РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ 

СВЕТЛОТО  БЪДЕЩЕ

електронна книга, 2014г.

***
От утрото до занника вървиш!
Вървиш дори на сън, когато спиш! –
С душа пресъхнала и изтерзана.
С душа кървяща, като жива рана.
С възмогната душа, във див копнеж.
Когато тялото е в огън , скреж
и под костта ти топката се блъска,
готова да взривява, да се пръска...
По слогове препъваш крак след крак.
По прагове се влачиш – праг след праг.
Разпъваш се некръстно от въпроси,
а битието нови все ти носи,
без ти да можеш да се изхитриш,
да се повториш, да си дваж и триж!...


***
Единствен си в съдбата, си човече.
Не се ли навоюва? Спри се вече!
Не! Ти си вперил взора ясен пак
към още по–далечен, странен бряг,
където кръгозорите се сплитат,
а новите за още нови питат.
Но стигнал до жадувания рай,
ти все бленуваш своя бащин край.
Сред родните простори ти витаеш,
за майчиното слово все мечтаеш,
та, върнал се след време тук,
да се отправиш пак на север, юг.
С великата и ненаситна жажда
да зидаш, да копаеш, да възраждаш.
Потоци да заприщваш в езера.
Да се промъкваш в земните недра.
Богатство да добиваш и пилееш.
Охолно и безгрижно да живееш.
Да бъдеш самовластен господар
над всяка жива и нежива твар.
Дори над себе си, ако би могъл!
Да бъдеш ти като вода и огън.

Като метала, в кратера изврял –
пред нищо, никъде, ни миг не спрял...
И пак да завладяваш, прекрояваш.
Природата дори да претворяваш,
макар със своя доста хилав ръст
ти да не можеш да я бутнеш с пръст.


***
С бетон земята като с гроб затискаш.
Душата и ти днес като че искаш,
подгонил въздух, суша и вода
със идващата подир теб беда.
Защо все непосилното те гложди,
та под лъжичката ти прави дрожди?
Защо веднъж завинаги не спреш?
Какво ти искаш или ще дадеш?
Не стига ти денят, така прекрасен,
да се усмихнеш, в себе си съгласен?
Кроиш, пресмяташ, святкаш с очила,
потоп от думи, опити, дела,
предмети, ужаси, изобретения –
безсмъртни, смъртни нашенски творения...
А пък денят ти кратък, само миг,
е миг, във който ти не си велик,
а най – обикновен и простосмъртен... –
Не къс, протон, от Космоса откъртен...


***
Не можеш времето, уви, да спреш!
По неговия прям и бърз вървеж
животът бодро, безвъзвратно крачи
напред, след своите безброй задачи.
И ти се спираш, за да тръгнеш пак.
Замисляш се. Потропваш гневно с крак.
И бъхташ пак над свойте дилеми,
със драми, епоси във тях, поеми,
със пиршества за тялото, духа
и предзнаменования в краха,
възнасяния светли и падения,
стремглави лупинги назад, въртения...
На зиг-заг всъщност ти напред вървиш
и няма как встрани да отклониш. –
От спорове, интриги, губи време
ти нямаш отдих да посееш семе,
да се огледаш малко наназад –
вървиш във строя, сякаш на парад!
Да! С рамото усещаш чуждо рамо,
ала че е другарско мислиш само.
Ту с ляв, ту с десен удряш за престиж,
ръце размахваш до гърдите...  Виж ! –
И други като тебе махат дружно,
не се дори замислят, е ли нужно. –
Очите устремени все напред!
Вървят до тебе селянин, поет,
работник весел със каскет кариран,
началник, стегнат като препариран,
интелигентни, може би добри –
зер, времето е просто хляб, пари...
Най – сетне ще довършиш свойте плетки,
които мъкнеш цели петилетки.
Ще вдигнеш най - красивия си дом.
Ще се надмогнеш в хала мълчешком.
Ще построиш ти бъдещето светло.
Ще стигнеш до фанфарите приветни.
И в рая си, измислен и убог,
ще се възправиш гордо като Бог...


***
А подир теб – навред – в гори, стърнища,
ще гаснат бавно бели пепелища.
Ще тича, ще лети всеяда твар
да търси нов закрилник, господар.
Ще излетят във въздуха реките.
Морета ще изчезват в дълбините.
Виелици ще скитат по света,
ще сеят изроди, вместо цветя.
С прегръдка дива и необуздана
ще дави в мъртва хватка океана.
Разкъсал своя поднебесен шлем,
озонът все ще чезне, ден след ден.
И ти ще гаснеш в луда гравитация
под всепланетен облак радиация.

Със сетен дъх и Космосът ще вие,
 душата ти, живота ти ще пие...


***
Замръзнал сняг в ума ти кухо стърже.
Къде, поел си пак ти, друже?
Към занника! И знаеш, и вървиш!
Не можеш нищичко да промениш.
Животът ти така те е орисал –
дори не питаш има ли си смисъл! –
Не би ти пъхнал в колелото крак. –
Надяваш се, ожидаш своя бряг.
Дали допрял си острото на ножа
или надупчена е твойта кожа,
това за теб безсмислен е въпрос –
ще крачнеш, даже да си бос!
От раждането ти та дор до гроба
те води орисията прокоба,
натам, към безпределния чертог
на идващото – Дявол или Бог.
И тъй живота си ти пропиляваш,
с великата заблуда, че създаваш.

                                             1980 г.