* * *

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

АНТИГРАВИТАЦИЯ

/ новела, фантастика, част 1-ва/.

електронна книга, 2014г

1. ПРОМЯНАТА

Джон Дънкан се надигна разсеяно от бледосинкавата, мека възглавница на крес-
лото,  ръцете-прегръдки внимателно го понесоха и   след няколко метра  оставиха
пред вратите на асансьора .
Вратите се отвориха,  все така внимателно,  професорът
прекрачи прага и кабинката полетя отново, този път нагоре. Летеше към
последния етаж на Небостъргача, където бе кабинетът за работа.  Успя да забележи, 
все така разсеяно, разбира се,  само. скатаващите се прегръдки на креслото, в
момента, когато прозрачните врати  вече изчезваха от случайно   отправения му
поглед. Кабинката за малко да спре, разколебана от несигурността в разбърканите
му мисли, но желание от негова страна не последва и тя продължи .. Край
него, още в същия миг,   бе кацнал автопилотът. Дънкан го бе пожелал и апаратът
бе пристигнал навреме.
Вратите му не се отваряха. В края на краищата , професорът реши да направи някол-
 ко облекчаващи крачки,  да се поразтъпче по къдравия зелен килим на " моравата",
която го заобикаляше, да се почувствува за малко и той като човек.
Измислили я бяха роботите. Моравата бе известна с това, че. всичко,  което се виж-
даше отгоре й, бе имитация на живота,  на живия живот: цветята и тревите,  избуяли
в едно напиращо жизнелюбие,  птиците, с техните програмирани полети...
Дънкан знаеше много добре, че всичко това си е една  най-обикновена синтетика.
Тревите и цветята нямаха истински корени, които да ги хранят, а птичките се произ-
веждаха серийно, без да са необходими кокошки, петли, яйца.
- Скоро и с хората може би ще бъде същото - помисли си ученият. - Роботите все
повече се усъвършенствуват: тичат, говорят,  дори мислят... -
Нещо невидимо сякаш трепна във въздуха край него, включиха се,  изглежда, нови
луксове светлина.. Дънкан се отпусна за миг,  за да се огледа,  после  се сети
от какво дойде промяната,  вкара се отново във  верига и мисълта му  продължи все 
така естествено. "Само дето душа нямат. да я вложат в това, с което се съприкосновяват."
Все още мислеше за роботите.
" Но моравата си я бива..."
Светлината бе започнала леко да зеленее,  за отмора на погледа.
- Да, да...  Моравата наистина си я бива! -  повтаряше негласно Джон Дънкан и
орловите му, вече отдавна попритъпили блясъка си очи се впиваха в бледнеещата  
сега малко, но все така приказно изящна и буйна растителност. Дънкан искаше
всичко да изглежда малко бледо така, той и белия цвят би нюансирал, ако това. мо-
 жеше да стане. Знаеше, ако пожелае, може цял да се скрие в тревата,  тя  щеше
моментално да израсте,  да го покрие. Неземни цветя щяха да разцъфтят на килима, такива,, каквито само развинтеното до безкрая въображение на човека би могло да измисли, ако поискаше. Птичките кацат на рамото или  върху главата ти, цвърчат, в
зависимост от нуждите. или настроението ти, живеят за задоволяване на капризите ти.. Ако трябва да се уточни, по-правилно е да се каже, че съществуват,  а не,  че живеят. Същото  е и с така наричаните дървета. Истински дървета тук, на това огромно  разстояние от майката планета  няма и не би могло да има, те са също така изкуствени тук, както иптиците и цветята -  допълващ декор.
- И така  е  по-добре! - потри доволно ръце  Дънкан. Планетата се бе уморила от глу-
постите на човешкото съсловие и сега с удоволствие си почиваше, почти освободена 
 от присъствието му. . Скоро джунглата отдолу ще може да заличи  и последните ос-
танки от живялата някога там  цивилизация Море,  или по-скоро океан от истинска, жива растителност пъплеше упорито по цялата повърхност, изтласкваше от бреговете им дори реките и моретата,  макар че,  общо взето, водата сега бе далече повече навсякъде. Зеленото се лепеше по всичко, дори и по водата, подкокоросано от невидими и неведоми  ускорители на жизнените процеси. Просто да не смееш да слезеш сега долу, винаги ще се намери нещо да те погълне - ту някой побеснял звяр, ту неочакван кръвожаден корен, природата  като че ли се изроди там. Дори и с роботите се случва - поглъщат  ги по-едрите екземпляри,  та после се налага. да. прокопават тунели в  търбусите им,  ййза да излязат на.свобода. Роботите са си роботи - изоставиш ли ги на тъмно,  стремят се към светлината, като човеците,  техните първосъздатели...
Стана му радостно и хубаво от тази мисъл. Нали от векове човекът е мечтаел,
стремял се към осъществяеането на тази своя най-голяма, може би,  цел - да
се саморазгадае. Роботите, стъпало към постигането на тази голяма мечта
на човечеството,  са същевременно   междинно звено - малко ли усилия ще
са необходими още, за да каже откривателят утре: "Но да,   това,  което стои пред
мене,  съм аз,  в повторението си!"...
Това, че хората отдавна бяха пренаселили планетата, не бе най-страшното,  храната
бе достатъчна за всички. Специалистите бяха разгадали цялостния кръговрат на
суровината, в различните й проявления  и модификации,  макар  каменните въгли-
ща,  нефтът,  подводните и подземно разположени газове отдавна да. бяха свършили
и земните недра да зееха празни и изтърбушени, хората не  се безпокояха много,
защото можеха и си ги произвеждаха сами.  А от тези основни   суровини получаваха
абсолютно всичко,,  дори и пържолите! Тревичката,  поникнала бледа в саксийката,
беше нефт, цветето, събрало в себе си багрите на дъгата,  също Тревите обаче свършиха,  цветята - също. Дърветата все повече се криеха вече в
самотни,  отдалечени оазиси и кислородът на въздуха и водата непрекъснато и
чувствително намаляваше, с всеки изминал ден. Като огнедишащ змей по планетата
бе пропълзяла отровата,  въпреки филтрите и всевъзможните други уловители  и
пречистватели. Преди човечеството да се задуши и загине безвъзвратно,
учените и държавниците решиха: планетата трябва да си почине!
Построени бяха новите градове, върху изградените от по- преди антигравитационни
пояси и пръстени - високо горе,  над облаците.  Съоръжени бяха и множество заводи,
институти, платформи и инсталации,  където човеците можеха да се упражняват в
труд или да оползотворяват времето си. Върху  антигравитационните полета и модули, станции,  върху самите пръстени закипя един истински живот,  в цялата  му пъстрота и многообразие. В предългия си престой на майчицата  Земя хората се бяха научили бързо да изграждат взаимоотношенията  си, да се организират и преминават през всякакви трудности и премеждия. За да не им пречат, със сонди  изчерпваха отровите от повърността на планетата, та да ги използуват като суровини за нови производства. Планетата отново се превърна в неизчерпаема съкровищница, дори от отровите се раждаше живот. Небесните  поселища , разположени не само на разлини  дължини и ширини, но и на различни височини, си имаха и собствени, отделни слънца. За разлика от истинското, планетно Слънце, тези " грееха" отдолу нагоре. Специални "похлупаци"  задържаха топлината им да не излети в Космоса. "Градовете станаха 
много  повече, отколкото бяха преди -  отбеляза Дънкан, те разполагаха с повече
простор, хората в тях се увеличаваха все повече. Сега на поясите  и пръстените 
човек се чувствуваше както някога на повърността на планетата, само че някак  си
по-хубаво и по-удобно. "
И наистина, обогатен с много повече кислород, въздухът изглеждаше много по- чист
и полезен. Зеленината  си бе зеленина, облаците -  облаци,  макар и измислени и
направени от човека,  птичките си изглеждаха като истински,  живи! Долу,  на
планетата,  хората слизаха само за експедиции - ловни или туристически, или за
опознаване на новопоявили се видове или екземпляри  от фауната и флората.
После, когато тревата отново избуя и заля със зеленината си поляните и горите,
а дори и пропастите и върховете и повърхността   на планетата заприлича на
  истинска джунгла, неизбродима и непроходима,  когато наоколо се проснаха
потискащите грамади от помрачаваща очите зеленина,  постоянно свързващи се
една с друга, в тях се развъдиха и заживяха всевъзможни, сякаш и от Космоса
докарани и изпуснати да избягат и да се размножат в джунглата зверове. За
хората стана опасно да се движат и разпростират на воля където и да било,
дори и най-смелите и безразсъдни екземпляри трябваше или да се успокоят,  или да
се премотивират.
Стигна се дотам,  че и най-запалените ловолюбители и ентусиасти-туристи вече
се замисляха сериозно,  преди да вземат подобно решение. Намаляха и
експедициите, освен напълно автоматизираните,  при които роботите не биваха
застрашавани  сериозно, поради изолация от полето,  на което всеки можеше
да бъде притежател. В крайна сметка човек се заседява най-много и най-често
там, където му е най-приятно...
За всичко това си мислеше професорът сега, все така бавно крачейки по накъд -
рената под нозете му,  бликаща зеленина. Беше оглушал за птичите песни, които, 
веднъж пожелани и  не отказани,  не изключени от съзнанието му, се лееха над
моравата като  струите на водопад.
Неизключен от повикването,  след Дънкан на подскоци се придвижваше
и автопилотът,  все така със затворени плътно врати.
 Небостъргачът на Института стърчеше като игла над ниските, куполовидни
покриви на заводските корпуси, подредени шахматно от двете страни на
учреждението, там се трудеха роботите. Повикани от Инсталацията, над
моравата кръстосваха рапири источен и южен ветрове, прекалено дозирани,
според изтънчения вкус на Дънкан. Но той продължаваше  да вижда пред себе
си и фигурата на отдавна починалия  си приятел Олейник, прославения командир
на почти двадесетина  космически експедиции,  с когото се  "срещна" и
поздрави преди малко на отсека край дванадесети корпус на Пръстена. Дали то-
ва бе приятелят му и как така се   бе появил на място, на което никога не бе
идвал приживе и за което от човеците  бяха информирани  само няколко посве-
тени? Олейник,  Васили Павловч? Какво му носеше промяната? На Дънкан? На
планетяните?
- Хъм...  Да!... Трудна задача!  - изказа гласно края на някаква своя отдавнашна
мисъл професор-докторът. - Ребус!
Дънкан наистина се беше отнесъл далече някъде,  май точно на това място,  преди
няколко часа,  когато... Той пак така спокойно се разхождаше,  за да " проветри" малко накаления от напрежението в работата мозък.  Джон имаше лошия /или пък - добър?! /,   а спореднего самия -  прекрасен навик да оставя нерешените проблеми там,  където те бяха възникнали ,  ако не успееше да се справи с тях още от първия път.  Така, докато се "отдалечаваше"  уж от тях,  той можеше да ги погюедне още един или два  пъти. малко отстрани и да стигне по-бързо до търсения резултат.
Затрудни го някакво нестандартно уравнение,  което лесно се поддаваше на
интерпретация и интегриране,  но оставяше след. себе си някакво неясно  усещане за недоизясненост,  вариатяивност, а. може би и още нещо друго,  много повече опасно.
Теоретичната му обосновка все още не се удаваше на доктора, чувствуваше се така,
сякаш някой нарочно объркваше мислите в главата му,  работата му, влияеше някак
си външно,  дори като че ли замъгляваше съзнанието му...
Не можеше повече да продължава така. По широкото му,  квадратно чело, изби пот.
Той отдавна, още в почти забравения колежански период  на  съзряването си се бе
отучил да се затруднява при решаването на какъвто и да е заплетен и. неразрешим
казус. Нямаше неразрешими проблеми - в това Дънкан  твърдо и непоколебимо упорито вярваше, практиката го бе нсучила на това.

/продължава в следващия брой/