РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

АНТИГРАВИТАЦИЯ

/ новела, фантастика, част 1-ва/.

електронна книга, (2014г.)

ПРОМЯНАТА

1.
Джон Дънкан се надигна разсеяно от бледосинкавата, мека възглавница на креслото,  ръцете-прегръдки внимателно го понесоха и   след няколко метра  оставиха пред вратите на асансьора.

Вратите се отвориха,  все така внимателно,  професорът

прекрачи прага и кабинката полетя отново, този път нагоре. Летеше към

последния етаж на Небостъргача, където бе кабинетът за работа.  Успя да забележи, 

все така разсеяно, разбира се,  само скатаващите се прегръдки на креслото, в

момента, когато прозрачните врати  вече изчезваха от случайно   отправения му

поглед. Кабинката за малко да спре, разколебана от несигурността в разбърканите

му мисли, но желание от негова страна не последва и тя продължи .. Край

него, още в същия миг,   бе кацнал автопилотът. Дънкан го бе пожелал и апаратът

бе пристигнал навреме.

Вратите му не се отваряха. В края на краищата  професорът реши да направи няколко облекчаващи крачки,  да се поразтъпче по къдравия зелен килим на " моравата",

която го заобикаляше, да се почувствува за малко и той като човек.

Измислили я бяха роботите. Моравата бе известна с това, че всичко,  което се виждаше отгоре й, бе имитация на живота,  на живия живот: цветята и тревите,  избуяли

в едно напиращо жизнелюбие,  птиците, с техните програмирани полети...

Дънкан знаеше много добре, че всичко това си е една  най-обикновена синтетика.

Тревите и цветята нямаха истински корени, които да ги хранят, а птичките се произ-

веждаха серийно, без да са необходими кокошки, петли, яйца.

- Скоро и с хората може би ще бъде същото - помисли си ученият. - Роботите все

повече се усъвършенствуват: тичат, говорят,  дори мислят... -

Нещо невидимо сякаш трепна във въздуха край него, включиха се,  изглежда, нови

луксове светлина.. Дънкан се отпусна за миг,  за да се огледа,  после  се сети

от какво дойде промяната,  вкара се отново във  верига и мисълта му  продължи все 

така естествено. "Само дето душа нямат. да я вложат в това, с което се съприкосновяват."

Все още мислеше за роботите.

" Но моравата си я бива..."

Светлината бе започнала леко да зеленее,  за отмора на погледа.

- Да, да...  Моравата наистина си я бива! -  повтаряше негласно Джон Дънкан и

орловите му, вече отдавна попритъпили блясъка си очи се впиваха в бледнеещата  

сега малко, но все така приказно изящна и буйна растителност. Дънкан искаше

всичко да изглежда малко бледо така, той и белия цвят би нюансирал, ако това. мо-

 жеше да стане. Знаеше, ако пожелае, може цял да се скрие в тревата,  тя  щеше

моментално да израсте,  да го покрие. Неземни цветя щяха да разцъфтят на килима, такива,, каквито само развинтеното до безкрая въображение на човека би могло да измисли, ако поискаше. Птичките кацат на рамото или  върху главата ти, цвърчат, в

зависимост от нуждите. или настроението ти, живеят за задоволяване на капризите ти.. Ако трябва да се уточни, по-правилно е да се каже, че съществуват,  а не,  че живеят. Същото  е и с така наричаните дървета. Истински дървета тук, на това огромно  разстояние от майката планета  няма и не би могло да има, те са също така изкуствени тук, както и птиците и цветята -  допълващ декор.

- И така  е  по-добре! - потри доволно ръце  Дънкан. Планетата се бе уморила от глупостите на човешкото съсловие и сега с удоволствие си почиваше, почти освободена 

 от присъствието му. Скоро джунглата отдолу ще може да заличи  и последните ос-

танки от живялата някога там  цивилизация Море,  или по-скоро океан от истинска, жива растителност пъплеше упорито по цялата повърхност, изтласкваше от бреговете им дори реките и моретата,  макар че,  общо взето, водата сега бе далече повече навсякъде. Зеленото се лепеше по всичко, дори и по водата, подкокоросано от невидими и неведоми  ускорители на жизнените процеси. Просто да не смееш да слезеш сега долу, винаги ще се намери нещо да те погълне - ту някой побеснял звяр, ту неочакван кръвожаден корен, природата  като че ли се изроди там. Дори и с роботите се случва - поглъщат  ги по-едрите екземпляри,  та после се налага да прокопават тунели в  търбусите им,  за да излязат на свобода. Роботите са си роботи - изоставиш ли ги на тъмно,  стремят се към светлината, като човеците,  техните първосъздатели...

Стана му радостно и хубаво от тази мисъл. Нали от векове човекът е мечтаел,

стремял се към осъществяеането на тази своя най-голяма, може би,  цел - да

се саморазгадае. Роботите, стъпало към постигането на тази голяма мечта

на човечеството,  са същевременно   междинно звено - малко ли усилия ще

са необходими още, за да каже откривателят утре: "Но да,   това,  което стои пред

мене,  съм аз,  в повторението си!"...

Това, че хората отдавна бяха пренаселили планетата, не бе най-страшното,  храната

бе достатъчна за всички. Специалистите бяха разгадали цялостния кръговрат на

суровината, в различните й проявления  и модификации,  макар  каменните въглища,  нефтът,  подводните и подземно разположени газове отдавна да бяха свършили

и земните недра да зееха празни и изтърбушени, хората не  се безпокояха много,

защото можеха и си ги произвеждаха сами.  А от тези основни   суровини получаваха

абсолютно всичко,  дори и пържолите! Тревичката,  поникнала бледа в саксийката,

беше нефт, цветето, събрало в себе си багрите на дъгата,  също Тревите обаче свършиха,  цветята - също. Дърветата все повече се криеха вече в

самотни,  отдалечени оазиси и кислородът на въздуха и водата непрекъснато и

чувствително намаляваше, с всеки изминал ден. Като огнедишащ змей по планетата

бе пропълзяла отровата,  въпреки филтрите и всевъзможните други уловители  и

пречистватели. Преди човечеството да се задуши и загине безвъзвратно,

учените и държавниците решиха: планетата трябва да си почине!

Построени бяха новите градове, върху изградените от по-преди антигравитационни

пояси и пръстени - високо горе,  над облаците.  Съоръжени бяха и множество заводи,

институти, платформи и инсталации,  където човеците можеха да се упражняват в

труд или да оползотворяват времето си. Върху  антигравитационните полета и модули, станции,  върху самите пръстени закипя един истински живот,  в цялата  му пъстрота и многообразие. В предългия си престой на майчицата  Земя хората се бяха научили бързо да изграждат взаимоотношенията  си, да се организират и преминават през всякакви трудности и премеждия. За да не им пречат, със сонди  изчерпваха отровите от повърността на планетата, та да ги използуват като суровини за нови производства. Планетата отново се превърна в неизчерпаема съкровищница, дори от отровите се раждаше живот. Небесните  поселища,  разположени не само на разлини  дължини и ширини, но и на различни височини, си имаха и собствени, отделни слънца. За разлика от истинското, планетно Слънце, тези " грееха" отдолу нагоре. Специални "похлупаци"  задържаха топлината им да не излети в Космоса. "Градовете станаха 

много  повече, отколкото бяха преди -  отбеляза Дънкан, те разполагаха с повече

простор, хората в тях се увеличаваха все повече. Сега на поясите  и пръстените 

човек се чувствуваше както някога на повърността на планетата, само че някак  си

по-хубаво и по-удобно. "

И наистина, обогатен с много повече кислород, въздухът изглеждаше много по-чист

и полезен. Зеленината  си бе зеленина, облаците - облаци,  макар и измислени и

направени от човека,  птичките си изглеждаха като истински,  живи! Долу,  на

планетата,  хората слизаха само за експедиции - ловни или туристически, или за

опознаване на новопоявили се видове или екземпляри  от фауната и флората.

После, когато тревата отново избуя и заля със зеленината си поляните и горите,

а дори и пропастите и върховете и повърхността   на планетата заприлича на

  истинска джунгла, неизбродима и непроходима,  когато наоколо се проснаха

потискащите грамади от помрачаваща очите зеленина,  постоянно свързващи се

една с друга, в тях се развъдиха и заживяха всевъзможни, сякаш и от Космоса

докарани и изпуснати да избягат и да се размножат в джунглата зверове. За

хората стана опасно да се движат и разпростират на воля където и да било,

дори и най-смелите и безразсъдни екземпляри трябваше или да се успокоят,  или да

се премотивират.

Стигна се дотам,  че и най-запалените ловолюбители и ентусиасти-туристи вече

се замисляха сериозно,  преди да вземат подобно решение. Намаляха и

експедициите, освен напълно автоматизираните,  при които роботите не биваха

застрашавани  сериозно, поради изолация от полето,  на което всеки можеше

да бъде притежател. В крайна сметка човек се заседява най-много и най-често

там, където му е най-приятно...

За всичко това си мислеше професорът сега, все така бавно крачейки по накъдрената под нозете му,  бликаща зеленина. Беше оглушал за птичите песни, които, 

веднъж пожелани и  не отказани,  не изключени от съзнанието му, се лееха над

моравата като  струите на водопад.

Неизключен от повикването,  след Дънкан на подскоци се придвижваше

и автопилотът,  все така със затворени плътно врати.

 Небостъргачът на Института стърчеше като игла над ниските, куполовидни

покриви на заводските корпуси, подредени шахматно от двете страни на

учреждението, там се трудеха роботите. Повикани от Инсталацията, над

моравата кръстосваха рапири источен и южен ветрове, прекалено дозирани,

според изтънчения вкус на Дънкан. Но той продължаваше  да вижда пред себе

си и фигурата на отдавна починалия  си приятел Олейник, прославения командир

на почти двадесетина  космически експедиции,  с когото се  "срещна" и

поздрави преди малко на отсека край дванадесети корпус на Пръстена. Дали то-

ва бе приятелят му и как така се   бе появил на място, на което никога не бе

идвал приживе и за което от човеците  бяха информирани  само няколко посве-

тени? Олейник,  Васили Павловч? Какво му носеше промяната? На Дънкан? На

планетяните?

- Хъм...  Да!... Трудна задача!  - изказа гласно края на някаква своя отдавнашна

мисъл професор-докторът. - Ребус!

Дънкан наистина се беше отнесъл далече някъде,  май точно на това място,  преди

няколко часа,  когато... Той пак така спокойно се разхождаше,  за да " проветри" малко накаления от напрежението в работата мозък.  Джон имаше лошия /или пък - добър?! /,   а според него самия -  прекрасен навик да оставя нерешените проблеми там,  където те бяха възникнали, ако не успееше да се справи с тях още от първия път.  Така, докато се "отдалечаваше"  уж от тях,  той можеше да ги погледне още един или два  пъти. малко отстрани и да стигне по-бързо до търсения резултат.,

Затрудни го някакво нестандартно уравнение,  което лесно се поддаваше на

интерпретация и интегриране,  но оставяше след. себе си някакво неясно  усещане за недоизясненост,  вариатяивност, а. може би, и още нещо друго,  много повече опасно.

Теоретичната му обосновка все още не се удаваше на доктора, чувствуваше се така,

сякаш някой нарочно объркваше мислите в главата му,  работата му, влияеше някак

си външно,  дори като че ли замъгляваше съзнанието му...

Не можеше повече да продължава така. По широкото му,  квадратно чело, изби пот.

Той отдавна, още в почти забравения колежански период  на  съзряването си се бе

отучил да се затруднява при решаването на какъвто и да е заплетен и. неразрешим

казус. Нямаше неразрешими проблеми - в това Дънкан  твърдо и непоколебимо, упорито вярваше, практиката го бе нaучила на това.

2.
        А сега, след толкова много време, при цялата му подготвеност, ерудиция, стоманено  желязна логика в мисленето, засече като средно квалифициран колежанин.- Невероятно, но
факт! - цитира си той една, отдавна станала му любима вече, фраза, заседнала в главата му при четенето на планетарните хроники от началото на двадесет и първия век от предпоследното летоброене.- Невероятно...
Джон бе слязъл на моравата, пак така, пеша - вървеше към разположените съвсем наблизо. изглеждащи като шахматни квадрати  заводски помещения, изключен напълно от грижата по нерешения ребус. Представяше си съвсем други, много по-приятни неща -  как ще гостува най-сетне, в края на тричасовката, на Елиът, за да си побъбрят и поиграят тенис. От една седмица той все обещаваше и все не сколасваше да намери време, за да се срещне и поговори със стария си приятел. Отдаден на любимата си работа, "разкъсван" между заниманията   в Института и задълженията  в  семейството, между часовете в Центъра и отговорностите му в Конгреса, професор-докторът бе започнал като че ли да се задъхва напоследък. Някаква тежест сякаш бе положена върху раменете му, иначе не само добре изглеждащи, но и добре заредени с необходимата сила... Затова, когато срещна Олейник, Василий Павлович, на ивицата между Северното и Южното крила на  Корпуса /и тук, на поясите на антигравитацията  планетяните бяха останали със старите си ориентири за посоките!/, той, съвсем точно като другия разсеян и  замислен, само го поздрави с едно кимане на главата и се опита да подмине.  А когато осъзна смисъла на току-що видяното и стореното,  две-три секунди след срещата, реши че всичко това е плод на допусканата често в работата му преумора, някакво временно умопомрачаване! Наистина, в книгите от времето на планетарния период на човечеството пише, че призраци  хората са виждали още в средното летоброене по Христа и дори и по-рано, но техният "произход" отдавна е обяснен теоретически и доказан практически. Появяването им в днешно време не можеше да стресне никого, дори пеленачетата. Пеленачетата, както и малко или много по-възрастните от тях, можеха да потърсят и натиснат с пръст едно известно на всички обитаващи пръстените копче, обикновено винаги поставено на най-удобно за тях, по всяко време, денем или нощем, място, за да се освободят от нахалството му. След като се обадеха, за да бъде своевременно прибран, а това се отнасяше за всяка по-малко или повече съмнителна личност, трайно "съхраняваха" натрапника в Големия двор.  Дежурният подопечник разполагаше с достатъчно окомоплектовани ракети, за да изпрати някоя по-малка за прибирането на всяка подобна, нарушила спокойствието на полосата, "личност"! Тогава Джон Дънкан се обърна веднага, за да се увери, че току-що видяното е някаква нелепа халюцинация и съзря само  широко скроената, известна  особа, родена, отраснала и доизградила се сред събратята си от тази велика общност.Знаменитият Олейник, командирът на двадесетина най-крупни космически експедиции, загинал по време на последната /подобни неща все още се случваха на хората, дори тука, на отдалечените на невероятни разстояния от повърхността на планетата и помежду си "кътчета" от антигравитационните пояси!/. Олейник, Василий Павлович. Знаменитият руски герой на планетата и Космоса, все още си беше там, цял целеничък,  на няколко крачки само встрани от мястото, на което го бе видял и поздравил преди минути американецът. И не само това: руснакът продължаваше  да му се усмихва, извърнал глава с оная широка, сякаш омагьосваща славянска усмивка, която  можеше да я има само човек от тази голяма и дала много на човечеството общност! Загинал бе съвсем неправдоподобно при подготовката на двадесет и първото излизане в Космоса. въпреки с десетилетия култивираното в себе си познание за света и Вселената! Най-дребното, но не и най-безопасното, което можеше да се заключи за прочутия руснак, е че той съвсем не е наясно, че тука го смятат за починал и то не твърде отскоро, което означава, че ако е имало някаква невероятна манипулация с неговия, уж приключил вече живот тук. на Земята, то това е поредната гигантска мистификация или, дори, и още нещо в повече, извършено е от  същества, които в никакъв случай и поради никакви хуманни доводи и причини не биха могли да се сметнат за планетяни, още по-малко пък хора от елита на земляните, посветени и прочее. Въобще земни хора. продажници сред тях отдавна няма и не може да има, тъй като влиза в разрез с най-изсконните човешки добродетели, достигнати от земната човешка раса за изминалите  хилядолетия от нейното съществувание.Тогава какво е станало? Какво може да се е случило, което ние,  академиците и останалите първенци на планетата да не сме забелязали, минало е пред очите ни, и за  това никой нищичко  не е разбрал? И възможно ли е това да стане при такова стълпотворение от научен и  технически потенциал, разположен по всички съществуващи сектори на поясите? Съвсем ясно е, че нещо много важно е извършено тук, край нас самите, а ние дори не сме го забелязали, камо ли да го проучим навреме и да вземем необходимите и съответствуващи мерки, решения, действия! Струва ми се, промяната тук, на поясите, не толкова край нас или помежду ни,  е станала направо в нас самите, без да можем да разсъдим като нормални люде и да вземем най-ефикасните контрамерки. Не мисля,че е могло да се предотврати с действия изобщо, само чрез извънредни, както казват руснаците, чрезвичайни действия, "ЧП!". Произнесе думи от почти забравената вече тук, на поясите, терминология и мозъкът му отривисто, но с много впрегната сякаш в мислите му енергия изведнъж, безапелационно излъчи, думите сякаш като живи  прошумоляха пред очите и ушите му: " Олейник! Василий Павлович!" Това беше решението на измъчващото го толкова дълго време уравнение! "Олейник!Василий  Павлович!" Това бе отговорът, който така упорито търсеше в мислите си, дори когато се стараеше по всякакви начини, с всички възможни за ума му средства и начини да го изличи и забрави, да го изтръгне, както се изтръгва от пръстта опасен, необуздаем плевел - веднъж завинаги! Професор-докторът вече   съвсем осезаемо усещаше обхващащото го, не малко, безпокойство и започна да рови в паметта си и за други сходни случки събития, но не откри, не изрови от  там нищо по-съществено. "Необходимо е, хъм, да се поразрови малко по-надълбоко, да се "бръкне", така да се каже, в най-сумрачните дълбини на съхранената в течение на времето информация, може би, в най-засекретената и част! А това би означавало разбутването на много пластове от живота на човечеството, надникване в модули и модификации на времето, където никой, по каквито и да е причини, не си е позволявал, а не се е и налагало да рови или да стане това досега. За първи път в живота си професор-докторът се усъмни сега в истинността на възможностите си и във възможността да ги познава достатъчно добре наистина. Но да, можеше ли той, смееше ли да каже, честно и открито пред себе си, пред сподвижниците си. че е наясно абсолютно с всичко, което съществува във и извън него, дори и само в своята акватория на проявление? Това и практически, и теоретически не можеше да бъде доказано, от който и да е, дори и най-издигнатия по ранг, по заслуги, учен от Центъра, а Дънкан все пак не беше най-знаещият, най-можещият, най-изтъкнатият измежду тях, сам бе напълно убеден в това. Отново си рече, че всичко това му идва от умората, която се бе напластила в тялото и, особено, в главата му и повече не погледна в посоката, в която се бе отдалечил Олейник. Ако на Острова, на това скрито от хорските очи кътче на Пояса имаше друго живо същество, освен него, това съвсем не беше добре дошло за земляните и означаваше големи  и непредсказуеми промени в живота им, каквото и да означаваше това за тях.  Какво всъщност бе съществото, проникнало тук, на един от най-важните пояси на антигравитацията с тялото, ума и човешките възможности на личност като земния герой? Повече не погледна в посоката, в която се бе отдалечил някогашният му приятел и кумир. И все пак, ако на Острова, на това скрито и "покрито" дори от очите на   обикновените земляни кътче на Пояса имаше други живи, освен него, същества, защо сигнализиращите уреди не бяха съобщили своевременно? В крайна сметка, в техните програми са фиксирани  подробни указания за подобни задължения! Изключил ли ги беше някой и как бе станало това така, че да не стигне до него съобщение на  съответното ниво на обслужване на системите? Дали все пак някои от роботите не бяха подочули или видяли някоя и друга подробност и нещо да им е попречило да им дадат гласност там, за където са подготвени да го сторят?! Роботите-работници се трудеха денонощно в цеховете на завода, присъствието на жив човек, на друг жив човек като Дънкан, освен че щеше сериозно да отклони вниманието им от производствените им задължения, и да ги възбуди или дори и превъзбуди, така че да спрат да се трудят.  Възможно е, както правят обикновено земляните, и да се разбунтува, да престанат да работят, дори да напуснат местоработата си! Но и да не възбудеха негодуванието им,/роботите се държеха почти като хората в ежедневните им задължения/,  можеше да даде отражение върху полагания труд, в количествените и качествени параметри, Тоест, пряко или косвено, винаги трябваше да се появи сигнал върху Главното табло, Не, не,че това не беше най-обикновена  халюцинация от преумора Джон Дънкан дори и не смееше да помисли за каквото и да е съмнение. Напротив, смяташе че случилото се на Отсека е може би нещо, което трудно ще бъде квалифицирано и обяснено от когото и да било от учените на поясите и че тепърва то ще предявява своите претенции, ще търси необходимите и важни обяснения. Тук, на Острова всички уреди и роботи бяха програмирани да възприемат само неговото присъствие и образ и за никакви други, живи същества от планетата или Космоса, още по-малко в поясите на антигравитационните полоси. Видя, че времето, определено за почивка и възстановяване, за съжаление, е свършило, "изпили" са го "безплодните" лутания в "дебрите" на човешкия Космос, наречен отдавна, още в самото зараждане на човечеството Мозък, един от най-важните органи в живото човешко тяло, а може би, и в неживото вече, когато всички останали органи и системи  са преустановили изпълнението на своите задължителни функции, а Главният, възможно е и Гръбначният, все още държат, сякаш на косъм, живота в близките като разположение  до тях кътчета от преустановилите всякаква връзка и взаимоотношения с тялото друго органи и системи...
          Минутите на полагащата му се за отдих и размисъл почивка свършиха най-накрая, окончателно и той трябваше незабавно, "немедлено", спомни си отново той за срещнатия на Отсека някога много близък нему и на близките и приятелите му, "оживял посмъртно", руснак, после се опита да изтрие от съзнанието си току-що преживяното и горчивите мисли и опасни съждения, които то породи, минути по-късно у него, когато "окупира" отново кабинета си. Беше намерил, все пак, решението на изглеждащото почти нерешимо, поредно " уравнение" на Космоса, което вещаеше, поне на този етап от размишленията му, непредсказуеми последици за настанилото се и все още не свикнало съвсем завинаги с условията тук на Поясите на антигравитацията, земно човечество...Професор-докторът се занимава доста време и с едно "изкривяване" графиката на процеса, което ставаше в малкия реактор на едно от крилата на Корпуса, необичайно като отклонение. След приключването на работния ден най-сетне намери време да поиграе любимата си древна игра на Втора тераса на Игрокомплекса, постоя малко  и разговаря с Елиът в приказно уредената му домашна градина... Въобще, нито веднъж след  случилото се с мистър Олейник, Василий Павлович /ако това беше наистина той!/ Дънкан не си спомни нито веднъж за призрака и всичко, което се наложи да премисли, уточни, предпостави около случката, за която, слава Богу, нямаше никакви свидетели и свидетелства, поне що се отнася до неговата личност и авторитет на учен. Нещо повече, нарочно и съзнателно за всичките тези няколко часа той въобще не стъпи на и край площадката пред сградата на Института, който ръководеше и управляваше. Знаеше много добре от самото начало на събитието, че ако имаше и щеше нещо да става наоколо, то щеше , да стане именно с него, около него, касаейки него и най-близките негови хора,чиято съдба и животът им по-нататък, във времето и пространството тук, на Поясите, не може да стане на никого предварително ясна, още по-малко, да изглежда напълно прозрачна, или читава поне! Трябваше да измине още много, много земно време, по познатите земни стандарти, докато прииждащата сякаш от нищото стихия, или, по-скоро, ужасия, покаже носа си над пяната, която покрива и прикрива за известно време, всяка, понесла върху плещите си непоправима и, непреодолима, както биха казали иницииращите я и котролиращи  силата и разрушителната и мощ субекти. Джон Дънкан обаче и вярваше, и знаеше, че в Космоса априори нямаше непреодолими, невъзможни неща и събития, обикновено всички те, от какъвто и порядък да бяха, трябваше да преодоляват някаква не по-малка по силата си мощ, която задължително трябваше не само да им противостои почти, а понякога и на по- високо ниво мощ, като не се изключваха и възможностите и не просто да удържи на предварително подготвения /а надвие в края на краищата /най-мощен натиск, но и да я надвие, в крайна сметка, по силата на елиминационния подбор, напред, във времето и пространството прекрачваше по-добрия, победителят от схватката. Най- лошото от всичко това обаче бе че често победеният изобщо преустановяваше по-нататъшното си съществувание. Имаше и други варианти, борбата да не приключи в предварително планирания срок, борещите се за надмощие субекти, от какъвто и ранг или мащаб да са, още много време да продължават борбата си, с  почти равни сили, но, знайно е за всички борещи се, че в крайна сметка, рано или малко по-късно, един от тях ще победи и, както казват навсякъде при подобни завършеци на каквито и да е борби за надмощие, майка му жална на победения.Не са изключени и други финали, когато борещите се с невероятна свирепост в желанието си на всяка цена да победят, завършват борбите си с поголовно унищожение силите и на двете противостоящи страни и тогава, ако има останали живи, те казват просто "майка им жална на всички!" Обикновено рядко остават живи, за да сътворят история - по- късно заинтересованите си я измислят!



3.
        Викаха го спешно в Центъра. После, в Института за изучаване на Далечния  Космос, на който той бе официално директор, за да се засекрети истинското
естество на работата му тук, на
Пояса. Дънкан успя да се срещне и с един - двама конгресмени, с които бе сравнително по - близък, повече се смяха, отколкото разговаряха. През цялото време не излизаше от паметта му неволната, а може би и търсена нарочно среща с Олейник, приятеля му от по-младите им години, макар че при всеки пореден опит да обсеби, съвсем натрапчиво при това, мислите му, професор - докторът почти насилствено му се "изплъзваше", като го захвърляше чисто и просто сред пъстрата амалгама от най-различни и противоречиви мисли, които пъплеха сякаш из мозъка му, като че ли някой случайно /а може би и, защо ли пък не), ги е захвърлил там така, да имат необходимите време и място, да се подредят, организират и да го атакуват в най-подходящия момент. Точно за този, така наречен, момент от близкото бъдеще тук, на антигравитацията се бореха упорито и Дънкан, и въображаемото същество с неизяснен произход, което все повече и повече усилваше излъчваната огромна, за видимо ограничените мащаби на схватката, енергия, притискаща вече съвсем осезаемо тясното пространство, което изпълваше неголямата по маса мозъчна тъкан в черепа на професора, заплашвайки го открито и недвусмислено, че ще изпълни окончателно заеманото от него пространство, почти видимо, а не просто и само осезаемо, или че явно ще го възседне, ще го яхне, както се яха кон на земята, за да препусне накрая, незнайно как и накъде, но във всеки случай не в избраната и стриктно спазвана от професора посока на движение и дух на проявление...Що се отнасяше  до Института-завод,
тук професорът можеше да разговаря само с роботите и "упълномощените" за целта уреди-
автомати, програмирани да изпълнят и най-невъзможните му желания и искания, друг жив човек тук не можеше да дойде, докато...
В момента, или в мига, в който се улови, че се връща, необичайно за него. към нещо,което го бе вълнувало по-рано, осъзна и мястото, върху което ставаше то, И отново, почти на същия отсек, завиващ по алеята между двете крила на Корпуса - Северното и Южното, в същото направление, към Южната командна подзала...Да, Джон Дънкан сега можеше да се закълне, ако знаеше как, той видя стройната,  суховата малко фигура на "възкръсналия" бивш колега руснак, отдалечаваща се с бавна, но съвсем сигурна, за невъоръженото око, походка.Сега про- фесорът имаше реалната, съвсем сигурна възможност да се спре на  подробностите, като ги осмисли и направи съответните изводи, а също така и потърси път и начини за изход или излизане от ситуацията.
Умът и ерудицията му на учен се сработиха спонтанно, за да си помогнат взаимно. Олейник, Василий Павлович, бе облечен в цивилен костюм, кафяв на цвят, с по-тъмни райета, в ярка, ослелително жълта риза, с още по-ярка, винено-червена вратовръзка отпред и с неизменната бяла, сгъната перфектно кърпичка с цветче в левия горен  джоб на сакото, не беше пропуснал и орденската лентичка на мястото над сърцето...   И пак, както преди малко, Василий Павлович го забеляза пръв отново и пак така пръв кимна разсеяно за поздрав... Василий Павлович Олейник, приятелят му руснак, бе загинал при подготовката на двадесет и първата си космическа експедиция в Космоса, преди още да излети, там, в подножието на Десетия пръстен, където бе изграден Космодрумът, преди цели три години, както съвсем ясно и добре си спомняше американецът. Видя го повторно, този път със съзнанието си  Да, онзи, живия Василий Павлович, тои все така продължаваше да върви в избраната от него посока, докато не хлътна зад подминатия ъгъл на поредната сграда.
Професор-докторът и сега, както и малко по-преди, не можа да повярва на видяното, макар че бе станало пред собствените му очи, на които досега винаги и навсякъде бе вярвал твърдо, непоколебимо Опита се да махне с ръка и да потули някъде в съзнанието си случката, но не би: Василий Павлович продължаваше безответствено да крачи, не вече там, на Полосата, а в съзнанието му, с всички видими и невидими, предвидими и не съвсем адекватно ясни бъдещи последствия, най-вече, може би за планетата...По-късно чак, после, имаше необходимото време да размисля, да връща многократно в съзнанието си видяното. Наистина, който и да беше този дошъл сякаш от небитието на планетата мирянин, ако можеше изобщо да се нарече така, дали пък не бе точно това, за което съвсем невесело си мислеше все още неостаряващия професор? Какво търсеше тук, на това изолирано кътче от Пояса човек, за когото никой не знаеше какво по-точно е и кого представлява тук на Полосата , кой и как го бе транзитирал тук, на Пояса и с какви намерения, добри или лоши? И какви щяха да бъдат ползите, респективно, вредите от неговото пребиваване тук, за които, между впрочем, никой нищичко не знаеше, като изключим самия Дънкан, лицето,  което, по длъжност и звание точно първо трябваше да научи, при това поради заинтересоваността и задълженията си тук, бе и точния учен на Пояса, на точното място и в точното време, за да бъде в състояние навреме и все така точно и адекватно да реагира за навременното обезередяване на натрапника или за експулсирането  или въдворяването му на място, от което няма да е в състояние да навреди на когото и да  е и когато и да е!?
Имаше достатъчно много време, за да продължи размишленията си. Наистина, какво търсеше , хм, новосътворения, или, по-вярно казано, фалшивия Олейник? И все още ли само търсеше , или вече го беше намерил? Съживил ли се бе, някъде там, в отдалечените от  майката Земя пространства и как именно бе станало това, с чия помощ или изобретателност и умения? И как би могъл да се съживи в останалото без всякакви важни жизнени функции човешко тяло? Дали не са били трансплантирани особено важните за съживяването му органи и системи  и кога е станало това така, че да не се разбере  от никого и никъде? Дали не е транскрибиран, изработен по-рано  някъде негов двойник? Въпроси, въпроси, десетки, стотици, може би ще станат и още повече, но отговор, за съжаление, нито изниква от някъде, нито би могъл да се появи, без да влезе в противоречия с всяка, дори и каквато и да е, и елементарна, логика!... Поради изключително голямата отдалеченост на Десетия пръстен от планетата, а и от най-близката до Пръстена, населена планета на Вигус, Оранжевата звезда, за която  бяха прогнозирани признаци на започващи, в недалечното бъдеще, процеси на възможно понижаване на температурата на общата плазмена маса, както и свързано съответно отражение в температурните процеси на целия комплекс от планети, които кръжеха непрекъснато около Звездата. Василий Павлович не просто загуби живота си тогава, по някакъв изключително ненормален и не виждан до преди това да се случи начин, малко или почти нищо не остана от самия него, сякаш тялото му се стопи, почти незабелязано, или, може би, по някакъв неясен, поне що се отнасяше за присъствуващите тогава свидетели на трагедията, начин, се разгради неведомо, разпадна се и потъна сякаш в небитието, от което също не с забелязваше никаква видима следа, дори белег от някаква, макар и съвсем и нищожна видимост или материалност, в каквато и да било трансформация...Участниците в експедицията
останаха с првзни ръце, в буквалния и преносен смисъл на думите, ако можеше да бъде изразено това тогава с някакви слова. Те, както и подпомагащите ги учени и практици успяха да съхранят само част от духа му, от застиналия отведнъж мисловен процес. Тялото на Василий Павлович се бе скрибирало невероятно бързо, бе се стопило и изчезнало във вакуума на Космоса ей така, просто пред очите им, сякаш някой го бе изхвърлил в обратна на живота му посока. Василий Павлович бе отнесъл със себе си не само и просто истината за своя живот, но и тайната на своята смърт! Никой друг от експедицията не беше пострадал, това беше най - чудното, но и никой не можеше да обясни след това каквото и да е по-съществено от  смъртта на Олейник. ситуацията беше нещо като коментариите "току що го имаше тука, край нас, здрав и прав, и жив, най-важното, но вече го няма никакъв- ни жив, ни умрял!" Никой друг от експедицията не бе дори одраскан, което даде повод малко по-късно за множество и от всякакъв род комвнтари, а малко по- късно и все така бързо, сякаш противоестествено, всичко бе и забравено?! Някой като че ли бе отнесъл мистър Олейник, спомняше си не без угризения на съвестта сега професор-докторът, някой не на шега си бешр послужил с тялото му и кой знае за какви, може би не съвсем хуманни цели! Внезапната, непредвидена смърт на руснака озадачи доста официални  и помагащи около излитането на кораба лица, но като всяко истинско чудо на чудесата постепенно остави след себе си други чудеса, не по-малко забавни или пикантни, радостни или тревожни, животът в Полукосмоса, както наричаха почти  всички Антигравитацията, беше все така възбуждащ непрекъснати емоции, свързан с не малка доза напрежение по всяко време на денонощието, имаше си своите "за" и "против" страни. Изобщо всичко около земляните сега бе далече по-наситено с информация и послания, дори съдбоносност, но никой от участниците в този надхвърлящ хилядократно предварителните представи и сметки проект нямаше излишното време да се замисля за дълго и за всичко, животът на Поясите на Антигравитацията бе така наситен с възможни и невъзможни /но ставащи/ събития, че човечеството едва успяваше да ги "отмята" в летоброенето си почти в полусмлян вид, без да има много, или поне достатъчно земно време, за да може истински да ги осмисли. За повече земляните нито имаха необходимото време, нито поне желание или "ентусиазъм", както се бе казвало в отдавна отминали години, а дори и  векове! Въобще, хората, досущ като растенията и животните долу, на повърхността на планетата Земя, се развиваха, така да се каже, в рядко срещан унисон с дивата природа и все така с изпреварващи темпове продължаваха да гонят, да преследват мечтите и желанията си, така че понякога дори не им оставаше време и за мечти, те биваха измествани от осъществените и продължаващите да се осъществяват и най-малки техни желания, добиващи все повече и повече вид и размери на грандиозни, на гигантски антигравитационни проекти, дотолкова бе напреднала, изпреварила времето си земната цивилизация. Още повече и заради това, че водачите на тази новопланетна сякаш, съобразно променените условия на живот в Антигравитацията, цивилизация, по всякакъв начин подпомагаха и допълваха и най-вече дърпаха непрекъснато напред, а откакто чоечеството се настани да живее, така да се каже, в самия Космос, колкото и условно и провакативно да изглеждаше все повече и повече това тук, в самото сърце на същия този Космос, ако можеше да се възползуваме от това сравнение, както размишляваше и самият Дънкан, поразхлабил за малко стягащите го не на шега букаи на водаческата си дарба, като един от водещите земляните посветени, на чиито плещи лежи не малка част от самозараждащата се непрекъснато истински космическа проблематика.

4.
     Да, тялото на Василий Павлович се бе скрибирало невероятно бързо, бе се стопило сякаш, без да остави след себе си каквито и да било видими или невидими следи / специалистите "претърсиха" най- внимателно дори праха, който можаха да съберат от територията на "състоялото" се събитие, макар повечето и да не вярваха, че може да
произлезе нещо от това, за което всички, вкупом или поотделно, си мислеха, или, по-точно казано, се опитваха да гадаят, колкото и да ги беше срам дори да си го признаят на глас, публично. Та нали всички те вкупом видяха как тялото на Василий  Павлович изчезна от погледите им, като че ли е било преди това в сръчните ръце на    някакъв извънредно бърз и повратлив илюзионист, и то в далечните, отминали години или столетия, когато   такива   хора все още съществуваха и се появяваха на определени места, отвреме-навреме, за да впечатляват или разсмиват публиката /"Всичко това, което  виждате, казваха те в антрактите, се дължи на сръчността на нашите пръсти и на вашето голямо   невнимание!"/ Изглеждаше почти нереално това изчезване на тялото на Василий Павлович, сякаш някакъв невидимко го бе извъртял  наобратно и пуснал /или включил!/ на някаква, неизвестна на хората от тази част на Космоса скорост, така че да остане в очите на присъствуващте само като един миг.- Василий Павлович бе отнесъл със себе си не само тялото си, но и истината за своята  необикновено загадъчна смърт, да се дивят от този факт не само живите, но и, изглежда, и уж несъществуващите, поне за нас, все още живите, мъртви, хора от другия свят, за "живота" на които все още твърде малко се знае, колкото и много  да са натрупаните зад гърба на земното човечество хилядолетия! Смъртта на Олейник, Вссилий Павлович, бе заприличала за представителите на Землянското племе на някакво трудно обяснимо /поне за присъствуващите там специалисти/, безсмислено депрограмиране, което може би действително съществува някъде в по-непознатия и все още недобре изучен Далечен Космос, /освен при работата с роботите тук, на Поясите!/. па макар и за това да се предвиждаха мерки, да се предвиждаха и подготвяха и програми, и експедиции.
 /Реално погледнато, имаше и множество, постоянно планирани и реално осъществявани опити, експерименти от разчличено естество, от всякакви, и добри, и
не чак толкова  перфектно подготвени специалисти. Много трудно бе и за ерудираните, и за  обикновените добри или не чак толкова опитни "двигатели" на прогреса на планетата да бъдат непрекъснато в крак и в тон и мисъл с всичко ново, което се утвърждаваше или отхвърляше всекидневно от съответно избраните, утвърдени или самоутвърдили се централни и "местни" лидери и величия. от по- висок или по-нисък ранг.Там, на Превала на Десетия пръстен Василий Павлович, от един съвсем нормално обитаващ планетата "Земя" човек неочаквано, без сам той да усети как, само докато мигне, бе изчезнал в небитието на Космоса и от него не бе останала на мястото му дори една най-обикновена прашинка, не бе останала следа  дори, че е бил там, на това място, от плът и кръв, излъчващ цялото възможно количество /и качество!/ живот, за който е сътворен на Земята. От човек, изправен в целия си необикновен ръст тук, на Земята, той не бе оставил следа и колкото за една най-обикновена точка, дори и нарисувана!...При тази, т. н. програма от "обратен разряд" от човека или каквото и да е друго живо същество не оставаше дори една безкрайно моинимизирана точица на мястото, на което е бил само до преди един миг време, той изминаваше, невидимо и за по-малко от част от секундата целия обратен път до ембришона на сътворението си, без да има необходимите  начин и време да спре или замрази или да се опита да проконтролира натрапения му от  чужди ръце и разум или с помощта на най-обикновени щипци действия.Това, което учените и практиците бяха успяли да съхранят, бе от областта на духовното, нематериалното. Като слушаше човек обърканите обяснения на очевидците, добиваше измамното впечатление, че Василий Павлович Олейник е бил "източен" от самия себе си, или, с други думи, откраднат!  При това по незнайно какъв способ. Наистина, доста дълго, продължително се шумя през тази година, какви ли не предположения с "не", и  "най" се изговориха или направиха, и най-фантастични дори,. Съвсем ясно беше само едно нещо и то бе най-главното: ако на някого е била необходима кражба на живо същество от нашата планета, за да го използува като най-легитимен информационен източник, по-добър избор, по-сполучлива кражба не би могло да се измислят.
Оплейник нямаше тайни,  Василий Павлович бе олицетворение на цялостно изградена и в най- разумния и вариант обществено полезна личност, за него нямаше тайни дори и в Космоса, така да се каже, в цялостното му изграждане като гражданин  и суперспециалист не бе пожалено нищо, което трябваше непрекъснато, постоянно да се довгражда, допълва и прочее, той бе всепризнат от всички земляни човек, най-най-най! Учен-практик, той еднакво добре съчетаваше  теоретичните си познания, почти енциклопедични по   обем, за един планетарен човек, с изящната, би могло да се каже, също така енциклопедична, подготовка на воин-изследовател и командир с желязна воля и реакции в невероятните по размерите си пространства на Космоса.Абсурдно беше той да загине в полет, това, предварително бяха разбрали и спазили като условие за успешна, педантично проведена похитителна операция и неговите, по всяка вероятност не само врагове в Космоса, но и заинтересовани  от резултатите среди.. постоянни  опити за сближаване с действителността, но всички те много бързо заглъхваха, при всеки почти  пореден, опит .като цитирания неуспех и много трудно и бавно след това  заинтересованите и обучени за подобни мероприятия хора се събуждаха, съвземаха и организираха за поредния "следващ" път!
- Мм, да, наистина ми прилича на нещо като програма  за "обратен заряд", - въртеше се неприятната и предизвикваща още по-непредвидимо предвидими асоциации яростно предъвквана, но не изхвърлена от главата му мисъл у Дънкан, сякаш и той, и мисълта му не знаеха повече накъде да поемат, знаейки все пак много добре, че поне за сега, нямаше обозрими посоки и пътища, нямаше дори процеп от космическата игра на "шах" и " мат" и той чакаше ответствената, така да се каже, личност да направи съответния "отчаян" ход, и той наистина да се окаже неудачен или, по-скоро, безответен, капанът да щракне безмилостно, макар и не  в полза на землянското, предсказуемо, за чужденеца-натрапник, човечество! Пак се върна, в себе си, на образа на човека-воин, командир и изследовател и какво ли още не, с когото с удоволствие би изсмукал един скоч, руснаците бяха по-големи майстори при оправянето с алкохола, какъвто и да е той, не само земен, но и божествен, ако някъде го имаше в някакъв вид или подобио и удобно за консумация състояние. Мистър Олейник, Василий Павлович, никога не би се задоволил само с едно, когато дисциплината и работата му не го изискваха, при това почти винаги много или особенно настоятелно. Той сам си обслужваше, лично, техниката, която трябваше да работи със и за него, сам си избираше и проверяваше и хората, които работеха със  и за него и хоито трябеаше да тръгнат с него и заради него, така тук, в каквото и отношение да бъдат потърсени, нямаше и не можеше да има,слаби места, слаби пунктоее .той и всичко , свързано с  работата му, не търпях "пробиви",от каквото и да е естество, но ето че тука, на Пръстена, се случи да стане най-големия, най- важния, най-изключителния и най-поучутелния в същото време. И все още никой друг не знаеше, не подозираше истинските стойности и обеми на станалото, освен почти разконспириралия го професор-доктор., който продължаваше да демонстрира нехайност и плитка памет, едно почти несериозно отношение, граничещо с явно престъпление, независимо дали и той сам си вярваше, че е така, за другите да не говорим Дънкан обаче бе невероятно упорит и последователен в така наричаната невидима част от живота си тук, пред невидимите очи, уши, обоняние, действия, мисли, послания, движе  ния, въобще, с всичко, с което разполагаше или ползуваше невидимиязт му  противник, държащото се винаги на някакво  по-голямо или по-малко разстояние от него тяло на кимащия му за поздрав  негов отдавнашен приятел и колега Василий Павлович; проофесор -докторът по-скоро го смяташе за кукла на конци, или някакво друго оригинално изобретение от много далечното и не чак толкова вече свидно минало на земляните, които вече и държавни граници отдавна нямаха  помежду си, тъй като за нищичко не им бяха нужни повече тук, в условията и удобствата на "действително по-космическото",  от по-предишните времена тук, на планетата, свят и  живот, на Антигравитацията! Василий Павлович загина не в полет, а при подготовката му, което сякаш още повече подчертваше в съзнанието на Дънкан великото изпитание, на което щеше да бъде подложено земното човечество от и  за осъществяването на някакви, едва ли в полза на това човечество цели и мисии, каквито и имена да им бъдат сложени след това за украшение или пък за оправдание на виновните зппа това дело  хора или някакви, незнайно какви и с доколко безпо добни форми непременно неземенни същества, ако бъдат докарани и оставени да живеят и дори само да се трудят заедно със земляните. Ами ако изведнъж решат, че са родени и отгледани от себеподобните си точно заради "удоволствието" и  измисленото от някой,/ по всяка вероятност, неземен!/ за да ги ръководят, управляват и, не дай  Боже, да разпределят благата и придобивките, дело и резултат именно от труда, от усиливта, които полагат за развитието и просперитета на майката планета нейните синове и дъщери, нейните, откакто са се зародили, в безлюдните й и безплодни някога пространства, истински деца и труженици на хилядолетия просъществувалата с тях и, може би заради тях именно майка пла нета, от всички, през всичките тези изминали хилядолетия, обичана и наричана майка, Земя! Фактът си беше факт, нещо, което съществуваше и с него всеки, който и да би бил на неговото място, трябваше незабавно да се съобрази, да вземе съответствашите решения и да ги приведе по най-бързия начин в действия - никой не можеше да го върне повече на планетата, "самоунищожилия се" вече /и това може да се окаже вариант, ако, да предположим, мистър Олейник, Василий Павлович е заподозрял или, по-лошото, направо е разбрал,. че нещо нежелателно или, по-скоро нелепо се опитват да сторят //и защо пък не?/-с него, или с тялото му, имал е възможност и начин и е предпочел да не попада, както ние,  казваме тук, на Земята, в чужди ръце? Или, особено пък, чужди лапи, което също е възможно, при това лапи, в чиято глава има мозък, не по-малко ефикасен от неговия в екстремалните условия, при които е! Всичко е могло и може да се е случило?! И никак няма да е случайно, колко му е да се знае,  та професор-докторът дори при формирането още на съжденията в главата му ставаше и продължаеаше да бъде неимоверно предпазлив! А колко му е да се изкара едно копие, дори в образи, на това, което си представя или решава да направи и в даден момент, и няколко мига по-късно!?


5.
      Това, което учените и практиците бяха успели да съхранят, бе от областта на духовното, нематериалното, Като слушаше човек обърканите обяснения на очевидците, добиваше  измамното впечатление, че Василий Павлович е бил източен от самия себе си, с една дума - откраднат. Но от
кого и защо, и, главно, по какъв точно начин, от какви сили или същества, с какви цели и предназначения, - това никой и по никакъв възможен начин не можеше да обясни или разгадае, макар последното да не беше и възможно, при така  неимоверно  развилите се невероятно, надхвърлили всякакви рамки на просперитет и срастване с пространството, което ги заобикаля от всички възможни допирни точки с Космоса, необятния, невъзможния да си го представяме, по какъвто и да е начин, Всеобят, както сполучливо си го представяха и наричаха и повечето от познаващите се помежду си негови съобитатели и съопознаватели...
Наистина, продължително много време и доста натрапчиво се "шумя" през тази изминала година, какви ли, и научно обосновавани, и не чак дотам свързани с науката версии и предположения се появяваха в публичното пространство и въобще, на всяко възможно за това място и по всяко течащо, така да се каже, време. и от най- фантастичен порядък! Ясно беше само едно и то бе най-главното: добре прецизираната операция по транскрибирането на тялото  на Василий Павлович имаше в основата си добре обучени, виртуозни практици, също, както и не само много умни, но и добри познавачи не само на анатомията и душевността,  но дори и на патологията на изконния землянин, въобще, на всичко у него, и това, което може да се вземе от него и приложи в живота и духовното осъществяване и доусъвършенстване и на живеещите на светлинни години от земляните  други, непознати за обитателите на планетата Земя пра-, и доисторически, от земна гледна точка, форми на живот. От тук и огромното изумление сред хората, видели всичко това, значението на всяка, наложило се да бъде проведена, "операция" с хуманна причина, от каквато и да е гледна точка, в каквито и да са измерения и граници, гаранции за потърпевшите или без! Американци, англичани, латиноамериканци, руснаци, индийци, китайци, бразилци, японци, испанци и  португалци, австралийци и новозеландци, индонезийци и аржентинци, пакистанци, египтяни или южноафриканци  - нямаше раса или народ, сред които да не се коментира горещо случилото се на Десетия пръстен на Антигравитацията, всеки говореше на собствения си език, но нямаше нужда да се търсят преводачи, бяха  свикнали да се разбират  не само на националните си езици, но и  на техните диалекти.
       Обстоятелствата  по  смъртта на  Олейник, Василий Павлович, така и не бяха изяснени напълно за приятелите и близките му или поне не бяха разгласени широко, с всички необходими  последствия. Ако все още съществува ум, който би могъл да каже още нещо  по този въпрос, то това можеше да бъде само някое закътано кътче в огромната Цитадела на Паметта. Там, за сега все още е трудно да проникне всеки и когато му скимне. Ако се съди по това, какво бе срещнал Джон Дънкан при  разходката  си из моравата, а след това и повторил при срещата си с гостенина, самонастанил се на Полосата сякаш "извън времето у пространството", Паметта на времето не разполагаше дори и  с малкото възможна информация по този случай или поне с необходимата доза компетентност, тъй като в създалата се суматоха, възникнала непредвидено и завършила още по-непредвидимо: непосредствено с изчезването на всякаква следа, дори и помен, както е написано в религиозната литература, от човека, за който и става дума, никой от присъствуващите или пък отговарящите за безопасността  на хората от екипажа и наблюдаващите отговорни люде не се бе оказал на висотата на ситуацията, за да може да разгърне евентуалните  си   съпътствуващи  възможности и познания и постъпи адекватно. по предвидените в инструкциите способи и начинания. Най-вече неприсъстващата на събитието в достатъчна мяра компетентност е решила  трагичния изход от ситуацията и  трагичния недостиг на каквато и да е съпътствуваща и допълнителна информация, с която да бъдат заредени банките на Цитаделата.
Джон продължаваше' да напряга паметта си, своята, собствената. И все пак, с какво по-точно може да се обясни появата на Призрака на Василий Павлович тук, в територията на Института-завод, дълбоко засекретен от планетарното човечество? Това бяха обекти, за съществуванието на които знаеха само отделни, несвързани помежду си блокове от Паметта и един-двама души най-висши военни, включени в Американската програма за присъствие в Космоса, като изключим американските генерали, непосредствени участници в нея! Василий Павлович Олейник! Само някакво нелепо недоразумение от страна на американския генералитет или пък случайно случило се чудо /а подобни чудеса, както всички ние много добре знаем, обикновено няма и не може и да има, според диалектиката на човечеството!/ е можело да обясни нещо или да подскаже някаква, каквато и да е, дори и шокираща някого  /и кой може да е, в последна сметка и този, съвсем може би чужд, според възможните причини за любопитството му, "някой", когото висшите американски военни, много по-проницателни и не чак дотам свенливи и вежливи, когато иде реч не даже и само за американската, но, подчертавам /докторът се засуети в разсеяността си да бърка по джобовете и в полевата си чанта, за да търси нещо пишещо, наистина да подчертава изказаната дума или мисъл!/, за планетарната сигурност, за оцеляването на планетата Земя, на  успокоилото се, макар и да не е завинаги все още, не опознало напълно и себе си, и, най вече, невероятната и, не  само в мислите на хората съществуваща огромна "пустота" на огромния, всепроникващ не само в съзнанието на човека, но и във всяка фибра от тялото му, Космос, който, дефакто, човечеството от планетите и държащите ги в относителна устойчивост хиляди, или милиони излъчващи  "огън и жупел" / в най-невероятните и най-вече, непостижими измерения на понятията!/ слънца тепърва ще трябва да бъдат открити и достигнати, а после това изучавани и приспособявани от и за прекомерно вторачения в себе си земен човек, самовлюбен и твърде зает в ежедневието си, най- вече със себе си и как да постигне и  осъществи и най-неразумните свои идеи, искания и желания, и във времето, и в пространството и най-вече, и в Далечния Космос, който, за мнозина учени, уви, изглеждаше или по-скоро им се искаше на инакомислещите да  създаде представа за нещо като Тера инкогнита, която е толкова далече от нас, че изобщо не си струва труда да я мислим или дори и да се съобразяваме с нея. Фактите от действителността  обаче рязко и недвусмислено опровергаваха тези, не само плоско стъпващи, но, може да се каже, и плоско мислещи и до известна степен и самовлюбени е себе си и в повечето от своите мисли и решения, местни, така да се каже, а не глобално: и всепроникващо обладани от манията за решаващо влияние на земляните в развитието и по-наситеното и незабавено поради каквито и да е причини доовладяване на Далечния Космос, което пък, за средно "спотайващите " се сред тях като професор-доктора Дънкан си имаха друго, много по-различно мислене по въпросите на Космодиалектиката и особено по проблемите на Космонавигацията и дори и не си правеха вече труда да спорят и с едните, и с другите и да изясняват, неизясними, според повечето от тях,неща, особено след направените вече в много области  и клонове на  Новата Космогония основополагащи за десетилетия напред, макар и  според властващите само на Земята измерения и постижения в развитието на Космонавтиката като наука и практика и, трябва да се отбележи точно, за откриваните постоянно, но главно, земни нужди и практики, от себеобаянието, до неизбежното и все по- утвърждаващо се настаняване и пребиваване и сред откриваните все по-често нови страни, факти, народи, или, казано съвсем точно, нови слънца, планети и цивилизации, както и прокарването, осигуряването и на нови или по-преки пътища до тях.Джон Дънкан, известен още и като непоправим романтик, но и радетел за винаги надделяваща военна мощ над противника, който и да бъде той и откъдето и да се е пръкнал и появил, упорито се пазеше да не повлиява никого с нищо при неизбежно установяваните срещи, контакти, дори стълкновения, макар, честно, само на четири очи, най -често. Олейник с нищо не бе загатвал до сега че се.е повлиял от нещо, свързано или дошло като информация или познание, от срещите, от контактите му с американеца.но и Джон Дънкан, големият му американски приятел, не беше намирал за нужно и разумно да се изповяда пред него за неща, за които не му е разрешено да говори. Тогава?
Джон си спомни, че през цялото време, докато се изграждаше комплексът, Олейник беше далече от Пояса, най-малкото на поне няколко прехвата разстояние, с техниката, с която се разполагаше, естествено. Ако това, което разнасяше неговия образ и подобие, т. е., ако това беше неговият призрак, а не нещо. съвсем различно и друго, за което нямаше в действителност никакви предпоставки?... Ами ако наистина си беше нещо толкова различно, че да надминава абсолютно всички параметри и на най- развинтената фантазия. чуждопланетяните си падаха обикновено и често по подобни фокуси и измишльотини, сякаш това помагаше да се измерват по някакъв, необяснен и необясним начин възможностите на земните хора и,... Възможно бе и да е и нещо съвсем друго, навлякло, така да се каже, само "кожата" му? Доктор Дънкан, въпреки спокойния си, разсъдлив рационализъм, за първи път изпита неясен смут, граничещ, може би със страха. Какво беше това? Някъде, под центъра на гръдния му корпус, нещо затрепери неудържимо, създаваше паника в тялото му. Това ли е страхът, познат от описалите го в книгите,  а и в планетарните хроники хиляди, дори милиони потърпевши? Както  обикновени хора, попаднали в смачкващите  самочувствието им лапи, така и  изтъкнати учени и специалисти, теоретици и практици, които бяха водили неописуеми войни с това възникващо по някакъв неизвестен начин "чудо", на които нямаше как да не се вярва?! Главно те, учените и специалистите , най-изтъкнатите, представители на различните гилдии, както и специалистите и дори и само служители  от различните клонове на  пръснатите не само по планетата, а и из целия Космос   какви ли не подразделения на по-малките по територии и население, общества?!  Ами това, непознатото, другото, би могло да се окаже наистина само външното покритие на нещо, което в никакъв случай земляните не трябва да виждат, а и дори да не подозират, че е възможно да съществува,  да го има, "то",дори е способно така да се проявява, че да внесе и остави след себе си тотална заблуда по отношение на истинското състояние на нещата, на необичайните, на спохождащите и съпровождащите го неща и явления, процеси дори, невъзвратими по своята същност и проявление, не само и просто очевидни, брутални, но и очевадни и непоносими, че и непоклатими, неразрушими, незаменими и неповторими по своята гадно проявяваща се себеподобност, от всякаква, каквато и да е, и  добра, и лоша, неприемлива от където и да е, гледна точка? Така да се каже, само навлякло "кожата" на мистър Олейник, ако това, което го олицетворява като него, дори и само външно, не  е  "то"! В него съзирам, мислеше си ускорено докторът, и много по-големи, и по - страшни, и дезинтеграционни, по същността си, разрушаващи всичко и навсякъде  в  общността , в територията на планетата, дори в целия ни обозрим свят различни дезинтеграционни процеси, поставящи под съмнение не само досегашното ни, но и всякакво по-нататъшно съществувание. Всичко това, което стана и продължава да се точи като на безкрайна стара кинолента, не може да се тълкува и обозначава само и единствено като игра някаква и то повече за заблуждение само   на "противника"?!  Противник за нас е инсценировчикът на сполетяващите и сполетелите ни процеси и явления, така добре скроени и режисирани, а и осъществявани, в тяхната странна, и, бих казал,чудовищна последователност и упоритост, неизбежност и неповторимост!

6.

       ... "Василий Павлович" го забеляза и кимна разсеяно с глава, както се беше случило и при първото му появяване на Полосата. Странно, държеше се наистина като кукла на конци, ако можем да си послужим с това, отдавна надживяло значението и привидната си абсурдност, изтъркано от употребата си в отдавна миналите времена понятие! Проницателното око на доктор Дънкан обаче забеляза отново, за кой ли път вече, че мистър Олейник наистина нямаше съвсем ясна и точна представа за кого кима с глава и докосва с втория и средния пръст на дясната си ръка несъществу- ващата периферия на забравената, може би, някъде, своя шапка, от която е останал върху русолввата му глава само споменът, изглежда, за да "узакони"

или въздействува, още веднъж, със силата и, главно, значението му за съпътствуващата обстановка и пейзаж - невероятно закътано и отдалечено, сакаш и от самата планета Земя, невъзможно красиво и засияло сякаш като земен бисер самотно и страхотно уединено кътче от Космоса, респективно, Земята, от което човек, ако нямаше волята и разсеяността на доктора, би могъл да забрави да отмести очите си, въпреки заобикалящите го още по-причудливи, в многоизмеримостта и невероятността на измерения и проявления, макар и изкуствено създадени и утвърдили се в съзнанието на сегашните земни предстявители атрибути и съпътствуващи, сякаш че са някаква стихийно възникнала атракция, елементи и факти на антигравитацията, все чудеса, възникнали почти стихийно през последните два три века от съществуването на Земята, нова, сякаш току-що изградена, планетарна структура. каквато си е, по своята абсурдна същност и самата антигравитация!

И защо все се "виждат" от разстояние те, двамата, уважавали се като истински земни джентълмени научни колоси на майката Земя, защо мистър Олейник все някак си дистанционно, продължаваше своето "общуване" с доктора, без да се опитва да "скъси" някак си разтоянието между тях, основания за което можеха да бъдат не само значимоста и задълженията, породени от дългогодишното им и почти безбурно, ако не се взимат предвид никога не скончаващите между тях, каквото е положението и с всички и всякакви изобщо учени, когато са "принудени" от самата си същност на такива постоянно да застават един сещу друг върху нетърпащата /или изключваща/ възраженията им, противоречията им, тясна плоскост на фехтовалната пътека, едно от немалкото опазени "чудеса" на изминалите от земното човечество, не само векове, но и хилядолетия?!

Проницателното око на професор-доктора бе успяло да забележи /и, разбира се, да отбележи в съзнанието си/, че така наричания от него, в съзнанието му само, в най-недостижимите и непостижими гънки на мозъка, мистър Олейник, няма съвсем ясна и точна представа за него, макар и да е фиксирана в представите му за Дънкан някаква подобаваща, може би, само, информация за землянина, с когото се среща, вече цели няколко пъти, без да е успял да получи за Дънкан дори и наи-малка, нищожно малка част от липсващата в паметта му, но изключително важна информация, необходима му за да продължи с изпълнението на мисията си, с която, очевидно /и очевадно, изглежда/, е изпратен тук, на чуждата за него, както си мислеше вече и самият доктор, планета Земя. Явно, така наричания и от Дънкан, / все още!/ Василий Павлович имаше големи пропуски, /къде ти, може би цели пукнатини, колкото огромните земни пропасти, съразмерно относителността на микроскопията на човешкото съзнание и макроскопските размери на поеманата по същество от него гигантска, би могло да се каже, по обем и значение информация! Още по -голямо бе недоумението на професор-доктора по отношение на "случайностите", изобилствуващи във връзка с местата и времето, в които двамата много отдавнашни приятели се засичаха. Ясно бе още от самото начало на срещите, че и двете величини са избор на "пришелеца.,Вероятно и на самия Олейник бе вече станало ясно, че "изборът" му съвсем неслучайно е прекалено, изненадващо, прекалено неточен и че това се дължи на съвсем точни, ясно премерени хватки, "маневри". диктувани, макар и доста прикрито, от възбуденото до най-високи степени, съзнание на доктора, съвсем ясно разконспирирал всички досегашни маневри и действия на застрашаващия го, макар и все още неясно до какви точно степени на възможности и умения, противник! Джон Дънкан продължаваше все така стриктно да си плете плетката на конспирацията си, макар и по зададен от противника /вече може- ше да се каже и така, да се назоват случилите се и продължаващи да се случват, неща и явления и с истинските им наименования!/. да отговори съвсем ясно и недвусмислено на явно отправяните от противника, който и да било той, поредици от провокации и отиващо полека, постепенно, към враждебно, поеедение!

И все пак, може би повече за собствено удоволствие, но не в малка степен, и за заблуждение на "пришелеца" /Дънкан вече не се опитваше да скрива не само подозренията си, но и съвсем отчетливо излъчвани от подсъзнанието му прозрения за истинската същност на изпратеното, /а не дошло по собствена воля и желание/ същество от дълбокия и много неизвестен и за самия доктор Космос, макар това, последното, да се опитваше да не разкрива, че знае! По същество, Дънкан се опитваше да ускори възможните, вече очаквани от доктора нови провакативни действия, т. е., опитваше да съкрати, да намали, с колкото е възможно повече, времето за обмисляне и доизясняване от съществото на истинското състояние на нещата, за да има по-малко време за подготовка и силно съсредочаване преди началото на /Дънкан вече не се съмняваше и на микрон в това/ отдавна замислено и много добре подготвяно, макар и незнайно с каква цел и по какви нужди или съображения нападение, или пробив за масово нахлуване, дори, може би, и опит за унищожаване на нищо неподозиращата, изпълняваща многобройните си задължения или пък отдъхваща, в някои сектори планета, дори веселяша се, по свои начини и национални обичаи, запазени от не много далечните времена на миналото, земна цивилизация. Професор докторът навреме бе съумял, незабелязано и невидимо от разконспирирания навреме от него, очаквано голям, дори може би, и малко страшничък противник, тайно да изпрати, до почти всички налични и отговорни при подобни нашествия на планетата люде и сили за сигурност, беше получил съответно необходимите и очаквани, от тях закодирани по най-възможно сложните системи на трудност отговори /заради това, пак конспиративно, бе проточил - и във времето, и в пространството, без да обяснява на някога, каквото и да било относно така наричания от руснаците, но едва ли известен, смяташе докторът-американец, "случай "ЧП", или, както го изясняваха с охота всички руски говорящи хора, "Чрезвичайное произшествие". С други думи, извънредно нещо: случка, събитие, явление, диспропорция, дисхармония, дидлокация - наименованието зависи от характера, същността, значимостта на случилото се.

Професор-докторът отдавна, почти от самото начало на срещата си със съ-

ществото, бе отгатнал, че то, по всяка вероятност, има съвсем ясно изразен /и потвърдил се, в последвалите "нови" срещи с него., замисъл. /Те всъщост бяха няколко повторения на първата, единствената, среща, но в различни ракурси, местоположения, гледни точки или нагаждане на съответната апаратура, за да може да извлече съществото максимално възможната и нужна му информация, преди да реши окончателно какви по-нататъшни, но, непременно безаварийни, за него, действия да се предприемат, от него, от други като него или съвсем различни, но близки по външен вид може би, предварително записани, закодирани, външно и вътрешно приличащи на земни хора същества., съвсем явни пришълци от Космоса, по-близък или съвсем далечен, явно имащ остра нужда от нещо или неща, много по-необходими на земляните, да речем, най- лошото например, удобно за обитаване, жизнено пространство! Причини? В Космоса, и в Близкия, и в най-Далечния дори - бол, т. е., много!

Острото око на професора бе отбелязало някъде и, в най-отдалечените и тъмни ъгълчета на подсъзнанието си и други, фрапиращо забележими за ум като неговия, подробности от всякакъв характер, страхувайки се да не би да подпомогне противника си, съвсем явно изглеждащ като много добре обучен, при това не само за малък брой, а за неизброимо много и в голям диапазон технически хватки и действия, за много от които почти доверчивите жители, а и по-издигнатите, обучени и много интлегентни умове на планетата дори не можеха и да подозират, че могат да същестеуват, че ги има на белия свят, при това, както се казва при тях, почти на една ръка разстояние, не повече! Ха иди се оправяй и побеждавай при това положение на нещата! Познаваше го по физиономия, нямаше никакво съмнение, но само външно и отдалече изразе - ни, чувствата или действията му не можеха да разкажат на Дънкан всичко, което искаше да научи, за да може да се предпази, при остра нужда от информация или помощ.

И наистина, т . н, Олейник, а не истинският, можеше винаги и на всекиго, дори на непознати, да помаха с ръка, и не само за "Здрасти" или "Добър ден!", за "Довиждане", "Сбогом!" и пр. но и по много други, вече измислени и дори още непознати за нас дори поводи. Важното в случая е,че можеш!Срещи тук, с хората, бяха почти изключени засега и затова Дънкан с радост би поздравил който и да е, срещнат наоколо, ако не бяха обаче съвсем ясно и безкомпромисно изразени запрещеният от заинтересованите и най-компетентни власти, осигурени, поставени дори и там, където човешки крак обикновено изобщо не стъпва. Гавра със законите ли беше това посещение на чуждоземното и чуждопланетно създание, опитало се да измами толкова отговорен за зоната си на живот и работа американец като Джон Дънкан? Искаше му се да приседне някъде сред моравата, която обгръщаше със зеленината си просторния му и много удобен за работата, която вършеше обикновено, кабинет, но в мигове като тези беше изключено това да се случи, нямаше нито основания, нито възможности за него, просто всеки момент и на всяко и всякакво място "бомбата" можеше непоправимо да избухне, зарядът беше включен. поставен,взривателят задвижен! Място на Земята, на цялста планета нямаше да може да си намери американецът, ако допуснеше по някакъв начин този взрив да стане, не можеше още сега да се предвиди дали планетата ще я има дори, това повеляваше все по-силно и по-бързо да се намери необходимото решение и незабавно да се приведе в отговорно действие, или, респективно, бездействие, ако това се налага за спасяването живота на планетата, красивия цветен оазис на родната и обичана от всички, "избухнала" сякаш в зеления си разкош, наша мила Земя!

/продължава в следващия брой/

@@@

До тук сме качили избранотоото от АНТИГРАВИТАЦИЯ

РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ

АНТИГРАВИТАЦИЯ

фантастика, новела

/продължава от бр, 1/6, 2015;

      - Няма как, ще трябва да се ускорят малко събитията в дадената ситуация,  изчакването ще е само от полза на съперника - Дънкан нарочно не употреби думата "противник", за заблуда на същия, ако случайно можеше да чете и мислите му! / В подобно, никак не "патово", за земляните положение той не мислеше, пък и не можеше да си го представи другояче, дори в собствените си, различни състояния, в които то, изглежда, играеше, като истински землянски артист; Да рискува, все още нямаше съвсем ясна и точна представа като от каква величина /би могло, може би да се каже и "порода!"/ изглежда, или наподобява,  прилича, в истинския си вид или размери това непознато на никого от земните жители, освен ако някой не го е сънувал, същество!.И какво можеше или  какво не, да направи! Не се знаеше и как влиза или излиза в различните си, превъплъщения, то, дали от вроден дух на артистичност или от изпитани и играни досега много пъти различни "роли" и промяната

при  които зависеше изцяло и единствено от изключително големите и важни причини и цели, които са ги предизвикали?!

Джон Дънкан, все така възбуден от "стръвта", ако можеше да се обозначи с подобен термин или

прозвище, съществото, което от няколко дни не само изпълваше и преизпълваше  неговите мисли и живот, но го и претъпкваше, сякаш "до горе", до "капака" на тялото му, т. е.,до главата, включително! Бе преизпълнен, не, претъпкан с мисли, с усилия да намери изход от

почти безизходната /за първи път се осмели да наруши своята концепция по този въпрос!/

ситуация и да си признае за временната безпомощост да я реши от "раз"! Намина при приятеля си Елиът, впрочем, не "намина", срещнаха се уговорено двамата приятели, а и колеги, до известна степен, защото и мистър Елиът работеше в границите на същото това динамично изявяващо се звено, или обкръжение от хора, роботи и техника, в което се трудеше, макар и в много по-значими мащаби и с много повече отговорности и права, и Джон Дънкан, заобиколени и двамата от забележителни по ранга, подготовката и задълженията си, а ако щете, и по  размерите на стойностите, в които се изчисляваха делата, направеното от тях в долари или франкове по оценките или прогнозите на световните борсови курсове, от стойностите на всичко онова, което те доставяха, допринасяха, вграждаха в невидимите "корпуси" на безграничната сякаш, земнопланетна империя: в долари, рубли, юани и йени, лири стерлинги, франкове и всякакви други лири или валути, държащи ивънредно много и постоянно защищаващи националната им принадлежност, тъй като иначе принадлежността им се размиваше, беше обща, на цялото общество, наричано за по-благозвучно, само "земляни"!

Те така и мястото на срещата си определиха,  мистър Дънкан и мистър Елиът, чрез използу-

ването на мимики, жестове и недомлъвки, за да се предпазят от евентуално разчитане от други заинтересовани, нека ги наречем на първо време, същества,  не хора, сигурно наименованието на индивидите в тяхната раса  звучи съвсем различно от това на земляните-планетяни, това в момента не можеше да бъде предмет на каквито и дадискусии! А в уречените  час и място, където трябваше да се изприкажат и вземат важни и неотложни решения, предлагани и от други, подобни на тях, Дон Кихот-овци, изиграха такъв знаменит пантомимен спектакъл, че всички,  останали известни и неизвестни, с познанията си, артисти или зрители, както и хора, бегло запознати с възможностите, които разкрива пантомимата, за тях, и за останалите, запознати, биха завидяли сто процента на възможностите, демонстрирани от учените, макар че нищо не биха разбрали от този, почти забравен от различните   хора и земните етноси език на общуване. пда не говорим за мисиите, които са имали или изпълнавали сред  някогашните земляни тогавашнитчпче пантонимни театри и техните представления!

Докато се "подвизаваше", обграден почти като във вакуум от всички възможни страни и посоки от дванадесетостепенната си защита, задължителна за хора с отговорностите и задълженията на Джон Дънкан, професор-докторът бе изчезнал просто от полезрението на

обикновено намиращите се най-често наблизо или непосредствено край него съветници, помощници, роботи или просто казано, сподвижници, без това да им прави особено впечатление, тъй като го бяха разигравали при тренировки десетки или стотици, а в някои

детайли и хиляди пъти, за да бхдат сигурно, надеждно защитени от всички възможни опасности и премеждия, напълно реално случващи се наистина понякога в границите на

дълблкия Космос, в които мнозина от земляните доста често прекарваха и то, обикновено по-голямата част. И не само в заангажираното с труд време, но и значително  голяма, бих казал дори, преобладаващо голяма част и от свободното, тъй като, на пракгика, такова почти нямаше,  не съществуваше. Земляните, досущ като пощръклели /имаше някога подобно понятие, олицетворяващо голямата, но доброволно поета задълженост землянин да не остава нито минута в покой, с оглед на желанието на всеки да се доближи, да надникне, провери лично и се убеди лично в същестеуването и, суперинтересното проявление на всичко, което ни заобикаля, така че  никога да не допуска, и най-дребни, микроскопичи, ако щете, да не говорим за другите осъзнати крайности, макро- и космото, с които земляните не само се сблъскваха непрекъснато, а чисто и просто си живеха сред и с тях!

В определеното, съгласувано с всички участвуващи в операцията, време.

професор-докторът застана пред почти прозрачната врата на своя  работен кабинет, където,

докторът за миг от секундата видя и разбра, че седи на столасекундда  го посрещне, явно в прегръдките си,  чакащия го, негов "побратим" и дългогодишен "боен другар" и "съратник'' в космическите му мисии,  руснакът, командир на двадесетина космичрски експедицци, загинал мистериозно при последната, още преди да излети с космолета, преди доста  месеци,

 години дори вече космическо и астрономическо време, Василий Павлович Олейник!

Джон Дънкан с решителен, обигран жест, бутна леко, но властно врата и тя полетя назад,

към вътрешността на помещението, готова сякаш да го завлече чак в предизподнята на Ада... Професор-докторът протегна театрално ръце напред, към Василий Павлоич Олейник, като да го прегърне, а всъщност, да предотврати възможното изщракване или пък изпуснат някакъв друг звук, който, вече може би вече беше на ход, ако не изтракаха зловещо и тягостно подготвените от по-преди и кой знай как останали незабелязани в ръцете му, сякаш държани някак изотзад разтворените, с широко разперени пръсти, така че да закриват почти цялото пространство  зад себе лапи на Дънкан, кой знай защо изглеждащи хем непривично

грамадни, хем непривично, за размерите си, похватни. Докато се разбере какво по-точно става, белезнкците в ръцете на доктора щракнаха немилостиво в, неизглеждащите пухкави като на учен пръсти на учения, приготвеното като за мигновена снимка или пък  нещо друго фотоапаратче /или нещо подобно/ падна с лек шум въху постлания с "жив" тревен килим под

на професор-докторския кабинет и се видя как, неизвестно от къде и как влезли незабеля- зано, по него, на пода, сякаш току-що изприпкали отнякъде отвън, се хвърлиха да го присвоят незабавно други, двама при това, Джон Дънкан-овци, изключително повратливи и, сякаш някой ги е налял  току-що, страхотно мускулести, според това, което се покаваше от разкопчаните, за да не им пречат и с лекозагънати ръкави, сака.Те бързо, изглежда, се разбраха у кого да остане фотоапаратчето, ако това беше наистина нещо такова, помогнаха си взаимно да се изправят почти едновременно, а заедно с тях, оказа се, стояха или помагаха в уддържането на доскорошния, оказал се фалшив, Олейник, Василй Павлович, който правеше отчяни опити да се добере до фотоапаратчето и да се възползува от него по някакъв, извес: тен, явно, само на него си, начин, докато двамата мускулести Джон Дънкан-овци много решитвлно му пречеха.И за да не бъде изненадата малка, дребна, оказа се че и професор- докторите са повече, с цели девет човека, отколкото сме ги преброили в началото на схеатката.Явно, до един бяха роботи, изработени по една и съща матрица, но с много усилия

направени да изглеждат като истински, живи, а явно, и бързо премислящи,

Най-интересното в цялата тази исторв обаче беше отсъствието на истинския организатор на суматохата, който отсъствувше, не беше на местосъбитието, то бе извършено изцяло по

негов план и сценарий./Американците отдавна са признати за майстори в изработването

на подобни водевили, още преди да започне деветнадесети век!/

И, както си стояха всички в препълнения с роботи, кабинет, настръхнали един срещу друг, едни,заради пропиляната поверителност и неизпълнение на зададената мисия./главно, фалшивият Олейник, Василий Павлович, а той имаше или все още има съдружници в операцията, още неизвестно каква, но, май на всички, т. н. Джон Дънкан-овци, почти ясна още сега, щом така добре и детаилно са се подготвяли, разработили и осъществили операцията по залавянето и, на практика, обезвреждането на нарушителя на планетарния мир.

Съществото, наричано или смятано за някакъв, макар и фалшив, двойник, дори и близнак /от

някои/, неочаквано и изведъж се раздвижи, сбута се, по-скоро нападна, робота, който държеше "апаратчето" му и докато  се разбере какво и защо става, макар и със заключени в белезниците ръце, успя  натисне някакво винтче в апаратчето.И, докато присъствуващите

разберат какво и защо става, дрехите му се изхлузиха, без да паднат окончстелно и пред

тях злобно залая пес, голям колкото Баскервилското куче на А, К.Дойл. Номерът обаче не мина... Роботите не се плашеха  от зли кучета, както беше при хората.А тук,в работния кабинет

на професор-доктора нямсше в момента  никакви хора...

/продължава в бр, 3/8 2015/

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ.
"АНТИГРАВИТАЦИЯ", 

бр 3/8,  2015 фантастика, новела
/продължава от бр, 2/7. 2015

 В ръцете на един от роботите, обозначен в дясната долна част на кръстта върху сакото с почти незабележимо номерче  3, проблесна нещо.Беше едро, продълговато, приличащо на паяжина,  метално изделие, или пък  здрава, метална рибарска мрежа

, но,оказала се твърде стабилна, тъй като, след почти неочакваното й закопчаване около тялото на огромното животно,  което още в  началото на разигралите се в професор- докторския кабинет събития бе възприето  моментално  от струпалите се роботи като Баскервкилкото куче от романа  на Артър Конан Дойл, познато на част от земното човечество, обитеаващо сега не в обпаците, а в космическите измерения на любимата родна планета Земя. Като "Кучето на сър Артър" бе назовано то още в първия миг на появяането му сред роботите,  в знак на уважение не само към измислили го земен гений, но и към обичта, която са му гласували забележителни исторически личности от времето на губещите се в историята  за цял един живот събития на планетата Земя. Стига да има причини за носталгия по тези дни, хората биха могли да ги изживеят отново, заедно с нощите, без да се взират непрекъснато в книгите, където са описани тълхуванията на човечеството за лета и зими, когато сър Артър е почуквал може би с бастунчето си сред техните пикници и любезни компании. а те са си "шушукали" беззлобно за чуто или видяно край маестрото.Та биха могли да ги изживеят отново, все така зад гърба му, подир сянката му, докато се придвижва сред тълпите, строг и самотен, или под напора на някаква "интимна" смешка, внезапно възникнала в главата му, докато той, учуден и не знаещ как да възпре въздействието й върху жадуващите смеха млади хора около него, започва да я редактира подсъзнателно и то толкова въздействуващо,  че те не биха спирали да се смеят, дори   и през нощите, ако можеха да прочетат мислите му, които обаче така и не стигаха съвсем до тях, заради вродената почти у всеки писател способност да гледа по най- безразличен начин на казсното или показано от него, което може да изпонатръшка людете до него от смях. докато той самият изглежда като "ни чул, ни - видял", толкова много се нуждаят от този, така наричан, съвсем заслужено, подпомагащ и здравето на човека жив смях, който повечето от хората затова  наричат още и "здрав", а  поводите за смях и тогава, и после, са наистина много повече..Аз, разбира се, няма повече  да ви разказвам за времето, в което е живял сър Артър Конан Дойл, съвсем различен в този нов и за мене  живот, както дори за него самия, той е пребивавал на Земята твърде отдавна и само специалистите литрратори и питературоведи могат да ви съобщят и нещо повече от това, което бих могъл или  искал аз самият да посплетнича с вас, аз, негов, може би дори далечен родственик, естествено, в някой отминал и друг живот /и свят/, а може би пък нов, преродил се и тепърва разгръщаш картите на дарованието си, Артър, все още не заявил твърдо, категорично на света нито новото си амплоа и  име, нито някои възбуждащи не на шега подробности от житие-битието си, или пък от това, на инакомислещите или пък не особено обичащите ме хора, което би могло да се окачестви като едно и също нещо, стига да ти стиска да си го признаеш, при това - и доброволно! Така или иначе, Баскервилският пес нямаше да се задържи в съзнанието на хората от планетата като някакъ:-) в кой знаве какъв, бодящ очите проблем, тъй като то бе своевременно опаковано допълнително в нещо като голям сандък от метални пръти, сплавявани при специалните у.словия за такава дейност, които съществуваха само в Космоса, дори не и на пръстените на антигра:-) витацията, този ковчег /повече приличаше на ковчег, отколкото на сандък и няма да използувам повече второто наименование, за да не предизвиквам кошмари сред земляните, които все още не са превърнали  в атавизъм способностите си да сънуват нощем... Та, ще бъде поставен под ключ и силна охрана, но не от хора, а от разни изобретения на развитото вече земно човечестство, от времето на някогашната  най-обикноеена механика, до силно развититата и все още криеща много тайни от будното, ждуващо за безкрайно развитие, земно човечество, позитроника, обхванала, постепенно, почти две трети от свързаните с оцелвването на земното човечество дейности, в това число и защитата му от всичко, което би могло да астраши по някакъв начин, рано или късно, по-нататъшното му същрзтвувание.

Роботите, изпълнили до краен предел кабинета на сър Дънкан /за тях той си остааше "сър" и "професор-докторът", бяха успели добре да си свършат работата си по залавянето на чуждопланетното същество, при това, както се казва, без да се чуе нито един изстрел, а дори и малко шум поне. Прекият им шеф, сър Дънкан, така прецизно  и детаилно бе разработил така наречената на прост английски "Схема на залавянето", без да уточнява за какво по-точно става дума, че и първолак можеше, не само прецизно да го разбере, но също така, при това и най-прецизно, да го изпълни!  А всеможещите роботи не бяха  малки момчета, както беше при хората, които момчета дълго, много продължително време трябваше да растат,    докато успеят хем да  извисят ръстове, хем и да се поумирят достатъчно, за да могат после да заместват "родителите" си в делата,  в които те са се трудили до даден моменг! - роботите  направо се появяваха в живота на земляните полу- или напълно сглобени, научени, и програмирани за всичко, което има и трябва да правят в колективите, за които са преднаьначени, за тях всичко беше предварително ясно, предопределено, не можеха да се мотаят или да кръшкат от работа, защото в такива случаи объркваха или саботираха работата на другите, работещи с тях роботи,

_____________________________________________________________

РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ

АНТИГРАВИТАЦИЯ

/продължава от бр. 5 на сп. "Книгосвят"/

 електронна книга, 2014г

(новела, фантастика)

... "Василий Павлович" го забеляза и кимна разсеяно с глава, както се беше случило и при първото му появяване на Полосата. Странно, държеше се наистина като кукла на конци, ако можем да си послужим с това, отдавна надживяло значението и привидната си абсурдност, изтъркано от употребата си в отдавна миналите времена понятие! Проницателното око на доктор Дънкан обаче забеляза отново, за кой ли път вече, че мистър Олейник наистина нямаше съвсем ясна и точна представа за кого кима с глава и докосва с втория и средния пръст на дясната си ръка несъществу- ващата периферия на забравената, може би, някъде, своя шапка, от която е останал върху русолввата му глава само споменът, изглежда, за да "узакони"

или въздействува, още веднъж, със силата и, главно, значението му за съпътствуващата обстановка и пейзаж - невероятно закътано и отдалечено, сакаш и от самата планета Земя, невъзможно красиво и засияло сякаш като земен бисер самотно и страхотно уединено кътче от Космоса, респективно, Земята, от което човек, ако нямаше волята и разсеяността на доктора, би могъл да забрави да отмести очите си, въпреки заобикалящите го още по-причудливи, в многоизмеримостта и невероятността на измерения и проявления, макар и изкуствено създадени и утвърдили се в съзнанието на сегашните земни предстявители атрибути и съпътствуващи, сякаш че са някаква стихийно възникнала атракция, елементи и факти на антигравитацията, все чудеса, възникнали почти стихийно през последните два три века от съществуването на Земята, нова, сякаш току-що изградена, планетарна структура. каквато си е, по своята абсурдна същност и самата антигравитация!

И защо все се "виждат" от разстояние те, двамата, уважавали се като истински земни джентълмени научни колоси на майката Земя, защо мистър Олейник все някак си дистанционно, продължаваше своето "общуване" с доктора, без да се опитва да "скъси" някак си разтоянието между тях, основания за което можеха да бъдат не само значимоста и задълженията, породени от дългогодишното им и почти безбурно, ако не се взимат предвид никога не скончаващите между тях, каквото е положението и с всички и всякакви изобщо учени, когато са "принудени" от самата си същност на такива постоянно да застават един сещу друг върху нетърпащата /или изключваща/ възраженията им, противоречията им, тясна плоскост на фехтовалната пътека, едно от немалкото опазени "чудеса" на изминалите от земното човечество, не само векове, но и хилядолетия?!

Проницателното око на професор-доктора бе успяло да забележи /и, разбира се, да отбележи в съзнанието си/, че така наричания от него, в съзнанието му само, в най-недостижимите и непостижими гънки на мозъка, мистър Олейник, няма съвсем ясна и точна представа за него, макар и да е фиксирана в представите му за Дънкан някаква подобаваща, може би, само, информация за землянина, с когото се среща, вече цели няколко пъти, без да е успял да получи за Дънкан дори и наи-малка, нищожно малка част от липсващата в паметта му, но изключително важна информация, необходима му за да продължи с изпълнението на мисията си, с която, очевидно /и очевадно, изглежда/, е изпратен тук, на чуждата за него, както си мислеше вече и самият доктор, планета Земя. Явно, така наричания и от Дънкан, / все още!/ Василий Павлович имаше големи пропуски, /къде ти, може би цели пукнатини, колкото огромните земни пропасти, съразмерно относителността на микроскопията на човешкото съзнание и макроскопските размери на поеманата по същество от него гигантска, би могло да се каже, по обем и значение информация! Още по -голямо бе недоумението на професор-доктора по отношение на "случайностите", изобилствуващи във връзка с местата и времето, в които двамата много отдавнашни приятели се засичаха. Ясно бе още от самото начало на срещите, че и двете величини са избор на "пришелеца.,Вероятно и на самия Олейник бе вече станало ясно, че "изборът" му съвсем неслучайно е прекалено, изненадващо, прекалено неточен и че това се дължи на съвсем точни, ясно премерени хватки, "маневри". диктувани, макар и доста прикрито, от възбуденото до най-високи степени, съзнание на доктора, съвсем ясно разконспирирал всички досегашни маневри и действия на застрашаващия го, макар и все още неясно до какви точно степени на възможности и умения, противник! Джон Дънкан продължаваше все така стриктно да си плете плетката на конспирацията си, макар и по зададен от противника /вече може- ше да се каже и така, да се назоват случилите се и продължаващи да се случват, неща и явления и с истинските им наименования!/. да отговори съвсем ясно и недвусмислено на явно отправяните от противника, който и да било той, поредици от провокации и отиващо полека, постепенно, към враждебно, поеедение!

И все пак, може би повече за собствено удоволствие, но не в малка степен, и за заблуждение на "пришелеца" /Дънкан вече не се опитваше да скрива не само подозренията си, но и съвсем отчетливо излъчвани от подсъзнанието му прозрения за истинката същност на изпратеното, /а не дошло по собствена воля и желание/ същество от дълбокия и много неизвестен и за самия доктор Космос, макар това, последното, да се опитваше да не разкрива, че знае! По същество, Дънкан се опитваше да ускори възможните, вече очаквани от доктора нови провакативни действия, т. е., опитваше да съкрати, да намали, с колкото е възможно повече, времето за обмисляне и доизясняване от съществото на истинското състояние на нещата, за да има по-малко време за подготовка и силно съсредочаване преди началото на /Дънкан вече не се съмняваше и на микрон в това/ отдавна замислено и много добре подготвяно, макар и незнайно с каква цел и по какви нужди или съображения нападение, или пробив за масово нахлуване, дори, може би, и опит за унищожаване на нищо неподозиращата, изпълняваща многобройните си задължения или пък отдъхваща, в някои сектори планета, дори веселяша се, по свои начини и национални обичаи, запазени от не много далечните времена на миналото, земна цивилизация. Професор докторът навреме бе съумял, незабелязано и невидимо от разконспирирания навреме от него, очаквано голям, дори може би, и малко страшничък противник, тайно да изпрати, до почти всички налични и отговорни при подобни нашествия на планетата люде и сили за сигурност, беше получил съответно необходимите и очаквани, от тях закодирани по най-възможно сложните системи на трудност отговори /заради това, пак конспиративно, бе проточил - и във времето, и в пространството, без да обяснява на някога, каквото и да било относно така наричания от руснаците, но едва ли известен, смяташе докторът-американец, "случай "ЧП", или, както го изясняваха с охота всички руски говорящи хора, "Чрезвичайное произшествие". С други думи, извънредно нещо: случка, събитие, явление, диспропорция, дисхармония, дидлокация - наименованието зависи от характера, същността, значимостта на случилото се.

Професор-докторът отдавна, почти от самото начало на срещата си със съ-

ществото, бе отгатнал, че то, по всяка вероятност, има съвсем ясно изразен /и потвърдил се, в последвалите "нови" срещи с него., замисъл. /Те всъщост бяха няколко повторения на първата, единствената, среща, но в различни ракурси, местоположения, гледни точки или нагаждане на съответната апаратура, за да може да извлече съществото максимално възможната и нужна му информация, преди да реши окончателно какви по-нататъшни, но, непременно безаварийни, за него, действия да се предприемат, от него, от други като него или съвсем различни, но близки по външен вид може би, предварително записани, закодирани, външно и вътрешно приличащи на земни хора същества., съвсем явни пришълци от Космоса, по-близък или съвсем далечен, явно имащ остра нужда от нещо или неща, много по-необходими на земляните, да речем, най- лошото например, удобно за обитаване, жизнено пространство! Причини? В Космоса, и в Близкия, и в най-Далечния дори - бол, т. е., много!

Острото око на професора бе отбелязало някъде и, в най-отдалечените и тъмни ъгълчета на подсъзнанието си и други, фрапиращо забележими за ум като неговия, подробности от всякакъв характер, страхувайки се да не би да подпомогне противника си, съвсем явно изглеждащ като много добре обучен, при това не само за малък брой, а за неизброимо много и в голям диапазон технически хватки и действия, за много от които почти доверчивите жители, а и по-издигнатите, обучени и много интлегентни умове на планетата дори не можеха и да подозират, че могат да същестеуват, че ги има на белия свят, при това, както се казва при тях, почти на една ръка разстояние, не повече! Ха иди се оправяй и побеждавай при това положение на нещата! Познаваше го по физиономия, нямаше никакво съмнение, но само външно и отдалече изразе - ни, чувствата или действията му не можеха да разкажат на Дънкан всичко, което искаше да научи, за да може да се предпази, при остра нужда от информация или помощ.

И наистина, т . н, Олейник, а не истинският, можеше винаги и на всекиго, дори на непознати, да помаха с ръка, и не само за "Здрасти" или "Добър ден!", за "Довиждане", "Сбогом!" и пр. но и по много други, вече измислени и дори още непознати за нас дори поводи. Важното в случая е,че можеш!Срещи тук, с хората, бяха почти изключени засега и затова Дънкан с радост би поздравил който и да е, срещнат наоколо, ако не бяха обаче съвсем ясно и безкомпромисно изразени запрещеният от заинтересованите и най-компетентни власти, осигурени, поставени дори и там, където човешки крак обикновено изобщо не стъпва. Гавра със законите ли беше това посещение на чуждоземното и чуждопланетно създание, опитало се да измами толкова отговорен за зоната си на живот и работа американец като Джон Дънкан? Искаше му се да приседне някъде сред моравата, която обгръщаше със зеленината си просторния му и много удобен за работата, която вършеше обикновено, кабинет, но в мигове като тези беше изключено това да се случи, нямаше нито основания, нито възможности за него, просто всеки момент и на всяко и всякакво място "бомбата" можеше непоправимо да избухне, зарядът беше включен. поставен,взривателят задвижен! Място на Земята, на цялста планета нямаше да може да си намери американецът, ако допуснеше по някакъв начин този взрив да стане, не можеше още сега да се предвиди дали планетата ще я има дори, това повеляваше все по-силно и по-бързо да се намери необходимото решение и незабавно да се приведе в отговорно действие, или, респективно, бездействие, ако това се налага за спасяването живота на планетата, красивия цветен оазис на родната и обичана от всички, "избухнала" сякаш в зеления си разкош, наша мила Земя!

/продължава в следващия брой/