ПОЕЗИЯ 

МИЛАН АНГЕЛОВ

с. Косово, Видин

БЕЖАНЦИТЕ

Име или просто дума? Но се вписа
С черни букви на века ни в летописа.
Зли орисници ли тъй са ги заклели –
покрив да си търсят в чуждите предели,

Или местните деспоти всемогъщи
ги пропъдиха от родните им къщи?
Гръб обърнали на робството и злото,
плъзнаха към светлините на Европа.

В шумен хаос морските води ги гонят.
Тел бодлива драска техните колони.
Пламъци из пушек лизват остро мрака
в лагера им, разположен под звездите.

Някъде наблизо отшумява влакът
с пътниците си, усмихнати и сити.
От катуните им детски плач отлита
и се носи песенно като молитва

към вратите на сърцата ни смутени,
с него сякаш цялата планета стене.
Земното кълбо – утроба на живота,
всекиму отрежда място и за всичко;

милиардите човешки приютява,
пъстрият безброй от същества различни
в своята некорумпирана държава.
Колко ли му трябва на човека божи?

Глътка въздух, хладна капчица при жажда,
хляб и стряха, топла дума, за да може
да твори добро и бъдеще да ражда.
Бежанците! В моя дом елате всички,

няма да ви брулят дъждове и бури,
на огнището ми бащино се сгрейте,
по нивята на дедите жито сейте,
хляб благословен да има на софрата

за децата ни и всички наши братя...
Времето диктува ясно: само с думи
да говорим помежду си – не с куршуми!
Никога да няма къщи запустели,
нито бежанци по чуждите предели.

източник: http://retro.bg/