ПОЛИНА РАДОСЛАВОВА,
ПРОЗА, ИЗБРАНО, том. I.
ДЪРВОТО НА БОГА

· Вървях по измокрената от дъжда улица. Есенният ден бе мрачен и студен.Търсех с очи големия Орех край пътя, но кой знае  защо, май недовиждах малко ли, що ли, него го нямаше там. Обичах това дърво, разпростряло клоните си високо в небето, всяка есен с увиснали по тях гроздове от малки, обвити със зелена "кожа" плодчета. Обичах го, сякаш имаше душа като мене. Всеки път, когато го погледнех, той сякаш ми
кимваше леко и ми казваше "Здравей!" Днес нещо се бе променило. Нямаше кой да ме оздрави, отсреща дървото сякаш бе изчезнало. Вчера,
когато се поздравявахме отново, с удоволствие забелязах отрупаните с плода му клони, орехчетата все повече наедряваха и аз вече си представях каква голяма радост ще изпитат децата, като се накачулят по клоните му, за да си наберат малко плод за в къщи. Орехчетата му бяха сладост и благодат за всички,  никой не ги брулеше с каквото му падне, както се правеше понякога, и малки, и големи пазеха клоните му от от нараняеане. Орехът бе Дърво на Бога, от него можеха да берат плода му всички.Свалих бавно поглед и погледнах пред краката си. Ужас! Лежеше, паднал ничком, с отсечен ствол! Едва не припаднах от видяното! Гледах и се питах, покрусена, кой би могъл да извърши подобно злодеяние? Отидох до отрязаното дърво, погалих го нежно с дланта си по вече изстиналото от смъртта стъбло. Нищо. Орехът лежеше, паднал ничком, без да е могъл да опази от потрошаване клоните си, прикривайки сякаш срама от деянието на лошия, неблагодарен човек! Нали под сянката му, хранейки се с плодовете му, бяха израснали толкова много   деца, отдавна вече станали възрастни люде,  които, понякога, пак се събираха под шатъра му, за да предъвкват, за кой ли пореден път, последните тревожни новини, идващи отвсякъде и свързани с дошлата преди години, но не желаеща да се махне сама от живота на хората поредна икономическа криза!
Изведнъж забелязах, че по почти отпусналите  се от дръжките си все още зелени листа нещо искри в нежни проблясъци, сякаш още е живо! Бяха капчици роса, явно несъгласни с извършеното от човека злодяние,  покрили кората на стъблото и повърхнотта на поомачканите му, все още зелени листа, стараейки се, като че ли, да намалят, да облекчат бопката и мъките на поваленото със злост, стъбло! Капчиците роса бяха така  свежи и чисти. И невинни! Стори ми се, че в този тъжен и сив есенен ден покосеният от човешка ръка Орех плачеше. Капчиците роса се ронеха като сълзи от очите на нещастна девоика, загубила любимия си.
 Дъждовете зачестиха, усилиха се и станаха още по-студени. Отвреме-навреме облаците   забравяха кой сезон е и се чуваха и гръмотевици, сияния осияваха хоризонта със скачените си като гигантски вериги електрични заряди, Гъста, лепкава мъгла се разстилаше наоколо през останалото извън дъжда мрачно време.Един ден, крачейки по улицата, видях как от далечината се зададе черна човешка фигура. Движеше се като сянка и когато
тя окъся и мъжът приближи, забелязах в ръцете му брадва.Той бавно се придвижваше към рухналото ничком дърво, сякаш непрекъснато размишляваше дали си струва да продъжава по-нататък. дори не ме забеляза как стоя от едната страна на пътя, очакваща нещо странно или страшно да се случи.Мъжът спря за малко край дървото. поогледа се гузно, като крадец, попаднал в чужда градина, след което рязко замахна с лъскавото острие на омразното сечиво. Само с няколко удара отсече най-големия клон на Ореха, разположен най-отдолу, в самата основа на .мощно израсналото стъбло.
- Какво правите? Защо го сечете? - не издържах и закрещяьх от мъка и яд аз.
-  Режа го! - погледна ме наи- невъзмутимо, дори невинно, бих казала, малкия, нищожно дребен и изглеждащ още по-невзрачен на фона на деянието си човечец, наподобаваящ  нищожна, дребна мравка или, въобще, бубулечка, край проснатите сякаш огромни нозе на известния на малки и големи прочут герой Гъливер от познатата на всички ни приказка, пленен от гнусните лилипути.
- Това дърво беше специално,- казах аз. - Не трябеаше да го убиеате!...
-  Че какво му е специалното? - подсмихна се нещастникът. - Дърво като дърво...
 -  Плодно при това,  "Дърво на Бога", законът го защищава, есички знаят това..
 -  Какво като го защищава? А и вече не е плодно!... : Отсечено е! За дръвца през зимата ще стане...
- Но Вие не разбирате...
 -Какво не разбирам? - задъха се от злост човечецът. - Какво трябва да разбирам, ти ли ще ме учиш какво трябеа или не трябва да правя? Коя си ти, ма? - Дребоеъкът мъж
мина в настъпление.- Коя си ти, та да ме учиш мене? Пикла такава!... Тя ще ме учи  мене какво трябва или не трябва да правя!
Брадвата отново захапа чистото, гладко стъбло на Ореха, заудря в своеобразен кръг, явно, за да го пресече по-бързо и с по-малко разход на сили, човекът се беше развихрил... А може би и заради неприятното ми присъствие край него. Около нас започнаха да се спират и други хора, можеше и те да се заядят с неприятния човечец, решил с клонките на едно от най-полезните плодни дървета у нас да се отоплява, след като го бе отсякъл, изглежда, за да може по-лесно да прибере преди това и божествения му плод!:
Аз гледах как брадвата ритмично захапваше свежата рървесина, как хвърчаха наоколо трески, но повече нищо не можех да направя - изглеждах като невръстно пале край побеснялия от яростта си, мъж Съвсем лесно се досетих, че нищо повече не мога да направя за станалото  отдавна мой любимец орехово дърво. Клон подир клон рухваха върху спечения от отишлата си вече лятна жега асфалт,улицата все повече се задръстваше от листа, клони и трески. Мъжът вече си мислеше, предположих, как  ще си прибере "дръвцата". Макар че дори не бе и сънувал саденето и отглеждането, най- паче, на това,  станало огромно, по-сетне, дърво. Аз обаче бях страшно ядосана и никак не мислех да се предавам.
- Къде са плодовете му?- не оставях на мира невзрачния, лош, направо грозен и неприятен, както ми се струваше сега, изгледащ още по-черен, в очите ми, мъж.
-Че как къде, обрах ги по-преди, - изрече бързо думите си човечецът, сякаш искашеда намали гнева ми към него, да се сдобрим, някак си. - Нали затова го отрязах, за да мога по-  бързо и лесно да прибера орехчетата му.
Погледнах към все още неотрязания връх на дървото, там, на самия му край, бе останало неприбрано и се люлееше от лекия бриз едно , неприбрано и  цяло-
целеничко орехче... Едно мъничко такова,  едничко на върха!
Веднага се досетих какво и как мога да направя! Приближих към все още неотрязания връх на дървото и докато човечецът се усети, посегнах с ръка да го
пипна, да го погаля и да му дам кураж, че ще направя, каквото реша, но нещо много добро за него, макар че още не бях готова напълно да го сторя...Изведнъж святкащото острие на брадвата се закова на сантиметри от ръката ми, впило злобно резец вдървото...
- Стой, не пипай!  Този орех е мой! - изкрещя човекът нищожество. - Аз отрязах стъблото, аз прибирам и плодовете му! Аз ще изгоря и клоните му! - врещеше от наслоената в него злост човечецът.
- Не! - казах, още по-зла вече, аз. Сама се почудих откъде беше извряла тази злост и в мене, дали и аз вече не бях заприличала с действията и думите си на злодея край себе си.- Няма да го бъде твоето! Ама хич! Няма как да стане така, както си го намислил ти!...-
Откъснах малкото  плодче, може би- останало единственото в цялото ошмулено от ръцете на секача грамадно, според разбиранията ми в тази възраст, дърво. Още по-
бързо пуснах  полуолющеното от зеленяата си обвивка  орехче в пазеата си, нека посмее да го потърси там, нахалникът...
В този миг голямата, остра и безмилостна брадва сякаш се заби в гърдите ми, така бясно профуча острието й покрай смаяното ми от изненадващата реакция на нищожеството действие...
Нищо не усетих. Желязото хем като че ли се удари в още не порасналите ми гърди, това го разбрах своевременно,  хем някой сякаш смекчи, омекоти силата на удара, нещо попречи той да бьде осъществен. Съвсем ясно видях как плоското острие се сплеска като пита с мед, откъсна се от дръжката си и падна, не, някой като че ли го, тресна или заби в настилката под краката ми...
Небето като че ли се спусна, по- черно и тежко, в този необикновен, и за мене, и за присъствуващите на събитието хора, сива мъгла закри всичко от блуждаещия ми поглед, в същото време сякаш ни освети ярко червено сияние. Падна гръм, удари алчния секач и го отнесе нанякъде, той изчезна от очите ми, все едн че въобще не беше стоял  до мен. А може би светкавицата бе прилетяла още преди той да замахне, за да ме посече с брадвата?!
Изведнъж пак прогледнах и видях как счупената дръжка на  брадвата лежеше до един от падналите клони на Ореха. Наблизо лъщеше сплескано и желязото.Все още  напипвах в пазвата си малкото орехово плодче, загледана в овъгления труп на секача. Инстинктивно бях бръкнала там, когато острието на брадвата полетя към гърдите ми, за да го предпазя от посичане. Знаех много добре какво искам да направя с него.
- Има  Господ!- чух гласа на комшийката, която живееше отдясно на нашата къща и думите й ме събудиха  от кошмара, който бях преживяла
- Има Господ! Има Господ! - кръстеха се, отчаяно сякаш, още две от комшийките , живеещи на нашата улица.Опитах и аз да се прекръстя, но усетих,че дясната ми ръка още е там,  в пазвата ми, все така здраво стиснала мапкото, току-що оцеляло орехче, моето спасение, може би..
Минаха години. Пораснах, но не забравих случилото се, макар да се опитвам всячески да не мисля за него. Орехчето, посадено от мен, се превърна в красиво младо дръвче, дръзко поело, като родителя си, към високите небеса и тяхната Божия благодат  и справедливост. Години щяха да минат, още много години, докато то развие стъбло, колкото на погиналия си родител, да стане мощно и красиво дърво, да донесе много благодат на хората, при това не само с плодовете си, а и с притчатс за невероятната си съдба и поука за всички. Никой не се осмеляваше да го отсече, историята му се знаеше от мало и голямо. Наричаха го "Дървото на Бога!" и всички изпитваха радост, че то расте край нас и преосмисля дните ни. Отвреме - навреме хората: си припомняха чудатата му съдба, разказваха си я като приказка. Може би никога тази история  с Ореха нямаше да бъде забравена, от никой човек, преминал или живял по нашите земи по онова време. Всички го знаеха и почитаха  като едно от малкото чудеса тук, в квартала ни. Дървото на Бога   остана в паметта на всички  като една необикновена,  много красива и поучителна приказка. Като една легенда. красива и поучителна легенда...