РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

КРЪГОВРАТ 

електронна книга, 2014г

На всички жени, които някога
са били  момичета и на всички
момичета, които ще станат
жени !

... Късите им полички шушнат,
плитките в транс летят.
И, грациозни и кръшни,
те две по две се въртят.
"Бели пеперудки... " Тихо
са отлетели те и без знак.
В очите им бризга вихър,
децата мoлят : Елате пак ! –
Белите пеперудки, дето
в песен и стих кръжат!
Тръпнат крака и нослета, ето,
от умора тежат.
Но, тъмни и светлооки,
с голи, кривички, колена,
те се въртят. И широко
е на очите им. Светлина
по клепачите чисти напира,
светлина във сърцата шурти.
Тя в предметите странни извира,
в облак шеметен се върти ...
И няма нищичко по-леко,
нищо по-хубаво от това
в един миг да отлетиш далеко,
да се забравиш,
сред цвят и трева! –
Като малка, добра фея
да летиш – с мечти-крила,
да летиш, да летиш, да се рееш,
да чезнат под теб
върхове и била,
снежни гугли,
долини и полета
и дворци, изградени с пот...
А навсякъде се разшетал
един трудолюбив народ...
Случва се: небе пепеливо
изковава вятър и студ,
но в ято – шарено и глумливо,
ти се учиш на труд!
Животът за миг ще те тласне
в страни от потока, ако
не знаеш, не можеш... И властно
и страшно е
неговото око!...
И вред – по полета и ниви,
колиби, градове, села –
момичетата свенливо
приучват на труд тела.
А през почивките, скрито
някъде, кършат снаги,
оглеждат се тайно. Под вити
клепачи пъстреят дъги!
Девойчетата ликуват –
край пътища и бразди
как блузките се издуват
и бляскат като звезди!
И буйно, и топло напира
моминството. Тялото с плам
налива се... Боже, где спира
прочутия свян, срам?
Янтарени облаци се издуват. –
Небе от цветя и смях.
Момичетата сънуват
един дългоносен грях.
Те вече се спотаяват
край паркове и реки,
усамотяват се, закъсняват
и трепват, като стръки,
когато из лунна сянка
ги стрелне око на мъж!
На път, на концерт, на седянка –
ще ги откраднат веднъж!
Само веднъж – и до края!
Сговорчиви, добри,
в тревога ще чакат тая
весела вечер с искри. –
Искри по жарта и главните,
искри и в очите, и страх.
И радост, и гордост,  покрити
с безплътното було на смях!
... Ах, сини облачни канонади
по небето браздят!
Девойчетата са млади,
ще тръгнат утре на път.
Път през поля и горички,
през гари и градове.
И като пролетни птички
нещо ще ги зове
все след мъжете им строги
за да ги стоплят с дъх.
В грижи и сред тревоги
потъват полет и връх. –
Че прашни пътища, дълги.
Път се не свършва, път!...
Но, вече мирни и кръгли,
или отслабнали,  те ще спрат. –
Мъжете са вдигнали стряха.
Огнище ще задими –
Защо ли, защо ли се спряха,
за да останат сами?
И ето – сега остаряват.
С дебели поли вървят.
Те твърде много са преживяли,
отново да полетят...
Но пролет край тях напира:
Децата им, като ръж,
растат, растат и се дирят
под топлия люляков дъжд.
И пак пеперудки летят –
ето –
голи, кривички колена.
И светлина, светлина от небето,
в очите им – светлина!
Пак късите роклички шушнат,
пак плитките в транс летят.
И, грациозни и кръшни,
те две по две се въртят,
в градини и сред поляни,
на улица или в двор.
Пролетна, прасковна пяна,
замрежва очи и простор.
И – все пеперудките бели!
Танцуват – под вишнев цвят.
И облаци – на къдели,
ревниво над тях стоят.
И раснат, излитат несетно,
разцъффат и любят едни,
и други се раждат – безчетно...
И все тъй, стареят жени...
Един кръговрат, безспирен –
и плитки и светлина,
и майки – в нощта се прибират,
На сухо и тишина...