ПРОЗА
ИЗБРАНО
РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ
/"ДЕТСТВО МОЕ, ПЪРВО И ПОСЛЕДНО"!/

 електронна книга, 2015г.

Проф. ИВАН ЦВЕТКОВ
НЕВИННИТЕ БЕЗЧИНСТВА НА ДЕТСТВОТО
автобиографични разкази

Книгата на Радослав Цветков "НЕВИННИ БЕЗЧИНСТВА" съдържа разкази за ранното детство на автора, пет-шест годишен, прекарано в едно село на Северо-западна България, Белоградчишко. По време това детство съвпада с навечерието и самата война - Вторатасветовна и антифашистката съпротива. Тоеа не му пречи да се връща към миналото, след Септемврийското въстание и да предава разказите на свои близки за трагичните събития. Основното в тези разкази е успешното реставриране на една отживяла вече селска вселена с голямата й пъстрота и разнообразие, с обичаите, бедите, всекидневието, с поезията й, която изглежда още по-привлекателна, тъй като е изживяна в ранното детство и годините, когато започват да се формират първите познания за света. 

Тук срещаме живописния образ на баба Антица, на родителите, на Лало Филдоско, на връстници и съселяни. Всеки разказ е едно малко, носталгично пътуване в детството и е посветен или на отделен епизод, характерен за изминалото време, или пък на някое от любимите детски занимания, на "невинните безчинства" Цял един поетичен свят застава пред нас - и мечтата да се види Влашката земя и Дунав, и игрите в селските дворове и плевни, и чудатите тайнства, демонстрирани от баба Злата Паланкасова, за да спаси населението на селото от чумата и холерата; животът, в обкръжението на селските животни и птици, "общуването"с и описанията на диви хищници и птици, нападащи домашните обитатели, сценки от драматични събития по време на войната - бомбардировките на англо-американската авиация,смелостта, дързостта на все още невръстното малко момче да спаси посред нощта малкото птиче от ноктите и клюна на бухала или пък опита му да надбяга и види отблизо преследвания от кучетата и ловците от селото опасен звяр, вълкът, който без малко не го смазва с тялото си, докато прескача пътя на първия завой след селото, за да избегне глутницата на преследвачите си... 

Изобщо, книга за невероятното детство на едно селско, пет-шест годишно момче, което живее живота си в смутното време на Втората световна война и антифашистката съпротива, само, в повечето време, защото бащата е далече, изложен в по-голямата част от времето на опасността да бъде убит от англо-американските бомби и сриващи се при бомбардирането столични сгради или, след тези кошмари, които са още по-големи за малкото момче и майка му, която може да търси помощ и съдействие единствено от вече възрастната си майка, баба Антица, а тя води и наглежда непрекъснато още десетина такива малчугани, между три-четири и повече, пет- шест години, еднакво смели и безпомощни или пък пакостливи в своите безбройни начинания и лудории, при участието на таткото в сраженивта при Стражин и Страцин, та чак до самото Косово, мобилизиран след 09 09 1944 г. , в Първата фаза на войната с немците!

"Невинни безчинства" разкрива детството на едно селско дете, видяно със собствените му очи, разказано със собствените му уста и минало и през собствените му уши! То е израснало в естествената среда на природата, в типично българска атмосфера, с всичките й характерни черти.

В какво виждам главната сполука на автора Радослав Цветков и ползата от тази книга? Преди всичко в това, че е изпълнена с българска атмосфера, с преклонение пред народния живот и обичаи, пред родната природа, пред мъдрите хора на селския труд, Освен това, макар и през детския поглед и детските спомени, той дава сцени и епизоди от антифашистката борба, реакциите на отделни исторически събития. Не на последно място е сполучливото показване на детската психология, как в една нормална среда се формира българската нравственост, състраданието и милосърдието към птици и хора, любовта към родното, към близките.

   Естествено, доколкото съм осведомен, това е първата белетристична книга на Радослав Цветков и тя не е свободна от някои недостатъци, които лесно могат да се отстранят. Нужна е малко по-голяма пестеливост в някои от описанията. За сметка на това може да се засили лиричната обагреност, каквато срещаме в последния раз- каз. Авторът би трябвало да помисли върху някои натурализми - трябва ли да останат в една, общо-взето, поетична книга.И особено важно е да се дадат пояасне- ния на някои местни думи и диалектизми като "глами", например.

Считам, че Радослав Цветков е написал една добра и полезна книга, която подхожда за поредицата "Аз съм българче".Препоръчвам я за издаване на Военното издателство.

София, 4 септември, 1989 г. Рецензент: Иван Цветков

1.Бомбардировките.

        Събудих се от някакъв невероятен шум, сякаш небето и земята се сгромолясваха. В стаята, в която спяхме с майка ми, бе светло като през деня. Помислих си дори, че сме се запалили... Скочих бързо от леглото и започнах да си търся дрехите, за да избягам навън. Така да правя ми бе казала майка ми преди време: - Сине, видиш ли че нещо се е запалило в къщи, че нещо гори, грабваш си дрешките и обувките и бягаш навън. Първо ще действаш, после ще мислиш. Само двамата сме си тука, няма от кого да чакаме помощ. Сами трябва да се оправяме.Тъкмо се канех да го направя, когато я видях да плаче пред разтворения прозорец. От там идваха и светлината, и страховитото бучене. Не от домът ни, небето се бе подпалило,и изглеждаше като огромно разорано пепелище, което, кой знае как, бе увиснало над земята, всеки миг готово да се сгромоляса и струполи върху нас, хората, да ни смачка и изпепели.Вече много добре знаех какво означаваше тази огромна, стряскаща желязна, както смятах тогава, армада от летящи в безкрая на небосвода машини, наясно бях и какво правеха тук, в самозапалилото се сякаш родно небе, откъде идваха, за да хвърлят над земята ни смъртоносния си товар летящите високо над нас и къщите ни смъртоносни метални крепости. Те току--що бяха опразнили бездънните си търбуси над нашия най-голям град София, за да продължат пътя си след това, завръщайки се в намиращите се накрая на света свои смъртоносни свърталища, отново да се заредят с гориво и бомби през деня, за да дойдат отново през нощта, за да повторят, потретят и така нататък своя"чутовен", нечовешки "подвиг"!?
Бях едва четири- петгодишен, невръстен хлапак, когато започнаха да стряскат съня и сънищата ми тези човеко ненавистни хора от края на света, решили да ни раздават правосъдие, не с Божията правда, не с Божията милост, а с безумните си мозъци, както си шепнеха през по-голямата част на деня многопатилите и многознаещи поради това хора от селото.Бях много дребен, но и много пъргав, което ще се разбере и от по-после написаното, врях се  около тях и групичките, които правеха по цели часове на селския мегдан или пред двете кръчмички, където обикновено се случваха почти всеки Божи ден игрите ни, хем нищо не разбирах от това, което си бърбореха непрекъснато, стряскан и до смърт и от военните комюникета, хем се ежех непрекъснато пред момчетата и момичетата, с които играех. опитвайки се да си представям /и да им показвам, естествено, че съм много по-знаещ от тях, нещо, което, изправен пред собствената си детска съвест, и сам не вярвах че може да е истина, но поради което в собствените си очи изглеждах, и продължавах да се оставям да изглеждам, много по-голям, по- висок дори на бой, макар че всъщност бях най- дребния от всички и всички ми надвиваха и ме биеха и за най- малкото нещо, за да ми го припомнят и доказват непрекъснато. Щяха да минат години, в които да ги надрасна всичките до един и да им тръсна такива отмъстителни побоища, че още щом свършеше поредното " школо", докато си обличах горните дрехи, те изчезваха от стаята, прегърнали торбичките с книгите и дрехите си и набегом се отдалечаваха от двора и двете стълбища, за да не успея да ги настигна, когото и да е, и да яде той поредния обилен пердах! Бога ми, хич не се жалех,надскачах ги на бой, ръцете ми бяха и по-дълги, и по-бързи, краката още повече, при това действувах, така да се каже, комплексно, както щях да науча още по-късно, "мелех" ги едновременно не само и с двете си ръце, но в същото време ритах и, поне с един от двата си крака /на другия се крепях. опазвах устойчивостта на тялото си!/... Когато бях по-дребен от тях, те обикновено никога не ме нападаха, ако са сами, винаги се "сдвояваха" или утрояваха, за да бъдат по-сигурни в успеха си. В дните, в които аз се "разплащах" за нанесените ми по-преди от тях обиди, побоища, победи и поражения, никой не се сети да организира група срещу мене, да се съберат двама, трима, дори повече, може би щяха и да ми надвият, но моето стресирало ги напълно, "неправдободобно" изглеждащо, а и най-неочаквано оказало се "несвършващо, през цялата учебна година продължило отмъщение сломи завинаги цялата им храброст, на практика те не само не можеха да ми окажат каквато и да е съпротива, а дори и не смееха, или пък наистина не можеха. Това те най-добре и най-ясно си го чувствуваха как точно е, не опитаха, поне веднъж, до края на учебната година. Което позволи нещата между нас да останат така, както се бяха сложили. Последния от тях го преследвах със силен бяг след него / но и той здравата бягаше пред мене!/, от училището, което се намираше в "долния", всъщност западен, "край" на селото ни, до гробището, което се "издигаше" след източния му край, т. е., наложило се бе да бягаме и двамата "срещу" баира или по "узбърдото"! Анто, така се казваше връстникът ми, се "шмугна" набързо в гробището, изчезна сред самопоникналия или засаден от ръцете на близките на погребаните вътре хора, шубрак, а мен изведъж ме достраша да го последвам. Все пак гробище си беше това, длъжен бях, както ме бяха учили, и майка ми, Рада, и баба ми Антица. и двете религиозни, вярващи жени, в думите на които аз пък сляпо вярвах и се вслушвах. Така Анто остана последния гонен, но не отмъстен, така да се каже, от бившите ми побойници, мъчили ме неотстъпно цели шест години, от първи до шести клас, включително. През лятото неочаквано, и от мене, и от моите близки, бях пораснал изведнъж, така да се каже, бях ги надраснал с цяла глава, над всичките, до един! Така, както си бях мечтал и се молил на Бог и на ангелите, с горещата препоръка на баба си по майка, Антица, жената на дядо ми Георги или дядо Аджо, както го наричах, за да правя разграничение от другия дядо, по баща, който също се казаше Георги./Затова не бях кръстен на нито един от тях от родителите ми, за да не се препират кой от двамата е уважен повече, дядо ми Георги, по майка, или дядо ми Гдорги по баща!/ По-уваженият, и от двамата ми дядовци, се оказал моравския княз Ростислав, името на когото и двамата ми родители случайно знаели, поради което, години по-късно аз научих от урока за братята Кирил и Методи и много бях доволен и горд от постъпката им! А баба си Антица обичах почти колкото майка си Рада, задето единствена от всички, които ме обичаха, знаех го и го чувствувах, това, за разлика от тях, никога не ми бе посягала при непрекъсващите мои пакости и палавости, при които се "издънвах"!Като нея и повече обичах и баща си Цвятко, за същото, но той работеше и живееше в София и за него тепърва щяхме да търсим информация от единственото остаснало в селото ни по тава време, радио, което работеше при това на батерия!Това обаче щеше да става утре сутринта, в момента двамата с майка ми, или, по-точно тя сама, а аз само пригласях, се чудехме все още на лудите, които ръмжаха с моторните си крепости в безмълвното и безкрайно нощно небе, долетяли над страната ни от хиляди мили разстояние /думата "миля" аз научих много по-късно и сигурно в случая е ставало дума за километри/ и за още по-лудите и от тях, които са ги подготвили и изпратили да сеят смърт по земята ни и може би и те да осганат върху нея, ако бъдат улучени от защитнициге на българското небе. А доста от тях и останаха, дори и паметник им издигнаха родствениците им от техните страни.
И така, самолетите бомбардировачи продължаваха още много пъти да идват и да изпепеляват, и неспокойното нощно небе, и разорания уличен калдаръм, с обърнатите върху покривите си /ако ги има или са останали части от тях/ сгради. Носеха се в пространството, сред разгневените хора, гълчава и протести, някои, като нас, малчуганите, а и млади мъже, излизаха на полето да събират изтьрсени при почистването на бомбардировачите и охраняващите ги изтребители, патрони, неизползувани снаряди. Моят татко правеше като повечето други татковци: всяка нощ, тайно от мене, макар че , и аз тайно, го хващах, претърсваше джобовете ми, събираше гилзи, патрони, парчетии, въобще всичко, което би могло да гръмне, при невнимателно боравене с него носеше рано сутрин, и го хвърляше в "Томин вир", на няколко километра от селото ни, за да се обезвреди без да създаде беля. Дочувах, от другите деца, че и техните бащи, правели същото. Въобще, стресът от летящите крепости, придружавани и охранявани от изтребителите остави трайно негативни спомени у всички, за много години напред.

2.Безчинства.

...Като дете все се завирах там, дето не ми е мястото и играта, бях като че ли изтъкан целият от любопитство.
Много често отнасях и боя. Майка ми не ми прощаваше никакво провинение, непрекъснато се боеше, че ще ми се случи нещо лошо. И не бих казал, че нямаше достатъчно основания за това.
Още по-зле бе с дядо ми по майка Георги, името на когото не бях наследил и той всеки път, когато ме оставяха да ме наглежда, неизбежно си спомняше това. И понеже го бе и страх да не се пребия или пък изгубя, с удесеторено внимание следеше всяко мое волно или неволно действие или бездействие, готов незабавно да ме възпре или подгони. А, за негово голямо съжаление, аз бях много бърз в краката и палав изобщо и когато посегнеше, към която и да било.част от тялото ми - ръка, рамо, лакът, глава, аз падах като подсечен на земята, изтъркулвах се встрани от посоката, в която той се беше засилил. И така, веднага след мене падаше по най-неудобния за него си начин и той и докато успееше да стане и да се отръска от пепеляка,
който се беше налепил по дрехите и ръцете му, аз вече бях на километър разстояние от него. Под сурдинка мога да кажа, че почти винаги в подобни моменти дядо Аджо, както си го наричах аз, защото и другия ми дядо, по баща, също бе Георги и трябваше надълго и нашироко да обяснявам за кой от двамата става дума, когато се оплаквах на майка си, за да не ме оставя повече нейния баща да ме приглежда. Знаех също така,че е напълно наясно кой от дядовците е предизвикал "неподозирания" ми гняв, но държех да й стане още един път ясно, че отдавна е време да спре да ме оставя на грижите и обноските надядо Аджо и колкото по-рано го направи, толкова по-добре ще е и за тримата. Майка ми обаче не искаше да проумее това мое, гениално за възратта ми /нямах още дори пет навършени годинки!/ прозрение. А не исках да проявя неделикатност или както и да го назовем това сега и да й кажа, че всеки път, когато паднеше на земята след моите самодейни и твърде самонадеяни трикове, дядо Аджо побесняваше и ако би могъл да ме докопа с грамадните си, в сравнение с моите, ръчища, можеше и да ме пребие. Не й казвах и че винаги, когато станеше патакламата между нас двамата, той, безкрайно вбесен от безочливотта и непослушанието ми, в невъзможността да направи каквото и да е, за да обуздае моето пълно неподчинение, яростно ме псуваше на майка, макар че тя бе негова родна дъщеря.Същото ставаше и когато ме подгонеше, въобразявайки си, че като е по-малко разстоянието между нас, ще успее да ме хване и накаже собственоръчно, както обичаше да се заканва постоянно. Щом усетех, че ме доближава опасно, аз спирах, обръщах се бързо и му се оплезвах. Знаех, че е невъзпитано и грозно, но нямах друг изход. Като подгонеше кокошка или прасе из двора и се ядосаше, че не може да ги стигне или хване, дядо Аджо грабваше от земята първото нещо, което му се изпречеше около ръцете му и го запращаше напред, по животинчето, рискувайки дори да го убие. И това нещо се случваше доста често в твърде нерегулирания му живот. С мене обаче не постъпаше като с животинчетата, наблюдавал го бях множество пъти навсякъде, зорко, изпробвал го бях и знаех от опит. Щом му се оплезех, той съвсем пощуряваше, не, просто откачаше - грабваше каскета от главата сн. Никога не се навеждаше към земята да потърси дърво или камък, от самото начало бе разбрал, че аз съм нещо като ценна вещ, а на всичкото отгоре, и по - вещият в играта. Или пък си бе забранил да се докосва до такива опасни, за когото и да било, и за мене, и за него, предмети. Хвърляше подире ми каскета си, пак за да ме забави, за миг поне.Шапото му обаче не беше твърде удобно за осъществяването на намеренията му, някак си изглеждаше много по-бавно и още по неуправляемо и от мен дори. Накрая то се озоваваше или в реката, от двете страни на която се развиваха събитията между нас двамата и където аз най-смело демонстрирах номерата си, или когато се намирахме в близост, в някое от коритата на двете селски чешми, изградени в близост една до друга, /за повече удобство/, или край тях, в калта, която "месеха" с краката си селеките говеда, когато ги караха на водопой. Тук, до някоя от двете селски чешми, старата и по-новата, които се намираха също от двете страни на почти пресъхващата през горещите летни месеци, буйна при буря и дъжд рекичка. намирахме достатъчно място, за да приключим или продължим своите безкрайни, а, бих казал, и съвсем безсмислени свади, защото аз не бях толкова труден за "управление", само че дядо ми, на този етап от живота си, не знаеше какво е това "Добра дума"за необуздано пъргави и немирни хлапаци като мене и какво голямо значение можеше да има, ако отвреме-навреме им се подаваше в аванс.
Новата чешма беше от лявата страна на идващата откъм планината и доста разширила коритото си тук, в центъра на селото ни, бара, където аз и моите връстници щяхме месеци по-късно и години напред по цял ден "да бием с пръчки жабите"./ "Реката вече изтъня съвсем и жабите пищят на глас: "Ще мрем!.. ."/ За разлика от старата, водата тук бълваше не от един, а от цели два чучура И двете чешми обаче пълнеха денонощно по няколко дълги, изляти от пясък и цимент корита, които ние, децата, така и не успяхме да разрушим, години по-късно, въпреки направените безкрайно много опити и усилия от нас. Искахме да стреснем живеещата в долния край на селото ни циганка Елена Качина, която , щом видеше мътната вода да тече покрай къщата и, в северния, долен край на селото, вдигаше ръце нагоре, както си переше и започваше да се кръсти и да шари с очи по небето, за да се ориентира по цветовете на надвисналите над селото облаци къде е валяло и колко, дали не е прекалило, защото на връщане от къра мостовете и на тази, и на останалите две рекички не бяха безопасни за минаване по тях, а и самите реки или бари, както ги наричсхме и ние, децата, също не бяха никак безопасни за прекосяване, можеха да отнесат някого, особено ако е такъв дребен като нас, децата, в някой от по-големите притоци на реката Лом, която извираше горе, под Миджур, но която накрая се вливаше чак в белия Дунав, до голямото и дълбоко черно море, което, мислехме си повечето от нас, е страшно черно и студено...

3.Палавщини.

Жената си имаше обичайните за една селска жена грижи. не се досещаше, че малко по-нагоре, полускрити, ние, селските палавници, се бяхме притаили, за да наблюдаваме действията и страховете й. Стояхме скрити зад последната
къща на селото.бяхме се притаили ние, сел /домът на циганите беше построен малко извън територията на селото ни, в поножието на започващата стремително да се издига в северна посока селска глама, един огромен баир с камъни, който, изглежда, си беше поникнал тук!/
Циганите живееха в северните покрайнини на селото,
отделили се в нещо като махала, направо върху най-долните
зареди от каменни плочи. Баирът започваше да се издига още от крайните къщи на селото. Родееше се, по външен вид с още няколко подобни, своеобразни каменни зареди, отрязани като с гигантски трион от едната, отвесната, северна страна и полегати, постепенно спускащи се със склоновете си от другата, на юг.Питах, когато пораснах, питах по-възрастните, колко точно са големи каменните баири, които хората от цялата околия наричаха, сякаш предварително се бяха уговорили, глами, а те ми отвръщаха: "О, бива си ги... Над хиляда декара има... А може би и много повече... Някои от тях са може би и по три хиляди... Огромни са..."
Представях си, как, като порасна, ще се
кача на някоя от гламите, точно когато зад върха й се покаже
месечината с извитите си рога, как ще подскоча, ама мноого,
много силно, от най-високата издатинка на баира и ще се хвана, а веднага след това и ще яхна по най-удбния и най -
лесно осъществим начин единия, по-близкостоящия до мене рог, за да мога да пообиколя една част от небето и да видя туй-онуй, за да разказвам после на децата от махалата къде и какво съм видял отгоре. докато съм летял над полето, което стигаше чак до Влашката земя, граничеща с "Тихия, бял Дунав". както щях да науча, някъде по същото време, от баща си, който, през всичките тези години беше "на служба" в София, но отвреме-навреме си идваше в отпуск и тогава ми разказваше още по - невероятни неща за това огромно село, в което се намираше службата или работата му /така и не бях наясно, кое от двете неща е по - важно за него, службата или работата, но, изглеждаше, че и двете много са важни, жизнено важни, както обикновено се изразяваше той. Той винаги, всичко обясняваше, щом усетеше, че не сме много наясно по "въпроса", а нещата са важни. - и за мен, и за майка ми.На юг, по посока на границата със Сърбия, в ниското. се гушеше селото ни, което бе защитено от всички главни посоки, пресечено или пък, разполовено от шосе - изток - запад и черен път, разполовил го на кръст в посока север - юг, или към Дунава и границата със Сърбия.До Дунав
отставаха петдесетина или маплко повече километра, до Сръбско - двадесет и няколко, по въздух , все планина, но това, всичкото, щях да разбера години по-късно, когато му дойдеше времето. А тогава, макар и все още малък, аз обмислях как да се кача на върха на гламата, която беше най- близо до селото и конкретно, до нас, защото трябваше нощем да става това и не само не се виждаше добре на лунната светлина, но на места ме очакваше и пълен мрак, тъй като месечиата не можеше изобщо да ги освети, бяха в нещо като заслони и светлината чезнеше там. А успеех ли да прехвърля и двата си крака върху някой от рогата на месечината, щях да пообиколя, за час-два, или за колкото успея, тъмното, за да задоволя максимално все по-нарастващото си любопитство, та после да мога да го разказвам на не по-малко от мен изкушените мои връстници и съзаклятници, които ден и нощ и нощ и ден мислеха как още по-скоро и още по резултатно и ефикасно да извършат абсолютно същото, дори да ме изпреварят, за да ми разказват те на мене, а не аз на тях, за подвизиге си, особено над многото километри планина, до държавната граница със Сърбия. И аз на тях, и те на мене нямаше, нямаше как да си повярваме, така бързо, то се знае, ние непрекъснато се надлъгвахме за какво ли не, и, за да ни е интересно, и си мислехме какви ли не най-невероятни детски истории, коя от коя по-шарена или пухкава, само и само да ни е интересно и хубаво, да се забавляваме, някак си. когато майките ни не бяха край нас /май бащите ни въобще липсваха през по-голямата част от времето, не отсъствуваше само моят!/ Години по-късно, бях отслужил войниклъка вече, през студентските си години, попаднах на томче с произведения на Итало Калвино и много бях учуден и зарадван, че и на него са му минавали такива мисли по отшение на месечината, макар че и тя, и той, са "живяли" в друго време и на друго място. Не го сторих само от притеснение за последствията. И сред приятелите ни не се намери толкова отявлен смелчага, който да се качи на Болван, така се хазваше най-високата част на гламата, за да обязди месечината и да се разходи по небето с нея. Нищо! Има и други като нас, те вървят подире ни!...Току виж, те я обяздили! Притесняваше ме само срещата ми с майка ми, след като изкача високия каменен баир над селото, който някои наричаха Реп, а други- Глама, след като се полюлея и на роговете на месечината и се поразшетам над горите зад другия, южен връх, нариччан от хората, Бучие, колко ще ми излезе приключението?Тупаник! Майка ми никога не забравяше колко тупаник ми дължи, за всяко мое провинение, не оставяше вересии... те покрайнини на селото каменен връх, подобен на още няколко други такива. Хората и от нашето село, и от скупчените от двете му други страни, източната и за- падната, съседни села назоваваха тези каменни грамади глами - Бяла глама, Синья глама, Долниломска, Чупренска,
Върбовска, Търговищенска, Реплянска, т. е., нашата, на нашето си село, някои с имената на принадлежащите към тях селища, бяха кръщавани, за по-лесно. Във всяко от тези селца живеха и по няколко семейства цигани, напълно приобщени по заимания към българските. С имоти не разполагаха, но помагаха в работата на тези, които имаха. Те просто, като нас, жиеееха тук, в сговор с всички. Чак в студенските си години аз разбрах, че някои от циганите крадат и обичат по-лекия и по-безгрижен начин на живот. В околийския град, където изкарах гимназията, също имаше цигани и то много повече, махалата им беше пак така обособена, дори извън границите на градчето, но циганите, които все още никой не наричаше роми, непрекъснато бяха сред гражданите, от сутрин до късна вечер, едни успяваха да си намерят и постоянна работа, а други обслужваха по-заможилите се граждани с каквото могат - караха им с гальотите си дърва и въглища, сечеха дърва или ги внасяха по мазета и тавани, или пък подреждаха под балкони, в специално подготвени заслони. Гледал съм ги, докато учех в гимназията и как ожесточено спорят, размахали брадви и манарчета /малки брадвички/, с които те всекидневно, от ранна утрин, до късна вечер, се движеха, из градчето, сякаш секирчетата охраняваха не само телата им,но и достойнството им. А когато не бяха взели на рамо брадвите си, носеха под.мишниците си цигулките, пак така всеки от тях "въоръжен", или, казано по-точно, съоръжен. А присъствието им се превръщаше в своеобразен празник за нас още непълнолетните ученици, дошли от почти всички селца, на околията,за да се ограмотяват в по-горна степен и за първи.път видяли подобни чудесии! Пред очите ни сякаш изпод земята се появяваше оркестър от истински майстори-виртуози, мелодиите, които те разсипваха с пълни шепи върху главите ни и по-специално, край девствените ни за подобен лукс и красота уши, като че ли идваха от небето и ги слушахме наистина, по-късно щяхме да разберем, все едно бяхме отишли на концерт...