РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
ЛЯТОТО...
електронна книга, 2014г
Да замина, ме вика и вятърът,
и реката, и голият връх -
там, де спира дъха си земята ни
чак на Миджур в студения лъх.
Да замина, ме викат полетата
и горичките, черният път! -
Там, де в синия свод на небето ни
чучулигови песни ехтят.
Колелета ме грабват във утрото.
Коледарски скриптеж в мен звъни.
Ранен сняг на обувките лустрото
като орница стърже със дни.
И се връща в душата ми споменът. -
Преживявам го - хиляден път.
Ала дните ми бягат, отронени.
Бяга с мене, пред мене, светът.
Днес съм в София. Утре - във Варна.
Чакам в Русе писмо от Москва.
В Банско Пирин ме грей лъчезарно.
В Китен грабва ме сол, синева...
Миджур, знам, е във облаци тъмни.
Пак дъждът по земята шурти.
И се гонят сияния сънни
край заспалите в мрака врати.
Там прозорец един ме очаква.
Там врата една скърца без глас! -
Там ослушват се - сврака да гракне. -
Гост да срещнат, дори в късен час!...
Но не лута се сянка из двора
и луната унило сребрей.
Знам, аз само така си говоря! -
Няма утрото там да ме сгрей.
А и аз съм баща. И треперя
да отгледам сина си - голям,
за да чакам така след вечеря
и че няма да дойде, да знам!
И трева да расте пак безгрижно
по побития в зноя чакъл,
ветрове да се гонят, излишни
и да дават на старци... акъл!
РИТЪМ
Бързо, весело, неусетно –
времето си лети ,
като ежедневен вестник
сменя свойте черти.
А аз съм млад, или пък
ми се иска да бъда млад, –
в сърцето ми слънчев сплитък
танцува напред - назад
И аз се задъхвам от ласки,
трептя като ветрен лист,
а времето все ме тласка
по пътя дълъг и чист…
Хора, не ми е тясно,
но не съм правен от пръст! –
Направете малко място
и аз да изправя ръст!
Едно колело е понесло,
в своя неудържим ход
и вас, с вашите песни
и мен, с моя живот!
Не искам да бъда гений,
нито със ранг висок.
Аз съм на село роден и
израснал край слог!
Но когато светът неусетно
и шеметно се върти,
искам да съм му вестник
със неговите черти…
KOНЕ ЛЕТЯТ
Коне летят, препуснали по хълмите,
по изгрева, по вятъра – летят,
понесли в гривите си миг разсъмване
във изгреви, във дни да се стопят
И слънцето ги приютява в скута си,
и слънцето ги взема в своя ден! –
Коне летят, препуснали със утрото
Коне, коне... от изгрева фрагмент!
Коне, коне, надникнахте ли в утрото?
Напихте ли се с бисерна роса?
Надникнахте в -душата ми прокълната !-
Синеят в нея диви небеса!
КРАСОТА
Oстаряваме,
остаряваме –
всеки ден,
всеки час,
всеки миг.
и от силата ни
остава
само един
сбърчен
пестник.
И спомени,
в него
завързани,
във възел
стращно
жесток.
А дните ни
мамят,
забързани,
към своя
пореден.
скок.
И както и
да се утешаваме
със свойта
полезност
тук,
все повече,
осъзнаваме
вкоравения
вече
юмрук,
като една
първоистина,
с която
ни зачита
света
и която е
единствената ни
красота.
ЛЯТОТО
И идва лятото... Във изнемога
от светли багри и от звуци, скланям
главата, уморен, добър - в тревога,
че есента след лятото осланя.
Мрачнея аз, макар че всички пеят,
бодрея, не когато точно трябва.
И нещо плаче в мен, а пък се смея.,
и веселя се, а нагарча хляба...
А знам - и в мене слънчевото зайче
е скрило лъч от своята усмивка! -
Но на - в душата ми умира, плаче
и чезне нещо мое без почивка!
Дали е детството - зверче коварно,
изтляло там, в нивятс разорани?
Или пък селото - днес спомен само
и болка остра, като е жива рана?
Или годините... Роят се нощем
дела и срещи... Сънища размирни...
Религии душата парят още!
И ще ми се да бъда пак немирник
край мечките по селските мегдани,
във цигански катуни занадничал,
зареял се по горските поляни,
или в дъжда сам гологлав затичал...
Уви!... Годините летяха много бързо. -
Разпръсна се детинското ни ято.
И всеки вече здраво се е свързал
с надеждите за свойто мъжко лято. -
Забогатял от премълчани думи.
От скътани в завоите въздишки.
От рекушетите на чужди друми.
От скъсани междудругарски нишки...
Днес всичко е пресътворено в мене.
Днес всичко аз съм и не съм аз също! -
Обичам, честно, но и страдам. Стене
и чезне нещо в мен. И се не връща...
СПОМЕН
И сякаш се прокъсва нещо в мене -
немея тежко, остарял за миг... -
Крсй огънв е дядо - на колене.
В паницата му сняг... Не, просеник!
Наблизо стадото само кротува. -
Защо е тъй спокойна вечерта?
Къде е тръгнал дядо да пътува,
понесъл с ямурлука си нощта?
А на площадчето хоро се вие.
И аз играя, странно подмладен.
Очите ми луната ще изпие,
а с тях изпил съм аз предълъг ден!...
И бумка тъпана. Аз скачам лудо! -
Веднъж си млад - не любил, не копнял...
.В гръдта ми лудо пърхат пеперуди,
аз сам съм в пеперуда полетял...
Ех, дядо, дядо... Във мъгла далечна
се стапят и денят, и вечерта.
С една свещичка, восъчна и вечна, :-
прекрачваш ти през своята черта.
А аз едва ли съм разбрал тогава. -
Останал си ми само като сън! -
Сред писъка, в жестоката гълчава,
дори нр помня как излезе вън...
И ето че сега, години късно,
години, отлетяли без покой,
припомних си аз твоя профил свъсен
през августовския надвиснал зной... -
Какво ме заболя? Защо си в мене?
Немея тежко, остарял за миг.
И сам се виждам, седнал на колене,
в паницата със сняг... Не, с просеник!
В ОЧАКВАНЕ НА СРЕБЪРНИЯ СНЯГ
Мълчат дърветата с листа събрани.
Тъче земята своя сив килим.
В небето неприбрано ято врани
кълве деня със грак неотразим.
Трепти по склона синя мараня.
Към облака росата се издига.
И аз съм целият от светлина,
разтворен ненадейно като книга.
И вятърът тъгата ми пилее.
От бриза тихо с лъх опиянен,
усещам – всичко в мене как живее,
тъй както жив е сребърния ден.
Хей, птици весели на младостта,
години, отлетяли със насмешка!
Пиян на лятото от зрелостта,
аз се въздигам, пряко всички грешки...
В очакване на сребърния сняг...
НЯМА И ДА РАЗБЕРА
Няма и да разбера,
може би, когато,
свойте пилци събере,
късното ми лято.
Все така улисан, тих,
или малко шумен,
ще се грея с нечий стих,
или малка глума.
Ще посрещам своя ден
с радостта си свята,
че все още грее в мен
късното ми лято,-
в ранно утро, в есента,
с багри потъмнели
в зимата на старостта,
светъл сняг запрела.-
Придобрен и примирен
с облака, земята,
с трудния си вече ден,
с бялото в косата.
Ще се радвам на света,
дето съм отминал,
в толкоз хубави лета,
в толкоз чужди зими!
