Мултиезичен автоматичен превод на 104 езика

* * *

РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ

ЛЯТОТО...

електронна книга, 2014г

 


ПРОФЕСИЯ

Да замина,  ме вика и вятърът,
и реката,  и голият  връх -
там,  де спира дъха си земята ни
чак на Миджур в студения лъх.

Да замина, ме викат полетата
и горичките,  черният път!  -
Там,  де в синия свод на небето ни
чучулигови песни ехтят.

Колелета ме грабват във утрото.
Коледарски скриптеж в мен звъни.
Ранен сняг на обувките лустрото
като орница стърже със дни.

И се връща в душата ми споменът. -
Преживявам го -  хиляден път.
Ала дните ми бягат, отронени.
Бяга с мене, пред мене,  светът.

Днес съм в София. Утре - във Варна.
Чакам в Русе писмо от Москва.
В Банско Пирин ме грей лъчезарно.
В Китен грабва ме сол, синева...

Миджур, знам,  е във облаци тъмни.
Пак дъждът по земята шурти.
И се гонят сияния сънни
край заспалите в мрака врати.

Там прозорец един ме очаква.
Там врата една скърца без глас!  -
Там ослушват се -  сврака да гракне. -
 Гост да срещнат,  дори в късен час!...

Но не лута се сянка из двора
и луната унило сребрей.
Знам, аз само така си говоря!  -
Няма утрото там да ме сгрей.

А и аз съм баща. И треперя
да отгледам сина си - голям,
за да чакам така след вечеря
и че няма да дойде,  да знам!

И трева да расте пак безгрижно
по побития в зноя чакъл,
ветрове да се гонят, излишни
и да дават на старци... акъл!


РИТЪМ

Бързо, весело, неусетно –
времето си лети ,
като ежедневен вестник
сменя свойте черти.


А аз съм млад, или пък
ми се иска да бъда млад, –
в сърцето ми слънчев сплитък
танцува напред - назад


И аз се задъхвам от ласки,
трептя като ветрен лист,
а времето все ме тласка
по пътя дълъг и чист…


Хора, не ми е тясно,
но не съм правен от пръст! –
Направете малко място
и аз да изправя ръст!


Едно колело е понесло,
в своя неудържим ход
и вас, с вашите песни
и мен,  с моя живот!


Не искам да  бъда гений,
нито със ранг висок.
Аз съм на село роден и
израснал край слог!


Но когато светът неусетно
и шеметно се върти,
искам да съм му вестник
със неговите черти…


KOНЕ ЛЕТЯТ

Коне летят,  препуснали  по хълмите,
по изгрева, по вятъра – летят,
понесли в гривите си  миг разсъмване
във изгреви, във дни да се стопят


И слънцето ги приютява в скута си,
и слънцето ги   взема в своя ден! –
Коне летят, препуснали със  утрото
Коне, коне... от изгрева фрагмент!


Коне, коне, надникнахте ли в утрото?
Напихте ли се с бисерна роса?
Надникнахте в -душата ми прокълната !-
Синеят в нея диви небеса!


КРАСОТА

Oстаряваме,
остаряваме –
всеки ден,
всеки час,
всеки миг.
и от силата ни
остава
само един
сбърчен
пестник.


И спомени,
в него
завързани,
във възел
стращно
жесток.
А дните ни
мамят,
забързани,
към своя
 пореден.
 скок.


И както и
да се утешаваме
със свойта
полезност
тук,
все повече,
осъзнаваме
вкоравения
вече
юмрук,


като една
първоистина,
с  която
ни зачита
света
и която е
единствената ни
красота.
    

ЛЯТОТО

И идва лятото...  Във изнемога
от светли багри и  от звуци,  скланям
главата,   уморен,  добър - в тревога,
че есента  след лятото осланя.

Мрачнея  аз,  макар че всички пеят, 
бодрея,  не когато точно трябва.
И нещо плаче в мен, а пък се смея.,
и веселя се,  а нагарча хляба...

А знам - и в мене слънчевото зайче
е скрило лъч от своята усмивка!  -
Но на -  в душата ми умира,   плаче
и чезне нещо мое без почивка!

Дали е детството - зверче коварно,
изтляло там, в нивятс разорани?
Или пък селото -  днес спомен само
и болка остра,  като е жива рана?

Или годините... Роят се нощем
дела и срещи... Сънища размирни...
Религии душата парят още!
И ще ми се да бъда пак немирник

край мечките по селските мегдани,
във цигански катуни занадничал,
зареял се по горските поляни,
или в дъжда сам гологлав затичал...

Уви!... Годините летяха много бързо. -
Разпръсна се детинското ни ято.
И всеки вече здраво се е свързал
с надеждите за свойто мъжко лято. -

Забогатял от премълчани думи.
От скътани в завоите въздишки.
От рекушетите на чужди друми.
От скъсани междудругарски нишки...

Днес  всичко е пресътворено в мене.
Днес всичко аз съм и не съм аз също!  - 
Обичам, честно, но и страдам.  Стене
и чезне нещо в мен.  И се не връща...


СПОМЕН

И сякаш се прокъсва нещо в мене -
немея тежко,  остарял за миг... -
Крсй огънв е дядо -  на колене.
В паницата му сняг... Не,  просеник!

Наблизо стадото само кротува. -
Защо е тъй спокойна вечерта?
Къде е тръгнал дядо да пътува,
понесъл с ямурлука си нощта?

А на площадчето хоро се вие.
И аз играя, странно подмладен.
Очите ми луната ще  изпие,
а с тях изпил съм аз предълъг ден!...

И бумка тъпана.  Аз скачам лудо!  -
Веднъж си млад -  не любил,  не копнял...
.В гръдта ми лудо пърхат пеперуди,
аз сам съм в пеперуда полетял...

Ех, дядо,  дядо... Във мъгла далечна
се стапят и денят,  и вечерта.
С една свещичка, восъчна и вечна, :-
прекрачваш ти през своята черта.

А аз едва ли съм разбрал тогава. -
Останал си ми само като сън! -
Сред писъка,  в жестоката гълчава,
дори нр помня как излезе вън...

И ето че  сега,  години късно,
години, отлетяли без покой,
припомних си аз твоя профил свъсен
през августовския надвиснал зной... -

Какво ме заболя?  Защо си в мене?
Немея тежко,  остарял за миг.
И сам се виждам,  седнал на колене,
в паницата със сняг... Не, с просеник!


В ОЧАКВАНЕ НА СРЕБЪРНИЯ СНЯГ

Мълчат дърветата с листа събрани.
Тъче земята своя сив килим.

В небето неприбрано ято врани
кълве деня със грак неотразим.


Трепти по склона синя мараня.
Към облака росата се издига.

И аз съм целият от светлина,
разтворен ненадейно като книга.


И вятърът тъгата ми пилее.
От бриза тихо с лъх опиянен,

усещам – всичко в мене как живее,
тъй както жив е сребърния ден.


Хей, птици весели на младостта,
години, отлетяли със насмешка!

Пиян на лятото от зрелостта,
аз се въздигам, пряко всички грешки...


В очакване на сребърния сняг...
    


НЯМА И ДА РАЗБЕРА

Няма и да разбера,
може би, когато,
свойте пилци събере,
късното ми лято.


Все така улисан, тих,
или малко шумен,
ще се грея с нечий стих,
или малка глума.


Ще посрещам своя ден
с радостта си свята,
че все още грее в мен
късното ми лято,-


в ранно утро, в есента,
с багри потъмнели
в зимата на старостта,
светъл сняг запрела.-


Придобрен и примирен
с облака, земята,
с трудния си вече ден,
с бялото в косата.


Ще се радвам на света,
дето съм отминал,
в толкоз хубави лета,
в толкоз чужди зими!