РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ

ХРАБРИЯТ ЗАЕК - приказка

електронна книга,  2014г.

На по-път бе тръгнал Зайко в близката мера.
Изведнъж на пътя зяпна, даже не разбра,
как пред него някой, сякаш бил е на пазар,
щедро бе оставил морков, бут, филе, сухар...
И колбас, и шунка... Пиле, печено на грил.
Вино, сирене... Ах, беше ли ги тука скрил?
Или пък, на утрото добро поел в мъглата,
весел чичко, на шега, изпуснал бе торбата?

Зайко важно се наоколо засуети, -
лапане такова не е виждал и в мечти!...
Откъде да почне? Да приседне, за хатър?!
Ами ако някой дебне - с пушка,  с нож, сатър?
Баницата ли  да търси? /Има ли я тук?/
Или да се поослуша, белки чуе звук!?
Още нищо не опитал, моркова налапа.
После от бъклето сръбна, па подложи лапа...

Ах, юнак юначен, славен, ах, поборник стар!
И защо ли все така си нямаше другар?
Да се втурне из полето като вятър див,
а след него свой да тича, верен, мълчалив!
Или да  приседнат двама покрай таз софра,
в ядене да се загубят, като в дън гора...
Глътнал повечко, наш Зайко даже не усети
как в очите му пресладък сън със мрак засвети!...

А в мерата никога не ще останеш сам.-
Ако слон страхът не види, то... хипопотам!
Птици по дървята снажни весело цвъртят.
Удрят по кората с човки, дупки си въртят.
Нейде тичат по тревата, друг пък сам  - пълзи.
Бисери в росата светят, сякаш утринни сълзи!
Тихо, като сянка,  лъснала кожухче пъстро,
Кума Лиса идва и прокрадва се на пръсти...

Ако бе сънят му трезвен, ако бе - кошмар!
Ако бе.ловец насреща, ако бе - пъдар!-
Някак Зайко да се стресне, в миг да полети,
да се втурне като вятър в полски широти!...
Ала упоен е яко нашият герой
и в съня си е в Сахара, в пладнешкия зной...
Зайко, ставай бързо, бягай в дън гора дълбока!
Умотай следата ясна! Сбъркай на посока!

Не бъди глупак наивен, времето хвърчи!
А отдавна ти си блясък в лисите очи!-
Запилей се на гората в тъмния листак.
Изкопай си дупка малка в гъстия гъстак.
Наложи ухото върху  тръпнещия гръб.
другото стори антена, та да бяга скръб...
Леле, ще го лапне Лиса и ще схруска сладко
кожата му сива, тънка, дреха без подплатка...

Ей, видя го, на прибежки се понесе тя. -
Гледа и не вярва: истина или мечта?
- Туй е,- мърка Лиса, - някакъв добър мираж!
Не, не може да е! Легнал ми като на плаж!
А пък гащите не махнал! И палтото,  да!
И мустака не подстригал?!  Моля, господа!...
Боже, Боже прави! -.смее се Лисанка тънко.-
Да го търсиш с лупа, няма да го срещнеш вънка...-.

Приближава оскотяла, лиги  й текат.-
За такова вкусно  нещо да небиеш път!
Да не се спотайваш никак, да те чака сам! -
Ако туй не е съдбата!? Неин дар голям!?
- Ами да! Съдбата! Предизвиква ме сама!
Не случайно аз съм  всеизвестната Кума!
Погледнете! Легнал на тревата най - щастливо!
Даже  бъкле с винце ми оставил  услужливо!...

Да се чудя откъде да почна! Ах, не знам!
Първо  зайчето ли на закуска да изям?
Или пиленцето?/ Ама той е мой човек!
Да ядеш, да пиеш, да го благославяш век!/
Ах, и шунка! Сиренце!...Скътал и колбас!
Ами аз, такова... все едно съм си у нас!
Ще си хапна и филенце, ще ушия дреха
от кожухчето му сиво,- сладост и утеха!...-

Леко чупна си крилце от пилето на грил!
/- Що.ли пък и него Зайко тук е подредил?/-
Шумно хрусна кълка, после... свински бут си взе.
/-Ах,.че хубаво, че прелестно е туй мезе!/-
Трътката надигна стръвно, нежно заскимтя.
/-Хората го правят пилето като мечта!/
Я да пийна от бъклето,  да избий чивия.
Бог да прости Зайка! Няма как... Ще си го свия!-

Първо ще си стори Лиса малко рахатлък.
Чак тогава ще се хване яко на чекрък!
- Заека не  е на кеф да бяга, аз си знам!
Инак би ли ме дочакал тука смел и сам?!
Ще се понапия и ще си попея аз.
Заека.ще чака своя сетен, кобен час!..-
Поотпи си ячко старата и зла хитруша.
После, тя реши, ще хваща Заека за гуша!

Ала винце, винце чудновато -  не прости
и на Лиса, омота главата и в мечти.
И видя  край себе си тя не един, а сто
Зайко-Байковци, разхвърляни като тесто
в знойна пещ, да стане ароматен печен хляб,
силен да направи и последния.най-слаб...
Ах, ти, винце, винце светло, бистро, чудновато! -
Мълком ти събори нашата Кума в тревата!

Легна като агне тя, очи затвори в  сън! -
"Ако ще земетресение да става вън!"
Слънцето възлезе върху небосвода син,
почна жар да сипе, сякаш вади  я от скрин.
Пътят стана пътче малко, някак се смали.
Пламна маранята суха, всичко скри в мъгли.
Като сноп се срина Лиса и дори не гъкна,
а забрадката й на носа й чак се смъкна.

Но пък чудо стане ли, то рядко е едно!-
В пътя се задава нещо, някакво петно.
Крачи из мъглата - пара, зиг-загом снове,
сякаш са пропаднали тук всички светове.
Слънцето се крие нейде в небосвода син...-
Пътят си е път обаче. Пътят е един!
Вижда се: от  хълма горе Вълчо се задава.
Отдалече се прозява. Гледа. Бавно шава...

И нали е Кумчо Вълчо хищник най-проклет,
отдлеч усеща струпания берекет.-
Хем го ароматът дърпа, като със синджир,
хем далекоглед е, всичко вижда най-подир.
Ту му се не вярва, ту пък вика си: "Късмет!
Искаш ли, не искаш ти, все идва твоят ред!"
Под мустак се смее Вълчо, хитричко пресмята:
"Бог наспорил тук: бъклето, Заека, Кумата!...

Ей го, значи, сякаш някой, мой побратим стар,
щедро е оставил всичко: бут, филе, сухар...
И колбас, и шунка... Пиле, печено на грил.
Морков, сирене...Хъм, май че нейде ги е свил!
Някой си го е подплашил, та побягнал бос...
 Хич.и тъй да бъде, правя ли го на въпрос?
Ала кой е тоз побратим,  славен, незабравен,
Зайка, Лиска тук оставил, с начин тъй забавен?!

Па ги и приспал накрая, мирни да стоят,
инак Зайко би отпрашил, плюл пети, в лесът.
А Кумата би го погнала със стръв, без спир
и изпуснала би тоя Божи келепир.
Не! Да се не казвам  аз  днес вече Кум Вълчан,
ако  туй не е поличба!? /Или пък - капан?/
 Но закуската ми сладка, ей, лежи в тревата!
 И другарка имам аз за веселба - Кумата!

И от всичко тука има... Не е малко, знам.
Ще облизвам после нокти. Ще попея, с плам!
Или пък, доволен, весел, просто най-честит,
ще се поотпусна в дрямка, със корем пресит!
Но да видя!... Може  някой да замисля зло.
Ще ме погне из гората, с прът или гребло...
Не наднича ли от храста, взел ме за мишена?
Ще ме.гръмне с двете цеви, смъртно да простена!?-

Храсталакът тука, братко, келяв е на вид.
А оттатъка, през пътя - пропаст зла зад зид!
Пътят се опънал равен, прав като стрела.
И далече са, далече, острите била...
"Тука слизам рядко, значи, просто за хатър -
ту теле да си задигна, ту пък млад катър...
Не! Не  е  възможно някой тук да се потайва.
Само аз, изглежда, бавя се и се помайвам!

Но нали сте чули приказката за Вълка,
дето риба хващал някога в една река!
Как опашката му станала, бър... пръчка лед,
как се скъсала накрай, едвам избягал, клет...
И във таз история пак нашата Кума
беше се оплела лошо, да  бере срама.
Ала край Кумата и за мене с лоши думи
мало и голямо на воля се поглуми!

Не. Не вярвам никой тъй сега да се реши
да остави всичко, без "очи" и, без  "уши",
без да се прикрие някак, край оврага стар -
враг ни е човекът лош отколе, не - другар!
Ала да подминеш толкова храна, е грях.
Аз не бих се оправдал сега, че ме е страх.
Да се чудиш, да се маеш, време не остая  -
берекет наспорил Господ, повече от в Рая!..."

Вълчо пообходи пак софрата малка, блед.
Слюнки му извряха от устата като мед!...
Ах, готов  е той да тръгне - в зной и студ, сакат.
Трудно е да не посегне, гладен и зъбат!
Да не се намести бързо, като в кьорсофра,
та макар да би останал даже без ребра. -
Печено, сурово... Просто да оближеш пръсти...
Чудом чудо да се чудиш. Или да се кръстиш?

Можеш да си потанцуваш, като клетник стар.
Можеш да се поизлегнеш, даже без другар.
То пък и защо ли ти е тук другар немил,
да се поразмислиш,  утре, че е с теб делил?!
Да те дразни, да ти бърка в блюдото без срам!
Да си тръгне сетне, тъй, без благодарност грам!
А след време, щом те срещне, и да се оплези:
- Клети Вълчо! Бил съм аз на твоите трапези!

Ама че кльопачка страшна! И на хубав път!
Триста вълка мълком могат тука да се спрат.
Че и да завият дружно, от възторг голям,
или да се сбият злобно, всеки враг  си сам!...
Мигар могат вълци с разум плячка да делят?
Мигар могат триста вълка да се разберат?!
Да се помирят другарски. Ред, закон да сложат?
Да се не  изхапят яко? Да не ви тревожат?"

Вълчо разкопча колана. Грабна си крилце.
То устата му погали, сякаш е перце.
Поогледа се как най-добре да седне там,
да се не изложи нещо, нищо че е сам!
Сръчка си краката дълги, да се сместят пак,
па се попрекръсти ловко, че ще ядва, знак.
Цъфна Кумчо на софрата - първи паралия.
Майсторски поклон отдаде: - Хайде! Хаирлия! -

Где така ще може друг път той да се вреди?
Като кръстник на трапеза важно да седи?!
С ястия отбрани - чудо, заобиколен,
предварително настроен, весел, вдъхновен?
Само сила, сила вълча да му стигне днес,
да се справи той по влъчки, да опази чест!...
Ала пил, не пийнал, песен не подхванал,
сви се мълком Кумчо Вълчо, легна до Лисана.

Мълчалив остана той един единствен миг.
като  че на бой бе тръгнал, с вик, обнажил щик!
Звуци чести заиздава, може би: "ура!"
искаше да викне силно в дивата гора...
Или пък от някакъв гигантски, страшен звяр
бе побягнал преко сили нашият другар?!
Хъркаше безстрашно Вълчо, все едно - по ноти! -
Хърка - не! А като че ли трактор там боботи!...

Трактор великански гази, със вериги - тон,
мачка с гръм земята жежка, трактор не, а слон!
Легнаха тревите ниско, в ужас ням стоят.
Ах, от звуци страшни просто ще се потрошат!
Тръпне в уплах и немее близката гора.
Бягат птиците в небето и хвърчат пера.
Все едно вършачка там днес яростно вършее! -
Кашля, киха, глухо стене... И ръмжи, та пее...

Скоро пак успокои се всяка Божа твар. -
Някак там установи се: Вълчо бил на бар!
Пак поеха, звяр и птица, в своите дела. -
Вълчо си го знаят всички, прави все бела...
Малки мравчици по пътя весело вървят.
Паяци между листата писти пак сноват...
И не щеш ли, още горе, шумна чупиклечка,
от шумака се задава тежка, едра мечка.

И Мецана тръгнала бе малко на гурбет -
Госте на съсед да прави, после той, поред...
Да се поразтъпче леко в утринния пек,
жива твар да срещне в пътя./Само не - човек!/
Малко сънна, малко бавна, ала с цел  една -
да пристигне, дето трябва, още в ранина!
Стъпва Меца, шляпа здраво, но се в миг изправи:
Що за изненада пошла някой тук й прави?

Гледа и не вярва просто. Сън е туй, да, сън!
Ах, в бърлогата ли тя е, или - все пак - вън?
Щото само там, в хралупата си топла, тя
може да си позволява сънищата, та
инак знае Меца:  вред пчели, оси летят,
мед наяве ли налапа,  жилят и бръмчат...
Баба Меца от почуда клекна край оврага:
Кой би туй повярвал? Кой ли? Ах, поврага!...

Не, очите й са нещо слаби вече, та,
все й се привиждат разни... Шум и суета!...
Звяр ли си, животът ти се вижда рай и ад.
Важно е обаче със кое си по-богат!
Ала все пак кошер да би сейнал някой бук,
нямаше да я учуди, както това тук!
Па и как Мецана никак да се не учуди? -
Наедно  събрани - Заек, Вълк... Бе, те са луди!

Примирени, кротки, нежни... Все едно - шега.
Легнали на припек зноен в лятната нега.
Може би си там говорят? Или пък - мълчат?
Упоени от доволство?! Даже не търчат!
И на сън ударили го  в тази гмеж, ей на!
Кум Вълчан отляво, Зайко - в другата страна...
А че и Лисана хей там, легнала в средата...
Боже! Имат ли тез диви капка ум в главата?

Приближи Мецана важно... Приближи съвсем.
- Време е, Мецанке, - рече, - спешно да се спрем!
То за где сме тръгнали, ще стигнем все пак, да!
По-добре да поотдъхнем, както е реда.
По-добре да поприседнем малко, тъй, на кеф,
гърло мечо да проясним с някой драг напев! -
Седна Меца край софрата, седна, за хаирлия,
да разкаже в песен как градил един килия...

Как градил, градил и все пак не доизградил!
Песента останала, чилякът се затрил...
И макар че тук това е песен за човек,
И Мецана да си тежка, пак намираш.лек!  -
Да се поотпуснеш малко, по-далеч от лес,
да изхвърлиш от ума си тоновете стрес!...
Виждала ли е такова чудо тук гората?
Случвало ли се е да се сбират като братя,

придобрени, примирени, сякаш с вечен мир
Заю Баю, Кума Лиса, Кум Вълчан - на пир?!
Да денуват общо, а след върл банкет -.да спят,
в сънища главите луди нежно да сият -
тоз подпрял глава на друг а, онзи там пък - крак,
никой никого не гонил, нито бил му - враг?
Твари, дето само ако някак се засрещнат,
мълком живи се изяждат, без да се усещат?!

В размисъл отнесла бавно своя мечи взор,
най-подир се върна Меца,  в своя си простор,
с ядивата вкусни, сочни, сейнати на път,
със побратимите луди, в своя кръстопът! .
Две посоки има той, а, може би... една:
 таз софра на пътя, с пропаст отстрана!...
Но и Меца също края тъй и не дочака,
да запеят всички дружно, още тук, в шумака...

Бръкна тя от тук, от там, замези се отвред,
/Брех, защо не бе останал тук и малко мед?
Поопъна  в канавката снажен мечи гръб,
в миг забравила нерадост, грижи стари,  скръб.
Па протегна се, докопа, винския бърдук
и изля като в жарава този свеж бъл-бук! -
Гътна виното Мецана като стара мечка,
тая страшна, добродушна, тежка чупиклечка...

Да остави там бъклето тя успя едвам,
да се не разлее виното, че грях голям! -
Секна мисълта разкошна и заспа гласът.
Тишина за миг настана, сякаш в дън лесът
всички в дупки са се скрили, схванати от страх,
да не би да има после яростен пердах...
Виното я срина бързо, просна като дрипа! -
Вино кибритлия! Кой ли тук, защо  го сипа?!

Тъй картинката  напълно тук се изясни.
Ядивата си стояха, мъничко в страни.
И край тях, заспали дружно, като на портрет,
Заю, Лиса, Вълчо, Меца - горски берекет! -
В чудновати пози, странни, с весели лица,
с нито грам коварство, злоба в своите сърца...
А измина много, доста  дълго време,
дорде Зайко  се размърда,  миг поспре да дреме.

Нещо май му замириса, чак дъхът му спря -
на лисичо, вълчо... и на  мечешко!...  Ай, бря!? -
Бързо Зайко ококори своя десен фар.
После левия отвори, да му е другар.
Пак ухото му затрепка, дето е на щрек!
Той и спящото изправи, да са чифт, не - тек!
Поповдигна се горкият, зорко се огледа...
Ай, в компания бе страшна! Съсед до съседа!...

Кой на ляво се разкрачил, извъртян по гръб,
в  Космоса далечен вгледан, с поглед малко тъп,
кой захлупил се нарочно, легнал по корем,
сякаш впрегнати животни, в някакъв ярем,
хем невидим, хем юнашки свързал ги в едно,
станали едно и също негово звено... -
Легнали  безгрижни, потни, в пътя по средата,
да похъркват с дружни сили, дружни и в бедата!

Ах, видя ги... Толкоз близо! Все един до друг!
Врагове, безкрайно страшни, паднали без звук!
В битка може би епична, в бой за къс месо,
или пък от неизвестно нему естество...
Живи ли са, мъртви ли са, все едно и как-
поотделно всеки беше страшен негов враг!
Първо той за малко си не плю на пръсти,
да изчезне яко дим накъм горите гъсти!

После поразмисли малко: що пък, за беда?
Как така нито един не утолил глада?!
Можели са да изкльопат всичко тук, за миг!
Лиса да го стисне в зъби, даже и без вик.
Кум Вълчан да го разкъса, хапка за обяд!
Баба Меца да го стъпче в тоя безпоряд!
Осъзна се в нещо Зайко, зърнал ги немощни,
да се свиват от борба неясна сякаш трошни.

Мръдна хитро, в.миг наперил, своя ляв   мустак,
после десния облиза, нещо като знак!
С  лапички изтупа леко  лепналата прах.
С фарове червени смигна -  мигар го е страх?
Даже малко се изпъчи, крак връз крак подпря,
волен взор в далечината някъде си спря! -
Па се чукна по главата  Зайко, с двата пръста:
- Главо, главо!... Щура главо!...- Рипна в миг чевръсто...

За приятели, за близки той вторачи взор.
Не е всеки ден Великден, не е всявга - сбор!
Трябва да се отпразнува, та да разберат,
що се случи тук на пътя, в тоз крайгорски кът.
Как излезе клети Зайко най-голям юнак,
изнатръшкал врази люти в този пущинак.
"Брех, .да се не види ! Чудо! - Зайко си продума.  -
Що му бяха тук несвестни, да не видят глума?"

Как със тях се  е разправял, в този вечен спор:
кой когото пръв да пипне, да му  стори зор!
Как ги е разхвърлял.  в пози чудновати, днес,
да се  смеят всички твари, от поле и лес! -
Кума Лиса, Кумчо Вълчо, Меца най- подир,
тръгнали по път да търсят лесен келепир!...
"Но така е! Що да правя? Аз ви жаля, мили.
Пийна ли си,  ставам страшен! Със гигантски сили!..."