РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ

АНТИГРАВИТАЦИЯ

/новела, фантастика, продължава от бр. 2/

 електронна книга, 2014г

        Викаха го спешно в Центъра. После, в Института за изучаване на Далечния  Космос, на който той бе официално директор, за да се засекрети истинското
естество на работата му тук, на
Пояса. Дънкан успя да се срещне и с един - двама конгресмени, с които бе сравнително по - близък, повече се смяха, отколкото разговаряха. През цялото време не излизаше от паметта му неволната, а може би и търсена нарочно среща с Олейник, приятеля му от по-младите им години, макар че при всеки пореден опит да обсеби, съвсем натрапчиво при това, мислите му, професор - докторът почти насилствено му се "изплъзваше", като го захвърляше чисто и просто сред пъстрата амалгама от най-различни и противоречиви мисли, които пъплеха сякаш из мозъка му, като че ли някой случайно /а може би и, защо ли пък не), ги е захвърлил там така, да имат необходимите време и място, да се подредят, организират и да го атакуват в най-подходящия момент. Точно за този, така наречен, момент от близкото бъдеще тук, на антигравитацията се бореха упорито и Дънкан, и въображаемото същество с неизяснен произход, което все повече и повече усилваше излъчваната огромна, за видимо ограничените мащаби на схватката, енергия, притискаща вече съвсем осезаемо тясното пространство, което изпълваше неголямата по маса мозъчна тъкан в черепа на професора, заплашвайки го открито и недвусмислено, че ще изпълни окончателно заеманото от него пространство, почти видимо, а не просто и само осезаемо, или че явно ще го възседне, ще го яхне, както се яха кон на земята, за да препусне накрая, незнайно как и накъде, но във всеки случай не в избраната и стриктно спазвана от професора посока на движение и дух на проявление...Що се отнасяше  до Института-завод,
тук професорът можеше да разговаря само с роботите и "упълномощените" за целта уреди-
автомати, програмирани да изпълнят и най-невъзможните му желания и искания, друг жив човек тук не можеше да дойде, докато...
В момента, или в мига, в който се улови, че се връща, необичайно за него. към нещо,което го бе вълнувало по-рано, осъзна и мястото, върху което ставаше то, И отново, почти на същия отсек, завиващ по алеята между двете крила на Корпуса - Северното и Южното, в същото направление, към Южната командна подзала...Да, Джон Дънкан сега можеше да се закълне, ако знаеше как, той видя стройната,  суховата малко фигура на "възкръсналия" бивш колега руснак, отдалечаваща се с бавна, но съвсем сигурна, за невъоръженото око, походка.Сега про- фесорът имаше реалната, съвсем сигурна възможност да се спре на  подробностите, като ги осмисли и направи съответните изводи, а също така и потърси път и начини за изход или излизане от ситуацията.
Умът и ерудицията му на учен се сработиха спонтанно, за да си помогнат взаимно. Олейник, Василий Павлович, бе облечен в цивилен костюм, кафяв на цвят, с по-тъмни райета, в ярка, ослелително жълта риза, с още по-ярка, винено-червена вратовръзка отпред и с неизменната бяла, сгъната перфектно кърпичка с цветче в левия горен  джоб на сакото, не беше пропуснал и орденската лентичка на мястото над сърцето...   И пак, както преди малко, Василий Павлович го забеляза пръв отново и пак така пръв кимна разсеяно за поздрав... Василий Павлович Олейник, приятелят му руснак, бе загинал при подготовката на двадесет и първата си космическа експедиция в Космоса, преди още да излети, там, в подножието на Десетия пръстен, където бе изграден Космодрумът, преди цели три години, както съвсем ясно и добре си спомняше американецът. Видя го повторно, този път със съзнанието си  Да, онзи, живия Василий Павлович, тои все така продължаваше да върви в избраната от него посока, докато не хлътна зад подминатия ъгъл на поредната сграда.
Професор-докторът и сега, както и малко по-преди, не можа да повярва на видяното, макар че бе станало пред собствените му очи, на които досега винаги и навсякъде бе вярвал твърдо, непоколебимо Опита се да махне с ръка и да потули някъде в съзнанието си случката, но не би: Василий Павлович продължаваше безответствено да крачи, не вече там, на Полосата, а в съзнанието му, с всички видими и невидими, предвидими и не съвсем адекватно ясни бъдещи последствия, най-вече, може би за планетата...По-късно чак, после, имаше необходимото време да размисля, да връща многократно в съзнанието си видяното. Наистина, който и да беше този дошъл сякаш от небитието на планетата мирянин, ако можеше изобщо да се нарече така, дали пък не бе точно това, за което съвсем невесело си мислеше все още неостаряващия професор? Какво търсеше тук, на това изолирано кътче от Пояса човек, за когото никой не знаеше какво по-точно е и кого представлява тук на Полосата , кой и как го бе транзитирал тук, на Пояса и с какви намерения, добри или лоши? И какви щяха да бъдат ползите, респективно, вредите от неговото пребиваване тук, за които, между впрочем, никой нищичко не знаеше, като изключим самия Дънкан, лицето,  което, по длъжност и звание точно първо трябваше да научи, при това поради заинтересоваността и задълженията си тук, бе и точния учен на Пояса, на точното място и в точното време, за да бъде в състояние навреме и все така точно и адекватно да реагира за навременното обезередяване на натрапника или за експулсирането  или въдворяването му на място, от което няма да е в състояние да навреди на когото и да  е и когато и да е!?
Имаше достатъчно много време, за да продължи размишленията си. Наистина, какво търсеше , хм, новосътворения, или, по-вярно казано, фалшивия Олейник? И все още ли само търсеше , или вече го беше намерил? Съживил ли се бе, някъде там, в отдалечените от  майката Земя пространства и как именно бе станало това, с чия помощ или изобретателност и умения? И как би могъл да се съживи в останалото без всякакви важни жизнени функции човешко тяло? Дали не са били трансплантирани особено важните за съживяването му органи и системи  и кога е станало това така, че да не се разбере  от никого и никъде? Дали не е транскрибиран, изработен по-рано  някъде негов двойник? Въпроси, въпроси, десетки, стотици, може би ще станат и още повече, но отговор, за съжаление, нито изниква от някъде, нито би могъл да се появи, без да влезе в противоречия с всяка, дори и каквато и да е, и елементарна, логика!... Поради изключително голямата отдалеченост на Десетия пръстен от планетата, а и от най-близката до Пръстена, населена планета на Вигус, Оранжевата звезда, за която  бяха прогнозирани признаци на започващи, в недалечното бъдеще, процеси на възможно понижаване на температурата на общата плазмена маса, както и свързано съответно отражение в температурните процеси на целия комплекс от планети, които кръжеха непрекъснато около Звездата. Василий Павлович не просто загуби живота си тогава, по някакъв изключително ненормален и не виждан до преди това да се случи начин, малко или почти нищо не остана от самия него, сякаш тялото му се стопи, почти незабелязано, или, може би, по някакъв неясен, поне що се отнасяше за присъствуващите тогава свидетели на трагедията, начин, се разгради неведомо, разпадна се и потъна сякаш в небитието, от което също не с забелязваше никаква видима следа, дори белег от някаква, макар и съвсем и нищожна видимост или материалност, в каквато и да било трансформация...Участниците в експедицията
останаха с првзни ръце, в буквалния и преносен смисъл на думите, ако можеше да бъде изразено това тогава с някакви слова. Те, както и подпомагащите ги учени и практици успяха да съхранят само част от духа му, от застиналия отведнъж мисловен процес. Тялото на Василий Павлович се бе скрибирало невероятно бързо, бе се стопило и изчезнало във вакуума на Космоса ей така, просто пред очите им, сякаш някой го бе изхвърлил в обратна на живота му посока. Василий Павлович бе отнесъл със себе си не само и просто истината за своя живот, но и тайната на своята смърт! Никой друг от експедицията не беше пострадал, това беше най - чудното, но и никой не можеше да обясни след това каквото и да е по-съществено от  смъртта на Олейник. ситуацията беше нещо като коментариите "току що го имаше тука, край нас, здрав и прав, и жив, най-важното, но вече го няма никакъв- ни жив, ни умрял!" Никой друг от експедицията не бе дори одраскан, което даде повод малко по-късно за множество и от всякакъв род комвнтари, а малко по- късно и все така бързо, сякаш противоестествено, всичко бе и забравено?! Някой като че ли бе отнесъл мистър Олейник, спомняше си не без угризения на съвестта сега професор-докторът, някой не на шега си бешр послужил с тялото му и кой знае за какви, може би не съвсем хуманни цели! Внезапната, непредвидена смърт на руснака озадачи доста официални  и помагащи около излитането на кораба лица, но като всяко истинско чудо на чудесата постепенно остави след себе си други чудеса, не по-малко забавни или пикантни, радостни или тревожни, животът в Полукосмоса, както наричаха почти  всички Антигравитацията, беше все така възбуждащ непрекъснати емоции, свързан с не малка доза напрежение по всяко време на денонощието, имаше си своите "за" и "против" страни. Изобщо всичко около земляните сега бе далече по-наситено с информация и послания, дори съдбоносност, но никой от участниците в този надхвърлящ хилядократно предварителните представи и сметки проект нямаше излишното време да се замисля за дълго и за всичко, животът на Поясите на Антигравитацията бе така наситен с възможни и невъзможни /но ставащи/ събития, че човечеството едва успяваше да ги "отмята" в летоброенето си почти в полусмлян вид, без да има много, или поне достатъчно земно време, за да може истински да ги осмисли. За повече земляните нито имаха необходимото време, нито поне желание или "ентусиазъм", както се бе казвало в отдавна отминали години, а дори и  векове! Въобще, хората, досущ като растенията и животните долу, на повърхността на планетата Земя, се развиваха, така да се каже, в рядко срещан унисон с дивата природа и все така с изпреварващи темпове продължаваха да гонят, да преследват мечтите и желанията си, така че понякога дори не им оставаше време и за мечти, те биваха измествани от осъществените и продължаващите да се осъществяват и най-малки техни желания, добиващи все повече и повече вид и размери на грандиозни, на гигантски антигравитационни проекти, дотолкова бе напреднала, изпреварила времето си земната цивилизация. Още повече и заради това, че водачите на тази новопланетна сякаш, съобразно променените условия на живот в Антигравитацията, цивилизация, по всякакъв начин подпомагаха и допълваха и най-вече дърпаха непрекъснато напред, а откакто чоечеството се настани да живее, така да се каже, в самия Космос, колкото и условно и провакативно да изглеждаше все повече и повече това тук, в самото сърце на същия този Космос, ако можеше да се възползуваме от това сравнение, както размишляваше и самият Дънкан, поразхлабил за малко стягащите го не на шега букаи на водаческата си дарба, като един от водещите земляните посветени, на чиито плещи лежи не малка част от самозараждащата се непрекъснато истински космическа проблематика.