ХУДОЖЕСТВЕНО ДОКУМЕНТАЛНА ПРОЗА

ИЗБРАНО ТОМ III

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

/"ДЕТСТВО  МОЕ,  ПЪРВО  И  ПОСЛЕДНО"!/

 

роман, електронна книга

 

1. ЛЕТЯЩИТЕ КРЕПОСТИ


Събудих се от някакъв невероятен шум, сякаш небето и земята се  сгромолясваха. В стаята, в която спяхме с майка ми, бе светло като през деня.  Помислих си дори, че сме  се запалили... Скочих бързо от леглото и започнах да си търся дрехите, за да избягам навън.  Така да правя ми бе казала майка  ми  преди време: - Сине, видиш ли че нещо се е запалило в къщи, че нещо гори, грабваш си дрешките и обувките и бягаш навън. Първо ще действаш, после ще мислиш. Само двамата сме си тука, няма от кого да чакаме  помощ. Сами трябва да се оправяме.-
Тъкмо се канех да го направя, когато я видях да плаче пред разтворения прозорец. От там идваха и светлината, и  страховитото бучене. Не от домът ни, небето се бе подпалило,и изглеждаше като огромно разорано пепелище, което, кой знае как, бе увиснало над земята, всеки миг готово да се сгромоляса и струполи върху нас, хората, да ни смачка и изпепели.Вече много добре знаех какво означаваше тази огромна, стряскаща желязна, както смятах тогава, армада от летящи в безкрая на небосвода машини, наясно бях и какво правеха тук, в самозапалилото се сякаш родно небе, откъде идваха, за да хвърлят над земята ни смъртоносния си товар летящите високо над нас и къщите ни смъртоносни метални крепости. Те току--що
бяха опразнили бездънните си търбуси над нашия най-голям град София, за  да продължат пътя си  след това, завръщайки се  в намиращите се накрая на света свои смъртоносни   свърталища, отново  да се заредят  с гориво и бомби през деня, за да дойдат отново през нощта, за да повторят, потретят и така нататък своя"чутовен", нечовешки "подвиг"!?

Бях едва  четири- петгодишен, невръстен хлапак, когато започнаха да стряскат съня и сънищата ми тези човеко ненавистни хора от края на света,  решили да ни раздават правосъдие, не с Божията правда, не с Божията милост, а с безумните си мозъци, както си шепнеха през по-голямата част на деня многопатилите и многознаещи поради това хора от селото.Бях много дребен, но и много пъргав, което ще се разбере и от по-после написаното, врях се непрекъснато около тях и групичките, които правеха по цели часове на селския  мегдан или пред двете кръчмички, където обикновено се случваха почти всеки Божи ден игрите ни, хем нищо не разбирах от това, което си бърбореха непрекъснато, стряскан и до смърт и от военните комюникета, хем се ежех непрекъснато пред момчетата и момичетата, с които играех. опитвайки се да си представям /и да им показвам, естествено, че съм много по-знаещ от тях, нещо, което, изправен пред собствената си детска съвест, и сам не вярвах че може да е истина, но поради което в собствените си очи изглеждах, и продължавах да се оставям да изглеждам, много по-голям, по- висок дори на бой, макар че всъщност бях най- дребния от всички и всички ми надвиваха и ме биеха и за най- малкото нещо, за да ми го припомнят и доказват   непрекъснато. Щяха да минат години, в които да ги надрасна всичките до един и да им тръсна такива отмъстителни побоища, че още щом свършеше поредното " школо", докато си обличах горните дрехи, те изчезваха от стаята, прегърнали торбичките с книгите и дрехите си и набегом се отдалечаваха от двора и двете стълбища, за да не успея да ги настигна, когото и да е, и да яде той поредния обилен пердах! Бога ми, хич не се жалех,надскачах ги на бой, ръцете ми бяха и по-дълги, и по-бързи, краката още повече, при това действувах, така да се каже, комплексно, както щях да науча още по-късно, "мелех"  ги едновременно не само и с двете си  ръце, но в същото време ритах и, поне с един от двата си крака /на другия се крепях. опазвах устойчивостта на тялото си!/... Когато бях по-дребен от тях, те обикновено никога не ме нападаха, ако са сами, винаги се "сдвояваха" или утрояваха, за да бъдат по-сигурни в успеха си. В дните, в които аз се "разплащах" за нанесените ми по-преди от тях обиди, побоища, победи и поражения, никой не се сети да организира група срещу мене, да се съберат двама, трима, дори повече, може би щяха и да ми надвият, но моето стресирало ги напълно, "неправдободобно" изглеждащо, а и най-неочаквано оказало се "несвършващо, през цялата учебна година продължило отмъщение сломи завинаги цялата им храброст, на практика те не само не можеха да ми окажат каквато и да е съпротива, а дори и не смееха, или пък наистина не можеха. Това те най-добре и най-ясно си го чувствуваха как точно е, не  опитаха, поне веднъж, до края на учебната година. Което позволи нещата между нас да останат така, както се бяха сложили. Последния от тях го преследвах със силен бяг след него / но и той здравата бягаше пред мене!/, от училището, което се намираше в "долния", всъщност западен, "край" на селото ни, до гробището, което се "издигаше" след източния му край, т. е., наложило се бе да бягаме и двамата "срещу" баира или по "узбърдото"! Анто, така се казваше връстникът ми, се "шмугна" набързо в гробището, изчезна сред самопоникналия или засаден от ръцете на близките на погребаните вътре хора, шубрак, а мен изведъж ме достраша да го последвам. Все пак гробище си беше това, длъжен бях, както ме бяха учили, и майка ми, Рада, и баба ми Антица. и двете религиозни, вярващи жени, в думите на които аз пък сляпо вярвах и се  вслушвах. Така Анто остана последния гонен, но не отмъстен, така да се каже, от бившите  ми побойници, мъчили ме неотстъпно цели шест години, от първи до шести клас, включително. През лятото неочаквано, и от мене, и от моите близки, бях пораснал изведнъж, така да се каже, бях ги надраснал с цяла глава, над всичките, до един! Така, както си бях мечтал и се молил на Бог и на ангелите, с горещата препоръка на баба си по майка, Антица, жената на дядо ми Георги или дядо Аджо, както го наричах, за да правя разграничение от другия дядо, по баща, който също се казаше Георги./Затова не бях кръстен на нито един от тях от родителите ми, за да не се препират  кой от двамата е уважен повече,  дядо ми Георги, по майка, или  дядо ми Гдорги по баща!/ По-уваженият, и от двамата ми дядовци, се оказал моравския княз Ростислав, името  на когото и двамата ми родители случайно знаели, поради което, години по-късно аз научих от урока за братята Кирил и Методи и много бях доволен  и горд от постъпката им! А баба си Антица обичах почти колкото майка си Рада, задето единствена от всички, които ме обичаха, знаех го и го чувствувах, това, за разлика от тях, никога не ми бе посягала при  непрекъсващите мои пакости и палавости, при които се "издънвах"!Като нея и повече обичах и баща  си Цвятко,  за същото, но той работеше и живееше в София и за него тепърва щяхме да търсим информация от единственото остаснало в селото ни по тава време, радио, което работеше при това на батерия!Това обаче щеше да става утре сутринта, в момента двамата с майка ми, или, по-точно тя сама, а аз само пригласях, се чудехме все още на лудите, които ръмжаха с моторните си крепости в безмълвното и безкрайно нощно небе, долетяли над страната ни от хиляди мили разстояние /думата "миля" аз научих много по-късно и сигурно в случая е ставало дума за километри/ и за още по-лудите и от тях, които са ги подготвили и изпратили да сеят смърт по земята ни и може би и те да осганат върху нея, ако бъдат улучени от защитнициге на българското небе.  А доста от тях и останаха, дори и паметник им издигнаха родствениците им от техните страни.
И така, самолетите бомбардировачи продължаваха още много пъти да идват и да изпепеляват, и неспокойното нощно небе,  и разорания уличен калдаръм, с обърнатите върху покривите си /ако ги има или са останали части от тях/ сгради. Носеха се в пространството, сред разгневените хора, гълчава и протести, някои, като нас, малчуганите, а и  млади мъже, излизаха на полето да събират изтьрсени при почистването на бомбардировачите и охраняващите ги изтребители, патрони,   неизползувани снаряди. Моят татко правеше като повечето други татковци: всяка нощ, тайно от мене, макар че , и аз тайно, го хващах, претърсваше джобовете ми, събираше гилзи,  патрони, парчетии, въобще всичко, което би могло да  гръмне, при невнимателно боравене с него  носеше   рано сутрин, и го хвърляше в "Томин вир", на  няколко километра от селото ни, за да се обезвреди без да създаде беля. Дочувах, от другите деца, че и техните бащи, правели същото. Въобще, стресът от летящите крепости, придружавани и охранявани от изтребителите остави трайно негативни спомени у всички, за много години напред.

ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

   2. Невинни безчинства.3. Игри с дядо.

...Като дете все се завирах там, дето не ми е мястото и играта, бях като че ли изтъкан целият от любопитство.
Много често отнасях и боя. Майка ми не ми прощаваше никакво провинение, непрекъснато се боеше, че  ще ми се случи нещо лошо. И не бих казал, че нямаше достатъчно основания за това.
Още по-зле бе с дядо ми по майка Георги, името на когото не бях наследил и той всеки път, когато ме оставяха да ме наглежда, неизбежно си  спомняше това. И понеже го бе и страх да не се пребия или пък изгубя, с удесеторено внимание следеше всяко мое волно или неволно действие или бездействие, готов незабавно да ме възпре или подгони. А, за негово голямо съжаление, аз бях много бърз в краката и палав изобщо и когато посегнеше, към която и да било.част от тялото ми - ръка, рамо, лакът, глава, аз падах като подсечен на земята, изтъркулвах се встрани от посоката, в която той се беше засилил. И така, веднага след мене падаше по
най-неудобния за него си  начин и той и докато успееше да стане и да се отръска от пепеляка,
който се беше налепил по дрехите и ръцете му, аз вече бях на километър  разстояние от него. Под сурдинка мога да кажа, че почти винаги в подобни моменти  дядо Аджо, както  си го наричах аз, защото и  другия ми дядо,    по  баща, също бе Георги и трябваше надълго и нашироко да обяснявам за кой от двамата става дума, когато се оплаквах на майка си, за да не ме оставя повече нейния  баща да ме приглежда. Знаех също така,че е напълно наясно  кой от дядовците е предизвикал "неподозирания" ми гняв, но държех да й стане още един път ясно, че отдавна е време да спре да ме оставя на грижите и обноските надядо Аджо и колкото по-рано го направи, толкова по-добре ще е и за тримата. Майка ми обаче не искаше да проумее това мое, гениално за възратта ми /нямах още дори пет навършени годинки!/ прозрение. А не исках да проявя неделикатност или както и да го назовем това сега и да й кажа, че всеки път, когато паднеше на земята след моите самодейни и твърде самонадеяни трикове, дядо Аджо побесняваше и ако би могъл да  ме докопа с грамадните си, в сравнение с моите, ръчища, можеше и да ме пребие. Не й казвах и че винаги, когато  станеше патакламата между нас двамата, той, безкрайно вбесен от безочливотта и непослушанието ми, в невъзможността да направи каквото и да е, за да обуздае моето пълно неподчинение, яростно ме псуваше на майка, макар че тя бе   негова родна дъщеря.Същото ставаше и когато ме подгонеше, въобразявайки си, че като е по-малко разстоянието между нас, ще успее да ме хване  и накаже собственоръчно, както обичаше да се заканва постоянно. Щом усетех, че ме доближава опасно, аз спирах, обръщах се бързо и му се оплезвах. Знаех, че е невъзпитано  и грозно, но нямах друг изход. Като подгонеше кокошка или прасе из двора  и се ядосаше, че не може да ги стигне или хване, дядо Аджо грабваше от земята първото нещо, което   му се изпречеше около  ръцете му и го запращаше напред, по животинчето, рискувайки дори да го убие. И това нещо се случваше доста често в твърде нерегулирания му живот. С  мене обаче не постъпаше като с животинчетата, наблюдавал го бях множество пъти навсякъде, зорко, изпробвал го бях и знаех от опит. Щом му се оплезех, той съвсем пощуряваше, не, просто откачаше - грабваше  каскета от главата сн. Никога не се навеждаше към земята да потърси дърво или камък, от самото начало бе разбрал, че аз съм нещо като ценна вещ, а на всичкото отгоре, и по - вещият  в играта. Или пък си бе забранил да се докосва до такива опасни, за когото и да било, и за мене, и за него, предмети. Хвърляше подире ми каскета си, пак  за да ме забави, за миг поне.Шапото му обаче не беше твърде удобно за осъществяването на намеренията му, някак си изглеждаше много по-бавно и още по неуправляемо  и от мен дори. Накрая то се озоваваше или в реката, от двете страни на която се развиваха събитията между нас двамата и където аз най-смело демонстрирах номерата си, или когато се намирахме в близост, в някое от коритата на двете селски чешми, изградени в близост една до друга, /за повече удобство/, или край тях, в калта, която "месеха" с краката си селеките говеда, когато ги караха на водопой. Тук, до някоя от двете селски чешми, старата и по-новата, които се намираха също от двете страни на почти  пресъхващата през горещите летни месеци, буйна при буря и дъжд рекичка. намирахме достатъчно място, за да приключим или продължим своите безкрайни, а, бих казал, и съвсем безсмислени свади, защото аз не бях толкова труден за "управление", само че дядо ми, на този етап от живота си, не знаеше какво е това  "Добра дума"за  необуздано пъргави и немирни хлапаци като мене и какво голямо значение можеше да има, ако отвреме-навреме им се подаваше в аванс.
 Новата чешма беше от лявата страна на идващата откъм планината и доста  разширила коритото си тук, в центъра на селото ни, бара, където аз и моите връстници  щяхме месеци по-късно и години напред по  цял ден "да бием с пръчки  жабите"./ "Реката вече изтъня съвсем и жабите пищят на глас: "Ще мрем!.. ."/ За разлика от старата, водата тук бълваше не от един, а от цели два чучура И двете чешми обаче пълнеха денонощно по няколко дълги, изляти от пясък и цимент корита, които ние, децата, така и не успяхме да разрушим, години по-късно, въпреки направените безкрайно много опити и усилия от нас. Искахме да стреснем живеещата в долния край на селото ни циганка Елена Качина, която , щом видеше мътната вода да тече покрай къщата и, в северния, долен край на селото, вдигаше ръце нагоре, както си переше и започваше да се кръсти и да шари с  очи по небето, за да се ориентира по цветовете на надвисналите над селото облаци къде е валяло и колко, дали не е прекалило, защото на връщане от къра мостовете и на тази, и на останалите две рекички не бяха безопасни за минаване по тях, а и самите реки или бари, както ги наричсхме и ние, децата, също не бяха никак безопасни за прекосяване, можеха да отнесат някого, особено ако е такъв дребен като нас, децата, в някой от по-големите притоци на реката Лом, която извираше  горе, под  Миджур, но която накрая се вливаше чак в белия Дунав, до голямото и дълбоко черно море, което, мислехме си повечето от нас, е страшно черно и студено...

4. ВЛАШКАТА ЗЕМЯ 5.ЗВЕЗДНИ ЕЗДАЧИ.

Жената си имаше обичайните за една селска жена грижи. не се досещаше, че малко по-нагоре, полускрити, ние, селските палавници, се бяхме притаили, за да наблюдаваме действията и страховете й. Стояхме  скрити зад последната
къща на селото.бяхме се притаили ние, сел /домът на циганите беше построен малко извън територията на селото ни, в поножието на започващата стремително да се издига в северна посока селска глама, един огромен баир с камъни, който, изглежда, си беше поникнал тук!/
 Циганите живееха в северните покрайнини на селото,
отделили се в нещо като махала, направо върху най-долните
зареди от каменни плочи. Баирът започваше да се издига още от крайните къщи на селото. Родееше се, по външен вид с още няколко подобни, своеобразни каменни зареди, отрязани като
с гигантски трион от едната, отвесната, северна страна и полегати, постепенно спускащи се със склоновете си от другата, на юг.Питах, когато пораснах, питах по-възрастните,  колко точно  са големи каменните баири, които хората от цялата околия наричаха, сякаш предварително се бяха уговорили, глами, а те ми отвръщаха: "О, бива си ги... Над хиляда декара има... А може би и много  повече... Някои от тях са може би и по три хиляди... Огромни са..."
Представях си, как, като порасна, ще се
кача на някоя от гламите, точно когато зад върха й се покаже
месечината с извитите си рога, как ще подскоча, ама мноого,
много силно,  от най-високата издатинка на баира и ще се хвана, а веднага след това и ще яхна  по най-удбния и  най -
лесно осъществим начин единия, по-близкостоящия до мене рог, за да мога да пообиколя една част от небето и да видя туй-
онуй,  за да разказвам после на децата от махалата къде и какво съм видял отгоре. докато съм летял над полето, което стигаше  чак до Влашката  земя, граничеща с "Тихия, бял Дунав". както щях да науча, някъде по същото време, от баща си, който, през всичките тези години беше "на служба" в София,   но отвреме-навреме си идваше в отпуск и тогава ми разказваше още по - невероятни неща за това огромно село, в което се намираше службата или работата му /така и не бях наясно, кое от двете неща е по - важно за него, службата или работата, но, изглеждаше, че и двете  много са важни, жизнено важни, както обикновено се изразяваше той. Той винаги, всичко обясняваше, щом усетеше, че не сме много наясно по "въпроса", а нещата  са важни. - и за мен, и за майка ми.На юг, по посока на границата със Сърбия, в ниското. се гушеше селото ни, което бе защитено от всички главни посоки, пресечено или пък, разполовено от шосе - изток - запад и черен път, разполовил го на кръст в посока север -  юг, или към Дунава и границата със  Сърбия.До Дунав
отставаха петдесетина или маплко повече километра, до Сръбско - двадесет и няколко,  по въздух , все планина, но това, всичкото, щях да разбера години по-късно, когато му дойдеше времето.  А тогава, макар и все още малък, аз обмислях как да се кача на върха на гламата, която беше най- близо до селото и конкретно, до нас, защото трябваше нощем да става това и не само не се виждаше добре на лунната светлина, но  на места ме очакваше и пълен мрак, тъй като месечиата не можеше изобщо да ги освети,  бяха в нещо като заслони и светлината чезнеше там. А успеех ли да прехвърля и двата си крака върху някой от рогата на месечината, щях да пообиколя,  за час-два, или за колкото успея, тъмното, за да задоволя максимално  все по-нарастващото си  любопитство, та после да мога да го разказвам  на не по-малко от мен изкушените  мои връстници и съзаклятници, които ден и нощ и нощ и ден мислеха как    още по-скоро и още по резултатно и ефикасно  да извършат абсолютно същото, дори  да ме изпреварят, за да ми разказват те на мене, а не аз на тях, за подвизиге си, особено над многото километри планина, до държавната граница със Сърбия. И аз на тях, и те на мене нямаше, нямаше как да си повярваме, така бързо, то се знае, ние непрекъснато се надлъгвахме за какво ли не, и, за да ни е интересно, и си мислехме  какви ли не най-невероятни детски истории, коя от коя по-шарена или пухкава, само и само да ни е интересно и хубаво, да се забавляваме, някак си. когато майките ни не бяха край нас /май бащите ни въобще липсваха през по-голямата част от времето, не отсъствуваше само моят!/ Години по-късно, бях отслужил войниклъка вече, през студентските си години, попаднах на томче с произведения на Итало Калвино и много бях учуден и зарадван, че и на него са му минавали такива мисли по  отшение на месечината, макар че и тя, и той, са "живяли" в друго време и на друго място. Не го сторих само от притеснение за последствията. И сред приятелите ни не се намери толкова отявлен смелчага, който да се качи на Болван, така се хазваше най-високата част на гламата, за да обязди месечината и да се разходи по небето с нея. Нищо! Има и други като нас, те вървят подире ни!...Току виж, те я обяздили!  Притесняваше ме само срещата ми с майка ми, след като
изкача високия каменен баир над селото, който някои наричаха Реп, а  други- Глама, след като се полюлея и на роговете на месечината и се поразшетам над горите зад другия, южен връх, нариччан от хората, Бучие, колко ще ми излезе приключението?Тупаник! Майка ми никога не забравяше колко тупаник ми дължи, за всяко  мое провинение, не оставяше вересии...

те покрайнини на селото каменен връх, подобен на още няколко други такива. Хората и от нашето село, и от
скупчените  от двете  му други страни, източната и за-
падната, съседни села назоваваха тези каменни грамади
глами - Бяла глама, Синья глама, Долниломска, Чупренска,
Върбовска, Търговищенска, Реплянска, т. е., нашата, на нашето си село, някои с  имената на принадлежащите към тях селища, бяха кръщавани, за по-лесно. Във всяко от тези селца живеха и по няколко семейства цигани, напълно приобщени по заимания към българските. С имоти не разполагаха, но помагаха в работата на тези, които имаха. Те просто, като нас, жиеееха тук, в  сговор с всички. Чак в студенските си години аз разбрах, че някои от циганите крадат и обичат по-лекия и по-безгрижен начин на живот. В околийския град, където изкарах гимназията, също имаше цигани и то много повече, махалата им беше пак така обособена, дори извън границите на градчето, но циганите, които все още никой не наричаше роми, непрекъснато бяха сред гражданите, от сутрин до късна вечер, едни успяваха да си намерят и постоянна работа, а други обслужваха по-заможилите  се граждани с каквото могат - караха им с гальотите си дърва и въглища, сечеха дърва или ги внасяха по мазета и тавани, или пък подреждаха под балкони, в специално подготвени заслони. Гледал съм  ги, докато учех  в гимназията и как ожесточено спорят, размахали брадви и манарчета /малки брадвички/, с които  те всекидневно, от ранна утрин, до късна вечер, се движеха, из градчето, сякаш секирчетата охраняваха не само телата им,но и достойнството им. А когато не бяха взели на рамо брадвите си, носеха под.мишниците си цигулките, пак така всеки от тях  "въоръжен", или, казано по-точно, съоръжен. А присъствието им се превръщаше в своеобразен празник за нас още непълнолетните ученици, дошли от почти всички селца, на околията,за да се ограмотяват в по-горна степен и за първи.път видяли подобни чудесии! Пред очите ни сякаш изпод земята се появяваше оркестър от истински майстори-виртуози, мелодиите, които те разсипваха с пълни шепи върху главите ни и по-специално, край девствените ни  за подобен лукс и красота уши, като че ли идваха от небето и ги слушахме наистина, по-късно щяхме да разберем, все едно бяхме  отишли на концерт...

3. ВЛАШКАТА ЗЕМЯ

ВЛАШКАТА  ЗЕМЯ

Горе, от Болван, можеше да се видят Дунавът и Влашката земя. Като се качиш на върха на Гламата, каменният баир откъм северната страна на селото, от там можеш дори да полетиш, ако решиш да се заловиш за опашката на някой перест облак и така да, както си го викахме ние помежду си, обиколиш над цялата Земя. Вечер там човек можеше да си хване някоя и друга звездичка, толкова ниско се надвесваха те над темето на гламата или върха й, както си го наричахме ние, децата,   Месечинката винаги беше с тях,

 до тях, сякаш за да ги наглежда и пази да не им се случи нещо лошо... Звездичките бяха едни такива, сини-сини и треперливи,  много мънички играчки, закачени сякаш на небето, за да ни светят, заедно с месечинката, после   с  една особена, далечна и студена светлина и за да ни и пази,  и наглежда тя, заведно с  млечнобелите, кълбести облаци! Инак ще се изтърколят от небето чак на земята, защото после няма да могат да  се върнат сами горе,  отново по местата си и за
хората ще бъде мног трудно да се придвижват нощем по земята, а няма да могат сами, без Божията помощ, да си ги върнат горе, на небето и поставят отново по местата им! И, наистина, тези бляскаво красиви нощни звезди като че ли носеха светлината отзад, зад себе си, здраво държейки я, за да не се разпилява излишно по огромното нощно небе, светлината им идваше някъде отзад, а не от самите тях. Гледах сивопепелявото, с огромни за моите представи на дете, размери, небе осеяно и с по-светли, и по-тъмни греещи студено кристалчета и си спомнях думите на баба ми Антица, майката на моята майка Рада. че това са душите на умрелите преди това хора, които гледали отгоре, след като се пренесяли там, и следяли и нас, децата, дали сме послушни или продължаваме все така да си пилеем времето, дадено ни, за да порастем и поумнеем, та после и ние да си родим и отгледаме, и  наши си деца, но те да могат да станат малко по-умни и по-послушни от нас, да не правят толкова много пакости и золуми по земята, върху която живеят.
- Ние само денем правим пакости? - опитвах се да се измъкна аз и да "натрия", своевременно, носа на .баба, че не ги разбира тия, нашите, съвсем детински, работи.- Вечер и през нощта само спим и сме много кротки, кротки, досущ като агънцата.
- Ама те и през деня гледат, звездичките... И Месечинката! Винаги, и по всяко Божио  време, - опитваше се да ме убеди трайно баба ми Антица, -Те друга работа си нямат горе, на Небето, само това правят: гледат зорко, да не пропуснат нещо важно и в повечето случаи си записват всичко, което сметнат за значимо и важно, защото и на тях могат да им се скарат, ако са изпуснали някоя случка и, особено, извършителите, защото е важно лошите да бъдат възспирани навреме, за да не могат да извършат поредните си злодеяния и по този начин да си навлекат гнева на всеблагия наш Господ, - бързаше да ни убеди трайно и навреме грижовната ни баба, която по цели дни и нощи прекарваше в компания с нас, внуците си: аз,  Радко, със сестричката ми Лучи, дошла на този свят седем години след мене, братовчедите ни Надко и Денчо, синове на тетка ни Жика, или Живка, както е точно името и, които жиеееха в много далечното, както ни се струваше  по това време, село Карбинци, с вуйчо ми Дони, /но често идваха при нас, сред планината, защото при тях беше само равно и голо поле, опечено от слънцето, една-единствена бара или река, която минаваше край селото и край съседното, почти залепено за него село Попниколаево. Двете в един и същи ден си правеха сбора, или събора, Празника на селото,  за който ние винаги им ходехме на гости, - да го празнуваме заедно и където можехме да видим какво ли не интересно и впечатляващо, но никога и на никой от нас не омръзващо, дори сантим, за нашите ненаситни и  лесно и от най-малкото видяно впечатляващи се детски души. Нончето  беше също братовчедка.  третата по възраст след мен и Надко /Денчо беше по- назад   в подреждането/, дъщеря на вуйчо Милко, който беше получул заболяване на сърцето от преживяния страх и ужасите на англо-американските нощни самолетни  нападения  в края на Втората световна война, когато почти всяка нощ са идвали да бомбардират най-големия по това време град и столица на България, София. Били са заедно с баща ми Цветко, и двамата по това време полицаи в Столицата, сред ужаса на сгромолясващите се и сриващи се сгради, затрупващи стотици от бягащите без път и ясна посока и не можещи никъде  да намерят спасение под развалините, софианци..Вуйна Тота, майката на Нончето, се мъчеше да удължи живота  на мъжа си, като се грижеше денонощно, бих казал, за болния ми вуйчо и неин съпруг, баща на Нончето, който, очевидно, си отиваше от света на живите, затрупан отвсякъде със и от възглавници, за да го поддържат, доколкото е въсможно това, полуседнал в леглото, тъй като не можеше безболезнено да заема друга поза. Сред внуците на дядо ми по майка, Георги, или дядо Аджо, както си го наричах аз, защото и другия ми дядо, по баща, също беше Георги и трябваше да ги разграничавам, когато говорех за някой от т тях /главно, да се оплаквам  и по-точно, от майкиния баща/ това съм го описал  в по-предни страници, в началото!/.
Мислех си, че ме премята, нарочно, баба  ми Антица, зяпах известно време по цял ден цялата шир на небето, за да видя дали и през деня ще има някоя звездичка там, горе, под изгарящия  ни с жегата си небосвод, за да ме наблюдава какво правя и съвсем скоро се убедих напълно.че баба има право да казва така - и звезди можеше да се видят и посред ден, а дори, и Месечината! Знаех, че и Луната, както и казваше още баба ми Антица, гледа и през деня, а не само нощем, как си играем навън ние, децата, денонощно наблюдава нашите нескончаеми игри. И не се стигало само до там, а и до много повече: звездичките и месечинката си имали и тефтери, едни такива, голями небесни тефтери, в които си записвали абсолютно всички наши лудории, особено пакостите ни, за да ни потърсят, като дойде време за това, сметка, отговорност за лудориите ни и ако разберат, че хич и не сме и помисляли да станем някога по-добри
и справедливи, главно, баба подчертаваше това, като го повтаряше по няколко пъти, за да го запомня добре и да го казвам и на другите деца, също  така много палави и не винаги послушни и през деня, и през нощта, като мене, та Бог да ни прощава отвреме-навреме по някоя и друга пакост. Така, още дори не пораснал достатъчно голям, аз съм щял да се освободя от повечето от провиненията си и кавто стана мъж, ама истински, голям, да бъда много по-добър и справедлив човек, почитан от всички, някои  дори и по-големи от мене, но също така добри и справедливи като мен самия!
- Бабо, а може ли да ги преброя?- попитах наивно аз, като че ли не знаех, още от много по-малък, че небесните звезди са на практика неизброими, както е положението и с душите, които са се преселили на небето да ни светят като звездички отгоре, но баба ми Антица не оставяше  никога, нито един мой въпрос без отговор и то такъв, че да бъда  съвсем доволен. независимо дали и друг път съм я питал, и все за същото.защото след време и ние ще идем
- Че как да не може, бабиното? Започвай веднага  да броиш и ще видиш колко много  души  са отлетяли на небето, колко много звезди палят нощните си лампички, за да осветяват пътя ни към тях,  да имаме време да го запомним, докато се наложи да тръгнем и отидем при тях! Защото, след време и ние ще светим, заедно с тях, отгоре, от небето!
Тя, нашата мила баба Антица, беше като енциклопедията, с която щях да се срещна, години по-късно и  която беше "способна" да ми отговори на всеки въпрос, който решавах да й задам и по всяко време на денонощието, дори и когато всички около мене отдавна са си легнали, а и спят вече втория или третия си сън.А аз още от малък обичах много да се забавлявам и още повече да зная какво ли не, така че не оставях на мира никого, по което и време да е в денонощието, стига да бях аз самият събуден и поне донякъде бодър!
Броях усърдно и на двете си ръце, но можех само до десет, колкото са пръстите на двете ми ръце. Имаше още десет пръста и на краката ми, но тях ги бях отписал, понеже в обувките нямаше как да ги докосвам с пръстите на ръцете си, за да отмятам преброеното. Веднага разбрах къде "куца" работата и ревнах като съвсем малко дете  и поисках баба ми да ми помага в броенето, по-скоро я помолих тя да брои и пресмята с пръстите, а аз само слушах , отмятах и запомнях крайните цифри, за да върви общата ни работа по-бързо и качествено. Баба броеше много добре и ре- зултатно, ако продължавахме да я караме все така, при това и повече дни, можехме да преброим и населението на Земята,  при това и живите, край нас, и умрелите, които ни светеха с лампичките си отгоре, на небето.
Така, постепено, се научих да броя и до двадесет, после до тридесет, стигнах дори до хиляда, до десет и до сто хиляди, дори до милион. Естествено, не веднага, а след множество дни упражняване с баба Антица, която и тук се оказа нещо като бъдещата енциклопедия, с която щях да се срещна напред в годините, които ми предстояха в моя, и весел, и труден, понякога, живот, но аз много се гордеех и фуках направо, така да се каже, с моето можене и сложих "под ключ" всичките си връстници, които хем не можеха и не знаеха и половината от това, което аз знаех и можех, хем нямаха и баба като моята баба Антица, която да им отвори очите и "промие" мозъците, както допълнително ми обясняваше тя своята мисия в семейството.Тя  беше човекът, най-близък и нужен на нас, хлапетата, с които прекарваше по-голямата част от всяко наше земно денонощие и беше неотлъчно край нас, за да ни отговори, точно и правилно, на всеки зададен от нас, внуците й, въпрос. Така че ние всичките - аз, Надко и Денчо /по-късно/, Нончето, Замфи или Замфир, синът на вуйчо Анто и вуйна Верка, сестричката ми Лучи, дошла в нашата компания по-късно, заедно с другите ми двама братовчеди Гошо и Кирчо, деца на вуйчо Борис и вуйна Вита, си живехме съвсем щастливо около великата ни, бих казал, баба Антица и само вечер, но не винаги, оставахме с родителите си, много строги и много страхливи едновременно,
които все се бояха да не се издъним за нещо и някъде, да не обидим някого, да не се сбием с някой от връстниците си и да разкървавим я устата  му, я носа или ухото, или някоя друга част от тялото му, но най-често най откритите и неприкритите /същото ставаше и с нас, когато "неприятелят" ни се окажеше или по-голям, или по-силен, пъргав, умен, находчив, хитър и т. н. А когато ние губехме играта или двубоя,  като последствие  "ядяхме" допълнителен пердах у дома. Трябва да призная, че майките ни  главно, до една бяха много чувствителни и тежко и със скандали изживяваха всяка понесена от нас загуба,но не ни учеха нито как да се браним или нападаме, когато това ни се наложеше да направим, въпреки изрично отправените ни забрани да се бием с когото и да било и за каквото и да е, хем сякаш щяха да се пукнат от яд, когато им съобщавахме за поредната си загуба по бойните полета в махалата, които бяха повече от броя на свадите, които възникваха помежду нас, хлапетата и така успяваха да подсигурят всички ни навреме и съвсем безстрашно да участвуваме в поредния си уличен двубой, без никога предварително да знаем, да сме напълно сигурни, че непременно ще успеем - нещата се движеха спорадично, имаше успехи, при които излизахме горди от къщи, след допълнителния пердах, главно от майките ни, които почти винаги се оказваха близо до нас, за да поемат навреме и болката, и страданието ни при поредния неуспех, или пък радостта и гордостта ни от победата, ако сме успели добре да подредим противника си, независимо и от понесеното от всеки от нас като допълнителна тежест, но съвсем заслужено, наказание, от ядосана- та   ни, но, и по наша преценка, справедливо отнесла се за поредната ни глупост, родителка, Тук му е мястото да уточня, че с нас, и за добро, и за лошо, се "разправяха" само и най-вече, майките ни! Бащите ни, в повечето случаи, ако бяха свободни, все работеха някъде другаде, по-близо или по-далече, а много често ги взимаха и "запас", за да задоволяват войнствените капризи на властимащите. А когато се раждахме и имахме най-голяма нужда от техните грижи и внимание, те задължително "отбиваха" задължението си към държавата по четири години да ги обучават в казарми и полигони как най добре могат да пролеят кръвта си, когато това се наложи, "за Царя и Отечеството", най-често, както знаем от безпристрастната история, когато Царят вече всеки момент е готов да абдикира от властта, или вече го е направил, или пък Отечеството не е вече наше!

ВЛАШКАТА ЗЕМЯ
ЗВЕЗДНИ ЕЗДАЧИ

Не се притеснявах, общо взето, че не е достатъчно точно броенето ми. Когато го правех,   всеки следващ ден можех да го повторя, а дори да го потретя даже, всичките звездички си стояха все на едно и също място през лятото, бих  поправил грешките си, ако бях допуснал такива.
В същото време разсъждавах усилено и как бих могъл да се кача на месечинката.

Лесно ми изглеждаше, дори повече от възможно! Звездите ми се струваха най-по недостъпни. И малки бяха, можеха да ме изтърсят, да се откъснат от небето и да полетят заедно с мене  надолу, а аз да загубя присъствие на духа, да изпадна в несвяст дори, върху която и звезда да съм се качил, дори да се откъсна от прегръдката си, с която   съм се вкопчил, колкото и здраво да съм  се държал,  стига да не е неприятно гореща  "кожата" и, да не ме опари лошо, че да се изпусна от гривата й,  да мога да се хвана там здраво и до края на приключението да не се пусна, макар и да не знаех има ли и тя грива, както имаха конете, или пък не. Обмислях усилено, непрекъснато как най-лесно да се кача на месечинката, връщах се в мислите си към отделни звезди, които ми изглеждаха най-красиви и привлекателни, но и най-удобни  за възсядането, както си бях въобразил, че може да стане това, за да се отправя на бленуваното от мен околосветско пътешествие. Години щяха да отлетят след моите напразни мечтания,  докато се убедя, веднъж завинаги, че си остават наистина само блянове, красиви мечтания, детски залъгвания, действителността бе къде-къде по-сурова, невъзможни за осъществяване бяха моите детски въртоглавици. Но аз продължавах,  не се разочаровах нито веднъж дотам, че да спра да мечтая по-нататък, И занапред щях да гъделичкам фантазията си с какви ли не измислени, по-скоро и измечтани от мене светове, дори, напред във времето,  отпечатани сякаш в съзнанието ми звезди и галактики, "посяти" като чудеса сред огромния, дори за мене, привличащ не само мене, свят, еднакво абсурден и като действителност, и като човешка измислица. Звездите ми бяха наистина най-по недостъпни, както си казвах по онова време, и малки бяха. с ръка можех да ги откъсна от небето и го правех доста често в мислите си и в сънищата си; все по-сигурно успявах някак си да достигна, в мечтите си, до тях, до техния невероятен Космос, да си  "дохвана" по някоя и да "паднем" след това върху твърдата, спечена пръст или върху камъните, "сгрухани" сякаш от огромна, нестрошаема от нищо каменоломна там, долу, под величествения венец, насипан от природата, за да ни напомня постоянно за своите природно дадени на човека прелести, сред които му е отредено да живее, за да ги помни и разнася навсякъде със себе си точно като дадености и красоти. И така, повече вярвах, че ще успея с месечинката и постепенно започнах да се надявам повече , да се виждам повече главно на месечинката, и по-удобна ми изглеждаше някак си на двора ни, и по-достъпна, особено като заприличаше на рог, тънка и извита, само да успея да достигна и да се вкопча в единия й край, да се докосна някак си до рогчето и! За нула време щях да преметна отгоре и и двете си нозе, както Лало Филдоско, комшията ни от северната страна на двора ни, го правеше на успоредката в двора на училището ни, където баща ми ме отнасяше на ръце или на гръб, когато тръгнах с торбичката в ръката и книгите на гърба, четмо и писмо да се уча, то беше на петдесетина метра от портата на двора ни! А на лоста, както му викахме тогава, на висилката, Лало Филдоско    "въртеше" и "Слънце", и "Месечина", и много други подобни упражнения и фигури, свят да ти се завие, докато го гледаш! В "скромните" си помисли аз се виждах как след едно подобно светкавично завъртане около студеното тънко желязо на висилката се  "откъсвам" с всичката си налична сила и бързина и политам към небето с такава страшна скорост, че едвам успявам да се "приземя" върху студената повърхност на избраната предварително от мене звезда и така да я възседна набързо, че да не успее да избяга, ако е решила да направи това предварително и така аз да стана първия, новоизлюпил се земен ездач на звезди, за вечна чест и слава, в читанките чак да напишат дори след време за мене! Сигурен бях, само да успея да се справя веднъж с коремното, и на звездичка ще се кача, няма значение на коя от всичките ще стане това, бях повече от уверен в успеха си и още от сега усещах как ми порастват криле и как ми завиждат страшно моите мили и не чак дотам и винаги приятели и връстници, хубостници такива! Как ми порастват едни  огромни криле върху раменете, които ще са ми нужни за връщането обратно на земята, при малчуганите като мене, защото. за какво би могло да ми послужи и качването,  и на звездичката, ако не да разправям поне три недели след това как е могло  и е станало всичко, там, горе, та и другите да полетят веднага подир мене, а майките им да ги посбият така, както и на мене няма да ми се е разминало и по този начин да можем да си "разпродаваме" небивалиците си по всяко едно време на денонощието, понеже, след всичко, което успее въобще да стане, или пък  да не ни се случи,  с нас, но да го измечтаем в главите си, твърди и  непокорни, най-сладки, най-привлекателни и оставящи следи още сега, в почти  невръстния ни живот, си остават приказките за това, що се е случвало или не, с нас, хрониките за  всичко това, измислено и съпреживяно след това с другарчетата ни, това, което после те ще доразказват, обилно поръсено с подправки за вкус и наслада от тях, нашите верни и достойни съмишленици или бъдещи заместници в делата и приказките, които не само ще се опитат да ни повторят, с дела и мисли, но и да го съпреживеят, още по-интересно и цветисто, отколкото ние преди това сме си го измислили! А и разказали след това!За съжаление, още не бях успял да възкача дори по-лесния и удобен за това връх на гламата, наричан от всички ни, и малки и големи, Болван,тепърва големи битки ми предстояха! Важното обаче беше че не ме е страх  от нищо и никого, дори и от маминия пердах, когото винаги имах в мислите си, когато се засилех, всеки пореден път, да осъществявам несвършващите се никога в развинтената ми глава поредни "подвизи", както и незабавно пораждащите се нови желания за още по-нови участия  в  поредните нови приключения!
Понякога сякаш изтрезнявах, както по-възрастните от мене, чичковци, понеже се сещах, че и баща ми напоследък все по-често се оказваше у дома, макар и да не бе това прекалено засилено, а неговия пердах все още не ми се бе случвало да изпитам върху гърба си, или, по-точно да го кажа, върху дупето /майка ми с един замах ме обръщаше с дупето отгоре върху леглото, до което все пак бях успял да се докопам, тичайки с всичките си възможни сили, за да мога да скрия между шепи лицето си, та да не разбере никой на другия ден, че пак съм сгазил лука, както се казва на практика или на нашия, детски речитатив  и пак, уви, яко съм го отнесъл, без малко и без някой зъб да остана, кръвотеча от носа башка, а аз да се правя на герой и да твърдя юнашки, че нищо ми няма, съвсем малко и съвсем случайно е  станало така, че са закачили по невнимание, и носа ми...Боят ни в тези детски времена си беше абсолютно ежедневие, на което се "радвахме" всички, без никакви изключения за когото и да било, а най-палавите от нас, за лошо или за добро, бяха за всички нещо като герои на деня, с най-голямото възможно  уважение от останалите и с най-високото възможно самочувствие сред всички, които се смятаха от "нашата черга", или ни бяха братя по съдби и несгоди. И, естествено, трябваше да си поддържаме реномето. Но какви лъвове изглеждахме, всеки от нас, когато останехме сами със себе си или пък ни захапеха със закачките си връстниците ни! Тук му е мястото да споделя, че всеки поотделно иначе си беше най-обикновено хлапе, той се самовъздигаше на пиедестала на славата едва когато почувствуваше своеобразното уважение и въздигане от страна на връстниците си, поради което никога не се присмивахме един на друг, а напротив, всеки от нас търсеше начин да похвали приятеля си за понесеното от него поредно страдание, да изтъкне стоицизма му при регулярното "възмездие". което е понесъл, почти всеки път, от несправедливо отсъждащата родителка. или "госпожа" майка ни. Татковците ни, един по един завръщащи се от задължителните "гурбети" по различни отдалечени дестинации по цялото протежение на така наричаната Балканска, земя, или територията на някогашния и на досегашния Балкански полуостров, на който, бяхме имали "честта" да сме се родили, за да изтърпим, след време, част от  мизериите и пошлостта, през които бяха преминали и нашите татковци, през дългото време на отсъствието им от нашия, изглеждащ ни по времето на сегашното ни настояще, тогава почти разгулен живот! Татковците ни, които майките не пускаха в къщата,
най-често много далече от съкровените им желания и въжделения, а обикновено отбиване на военната повинност, както несполучливо бе придобила "гражданственост" идеята на Александър Стамболийски да се провре под букаите на двойно поробващия ни навремето Ньойски мирен договор след края на Първата световна война, под който той лично полага подписа си, за да счупи след това скъпата си писалка или перодръжка, както в по-следващите си години сме учили от учебниците по история или ни е внушавано, че е било... А след отбиването на военната повинност /баща ми се записва доброволец, за да се сдобие с някой и друг допълнителен лев в полза на семейството си!/ следват запаси по Дервиш могила, някъде край турската граница, служба в полицията ксто охранител на погреби или складове с оръжие и то точно по време на злобните англо-американски бомбардировки в последните години на Втората световна война, в която и участвува, и като редови боец и, случайно, се връща жив след огъня и пепелищата на Стражин и Страцин, след дългия и страшен път до Косово, за да се раздели след това с охраната на оръжейните боеприпаси някъде около или в Орландовци, да се върне най-сетне на  село, при мен и майка ми, по покана на ръководството на селската партийна организация на БКП, която набъзро е изградена от хора с "леви убеждения", но които  са гледали децата си по времето до 9 септември 1944 г., работейки земята си, а не са  изминавали пешком по петдесетина километра, докато стигната, от която могат да 'вземат влака за Столицата,  за да  отидат там да работят и осигуряват изхранването  на семействата си.
За съжаление, още не бях успял да :се изкача, да овладея по-малкото, изпречило ми се, препятствие, най- Високата част на Гламата, която се издигаме в близката до къщата  ни далечина, върхът, наричан от всички ни, от  малки, и от деца, Болван или Венецът, въздигнал още по-нависоко сивокаменния рид, така че, без усилия да можем, винаги, когато пожелаем, да се надвесим от подоблачната видина и да забием любопитните си погледи в далечната, привличащата ни като истински магнити, сънувана също често от нас непозната и забулена в не по-малко тайни земя, проснала се успоредно на голямата, бяла, както щяхме да научим от стихотворението на писателя и поета Иван Вазов, при все още предстоящите ни срещи с неговото, необозримо, за детските ни глави, творчество. Болван бих достигнал и пипнал с пръст, за да го узаконя като свое притежание и подвиг, тепърва ми предстоеше да го сторя, а дотогава той все така щеше да  остава всекидневното, изпречващо се пред очите ми, и мое мечтание, което, за истиско мое съжаление, също така не  можех още да го направя свое достояние! Понеже и баща ми вече знаеше за повечето от моите, все още неосъществени мечти и деяния, за да повъзпре поне  от малко ентусиазма ми, желанието ми да осъществявам незабавен и действен контакт с всичко, към което проявявах изключителен и непресекваем интерес, бях получил вече неговото обещание при първата, удала ни се възможност, да ме вземе със себе си и да ме изкачи, през деня най-напред, а след това и вечер, на забилия в небето гордостта си каменен исполин, като ме накара да му обещая, че ще почакам малко за звездите и Месечината, докато успея да заякна, така че да мога да се задържа върху която и да е звезда или пък върху златистия гръб на Месечината, когато горе, край тях, задуха като ураган небесният космически вятър, от когото, виждам, разбира се и аз, как звездите и Месечинката, непрекъснато трептят, защото са принудени да се държат и да стискат и със зъби и с нокти, да не ги издуха и отвее в Нищото,  където е по-добре човек изобщо да не пристъпва, тъй като няма да може после да се върне, по никакъв начин, все едно би било като да се опиташ да се изкачиш по отвесна скала, - непременно ще се откъртиш и полетиш надолу, където не можещ да срещнеш по пътя си нищо, за което да се уловиш и задържиш, да не споменаваме, че липсва и каквато и да било стълба или нейно подобие, нито пък има къде да я положиш, а още по-малко, къде и как, или на какво да я подпреш! - Представи си, -обясняваше ми татко,- все едно да се изсулиш през някаква дупка, от земята и да полетиш като камък в празното! Какво може да ти помогне, какво може да спре безкрайното ти падане? Нищо, разбира се, около тебе има само въздух, но той не може да те възпре или подпре, защото е по лек от тебе и се отмества, когато нахлуеш или попаднеш в неговата мека прегръдка, не е и достатъчен по количество или плътност,има първото, а второто няма как да се докаже. че съществува, само "надолу", или "нагоре", но там, изглежда, от значение е само първото,  няма  и "горе"  и "долу", всичко си е една най- обикновена безкрайност и всяко нещо, човек, животно, предмет, изчезват завинаги, все едно че въобще не ги е имало, никога, в какъвто и да е въобще свят, в каквато и да е звездна  или някаква друга общност или система.
За съжаление, още не бях се изкачил на самия Болван! Татко все така обещаваше и обещаваше, но не можеше да дойде моментът, когато ще започне да изпълнява своите обещания, за радост на всички, но най- много, на мене. Все го викаха разни хора, за какво ли не, така че вечер изглеждаше изморен повече и от мен, макар че не беше тичал като мене през целия ден, без де се спре поне веднъж, за да потърси някаква отмора някъде.
Баща ми искаше да порасна още малко, за да не ме духне силният вятър, който вилнееше горе, а можеше и да ме засмуче и наистина да отлетя към звездите! ."А знаеш ли колко страшно е, ако не успееш да се хванеш за нито една от тях? - питаше ме баща ми и продължаваше да ме уговаря да почакам поне още малко, мъничко още, щото, дете съм си още,  не бива да бързам, дете съм си все още, а той няма как да ме придружи, прекалено е голям и най-много да му се присмее цялото село, като разбере, че се е повлякъл по акъла ми! "И да успееш да се хванеш за някоя от звездите, и да не успееш, знаеш, че оставаш сам-самин на небето, без жива душа от Земята с, която да ти се притече на помощ, ако се появи нужда някаква, а това почти винаги става и често...Въобще, много си е страшничко да увиснеш така, абсолютно сам в цялото небе! И да се развикаш, с всичката си сила, въобще няма да има кой да те чуе, нали знаеш, че жива човешка душа няма горе, на небето, звездички  те   до една са души на  живяли някога на земята, но отишли си от нея, хора!"
 - Ами, ще увисна!- отговарям му аз, - направо ще си падна долу и ще си потроша краката, както паднах и се потроших от една слива на Задмала. Бях се качил на дървото да си набера малко зелени сливки, пък клонът, върху който се бях проснал по цялата му дължина, припука изведнъж и докато успея да разбера какво и защо  става, се озовах, заедно с мене, отдолу, в избуялата яко за  сърбеж зелена коприва. Не успях да се вдигна бързо от земята, по голите ми крака и ръце, а и върху лицето ми, което често  също не бе защитено бързо с помощта на някаква дреха, се издуха едни огромни червени петна, които много болезнено сърбяха, място не можех да си намеря в началото , където да застана, без да усещам отвратителлния сърбеж почти по цялото си, изплашено от неочакваното от мене падане на тялото ми от не съвсем малката височина,. от която се бях изхлузил в сливовото дърво на Задмала. Бях опитал не само тогава "сладостта" от падането, изтърсвал се бях от какво ли не за малкото на брой годинки, които бях отметнал тогава в житие-битието си: от дърво в градината ни, от зид на ограда, от покрив на плевня, от чешмата в центъра на селото, близо до къщата, в която живеехме, повечето време само двамата с майка ми Рада, от стълбата, която използувахме от североизточната страна на къщата, за да стигнем по-бързо до обратната част на двора ни, за която имаше врата, както тази, която ползувахме постоянно, като официален вход /така му казвахме по онова време на този вход!/, от стълбища в дворовете на мои приятели, когато им ходех на гости и вместо да слизам или да се качвам по тях, , както е прието от време оно, аз прескоквах по няколко стъпала наведнъж, заплитах си, понякога краката един в друг и като последица се изсипвах в лявата или дясна част в двора около стълбището, след което отнасях по някоя и друга от поредните синини по тялото си, много болезнени при това!
- Да, ама звездите имат притегляне. ако попаднеш в него, трудно ще можеш да се откопчиш след това без някаква чужда помощ или съдействие! - обясняваше ми внимателно татко ми. То е същото като на Земята, около която обикаля месечинката, но никога не може да се освободи от него и да тръгне самичка, защото кълбото на Земята не я пуска от прегръдката си да отиде където и да било!. Земното притегляне като те сграбчи в прегръдките си, не ти позволява никъде да отидеш по-нататък,. колкото и да ти се иска да сториш това, Така че, попаднеш ли веднъж в прегръдките на която и да е звезда, трудно би могъл да се освободиш от тях и да си пътешествуваш накъдето си искаш, никой няма да ти позволи да правиш каквото си искаш! Не можеш по никакъв начин да се изтръгнеш сам от тях, само ако има наблизо някаква машина или апарат, да те изстреля в посоката, в която искаш да полетиш, ти ще можеш да надвииеш притеглянето, върху която и звезда да си в момента,,,
-Аз ли няма да се измъкна?! - упорствувам аз. - Ще се измъкна и още как! - Винаги ще намеря  изход... Аз...-Тук малко се отплесвам от досегашните си разсъждения: сещам се. че с майка си никога не мога да говоря така леко и лесно, сякаш го чета всичко това, за което разказвам, някъде написано, а не ми идва в главата в момента, който помисля, макар и за миг да е само. Въобще, с баща ми ми е много по-лесно да водя какъвто и да е разговор, за каквото и да е, той като че ли ме улеснява с думите си така, че моите да идват по-бързо и по-лесно и в главата ми, и да излизат през устата ми, отваря ми като че ли някаква врата, зад която те са се скупчили и мощно напират да излязат, не, къде ти, те просто така напират в мене, че могат да отприщят не само този бент, който, макар и привидно, ги възпира, напротив, те биха могли да го изхвърлят, където и да било, той само се опитва някак си да  ми пречи, когато разсъждавам със и за себе си, имам огромна свобода за мислите си и дори, струва ми се, бих могъл и да си измисля какво да кажа, да го взема сам отнякъде, откъдето и да било макар, само и само по-лесно да се изразя и да бъда разбран от човека, с който разговарям.Особено пък ако това е моят собствен баща, който е някак си по-мек и привличащ ме дори да споря с него, когато се наложи. Виж, с майка ми няма това- онова, само можеш да слушаш, обезателно да запомняш и да изпълняваш. Нямам винаги, обикновено, две или три мнения по въпроса. Тя е кратка и ясна с думите си: слушаш, запомняш, изпълняваш. Без твоето мнение по въпроса, да не си навлечеш белята... Поне аз така я разбирам, в повечето случаи.И може би и тя е права, защото, аз докато слушам, каквото ми казва, вече  ми е дошло в главата ново начинание, още тогава бих могъл да съм го извършил това, което ми хрумва, не съм сигурен дали ще ми остане време, за да реагирам по-бавно или по-късно.А баща ми й беше свикнал и много добре се разбираха, по-добре, отколкото ние двамата с нея.

ЗВЕЗДНИ ЕЗДАЧИ

ГЕРГЬОВДЕНСКИЯТ СЪБОР

- Трудно е! - въздишаше дълбоко татко...- Който веднъж е обиквал звезда, той цял живот не е успявал да се освободи от притегателната й сила!...Не винаги ги разбирах добре татковите приказки, нещонеизяснено сякаш оставаше винаги след нашите чести раздумки, но той вече постоянно, почти винаги оставаше с мен или ме взимаше със себе си, закъдето и да тръгнеше и така аз имах възможност почти денонощно да бъда с, или около не. 

Дори като си легнехме да спим, аз винаги оставах с него или от неговата страна в леглото /тогава нямаше, непознат бе този лукс, ако може така да наречем сега многотията, с която човек се обгражда постоянно, докато живее живота си и която така го обсебваше накрая, че не му оставаше място, където да живее живота си! Едно легло имаше в стаята, в която живеехме постоянно и на което спяхме и тримата, печка, на която майка ми постоянно готвеше някаква манджа, кипваше вода, за да изпира дрехите ни или пък печеше в нея хляб, ако беше свършил изпеченият вече , за цялата седмица. В осем големи тави го печеше, ухаещ винаги на вкусотия. от иззиданата отвън с камъни и тухли, покрита с керемиди, като къщата ни, голяма фурна, в която, освен хляба, печехме и агнета или ярета, ако, се бяха родили мъжки, /женските оставяхме за да раждат нови, през следващите години.

По Гергьовден, когато ставаше съборът на селото и улиците и площадът се изпълваха с хора от съседните села, дошли от близо и далече, за да ни уважат празника Той биваше само един ден в годината С гостите! И още два-три, за нас си, за да успеем да доизконсумираме останалото в мазетата ядене. Тогава още не знаехме и не бяхме нито чували, нито виждали, закупените, в по-късните времена, хладилници, в които да можем да си съхраняваме останалото от първия ден на събора, ядене и го оставяхме в мазетата, с каквито разполагаше всяко уважаващо и уважавано от всички селско семейство.А яденетата, които се приготвяха за празника, селския ни събор Гергьовден, не бяха никак малко, тъй като в никоя къща -не можеше да се знае предварително колко и кои роднини, приятели и познати от цялата околия могат да посетят селото и, роднините си, приятелите и познатите си, за да уважат празника им. 

 Милата ми майчица започваше подготовката за празника седмици по-рано, далече преди да сме посрещнали Великден, на който наставаше почти същия "салтанат" или безумие, обхванало селските люде, но само със и за нашите си хора, от селото ни: пролетно почистване на жилищата, което означаваше боядисване, или измазване с прясно гасена вар, за дезинфекция, стените и таваните на стаите, които цяла зима бяха обитавани, измазване на подовете, които биваха застилани по специален начин, със земя и с разтворена предварително във вода прясна говежда тор, пак за дезинфекция, обиране, преди това, на всички паяци и паяжини, които, по един или друг начин, бяха успели да се съхранят и да останат живи, въпреки по-ниските, обикновено, през зимата, температури, поддържани в селските жилища, подреждане и почистване на дворове, плевници, обори /за едрия добитък/ и кошари и пристройки, за дребния /кози и овци, шилета, агнета, кокошки, патици, гъски, където разполагаха с повече зърно, за да ги изхранят през зимата.

 Събираха се и най-нищожните отпадъци, разпиляни в снега при храненето на домашните животни, почистваха се курниците и подподовете на хамбарите, където нощем бяха приютявани патиците и гъските, за да остават недостъпни за лисиците.В първия ден на реплянския празник-събор на Гергьовден - шести май, още отрано навън излизаха всички, и мало, и голямо! Малчуганите, за да посрещнат първи гостите на събора, които обикновено все бяха роднини, а и за да се доберат първи до носените от повечето гости подаръци за тукашните им роднини, и, най-вече, за децата, заприпкали от съмнало още, по безлюдните още, тогава, селски улици, Малко ло-късно, вече празнично облечени, излизаха, на площада обикновено, но и по уличките пред дворовете им и тези, водещи към площада, и "главите" на семействата, а където мъжете отсътствуваха или бяха възпрепятствувани да излязат, това правеха майките или бабите, или пък дядовците, стига да бяха все още добре подвижни, т. е., не само живи, но и достатъчно здрави. 

Другоселците и гражданите, преселили се вече по градовете или отдавна живеещи там, но запазили селски корен, наши по-отдавнашни земляци, също се оглеждаха осторожно, по-скоро да видят или разпознаят евентуалните си посрещачи, измежду които често се бутахме и ние, селските хлапетии, изпратени там от майките или пък бабите ни, хем да ги отменим за малко, за да посвършат още нещо по дворовете или къщите, или да "метнат" последен взор по подредените си къщи и дворове, за да са сигурни, че наистина всичко там си е наред, дори още седмици и дни, преди да се заговори за Гергьовден! С първите гости, роднини, познати или приятели, а дори и колеги на наши те по работа някъде, в околията или пък още по-далече, които влизаха, след поредно то, "Здравей!" или "Добре дошел!", за да осветят сякаш с присъствието и благоразположението си, светналите и без това от чистотата и подредбата, като за скъпи гости, наши къщи. 

Ако с тях имаше и деца, дори да не са ни роднини или братовчеди, първата ни работа, още след като влезнеха и се рсзположеха всички вътре, а, често, и много преди това, още като се появеха на двора, за свое най- отговорно и важно задължение ние, най- дребните сред хората и, главно, от къщата, намирахме за най-важно и необходимо, да ги заведем в мазето под къщата, за да се запознаят с най- важната по това време "благина" за всички "дребни", а и по-едри, деца на всички събори по това време: лимонадата! Нямаше по-голямо удовоствие за нас, децата, от о онава далечно време, от лимонадата! 

И не само защото страшно ни допадаше на вкус, на цвят, на мирис, дори и с "уригването", което предизвикваше, още след първата глътка, но и заради удоволствието, което изпитвахме, че тук, в мазетата на къщите, ние бяхме оставяни, съвсем като по-възрастните от нас, да отваряме сами бутилките с шумящата така приятно течност, добреподкрепена" в това си проявление от мехурчетата на почти въодушевяващия ни въгледвуокис, името на който можахме да научим години по-късно, когато вече бяхме забравили за лимонадата и тя не беше наша всеобща страст, защото така се радвахме на торбите или щайгите с бутилки всички, и когато гостите ни бяха наши домакини, при връщането на визитата, или посещението, на някой от следващите селски събори, когато ние щяхме да сме гости, а сегашните ни гости - домакини. 

Колкото и парадоксално да изглеждаше, степента на удоволствието по времето на който и да е селски събор за нас, децата, зависеше не толкова от многото и всякакви по разнообразието си пикантерии, а от броя на предоставените ни в щайгите и торбите бутилки с лимонада, от цвета на шумолящата в тях различно оцветена и ухаеща течност и от честотата и броя на предизвиканите от въгледвуокиса, колкото и смешна и предизвикваща сега други емоции сред младите думичка уригване! В залисията си около изпиването на огромните количестеа лимонада ние, дечурлигата, стигахме до там, в повечето случаи, след излизането от преотстъпените ни за самостоятелно ползуване мазета и бутилки с искряща пенлива течност, докъдето, по-късно разбрахме това, стигат и нашите бащи и чичковци, или по-големи от нас братя, когато значително надвишат количествата, респективно, халбите или бутилките на изпитата от тях бира, след поредното, запиване. 

С други думи, макар и невръстни още, ние се опитвахме да подражаваме на по- възрастните от нас, преди още да сме видяли какви големи пияндета ще се опитват да станат, години по-късно и за години напред, За голямо наше облекчение навреме усетихме и последиците от тези наши "изхвърляния" с "пиячката", независимо дали това е почти невинната, дори за всички ни, големи или малки, лимонада, или пък "наблъсканата" и с алкохол, макар и с невисок "градус", обществено неполезна, особено за подрастващите, бира, в какъвто и да е амбалаж, с какъвто и да е грамаж или пък, тираж!

Интересна "подробност" е самото ядене, особено през първия ден на Гергьовден! То започва някъде около десет часа сутринта или преди обяд и продължава докъм пет или шест часа привечер. Обедът е по продължителен, отколкото, ако си отишъл на сватба и след него не следва вечеря, макар че се принасят отново чинии, най-вече с месо от опечени в селските фурни в цял ръст агнета или ярета, все сукалчета, обикновено по три наведнъж, разположени по дължината на тавата и фурната, която е един път и половина ширината! Все още "суровите" сукалчета, предварително почистени от всичко излишно, са напълнени отвътре с предварително сварените, нарязани ситно и омесени с много пресен зелен лук-арпаджик и по избор или смесени чесън, арпаджик, див чесън, пропорцията, според желанието, заедно с целина, босилек. копър, коприва магданоз, джоджен, в добри количества, пресни, т. е, също в зелено състояние, и други, сухи подправки, червен пипер, лютичко, в умерено количество и каквото друго попадне пред погледа, дори и малко захар, при задъжителната йодирана, прахообразна морска или каменна сол, с които бъдещото печено месо се намазва, заедно с малко олио, за да не е сухо! 

Та това печено месо се поднася пред сборяните на подредените предварително дълги селски, употребявани и по сватбите, маси и когато заблести, с кехлибарено обагрените кожички на прясно опеченото месо, което сам трябва да режеш или разчупваш, сам да си сервираш в предварително подложените пред всеки седнал на софрата, вече солидно доизгладнял, пред вида и уханието на прясно опечените агнета или ярета, консуматор, сякаш свят започва да ти се завива, пред очите се завъртяват сини, прозрачни кръгове, макар че няма, не същестеува в този момент около тебе сила, която би могла дори за миг да отклони твоето внимание от, повече от празничното стълпотворение върху подредените по дължината на стаите маси! 

Макар че за малкото време, през което са седяли пред масите, пред и през ръцете и стомасите, пред очите на гергьовденските сборяни, както ги наричаше майка ми, пса минали най-напред два-три вида домашни баници за предястие, овчо кисело мляко, за декорация, крем баница и баница "Ден и нощ", за навлизане в атмосферата на събора и докато гостите се увлекат в атмосферата на безплатно предлаганата гощавка, докато "дезинфекцират" всички подразделения и вместимости на стомасите си, с домашна гроздова и сливова ракия, с бяло ипи черно отелово вино, или пък с вина от сортовете "Болгар" /бяло/, "Мавруд", "Гъмза", "Тамянка", '"Багрянка", "Мерло", "Карабунар" и още много други, и червени вина, които не само стопанинът, но и гостите, понякога. подсигуряват, или шумно слагат по масите! 

Преди гостите да се захванат по - енергично с опечените и сервирани по масите сукалчета, домакинята, или майка ми, е предложила и агнешка, и пилешка, или пуешка супи, и свинско задушено, и свинско с картофи, с кисело зеле, зелен фасул, ориз, пържолки с мариновани чушки и туршия с чушки и зелени домати, и кисело зеле с червен пипер и олио, които в къщи всички обичат, а чушките и доматите са собствено производство, с очи да ги ядеш,толкова вкусни и привлекателни още от пръв поглед! Навън вече са наизлязли повечето от сборяните на поредния, катагодишен Гергьовден,започват да се вдигат от масите, в две от стаите и в коридора отново настава тарапана, както се изразяваме. ние, малчуганите. 

А на майка ми краката й вече потреперва, макар че тя се мъчи да скрие това, всички тези чинии с всичкото мезе тя в подредила сама в мазата, където е защитено от мухи и всякакви други летяши твари пространство, за да не го полазят или "наплюят", както се изразяват хората тука. Всички тези пълни чинии, независимо с какво, тя е пренесла на ръце, крепейки се само с краката си върху скърцащата под нея най- обикновена и не особено дълга, само с по няколко стъпала дървена стълба, с която се "съобщаваме" с тавана на къщата, през зимата, а сега сме изнесли и поставили под вратата откъм задния двор на къщата, където няма стълбище от каменни плочи, както е отпред, а по дървената стълба се икономисва път, колкото да обиколиш къщата,при всако минаване по нея. 

Ако бях по-голям и видял повече свят, щях да зная, че като майка ми балансират, без да използуват и ръцете си, за да се придвижват от точка "А" до точка "Б" само много опитни циркови артисти-спортисти! Горката ми майка, до този, пък и на всички следващи Гергьовдени, тя не знаеше точно какво означава думичката "цирк", свързвала я е само със смешки от ежедневието ни, пренесени от улицата, от хора, които са знаели или виждали през живота си поне веднъж какво е това цирк. За съжаление, и аз не успях или не се сетих поне веднъж да я заведа на цирк, докато следвах в столицата. 

Само баща си успях веднъж да отведа, при едно негово идване при мене, на оперета, купих билети на първия ред и го заставих да гледа с мен разголените танцьорки в кан- кана на Офенбах, точно когато яростно мятат напред и нагоре полуразголените си бедра, за да се чудя и аз после какво ще разкаже на майка ми, че е видял, след като не се бе научл, дори възрастен вече, да лъже въобще, камо ли пък майка ми! А най-чудното, това да трябваше, евентуално, да го прави и пред мене, като свидетел! Реших аз да разкрия "провинението" му пред майка ми, за да "изкупя" неосъществявания никога от него "грях"!