* * *

ЛУЧИЯ ЦВЕТКОВА
KАПЕ ЗАЛЕЗЪТ...

eлектронна книга, 2014г

 

ОТ  ОГЪНЯ НА  РАНЕН СНЯГ

 

От огъня на ранен сняг
извира моят път - нагоре,
забързан в своя вечен бяг,
далеч от бащиния корен!

Немее времето. Във мен
се спотаява. като пламък,
готов да палне своя ден,
дори да бъде той от камък!


С НОСТАЛГИЯ ПО КОРЕНА

С носталгия по корена,
така отдалечен!...-
Тъй птичето, съборено
от клона, някой ден,

политнало, се мъчи да
се върне горе, ах! -
 А гладни селски кучета,
следят летежа плах!...

С носталгия по клончето,
все по-далеч летят,
и птичето, и кончето,
и аз, и той, светът!

Нима ще се загубиш ти,
в човешкия гърмеж.
не стигнал миг до чудото
на волния летеж?

В плена на траектории
и съскащи  витла,
опасвай територии
и с восъчни крила!


И КАКТО КАПКАТА ПЕНЛИВА

И както капката пенлива,
се губи в силната река,
в морето от очи игриви,
по своя път и аз тека,

подпряла рамото си в рамо,
изпуснала дъха си в дъх...
И, стоплена от поглед само,
готова  да постигна връх!


ОПИЯНЯВА СКОРОСТТА...

От лятото, от есента,
попили сетното горене,
излитат птичите ята.
към бряг далечен устремени!

Опиянява скороста!-
Зашеметяващо летене,
към Слънцето, към пролетта,
дори през зимата студена!


ИГРА Е ВРЕМЕТО...

И пак ще звъннат чашите сребристи!
И пак ще кипне в нас кръвта ни чиста!-
Последен лист в нощта ще се разлисти!
Последен ден, за нов, ще се пречисти!

Игра е времето... Във своя дискос,
то ни събира и разделя,  в риска,
отнася ни далеч и прави близки,
бушува в нас, като море се плиска!

Игра е времето! И в своя плисък,
изпълнено с антенен гняв и писък,
понякога с инфаркти ни притиска,
понякога... и нас самите иска!

Игра е времето!- Трева! И листи,
от календара, скъсани на чисто!
А чашите  са само миг! - Миг плисък!...
Миг, в който влизаме - да се пречистим!


САМА ДА СЪМ ВСЕЛЕНА!...

Не мога да се съглася!... Не мога!...
Не ще те следвам, в пролети и зими! -
Какво ми носиш ти сега? Тревога?! -
Безкраен път в пространството незримо?

Или един невероятен Космос,
да търся в него своята планета?!
Забравен на звездите слънчев лотос,
изгарящия полъх на комета?

Спокойствието ме опустошава!-
Добро е то за други, не за мене!-
На мен ми трябват вятър и жарава!
Космичен прах... Сама да съм вселена!


КАТО РЕКА - БАВНО ВЪВ ВРЕМЕТО...

Като река - бавно във времето,
успокоена, равна, тишината навлиза...-
Отпластяват се, в някакъв шемет,
болка,  умора, в покой се изнизват!...

Изумрудени светят капките на росата.
Под тях напират тихо корени нови.
Под съчки и мъх се отпуска земята.
и аз съм отново за зноя готова! -

Не! Не мога да остана на този остров,
на благодатна тишина напластена
без стълкновения, грижи, въпроси,
без болката, в радостта спотаена!


НЕ  ПИТАЙ ЗА ДНИТЕ МИ...

Не питай за дните ми-
пепел на времето,
понесли в див устрем
живота ми!-

За нощите питай -
тоз тропик безкраен,
със дебнещи ъгли
във мислите!...

За тях, за нощите-
и дълги, и тягостни,
в които оставам
сама аз със себе си!


ЖИВЕЯ! БЪРЗО! НЕУМОРНО!...

Живея! Бързо! Неуморно!...
С искрящи мълнии в очите!
Като кутренце безпризорно,
блуждае детството, отлита...

Денят ме гони, претоварен,
по своите спирали златни,
по скели, по летища, гари,
населени с герои знатни.

Развява вятър див косата ми.
От дъждове ще побелея!-
Но знам, че утре във децата ми,
като сияние ще грее.

Над синури и естакади,
сияе моята усмивка.-
Узрявам - весела и млада,
като стоманена отливка!


САМАТА - ПЛАМЪК НА ЗОРА...

Самата - пламък на зора,
по устните с нектар нетленен,
аз съществувам, най - добра,
обична, мила...Като фея

от приказките, за деца,
за възрастни - една едничка ,
вселила обич в сто сърца,
в хиляда, а в едното - всичко...


АКО МОЖЕШ ДА  ГОВОРИШ...

Ако можеш да говориш,
говори, и то без жал.
Ти! Всевластнико - опора,
демон зъл, фалшив морал!

Посочи ме с пръст, с очите.
съблечи ме ти, смажи! -
туй, що в твоя гняв звучи, ти
в мълния го изкажи!

Изгори ме, като пепел,
вятър да ме разнесе.
над заспалите полета,
долини и лесове.

Да се скитам като призрак
по земята сляпа, в миг
ослепяла като искра.
като лъч в пречупен щик!

Нагласените въздишки!
Подредените слова!...
Като в блудкавите книжки!-
Ти, нима си за това?!


ЕДИН СЛЕД  ДРУГ ОТЛИТАТ...

Един след друг отлитат бързо  дните ми.-
Едни задъхани, а други - неусетно,
се хлъзгат, като мълнии стремителни,
във Космоса безмилостен на времето.

А всеки е,- не равносметка, - изповед -
пред същността ми, в радост и в тревога;
пред хората, - сред фалш и  горда искреност,
пред времето дори, - муха стонога!...

И срещам ги и с тях се разминавам, -
за часове държа, за миг изтръпвам,
унищожавам се, но пресъздавам -
и себе си, и всичко,- в обич скъпа!

За да остана, -  с времето, със себе си.
със същността си - мълния отлята,-
любов, съдба, неистова потребност
и продължение, сред необята!


КАПЕ ЗАЛЕЗЪТ...

Капе залезът. Огнено мляко
по баири, по хребети лази!
И наднича от дъното мракът
за да тръгне на път из боаза.

Веселя се аз. С пищна корона.
Зеленее в косите бръшляна.
Горски пън е в краката ми трона,
а палатът ми - горска поляна.

Веселя се аз: въздух и сила!
Пламенее сърцето ми лудо.
Цвят и огън в кръвта си съм скрила.
Песен птича и смях пеперуден.

Аз царица съм. С обич изляна.
Красотата е моето царство!-
Ще се превърна на прах и на пяна,
ако дойде тук някой с коварство!