РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

/"ДЕТСТВО  МОЕ,  ПЪРВО  И  ПОСЛЕДНО"!/

(автобиографичен роман)

 

НЕВИННИ  БЕЗЧИНСТВА

електронна книга 2015 

/продължава от бр. 2/7, 2015г./

Жената си имаше обичайните за една селска жена грижи. не се досещаше, че малко по-нагоре, полускрити, ние, селските палавници, се бяхме притаили, за да наблюдаваме действията и страховете й. Стояхме  скрити зад последната
къща на селото.бяхме се притаили ние, сел /домът на циганите беше построен малко извън територията на селото ни, в поножието на започващата стремително да се издига в северна посока селска глама, един огромен баир с камъни, който, изглежда, си беше поникнал тук!/
 Циганите живееха в северните покрайнини на селото,

отделили се в нещо като махала, направо върху най-долните
зареди от каменни плочи. Баирът започваше да се издига още от крайните къщи на селото. Родееше се, по външен вид с още няколко подобни, своеобразни каменни зареди, отрязани като
с гигантски трион от едната, отвесната, северна страна и полегати, постепенно спускащи се със склоновете си от другата, на юг.Питах, когато пораснах, питах по-възрастните,  колко точно  са големи каменните баири, които хората от цялата околия наричаха, сякаш предварително се бяха уговорили, глами, а те ми отвръщаха: "О, бива си ги... Над хиляда декара има... А може би и много  повече... Някои от тях са може би и по три хиляди... Огромни са..."
Представях си, как, като порасна, ще се
кача на някоя от гламите, точно когато зад върха й се покаже
месечината с извитите си рога, как ще подскоча, ама мноого,
много силно,  от най-високата издатинка на баира и ще се хвана, а веднага след това и ще яхна  по най-удбния и  най -
лесно осъществим начин единия, по-близкостоящия до мене рог, за да мога да пообиколя една част от небето и да видя туй-
онуй,  за да разказвам после на децата от махалата къде и какво съм видял отгоре. докато съм летял над полето, което стигаше  чак до Влашката  земя, граничеща с "Тихия, бял Дунав". както щях да науча, някъде по същото време, от баща си, който, през всичките тези години беше "на служба" в София,   но отвреме-навреме си идваше в отпуск и тогава ми разказваше още по - невероятни неща за това огромно село, в което се намираше службата или работата му /така и не бях наясно, кое от двете неща е по - важно за него, службата или работата, но, изглеждаше, че и двете  много са важни, жизнено важни, както обикновено се изразяваше той. Той винаги, всичко обясняваше, щом усетеше, че не сме много наясно по "въпроса", а нещата  са важни. - и за мен, и за майка ми.На юг, по посока на границата със Сърбия, в ниското. се гушеше селото ни, което бе защитено от всички главни посоки, пресечено или пък, разполовено от шосе - изток - запад и черен път, разполовил го на кръст в посока север -  юг, или към Дунава и границата със  Сърбия.До Дунав
отставаха петдесетина или маплко повече километра, до Сръбско - двадесет и няколко,  по въздух , все планина, но това, всичкото, щях да разбера години по-късно, когато му дойдеше времето.  А тогава, макар и все още малък, аз обмислях как да се кача на върха на гламата, която беше най- близо до селото и конкретно, до нас, защото трябваше нощем да става това и не само не се виждаше добре на лунната светлина, но  на места ме очакваше и пълен мрак, тъй като месечиата не можеше изобщо да ги освети,  бяха в нещо като заслони и светлината чезнеше там. А успеех ли да прехвърля и двата си крака върху някой от рогата на месечината, щях да пообиколя,  за час-два, или за колкото успея, тъмното, за да задоволя максимално  все по-нарастващото си  любопитство, та после да мога да го разказвам  на не по-малко от мен изкушените  мои връстници и съзаклятници, които ден и нощ и нощ и ден мислеха как    още по-скоро и още по резултатно и ефикасно  да извършат абсолютно същото, дори  да ме изпреварят, за да ми разказват те на мене, а не аз на тях, за подвизиге си, особено над многото километри планина, до държавната граница със Сърбия. И аз на тях, и те на мене нямаше, нямаше как да си повярваме, така бързо, то се знае, ние непрекъснато се надлъгвахме за какво ли не, и, за да ни е интересно, и си мислехме  какви ли не най-невероятни детски истории, коя от коя по-шарена или пухкава, само и само да ни е интересно и хубаво, да се забавляваме, някак си. когато майките ни не бяха край нас /май бащите ни въобще липсваха през по-голямата част от времето, не отсъствуваше само моят!/ Години по-късно, бях отслужил войниклъка вече, през студентските си години, попаднах на томче с произведения на Итало Калвино и много бях учуден и зарадван, че и на него са му минавали такива мисли по  отшение на месечината, макар че и тя, и той, са "живяли" в друго време и на друго място. Не го сторих само от притеснение за последствията. И сред приятелите ни не се намери толкова отявлен смелчага, който да се качи на Болван, така се хазваше най-високата част на гламата, за да обязди месечината и да се разходи по небето с нея. Нищо! Има и други като нас, те вървят подире ни!...Току виж, те я обяздили!  Притесняваше ме само срещата ми с майка ми, след като
изкача високия каменен баир над селото, който някои наричаха Реп, а  други- Глама, след като се полюлея и на роговете на месечината и се поразшетам над горите зад другия, южен връх, нариччан от хората, Бучие, колко ще ми излезе приключението?Тупаник! Майка ми никога не забравяше колко тупаник ми дължи, за всяко  мое провинение, не оставяше вересии...

те покрайнини на селото каменен връх, подобен на още няколко други такива. Хората и от нашето село, и от
скупчените  от двете  му други страни, източната и за-
падната, съседни села назоваваха тези каменни грамади
глами - Бяла глама, Синья глама, Долниломска, Чупренска,
Върбовска, Търговищенска, Реплянска, т. е., нашата, на нашето си село, някои с  имената на принадлежащите към тях селища, бяха кръщавани, за по-лесно. Във всяко от тези селца живеха и по няколко семейства цигани, напълно приобщени по заимания към българските. С имоти не разполагаха, но помагаха в работата на тези, които имаха. Те просто, като нас, жиеееха тук, в  сговор с всички. Чак в студенските си години аз разбрах, че някои от циганите крадат и обичат по-лекия и по-безгрижен начин на живот. В околийския град, където изкарах гимназията, също имаше цигани и то много повече, махалата им беше пак така обособена, дори извън границите на градчето, но циганите, които все още никой не наричаше роми, непрекъснато бяха сред гражданите, от сутрин до късна вечер, едни успяваха да си намерят и постоянна работа, а други обслужваха по-заможилите  се граждани с каквото могат - караха им с гальотите си дърва и въглища, сечеха дърва или ги внасяха по мазета и тавани, или пък подреждаха под балкони, в специално подготвени заслони. Гледал съм  ги, докато учех  в гимназията и как ожесточено спорят, размахали брадви и манарчета /малки брадвички/, с които  те всекидневно, от ранна утрин, до късна вечер, се движеха, из градчето, сякаш секирчетата охраняваха не само телата им,но и достойнството им. А когато не бяха взели на рамо брадвите си, носеха под.мишниците си цигулките, пак така всеки от тях  "въоръжен", или, казано по-точно, съоръжен. А присъствието им се превръщаше в своеобразен празник за нас още непълнолетните ученици, дошли от почти всички селца, на околията,за да се ограмотяват в по-горна степен и за първи.път видяли подобни чудесии! Пред очите ни сякаш изпод земята се появяваше оркестър от истински майстори-виртуози, мелодиите, които те разсипваха с пълни шепи върху главите ни и по-специално, край девствените ни  за подобен лукс и красота уши, като че ли идваха от небето и ги слушахме наистина, по-късно щяхме да разберем, все едно бяхме  отишли на концерт...