* * *

РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ

АНТИГРАВИТАЦИЯ

/новела, фантастика, продължава от бр, 1/ 

  електронна книга, 2014г

         А сега, след толкова много време, при цялата му подготвеност, ерудиция, стоманено  желязна логика в мисленето, засече като средно квалифициран колежанин.- Невероятно, но
факт! - цитира си той една, отдавна станала му любима вече, фраза, заседнала в главата му при четенето на планетарните хроники от началото на двадесет и първия век от предпоследното летоброене.- Невероятно...
Джон бе слязъл на моравата, пак така, пеша - вървеше към разположените съвсем наблизо. изглеждащи като шахматни квадрати  заводски помещения, изключен напълно от грижата по нерешения ребус. Представяше си съвсем други, много по-приятни неща -  как ще гостува най-сетне, в края на тричасовката, на Елиът, за да си побъбрят и поиграят тенис. От една седмица той все обещаваше и все не сколасваше да намери време, за да се срещне и поговори със стария си приятел. Отдаден на любимата си работа, "разкъсван" между заниманията   в Института и задълженията  в  семейството, между часовете в Центъра и отговорностите му в Конгреса, професор-докторът бе започнал като че ли да се задъхва напоследък. Някаква тежест сякаш бе положена върху раменете му, иначе не само добре изглеждащи, но и добре заредени с необходимата сила... Затова, когато срещна Олейник, Василий Павлович, на ивицата между Северното и Южното крила на  Корпуса /и тук, на поясите на антигравитацията  планетяните бяха останали със старите си ориентири за посоките!/, той, съвсем точно като другия разсеян и  замислен, само го поздрави с едно кимане на главата и се опита да подмине.  А когато осъзна смисъла на току-що видяното и стореното,  две-три секунди след срещата, реши че всичко това е плод на допусканата често в работата му преумора, някакво временно умопомрачаване! Наистина, в книгите от времето на планетарния период на човечеството пише, че призраци  хората са виждали още в средното летоброене по Христа и дори и по-рано, но техният "произход" отдавна е обяснен теоретически и доказан практически. Появяването им в днешно време не можеше да стресне никого, дори пеленачетата. Пеленачетата, както и малко или много по-възрастните от тях, можеха да потърсят и натиснат с пръст едно известно на всички обитаващи пръстените копче, обикновено винаги поставено на най-удобно за тях, по всяко време, денем или нощем, място, за да се освободят от нахалството му. След като се обадеха, за да бъде своевременно прибран, а това се отнасяше за всяка по-малко или повече съмнителна личност, трайно "съхраняваха" натрапника в Големия двор.  Дежурният подопечник разполагаше с достатъчно окомоплектовани ракети, за да изпрати някоя по-малка за прибирането на всяка подобна, нарушила спокойствието на полосата, "личност"! Тогава Джон Дънкан се обърна веднага, за да се увери, че току-що видяното е някаква нелепа халюцинация и съзря само  широко скроената, известна  особа, родена, отраснала и доизградила се сред събратята си от тази велика общност.Знаменитият Олейник, командирът на двадесетина най-крупни космически експедиции, загинал по време на последната /подобни неща все още се случваха на хората, дори тука, на отдалечените на невероятни разстояния от повърхността на планетата и помежду си "кътчета" от антигравитационните пояси!/. Олейник, Василий Павлович. Знаменитият руски герой на планетата и Космоса, все още си беше там, цял целеничък,  на няколко крачки само встрани от мястото, на което го бе видял и поздравил преди минути американецът. И не само това: руснакът продължаваше  да му се усмихва, извърнал глава с оная широка, сякаш омагьосваща славянска усмивка, която  можеше да я има само човек от тази голяма и дала много на човечеството общност! Загинал бе съвсем неправдоподобно при подготовката на двадесет и първото излизане в Космоса. въпреки с десетилетия култивираното в себе си познание за света и Вселената! Най-дребното, но не и най-безопасното, което можеше да се заключи за прочутия руснак, е че той съвсем не е наясно, че тука го смятат за починал и то не твърде отскоро, което означава, че ако е имало някаква невероятна манипулация с неговия, уж приключил вече живот тук. на Земята, то това е поредната гигантска мистификация или, дори, и още нещо в повече, извършено е от  същества, които в никакъв случай и поради никакви хуманни доводи и причини не биха могли да се сметнат за планетяни, още по-малко пък хора от елита на земляните, посветени и прочее. Въобще земни хора. продажници сред тях отдавна няма и не може да има, тъй като влиза в разрез с най-изсконните човешки добродетели, достигнати от земната човешка раса за изминалите  хилядолетия от нейното съществувание.Тогава какво е станало? Какво може да се е случило, което ние,  академиците и останалите първенци на планетата да не сме забелязали, минало е пред очите ни, и за  това никой нищичко  не е разбрал? И възможно ли е това да стане при такова стълпотворение от научен и  технически потенциал, разположен по всички съществуващи сектори на поясите? Съвсем ясно е, че нещо много важно е извършено тук, край нас самите, а ние дори не сме го забелязали, камо ли да го проучим навреме и да вземем необходимите и съответствуващи мерки, решения, действия! Струва ми се, промяната тук, на поясите, не толкова край нас или помежду ни,  е станала направо в нас самите, без да можем да разсъдим като нормални люде и да вземем най-ефикасните контрамерки. Не мисля,че е могло да се предотврати с действия изобщо, само чрез извънредни, както казват руснаците, чрезвичайни действия, "ЧП!". Произнесе думи от почти забравената вече тук, на поясите, терминология и мозъкът му отривисто, но с много впрегната сякаш в мислите му енергия изведнъж, безапелационно излъчи, думите сякаш като живи  прошумоляха пред очите и ушите му: " Олейник! Василий Павлович!" Това беше решението на измъчващото го толкова дълго време уравнение! "Олейник!Василий  Павлович!" Това бе отговорът, който така упорито търсеше в мислите си, дори когато се стараеше по всякакви начини, с всички възможни за ума му средства и начини да го изличи и забрави, да го изтръгне, както се изтръгва от пръстта опасен, необуздаем плевел - веднъж завинаги! Професор-докторът вече   съвсем осезаемо усещаше обхващащото го, не малко, безпокойство и започна да рови в паметта си и за други сходни случки събития, но не откри, не изрови от  там нищо по-съществено. "Необходимо е, хъм, да се поразрови малко по-надълбоко, да се "бръкне", така да се каже, в най-сумрачните дълбини на съхранената в течение на времето информация, може би, в най-засекретената и част! А това би означавало разбутването на много пластове от живота на човечеството, надникване в модули и модификации на времето, където никой, по каквито и да е причини, не си е позволявал, а не се е и налагало да рови или да стане това досега. За първи път в живота си професор-докторът се усъмни сега в истинността на възможностите си и във възможността да ги познава достатъчно добре наистина. Но да, можеше ли той, смееше ли да каже, честно и открито пред себе си, пред сподвижниците си. че е наясно абсолютно с всичко, което съществува във и извън него, дори и само в своята акватория на проявление? Това и практически, и теоретически не можеше да бъде доказано, от който и да е, дори и най-издигнатия по ранг, по заслуги, учен от Центъра, а Дънкан все пак не беше най-знаещият, най-можещият, най-изтъкнатият измежду тях, сам бе напълно убеден в това. Отново си рече, че всичко това му идва от умората, която се бе напластила в тялото и, особено, в главата му и повече не погледна в посоката, в която се бе отдалечил Олейник. Ако на Острова, на това скрито от хорските очи кътче на Пояса имаше друго живо същество, освен него, това съвсем не беше добре дошло за земляните и означаваше големи  и непредсказуеми промени в живота им, каквото и да означаваше това за тях.  Какво всъщност бе съществото, проникнало тук, на един от най-важните пояси на антигравитацията с тялото, ума и човешките възможности на личност като земния герой? Повече не погледна в посоката, в която се бе отдалечил някогашният му приятел и кумир. И все пак, ако на Острова, на това скрито и "покрито" дори от очите на   обикновените земляни кътче на Пояса имаше други живи, освен него, същества, защо сигнализиращите уреди не бяха съобщили своевременно? В крайна сметка, в техните програми са фиксирани  подробни указания за подобни задължения! Изключил ли ги беше някой и как бе станало това така, че да не стигне до него съобщение на  съответното ниво на обслужване на системите? Дали все пак някои от роботите не бяха подочули или видяли някоя и друга подробност и нещо да им е попречило да им дадат гласност там, за където са подготвени да го сторят?! Роботите-работници се трудеха денонощно в цеховете на завода, присъствието на жив човек, на друг жив човек като Дънкан, освен че щеше сериозно да отклони вниманието им от производствените им задължения, и да ги възбуди или дори и превъзбуди, така че да спрат да се трудят.  Възможно е, както правят обикновено земляните, и да се разбунтува, да престанат да работят, дори да напуснат местоработата си! Но и да не възбудеха негодуванието им,/роботите се държеха почти като хората в ежедневните им задължения/,  можеше да даде отражение върху полагания труд, в количествените и качествени параметри, Тоест, пряко или косвено, винаги трябваше да се появи сигнал върху Главното табло, Не, не,че това не беше най-обикновена  халюцинация от преумора Джон Дънкан дори и не смееше да помисли за каквото и да е съмнение. Напротив, смяташе че случилото се на Отсека е може би нещо, което трудно ще бъде квалифицирано и обяснено от когото и да било от учените на поясите и че тепърва то ще предявява своите претенции, ще търси необходимите и важни обяснения. Тук, на Острова всички уреди и роботи бяха програмирани да възприемат само неговото присъствие и образ и за никакви други, живи същества от планетата или Космоса, още по-малко в поясите на антигравитационните полоси. Видя, че времето, определено за почивка и възстановяване, за съжаление, е свършило, "изпили" са го "безплодните" лутания в "дебрите" на човешкия Космос, наречен отдавна, още в самото зараждане на човечеството Мозък, един от най-важните органи в живото човешко тяло, а може би, и в неживото вече, когато всички останали органи и системи  са преустановили изпълнението на своите задължителни функции, а Главният, възможно е и Гръбначният, все още държат, сякаш на косъм, живота в близките като разположение  до тях кътчета от преустановилите всякаква връзка и взаимоотношения с тялото друго органи и системи...
          Минутите на полагащата му се за отдих и размисъл почивка свършиха най-накрая, окончателно и той трябваше незабавно, "немедлено", спомни си отново той за срещнатия на Отсека някога много близък нему и на близките и приятелите му, "оживял посмъртно", руснак, после се опита да изтрие от съзнанието си току-що преживяното и горчивите мисли и опасни съждения, които то породи, минути по-късно у него, когато "окупира" отново кабинета си. Беше намерил, все пак, решението на изглеждащото почти нерешимо, поредно " уравнение" на Космоса, което вещаеше, поне на този етап от размишленията му, непредсказуеми последици за настанилото се и все още не свикнало съвсем завинаги с условията тук на Поясите на антигравитацията, земно човечество...Професор-докторът се занимава доста време и с едно "изкривяване" графиката на процеса, което ставаше в малкия реактор на едно от крилата на Корпуса, необичайно като отклонение. След приключването на работния ден най-сетне намери време да поиграе любимата си древна игра на Втора тераса на Игрокомплекса, постоя малко  и разговаря с Елиът в приказно уредената му домашна градина... Въобще, нито веднъж след  случилото се с мистър Олейник, Василий Павлович /ако това беше наистина той!/ Дънкан не си спомни нито веднъж за призрака и всичко, което се наложи да премисли, уточни, предпостави около случката, за която, слава Богу, нямаше никакви свидетели и свидетелства, поне що се отнася до неговата личност и авторитет на учен. Нещо повече, нарочно и съзнателно за всичките тези няколко часа той въобще не стъпи на и край площадката пред сградата на Института, който ръководеше и управляваше. Знаеше много добре от самото начало на събитието, че ако имаше и щеше нещо да става наоколо, то щеше , да стане именно с него, около него, касаейки него и най-близките негови хора,чиято съдба и животът им по-нататък, във времето и пространството тук, на Поясите, не може да стане на никого предварително ясна, още по-малко, да изглежда напълно прозрачна, или читава поне! Трябваше да измине още много, много земно време, по познатите земни стандарти, докато прииждащата сякаш от нищото стихия, или, по-скоро, ужасия, покаже носа си над пяната, която покрива и прикрива за известно време, всяка, понесла върху плещите си непоправима и, непреодолима, както биха казали иницииращите я и котролиращи  силата и разрушителната и мощ субекти. Джон Дънкан обаче и вярваше, и знаеше, че в Космоса априори нямаше непреодолими, невъзможни неща и събития, обикновено всички те, от какъвто и порядък да бяха, трябваше да преодоляват някаква не по-малка по силата си мощ, която задължително трябваше не само да им противостои почти, а понякога и на по- високо ниво мощ, като не се изключваха и възможностите и не просто да удържи на предварително подготвения /а надвие в края на краищата /най-мощен натиск, но и да я надвие, в крайна сметка, по силата на елиминационния подбор, напред, във времето и пространството прекрачваше по-добрия, победителят от схватката. Най- лошото от всичко това обаче бе че често победеният изобщо преустановяваше по-нататъшното си съществувание. Имаше и други варианти, борбата да не приключи в предварително планирания срок, борещите се за надмощие субекти, от какъвто и ранг или мащаб да са, още много време да продължават борбата си, с  почти равни сили, но, знайно е за всички борещи се, че в крайна сметка, рано или малко по-късно, един от тях ще победи и, както казват навсякъде при подобни завършеци на каквито и да е борби за надмощие, майка му жална на победения.Не са изключени и други финали, когато борещите се с невероятна свирепост в желанието си на всяка цена да победят, завършват борбите си с поголовно унищожение силите и на двете противостоящи страни и тогава, ако има останали живи, те казват просто "майка им жална на всички!" Обикновено рядко остават живи, за да сътворят история - по- късно заинтересованите си я измислят!