото" се събитие, макар повечето и да не вярваха, че може да
произлезе нещо от това, за което всички, вкупом или поотделно, си мислеха, или, по-точно казано, се опитваха да гадаят, колкото и да ги беше срам дори да си го признаят на глас, публично. Та нали всички те вкупом видяха как тялото на Василий Павлович изчезна от погледите им, като че ли е било преди това в сръчните ръце на някакъв извънредно бърз и повратлив илюзионист, и то в далечните, отминали години или столетия, когато такива хора все още съществуваха и се появяваха на определени места, отвреме-навреме, за да впечатляват или разсмиват публиката /"Всичко това, което виждате, казваха те в антрактите, се дължи на сръчността на нашите пръсти и на вашето голямо невнимание!"/ Изглеждаше почти нереално това изчезване на тялото на Василий Павлович, сякаш някакъв невидимко го бе извъртял наобратно и пуснал /или включил!/ на някаква, неизвестна на хората от тази част на Космоса скорост, така че да остане в очите на присъствуващте само като един миг.- Василий Павлович бе отнесъл със себе си не само тялото си, но и истината за своята необикновено загадъчна смърт, да се дивят от този факт не само живите, но и, изглежда, и уж несъществуващите, поне за нас, все още живите, мъртви, хора от другия свят, за "живота" на които все още твърде малко се знае, колкото и много да са натрупаните зад гърба на земното човечество хилядолетия! Смъртта на Олейник, Вссилий Павлович, бе заприличала за представителите на Землянското племе на някакво трудно обяснимо /поне за присъствуващите там специалисти/, безсмислено депрограмиране, което може би действително съществува някъде в по-непознатия и все още недобре изучен Далечен Космос, /освен при работата с роботите тук, на Поясите!/. па макар и за това да се предвиждаха мерки, да се предвиждаха и подготвяха и програми, и експедиции.
/Реално погледнато, имаше и множество, постоянно планирани и реално осъществявани опити, експерименти от разчличено естество, от всякакви, и добри, и
не чак толкова перфектно подготвени специалисти. Много трудно бе и за ерудираните, и за обикновените добри или не чак толкова опитни "двигатели" на прогреса на планетата да бъдат непрекъснато в крак и в тон и мисъл с всичко ново, което се утвърждаваше или отхвърляше всекидневно от съответно избраните, утвърдени или самоутвърдили се централни и "местни" лидери и величия. от по- висок или по-нисък ранг.Там, на Превала на Десетия пръстен Василий Павлович, от един съвсем нормално обитаващ планетата "Земя" човек неочаквано, без сам той да усети как, само докато мигне, бе изчезнал в небитието на Космоса и от него не бе останала на мястото му дори една най-обикновена прашинка, не бе останала следа дори, че е бил там, на това място, от плът и кръв, излъчващ цялото възможно количество /и качество!/ живот, за който е сътворен на Земята. От човек, изправен в целия си необикновен ръст тук, на Земята, той не бе оставил следа и колкото за една най-обикновена точка, дори и нарисувана!...При тази, т. н. програма от "обратен разряд" от човека или каквото и да е друго живо същество не оставаше дори една безкрайно моинимизирана точица на мястото, на което е бил само до преди един миг време, той изминаваше, невидимо и за по-малко от част от секундата целия обратен път до ембришона на сътворението си, без да има необходимите начин и време да спре или замрази или да се опита да проконтролира натрапения му от чужди ръце и разум или с помощта на най-обикновени щипци действия.Това, което учените и практиците бяха успяли да съхранят, бе от областта на духовното, нематериалното. Като слушаше човек обърканите обяснения на очевидците, добиваше измамното впечатление, че Василий Павлович Олейник е бил "източен" от самия себе си, или, с други думи, откраднат! При това по незнайно какъв способ. Наистина, доста дълго, продължително се шумя през тази година, какви ли не предположения с "не", и "най" се изговориха или направиха, и най-фантастични дори,. Съвсем ясно беше само едно нещо и то бе най-главното: ако на някого е била необходима кражба на живо същество от нашата планета, за да го използува като най-легитимен информационен източник, по-добър избор, по-сполучлива кражба не би могло да се измислят.
Оплейник нямаше тайни, Василий Павлович бе олицетворение на цялостно изградена и в най- разумния и вариант обществено полезна личност, за него нямаше тайни дори и в Космоса, така да се каже, в цялостното му изграждане като гражданин и суперспециалист не бе пожалено нищо, което трябваше непрекъснато, постоянно да се довгражда, допълва и прочее, той бе всепризнат от всички земляни човек, най-най-най! Учен-практик, той еднакво добре съчетаваше теоретичните си познания, почти енциклопедични по обем, за един планетарен човек, с изящната, би могло да се каже, също така енциклопедична, подготовка на воин-изследовател и командир с желязна воля и реакции в невероятните по размерите си пространства на Космоса.Абсурдно беше той да загине в полет, това, предварително бяха разбрали и спазили като условие за успешна, педантично проведена похитителна операция и неговите, по всяка вероятност не само врагове в Космоса, но и заинтересовани от резултатите среди.. постоянни опити за сближаване с действителността, но всички те много бързо заглъхваха, при всеки почти пореден, опит .като цитирания неуспех и много трудно и бавно след това заинтересованите и обучени за подобни мероприятия хора се събуждаха, съвземаха и организираха за поредния "следващ" път!
- Мм, да, наистина ми прилича на нещо като програма за "обратен заряд", - въртеше се неприятната и предизвикваща още по-непредвидимо предвидими асоциации яростно предъвквана, но не изхвърлена от главата му мисъл у Дънкан, сякаш и той, и мисълта му не знаеха повече накъде да поемат, знаейки все пак много добре, че поне за сега, нямаше обозрими посоки и пътища, нямаше дори процеп от космическата игра на "шах" и " мат" и той чакаше ответствената, така да се каже, личност да направи съответния "отчаян" ход, и той наистина да се окаже неудачен или, по-скоро, безответен, капанът да щракне безмилостно, макар и не в полза на землянското, предсказуемо, за чужденеца-натрапник, човечество! Пак се върна, в себе си, на образа на човека-воин, командир и изследовател и какво ли още не, с когото с удоволствие би изсмукал един скоч, руснаците бяха по-големи майстори при оправянето с алкохола, какъвто и да е той, не само земен, но и божествен, ако някъде го имаше в някакъв вид или подобио и удобно за консумация състояние. Мистър Олейник, Василий Павлович, никога не би се задоволил само с едно, когато дисциплината и работата му не го изискваха, при това почти винаги много или особенно настоятелно. Той сам си обслужваше, лично, техниката, която трябваше да работи със и за него, сам си избираше и проверяваше и хората, които работеха със и за него и хоито трябеаше да тръгнат с него и заради него, така тук, в каквото и отношение да бъдат потърсени, нямаше и не можеше да има,слаби места, слаби пунктоее .той и всичко , свързано с работата му, не търпях "пробиви",от каквото и да е естество, но ето че тука, на Пръстена, се случи да стане най-големия, най- важния, най-изключителния и най-поучутелния в същото време. И все още никой друг не знаеше, не подозираше истинските стойности и обеми на станалото, освен почти разконспириралия го професор-доктор., който продължаваше да демонстрира нехайност и плитка памет, едно почти несериозно отношение, граничещо с явно престъпление, независимо дали и той сам си вярваше, че е така, за другите да не говорим Дънкан обаче бе невероятно упорит и последователен в така наричаната невидима част от живота си тук, пред невидимите очи, уши, обоняние, действия, мисли, послания, движе ния, въобще, с всичко, с което разполагаше или ползуваше невидимиязт му противник, държащото се винаги на някакво по-голямо или по-малко разстояние от него тяло на кимащия му за поздрав негов отдавнашен приятел и колега Василий Павлович; проофесор -докторът по-скоро го смяташе за кукла на конци, или някакво друго оригинално изобретение от много далечното и не чак толкова вече свидно минало на земляните, които вече и държавни граници отдавна нямаха помежду си, тъй като за нищичко не им бяха нужни повече тук, в условията и удобствата на "действително по-космическото", от по-предишните времена тук, на планетата, свят и живот, на Антигравитацията! Василий Павлович загина не в полет, а при подготовката му, което сякаш още повече подчертваше в съзнанието на Дънкан великото изпитание, на което щеше да бъде подложено земното човечество от и за осъществяването на някакви, едва ли в полза на това човечество цели и мисии, каквито и имена да им бъдат сложени след това за украшение или пък за оправдание на виновните зппа това дело хора или някакви, незнайно какви и с доколко безпо добни форми непременно неземенни същества, ако бъдат докарани и оставени да живеят и дори само да се трудят заедно със земляните. Ами ако изведнъж решат, че са родени и отгледани от себеподобните си точно заради "удоволствието" и измисленото от някой,/ по всяка вероятност, неземен!/ за да ги ръководят, управляват и, не дай Боже, да разпределят благата и придобивките, дело и резултат именно от труда, от усиливта, които полагат за развитието и просперитета на майката планета нейните синове и дъщери, нейните, откакто са се зародили, в безлюдните й и безплодни някога пространства, истински деца и труженици на хилядолетия просъществувалата с тях и, може би заради тях именно майка пла нета, от всички, през всичките тези изминали хилядолетия, обичана и наричана майка, Земя! Фактът си беше факт, нещо, което съществуваше и с него всеки, който и да би бил на неговото място, трябваше незабавно да се съобрази, да вземе съответствашите решения и да ги приведе по най-бързия начин в действия - никой не можеше да го върне повече на планетата, "самоунищожилия се" вече /и това може да се окаже вариант, ако, да предположим, мистър Олейник, Василий Павлович е заподозрял или, по-лошото, направо е разбрал,. че нещо нежелателно или, по-скоро нелепо се опитват да сторят //и защо пък не?/-с него, или с тялото му, имал е възможност и начин и е предпочел да не попада, както ние, казваме тук, на Земята, в чужди ръце? Или, особено пък, чужди лапи, което също е възможно, при това лапи, в чиято глава има мозък, не по-малко ефикасен от неговия в екстремалните условия, при които е! Всичко е могло и може да се е случило?! И никак няма да е случайно, колко му е да се знае, та професор-докторът дори при формирането още на съжденията в главата му ставаше и продължаеаше да бъде неимоверно предпазлив! А колко му е да се изкара едно копие, дори в образи, на това, което си представя или решава да направи и в даден момент, и няколко мига по-късно!?
Това, което учените и практиците бяха успели да съхранят, бе от областта на духовното, нематериалното, Като слушаше човек обърканите обяснения на очевидците, добиваше измамното впечатление, че Василий Павлович е бил източен от самия себе си, с една дума -откраднат. Но от
кого и защо, и, главно, по какъв точно начин, от какви сили или същества, с какви цели и предназначения, - това никой и по никакъв възможен начин не можеше да обясни или разгадае, макар последното да не беше и възможно, при така неимоверно развилите се невероятно, надхвърлили всякакви рамки на просперитет и срастване с пространството, което ги заобикаля от всички възможни допирни точки с Космоса, необятния, невъзможния да си го представяме, по какъвто и да е начин, Всеобят, както сполучливо си го представяха и наричаха и повечето от познаващите се помежду си негови съобитатели и съопознаватели...
Наистина, продължително много време и доста натрапчиво се "шумя" през тази изминала година, какви ли, и научно обосновавани, и не чак дотам свързани с науката версии и предположения се появяваха в публичното пространство и въобще, на всяко възможно за това място и по всяко течащо, така да се каже, време. и от най- фантастичен порядък! Ясно беше само едно и то бе най-главното: добре прецизираната операция по транскрибирането на тялото на Василий Павлович имаше в основата си добре обучени, виртуозни практици, също, както и не само много умни, но и добри познавачи не само на анатомията и душевността, но дори и на патологията на изконния землянин, въобще, на всичко у него, и това, което може да се вземе от него и приложи в живота и духовното осъществяване и доусъвършенстване и на живеещите на светлинни години от земляните други, непознати за обитателите на планетата Земя пра-, и доисторически, от земна гледна точка, форми на живот. От тук и огромното изумление сред хората, видели всичко това, значението на всяка, наложило се да бъде проведена, "операция" с хуманна причина, от каквато и да е гледна точка, в каквито и да са измерения и граници, гаранции за потърпевшите или без! Американци, англичани, латиноамериканци, руснаци, индийци, китайци, бразилци, японци, испанци и португалци, австралийци и новозеландци, индонезийци и аржентинци, пакистанци, египтяни или южноафриканци - нямаше раса или народ, сред които да не се коментира горещо случилото се на Десетия пръстен на Антигравитацията, всеки говореше на собствения си език, но нямаше нужда да се търсят преводачи, бяха свикнали да се разбират не само на националните си езици, но и на техните диалекти.
Обстоятелствата по смъртта на Олейник, Василий Павлович, така и не бяха изяснени напълно за приятелите и близките му или поне не бяха разгласени широко, с всички необходими последствия. Ако все още съществува ум, който би могъл да каже още нещо по този въпрос, то това можеше да бъде само някое закътано кътче в огромната Цитадела на Паметта. Там, за сега все още е трудно да проникне всеки и когато му скимне. Ако се съди по това, какво бе срещнал Джон Дънкан при разходката си из моравата, а след това и повторил при срещата си с гостенина, самонастанил се на Полосата сякаш "извън времето у пространството", Паметта на времето не разполагаше дори и с малкото възможна информация по този случай или поне с необходимата доза компетентност, тъй като в създалата се суматоха, възникнала непредвидено и завършила още по-непредвидимо: непосредствено с изчезването на всякаква следа, дори и помен, както е написано в религиозната литература, от човека, за който и става дума, никой от присъствуващите или пък отговарящите за безопасността на хората от екипажа и наблюдаващите отговорни люде не се бе оказал на висотата на ситуацията, за да може да разгърне евентуалните си съпътствуващи възможности и познания и постъпи адекватно. по предвидените в инструкциите способи и начинания. Най-вече неприсъстващата на събитието в достатъчна мяра компетентност е решила трагичния изход от ситуацията и трагичния недостиг на каквато и да е съпътствуваща и допълнителна информация, с която да бъдат заредени банките на Цитаделата.
Джон продължаваше' да напряга паметта си, своята, собствената. И все пак, с какво по-точно може да се обясни появата на Призрака на Василий Павлович тук, в територията на Института-завод, дълбоко засекретен от планетарното човечество? Това бяха обекти, за съществуванието на които знаеха само отделни, несвързани помежду си блокове от Паметта и един-двама души най-висши военни, включени в Американската програма за присъствие в Космоса, като изключим американските генерали, непосредствени участници в нея! Василий Павлович Олейник! Само някакво нелепо недоразумение от страна на американския генералитет или пък случайно случило се чудо /а подобни чудеса, както всички ние много добре знаем, обикновено няма и не може и да има, според диалектиката на човечеството!/ е можело да обясни нещо или да подскаже някаква, каквато и да е, дори и шокираща някого /и кой може да е, в последна сметка и този, съвсем може би чужд, според възможните причини за любопитството му, "някой", когото висшите американски военни, много по-проницателни и не чак дотам свенливи и вежливи, когато иде реч не даже и само за американската, но, подчертавам /докторът се засуети в разсеяността си да бърка по джобовете и в полевата си чанта, за да търси нещо пишещо, наистина да подчертава изказаната дума или мисъл!/, за планетарната сигурност, за оцеляването на планетата Земя, на успокоилото се, макар и да не е завинаги все още, не опознало напълно и себе си, и, най вече, невероятната и, не само в мислите на хората съществуваща огромна "пустота" на огромния, всепроникващ не само в съзнанието на човека, но и във всяка фибра от тялото му, Космос, който, дефакто, човечеството от планетите и държащите ги в относителна устойчивост хиляди, или милиони излъчващи "огън и жупел" / в най-невероятните и най-вече, непостижими измерения на понятията!/ слънца тепърва ще трябва да бъдат открити и достигнати, а после това изучавани и приспособявани от и за прекомерно вторачения в себе си земен човек, самовлюбен и твърде зает в ежедневието си, най- вече със себе си и как да постигне и осъществи и най-неразумните свои идеи, искания и желания, и във времето, и в пространството и най-вече, и в Далечния Космос, който, за мнозина учени, уви, изглеждаше или по-скоро им се искаше на инакомислещите да създаде представа за нещо като Тера инкогнита, която е толкова далече от нас, че изобщо не си струва труда да я мислим или дори и да се съобразяваме с нея. Фактите от действителността обаче рязко и недвусмислено опровергаваха тези, не само плоско стъпващи, но, може да се каже, и плоско мислещи и до известна степен и самовлюбени е себе си и в повечето от своите мисли и решения, местни, така да се каже, а не глобално: и всепроникващо обладани от манията за решаващо влияние на земляните в развитието и по-наситеното и незабавено поради каквито и да е причини доовладяване на Далечния Космос, което пък, за средно "спотайващите " се сред тях като професор-доктора Дънкан си имаха друго, много по-различно мислене по въпросите на Космодиалектиката и особено по проблемите на Космонавигацията и дори и не си правеха вече труда да спорят и с едните, и с другите и да изясняват, неизясними, според повечето от тях,неща, особено след направените вече в много области и клонове на Новата Космогония основополагащи за десетилетия напред, макар и според властващите само на Земята измерения и постижения в развитието на Космонавтиката като наука и практика и, трябва да се отбележи точно, за откриваните постоянно, но главно, земни нужди и практики, от себеобаянието, до неизбежното и все по- утвърждаващо се настаняване и пребиваване и сред откриваните все по-често нови страни, факти, народи, или, казано съвсем точно, нови слънца, планети и цивилизации, както и прокарването, осигуряването и на нови или по-преки пътища до тях.Джон Дънкан, известен още и като непоправим романтик, но и радетел за винаги надделяваща военна мощ над противника, който и да бъде той и откъдето и да се е пръкнал и появил, упорито се пазеше да не повлиява никого с нищо при неизбежно установяваните срещи, контакти, дори стълкновения, макар, честно, само на четири очи, най -често. Олейник с нищо не бе загатвал до сега че се.е повлиял от нещо, свързано или дошло като информация или познание, от срещите, от контактите му с американеца.но и Джон Дънкан, големият му американски приятел, не беше намирал за нужно и разумно да се изповяда пред него за неща, за които не му е разрешено да говори. Тогава?
Джон си спомни, че през цялото време, докато се изграждаше комплексът, Олейник беше далече от Пояса, най-малкото на поне няколко прехвата разстояние, с техниката, с която се разполагаше, естествено. Ако това, което разнасяше неговия образ и подобие, т. е., ако това беше неговият призрак, а не нещо. съвсем различно и друго, за което нямаше в действителност никакви предпоставки?... Ами ако наистина си беше нещо толкова различно, че да надминава абсолютно всички параметри и на най- развинтената фантазия. чуждопланетяните си падаха обикновено и често по подобни фокуси и измишльотини, сякаш това помагаше да се измерват по някакъв, необяснен и необясним начин възможностите на земните хора и,... Възможно бе и да е и нещо съвсем друго, навлякло, така да се каже, само "кожата" му? Доктор Дънкан, въпреки спокойния си, разсъдлив рационализъм, за първи път изпита неясен смут, граничещ, може би със страха. Какво беше това? Някъде, под центъра на гръдния му корпус, нещо затрепери неудържимо, създаваше паника в тялото му. Това ли е страхът, познат от описалите го в книгите, а и в планетарните хроники хиляди, дори милиони потърпевши? Както обикновени хора, попаднали в смачкващите самочувствието им лапи, така и изтъкнати учени и специалисти, теоретици и практици, които бяха водили неописуеми войни с това възникващо по някакъв неизвестен начин "чудо", на които нямаше как да не се вярва?! Главно те, учените и специалистите , най-изтъкнатите, представители на различните гилдии, както и специалистите и дори и само служители от различните клонове на пръснатите не само по планетата, а и из целия Космос какви ли не подразделения на по-малките по територии и население, общества?! Ами това, непознатото, другото, би могло да се окаже наистина само външното покритие на нещо, което в никакъв случай земляните не трябва да виждат, а и дори да не подозират, че е възможно да съществува, да го има, "то",дори е способно така да се проявява, че да внесе и остави след себе си тотална заблуда по отношение на истинското състояние на нещата, на необичайните, на спохождащите и съпровождащите го неща и явления, процеси дори, невъзвратими по своята същност и проявление, не само и просто очевидни, брутални, но и очевадни и непоносими, че и непоклатими, неразрушими, незаменими и неповторими по своята гадно проявяваща се себеподобност, от всякаква, каквато и да е, и добра, и лоша, неприемлива от където и да е, гледна точка? Така да се каже, само навлякло "кожата" на мистър Олейник, ако това, което го олицетворява като него, дори и само външно, не е "то"! В него съзирам, мислеше си ускорено докторът, и много по-големи, и по - страшни, и дезинтеграционни, по същността си, разрушаващи всичко и навсякъде в общността , в територията на планетата, дори в целия ни обозрим свят различни дезинтеграционни процеси, поставящи под съмнение не само досегашното ни, но и всякакво по-нататъшно съществувание. Всичко това, което стана и продължава да се точи като на безкрайна стара кинолента, не може да се тълкува и обозначава само и единствено като игра някаква и то повече за заблуждение само на "противника"?! Противник за нас е инсценировчикът на сполетяващите и сполетелите ни процеси и явления, така добре скроени и режисирани, а и осъществявани, в тяхната странна, и, бих казал,чудовищна последователност и упоритост, неизбежност и неповторимост!
