РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
1/2
С ДУША НА КОЛЕНЕ
1.Още в началото на обзора изповядвам своята пристрастност към този голям за литературата ни поет, въпреки все у. ш А още не крещящата с броя на годините си негова възраст /роден 1968 г./, независимо и от ненатрупания кой знае колко голям житейски и професионален опит!.Признавам си доброволно: малко прочетени от мене досега поети, независимо дали български, или чуждоземни, са ме хващали така яко за гърлото, с почти задушаваща от вълнението хватка! Йордан
Пеев се "появи" съвсем неотдавна в моя живот, малко след съвсем случайното ми, не препоръчано от никой познат и изкушен от писането мой приятел или познат, "откриване" и първите ми срещи с електронното списание "Литературен свят" , което, очевидно и, дори - очевадно, бих казал, изпълнява и все повече се утвърждава с ролята си на най- престижното, за сега, средище, необходим и важен център на литературния живот за цялата страна. И не само поради липсата на откраднатия или изгубен, в крайна сметка, изпълнявал тази роля до преди години вестник "Литературен фронт, /форум"/, с всичките му недостатъци и проблеми на битието тогава!/ за който никой от оторизираните и за борба с подобни "проявления" лица или служби не си мръдна и "малкия пръст", за да се върне изданието при тези, за които е било предназначено, неговите ревностни читатели. Или, както казва народът, за да се разсее надвисналата над СБП и неговата членска маса, четяща и пишеща, а и членуваща и в други професионални и непрофесионални сдружения и съюзи маса, несправедливост! Поне аз лично, като не по-малко заинтересован, още не съм чул или прочел някъде за извършен подобен "подвиги стискам палци, заедно с членовете на моето семейство, също изкушени вече от писателски страсти и вдъхновения, това все пак да се случи! Както е казал народът, "по-добре късно, отколкото никога!" И се надявам, че моят бивш колега от сп."Читалище" и настоящ председател на СБП, Боян Ангелов, когото ценя не по-малко от себе си /повече е невъзможно!/, и за когото съм откликвал в пресата, подкрепяйки го в отстояването на важна, не само за нас, двамата, кауза , ще направи всичко възможно истината, не само за това, но и за много други, потулени беззакония, извършени от бивши, а дори и от настоящи, управляващи СБП органи , или люде /ако има такива!/, да излязе на бял свят. Цялата и единствена, свята истина, в която всички, пишещи и четящи, дори, рзпространяващи само българските писания по целия свят, вярват и се надяват. И в. "Литературен вестник", заедно с електронното списание"Литературен свят" да застане пак и високо издигнат а полагащия му се от времето пиедестал!
А сега отново и пак, и без свян и безсмислено притворство, за вече станалия "мой любимец", макар да не го познавам лично, жиеещ в Стара Загора автор, или, казано по-точно и съвсем заслужено, поетът с доказана вече класа Йордан Пеев! Запомнете това име, ще имате необходимоста да се срещзтв и занапред с него и не само в електронното списание "Литературен свят"! Той е публикувал вече две книги, "Сълзите на гнева", съвместно с Пламен Дойнов и сборника със стихотворения "Когато смъартта ми прогледне" /2014 г/., участвувал е в няколко литературни конкурса и се е класирал на престижни челни места, съответно, печелил е и няколко престижни награди, но аз сега си поставям задача да ви запозная с постиженията му в публикациите само в електронното списание "Литературен свят", които са ми под ръка и които наистина ме впечатлиха много при прочитането им:"С душа на колене, пленена скитница,от навик вързана с въже от спомени,мълчи надеждата ми - зла измислица,с нозе до кост раздрани и оголени."Така започва първото стихотворение на публикувания в електронното списание "Литератирен свят", 60 брой, първи цикъл, озаглавено, както и самия цикъл, "Надежда"! Самото понятие веднага приковава вниманието ни не само от спомена за многото му "трактовки " и то от повечето от пишещите, и не само поезия, автори, но и с евентуалните нови разработки по темата, откритията, които идващите с годините по-нови и все по-свежи с изявите си в творчеството си, млади и още повече младеещи, с различна опитност и непрекъснато нарастваща класа и подобряваща се и достигаща все по-големи височини поетика, попълнения! Не е отминат и Йордан Пеев от съпътствуващите всяка младост тегоби и разочорования. Гласът на неговата надежда "е онемял в тъга на славеи, / чиято песен се оплете в клоните./Със зъби кръст кове, с очи изправя го,/ с ръце забива си сама пироните.""Така бе бяла, щом по пътя тръгваше,А виж я днес- от буца пръст по-черна е.Подобно звяр настръхнало озърта се,смехът й със ръмжащи възли стегнат е."Поетът отразява по свой начин промяната, настъпила след "изумителните", бих казал , и неочаквани за последните няколко поколения млади хора в страната промени в живота на обществото, особено силни и объркали живота не само на връстниците му, но и на хиляди други млади, а дори и преминали вече младостта си. българи, не можещи да намерят сигурност и защита на своя труд и живот в страната, в която са родени и отраснали, където биха искали да отгледат, възпитат, да приучат на труд и своите деца, и децата на децата си, да ги женят, да ги глезят, та, когато дойде свършека на техния отруден живот, да го посрещнат, заобиколени от всичките си най-близки хора, а и с телеграмите или съболезнованията от заминалите по всичките краища на света, и останали там заради хляба и поминъка, но и завинаги, може би, дапече и от род, и от Родина... Родината, чиято пръст
"Опиташ ли да я погалиш с дланите,
ще задереш в ръба на рани минали.Сълзите й са камъни издялании с тях изгражда мост над дни изстинали. И някой с пръсти облачни по синьотонаписал е ... И нависоко вдигнал е:"Прости греха ни, Боже!...И помилуй ни!",но времето му за "Амин" не стигнало... /"Надежда"/Това е истината! Най-голямата Надежда, с главна буква, която човекът е осъзнал, след като се е появил за живот, това е Родината! Пак с главна буква! В нея той съзрява, за да поеме задълженията си, да изгради и уреди живота си Отнемат ли му я, отнемат му всичко! Никак не случайно е достигнал до нас през годините, през столетия и хилядолетия дори израза: "Надежда всяка тука оставете!", който и сега може да се прочете по черкви, гробници и манастири, по или край всички свети места, оброчни камъни и кръстове. И най тежкият да е животът на човека, който и да би бил той, надеждата е, която го крепи, за всичко и във всичко, над него, под него, пред него, след него, през целия му съзнателен живот, от рождението му, "та дор до гроба!" Загуби ли надеждата си човек, той сякаш губи всиочко! И животът му вече не му е драг и мил, както е било преди, и всичко му е безразлично вече! Поетът Йордан Пеев твърде рано, да не кажа преждеременно, е узрял за някои от значимите истини на живота, а талантът, с който Бог го е надарил, му помага да ги предаде своевременно и силно въздействуващо на нуждаещите се от истините и прозренията му хора, за да се почувствуват в един, за тях сюблимен момент, сами те надарени и значими, дори и да е само за миг време, /а, обикновено, това е за почти цял живот!/За почти цял един живот, накуп, при стоварените ни и от съдбата, силно притискащи ни неща или обстоятелства, истини или лъжи, подвизи и падения, извисявания, преражда- ния, всичко, с което човек живее или се сблъсква в този свят, понякога кошма- рен, друг път, страшно приятен и мил, безкрайно необходим за всички нас, които живеем и съпътствуваме, ползуваме или ненавиждаме' понякога, изненадите и благата му! Съвсем ясно е особено е видно,чеворецът има свръхчувствителност към някои, "поднасяни" наведнъж или в прекалено силни дози неща, които нашата сетивност поема или отхвърля, според нагласата и собственото си ангажиране и светоусещане в момента на съприкосновяването или сблъсъка с тях. Творецът у Йордан Пеев нормално засилва или приглуша- ва, според собствените си усещания за мярка и значимост тяхното въздействи е, увеличава или "сваля" тавана му, така че с това почти задействува и читате- ля, интуитивно."Миговете" на "просветлението" у Йордан Пеев са толкова силно въздействуващи, че читателят се оставя докрай в плен на тяхната стихия и порив.Спонтанно възниква чувството у поета, неговия изблик сякаш опиянява не само "родилото" го въображение, но и "свидетелите" на проявлението му, не-забелязано почти ги прави неизбежно съпричастни."Смълчани по библеиски и безименни,са камъните, пръснати навсякъде.От хората край тях, случайно минали,избират спънатия в тях... И чакат.С гранитен поглед си стоят на мястото,но смъртните различни са от камъка.Един в друг бродят, а земята тясна еи гледат с алчните очи на сврака."12 02 2014 /"Камъни"/Всепроникващи са очите на твореца, те виждат и стигат и там, където обикновения човек, в повечето случаи не само няма да се впечатли, но и, често, няма и да усети, види, а дори и... да погледне! Но затова са сетивата на поетаю да се докосне, да проникне, макар и по свой си начин, до същината на всичко обозримо и значимо в заобикалящия ни свят, да стигне не само до истинските значения на нещата, но и да намери брод до тях, да ги сроди с човека, който ги наблюдава или изучава, да помогне на този, обикновено изглеждащ несериозен, гледащ сякаш в друга посока,от друг ъгъл или пък съвсем недовиждащ, късоглед понякога, човек, да прозре това, което стои пред него, еснаф или най обикновен, но реално изправен и зачуден, като при всяко поредно чудо, най-обикновен простосмъртен, неизкусен все още или пък, изобщо, от динамиката в проявленията и на най-обикновените, заобика- лящи ни и живеещи в нас, съществуващи често най-вече заради самите нас, простосмъртните, неща."Зениците им в сребърници гаснеха,от звън монетен в буден сън живееха,Кесия е сърцето им ръждясалои малки камъчета дрънкат в нея.Човек на камък си дарява името.Кръщава го в смъртта си... И завинаги!Дълбае с нокти в плочката незримото,и с кътни зъби я гризат години.Студено е на късът скален рамото,в безчувствена съблазън е оголенои щом в умора се подпре на камъка,поглъща го с тъгата си под него... /"Камъни"/
Разностранни са творческите търсения на поета Йордан Пеев, много и значими са откритията му.Поезията се излива от душата му като песента на птица, рейнала се в бездънното синьо небе. Болката също така, безутешна, обхожда простора и кара човека да преосмисля - и живота си, и постигнатото до момента, и това, което още не е направил и му предстои да го осъществява в близко бъдеще, ако и съдбата му е съгласна или е решила същото. Всеки от нас е един безподобен тласък в настоящето или пък в бъдното, който ни помага да открием неподозираното дори, да научаваме все повече за същността си и как, разбрали необходимото или всичко, за себе си, най-добре можем да се осъществим, да реализираме най-успешно, или не чак дотам, тай- но носения от всеки един от нас потенциал."Човек обхожда цял живот сърцетов надеждата му там да се открие,но често той не стига... И в небетодушата му угрижена се вие...",изповяда поетът Йордан Пеев в "Последно". Всеки има, даден му е от живота му шанс. ""И времето, раздадено на всеки,тъй както в чаши е различно пълнои всеки има жребий и пътека,която в тъмното се спуска стръмно."Но знайно е, всеки човек осъществява по различен начин и с различни средства и успеваемост шансовете си, затова, в крайна сметка, и задоволството на всеки от нас от постигнатото, е различно, щастието никога и при никого не е еднакво силно, всеки е подхванат разпично от случаите в неговия, изживян до даден момент живот и така щото различно обагрена е и неговата житейска съдба, много и всякакви нюанси се избистрят в течението и разливите й, съответно, така образно са обагрени и теченията в нея, които до последния миг на човека се борят, с всички сили /и средства, явно!/ за надмощие в надпреварата за осъществяването му като същност, съдба, извисеност в живота и, звезда на небето, което виждат, явно и естествено,
изглежда, само простосмъртните!"Мечтите му са болки позволени,които до дъхът си сетен влачии щом превърнат се в сълзитака тъжи, че и смъртта му плаче. /"Последно"/ хСъвсем ясно и особено видно е, че творецът има свръхчувствителност към някои, поднасяни ни наведнъж или в прекалено силни дози неща, които нашата сетивност поема или отхвърля, според нагласата и собственото си ангажиране и светоусещане в момента на съприкосновението или сблъсъка с тях.Творецът в Йордан Пеев нормало засилва или, приглушава, според собствените си усещания за мярка и значимост, тяхното въздействие, засилва или сваля, натоварването, така че те почти "напомпват" интиутивно и читателя, какъвто и да е той, без да е нужно да бъде той само и единствено, българин! Мъките и тежненията на отделния човек; са почти индентични, без да се влияят от произхода, народността му, въздействието на стихотворенията на Йордан Пеев, независимо от произхода и жизненото равнище на читателя, въздействуват почти интуитивно. "Миговете" на "просветлението" в поетичните късове, в поезията, която твори съвсем младият Йордан Пеев са толкова силно впечатляващи, че читателят се оставя докрай в плен на тяхната стихия и порив, на тяхното зашеметяващо даже въздействие.Спонтанно възниква чувството у поета, неговият изблик сякаш опиянява не само "родилото" го въображение, но и "свидетелите" на проявленията му, почти незабелязано ги прави неизбежно съпричастни, солидарни дори!Интересен разрез на заобикалящата го действителност прави той в стихотворението си "Камъни", посветено на Пламен Анакиев."Смълчани по библейски и безименни,са камъните, пръснати навсякъде.От хората край тях, случайно минали,избират спънатия в тях... И чакат.С гранитен поглед си стоят на мястото,но смъртните различни са от камъка.Един в друг бродят, а земята тясна е,и гледат с алчните очи на сврака."
Всепроникващи са очите на твореца, те виждат и стигат и там, дето обикнове- ният човек, в повечето случаи, не само няма да се
впечатли, но и, често, няма и да усети, види, а, дори и... да погледне! Но затова са сетивата у поета, да се докосне, да проникне, макар и по свой си начин, до същината на всичко обозримо и значимо в заобикалящия го свят, да стигне не само до истинските значения на нещата, но и да намери брод до тях, да ги сроди с човека, който ги наблюдава или изучава, да помогне на този, обикно- вено изглеждащ несериозен!!! !
!!стои пред него да прозре това и наблюдава или изучава, да помогне на този, обикновено изглеждащ несериозен, гледащ сякаш в друга посока, от друг ъгъл или пък съвсем недовиждащ, неадаптивен, късоглед понякога, да прозре това, което стои пред него, еснаф или най-обикновен, но реално изправен и зачуден, като при всяко поредно чудо, най обикновен простосмъртен, неизкусен все още или пък-изобщо, от динамиката в поведението и на най-обикновените, заобикалящи ни и живеещи в нас, съществуващи често и най-вече заради самите нас, простосмъртните, неща.
"Зениците им в сребърници гаснеха,
от сън монетен в буден сън живееха.
Кесия е сърцето им ръждясало
и малки камъчета дрънкат в нея.
Човек на камък си дарява името.
Кръщава го в смъртта си... И завинаги!
Дълбае с нокти в плочата незримото,
и с кътни зъби я гризат години.
Студено е на късът скален рамото,
в безчувствена съблазън е оголено
и щом в умора се подпре на камъка,
поглъща го с тъгата си под него..."
12 02 14 /"Камъни"/
Разностранни са творческите търсения на поета Йордан Пеев, много и особено значими са откритията му. Поезията се излива от душата му като песента на птица, рейнала се в бездънното синьо небе! Болката, също така безутешна, обхожда простора и кара човека да преосмисля - и живота си, и постигнатото до момента, и това, което още не е направил и му предстои да се осъществява в близкото бъдеще, ако и съдбата му е съгласна или е решила същото.
Всеки от нас е един безподобен тласък в настоящото, или пък в бъдното,
който ни помага да открием неподозираното дори, да научаваме все повече и повече за същността си и как, разбрали необходимото или всичко, за себе си, най-добре можем да се осъществим, да реализираме най-успешно, или не чак дотам, тайно или явно носения от всеки един от нас потенциал.
"Човек обхожда цял живот сърцето
с надеждата му там да се открие,
но често той не стига... И в небето
душата му угрижена се вие..."-
изповядва авторът в "Последно". Всеки има, даден му е в живота шанс, "времето е раздадено на всеки,/ тъй както в чаши е различно пълно/ и всеки има жребий и пътека,/ която в тъмното се спуска стръмно." Но знайно е, всеки човек осъществява по различен начин и с различни средства и успеваемост шансовете си, затова, в крайна сметка, и задоволството на всеки от нас от постигнатото е различно, щастието никога и при никого не е еднакво силно, всеки е подхванат различно от случаит в неговия изживян до даден момент живот и така щото различно обагрена е и неговата житейска съдба, много и всякакви нюанси се избистрят постоянно в течението и разливите й, съответно така, образно, са обагрени и теченията в нея, които до последния миг на човека се борят с всички сили /и среддтва, явно!/ за надмощие в над- преварата за осъществяването му: като същност, съдба, извисеност в живота, и... звезда в небето, което виждат, явно, само простосмъртните!...
"Мечтите му са болки позволени,
които до дъхът си сетен влачи
и щом превърнат се в сълзи солени,
така тъжи, че и смъртта му плаче..."
Особено силно е натоварено смислово едно от последните стихотворения от цикъла "Надежда", бр. 60 м. март 2014 г.на сп. "Литературен свят". - "С право":
"Човек е аргумент, венец и грешка,
че Бог го няма, както го и има.
И същността му, глинено човешка,
единствено с любов е обяснима.
Към него тръгнал, в себе си минава,
врата отваря времето за горе,
за да надхвръкне звездната жарава
и с него, коленичил, да говори.
До кръв обран и огорчен в заблуди,
отляво струпал болките, отива.
че само Бог е с право да ни буди
и само Той е с право да приспива...
Категоричността, с която "проповядва" своите изстрадани в живота и затова силно въздействуващи, и на съзнание, и на въображение, истини човешки или Божии, е показателна за възрастта, в която е бил техният автор, когато ги е
написал.
Думите, с които си служи Йордан Пеев, звучат съдбовно, като непоклатими стожери в нашия съвсем неизмислен, напротив, пълен с премеждия или пък .с приключения живот.Прочетени в съпътствуващия ги контекс, те тежат като откровения на провидението, като истини на времето, с което човек не само че не може да не се съобразява, а, напротив, длъжен е да го прави все по-често, замисляйки се непрекъснато и за другите, все още непроумени или непроучени, а често и недоразбрани от човешкия индивид неща и истини, с които "ни зачита светът".
И които, колкото и да се правим на разсеяни и всеможещи, на всеимащи и всеобвързани, освен обвързаността, която носим с нас още от акта на рождението и първото ни проплакване при идването ни на белия, така наричан от нас, но Божи, а не наш, свят, света, в който живеем и се трудим, всеки различно, за определеното ни "отгоре" време, да се връщаме, отново и отново към себе си и в себе си, "докато свят светува"!
Благословена да е ръката, която е оставила върху белия лист сътворените от Йордан Пеев, съпричастни и с мислите на хилядите българи, които жиееят по земята ни, и не само родната, стихотворения! Благодсловена да е и главата, в която най-напред са се родили, отраснали и узрели не само за показ, но и за велика поука на всички нас, крачещи по земята Българска!
/продължение на 1./
Както добре се вижда и от цитиранияте откъси или цели стихотворения, Йордан Пеев не е скъперник при ползуването на изразните средства. В същото време не може да се каже и че поезията му е затлачена от "играта" на автора с т. н. аксесоари,"атрибути" и пр. Той просто си избира най-силните, най-точните, най-верните или необходими думи, сякаш му идват "свише!", да завладее нашето въображение, за да проникне и се потопи в стихията на своето, избухнало като взривен заряд, слово.Читателят не може да бъде възпрян по какъвто и да е начин, с помоща на каквито и да е, вторично възникнали причини или следствия, да се отлепи, да изплува встрани от обхваналото го като силен гръм, в дън съзнанието му, при това дори и без да осъзнава всякога и напълно това , като поток, дори, бих казал, обсебило го и продължаващо да го обсебва, чрез всички фибри на духа и тялото му, опияняващо въздействие на авторовото вдъхновение. Не бих твърдял, че лесно може човек да се откъсне от четенето на такава поезия. Тя завладява по свой, неповторим начин цялото въображение на човека, седнал да чете Йордан Пеев, тътне в душата му като невидим земетръс и внася, на свой ред, друг порядък и организация на мислите му, ражда в него и други, по-светли мисли и чувства. понякога и... противоотрова, така да се каже, за да балансира някак си натрупанато от употребата на словото гигантска, не познаваща граници при кондензацията си психическа енергия, която от самосебе си като че ли постоянно подготвя нови, все със смайващи читателя обеми, количества, експлозии, готови на часа да взривят душата му, а като че ли, не съвсем често, но все пак, "пази Боже!", и тялото му!
И с други, по-светли чувства и мисли, зарежда тялото с необозрима, по обем и въздействие, енергия. Това е поезия, която събужда, дори стряска спящите, мобилизира отпуснатите, вдига на крака болните и ги отприщва, за дела и подвизи, дори в мирно време; "повежда" след себе си духа и тялото, независимо от временните им състояния, за постигането на непостигнати до този момент неща и висоти. Лично мене поезията, която ми предлагат строфите на Йордан Пеев, ме провокира не само да съжалявам, благородно, разбира се, че тази, управлявана от поета много добре, стихия на словото, не е излязла от моето "перо" и да се замислям сериозно за истински възможните граници, до които може да се извисява свободно изреченото слово.Вслушайте се само, дори за миг, ако е възможно това, в думите на поета, от посветеното на Петър Анастасов стихотворение "Казан":
"Казанът ври, а аз дърва му нося
преди да скоча в него и да кипна,
и на мехури да съм от въпроси,
които пукат и нагоре литват.
И думите кръжат виновни, неми
в страха от истината премълчана,
че всеки в смърт на други е заченат
и със сълзите им соли казана.
И без да знаем, мъкнем чуждо бреме,
което в клещи от тъга ни стиска.
Не струва пет пари живот без време
и всеки до последно всичко иска.
С листата вдишва, в унес влюбен дреме,
очите щом обичат са пияни,
но щом раздяла радостта му вземе,
проглежда истински в скръбта през рани.
Със себе си е вечно в надпревара.
Догонва се, дори ще се задмине
в казана врящ, додето стане пара
на дух дъхът му... И към Бог замине...
------
Внезапно осъзнава, щом погледне,
в очите края и сълза го парне,
че няма първа смърт, само последна -
и в нея лягаме еднакво равни..."
Много са истините от нашия живот, които, в своето напрегнато, като тетива на лък битие ние почти забравяме, в някои от казусите, които сме призвани да решаваме, или пък се опитваме, съвсем несръчно, разбира се, необуздано да ги прескачаме. Поетите са тези, които, да си послужим със стих от друг поет, все "...стряскат в нас заспиващата Свяст!" Можем да се възползуваме от стихотворенията на Йордан Пеев, като от особено необходими във времето, в което живеем, постулати, за всеки един от нас, обитаващите в разграбената ни от мошеници и мижитурки Родина, не само като напомняне, за тези, които се надяват и вярват в Бог, единствената и най-висша справедливост в света, в който живеем, който, както кязват и се надяват, по-старите и повече патили хора, "забавя, но не забравя"! И за тези, които се опитват постоянно да ни яхат и да живеят постоянно на нашия гръб и за наша сметка винаги идва т. н. "Видов ден", в който Бог си прибира вересиите, от всички, които са раснали и живяли под небето му, къдеето той е "безотвъден!"
С ДУША НА КОЛЕНЕ
ЙОРДАН ПЕЕВ, стихотворения. Електронно списание "Литературен свят", 2014/15 години, броеве 60, 62, 63. 64 65, 66, 67, 68, 69.70.
1.Още в началото на обзора изповядвам своята пристрастност към този голям за литературата ни поет, въпреки все у. ш А още не крещящата с броя на годините си негова възраст /роден 1968 г./, независимо и от ненатрупания кой знае колко голям житейски и професионален опит!.Признавам си доброволно: малко прочетени от мене досега поети, независимо дали български, или чуждоземни, са ме хващали така яко за гърлото, с почти задушаваща от вълнението хватка! Йордан
Пеев се "появи" съвсем неотдавна в моя живот, малко след съвсем случайното ми, не препоръчано от никой познат и изкушен от писането мой приятел или познат, "откриване" и първите ми срещи с електронното списание "Литературен свят" , което, очевидно и, дори - очевадно, бих казал, изпълнява и все повече се утвърждава с ролята си на най- престижното, за сега, средище, необходим и важен център на литературния живот за цялата страна. И не само поради липсата на откраднатия или изгубен, в крайна сметка, изпълнявал тази роля до преди години вестник "Литературен фронт, /форум"/, с всичките му недостатъци и проблеми на битието тогава!/ за който никой от оторизираните и за борба с подобни "проявления" лица или служби не си мръдна и "малкия пръст", за да се върне изданието при тези, за които е било предназначено, неговите ревностни читатели. Или, както казва народът, за да се разсее надвисналата над СБП и неговата членска маса, четяща и пишеща, а и членуваща и в други професионални и непрофесионални сдружения и съюзи маса, несправедливост! Поне аз лично, като не по-малко заинтересован, още не съм чул или прочел някъде за извършен подобен "подвиги стискам палци, заедно с членовете на моето семейство, също изкушени вече от писателски страсти и вдъхновения, това все пак да се случи! Както е казал народът, "по-добре късно, отколкото никога!" И се надявам, че моят бивш колега от сп."Читалище" и настоящ председател на СБП, Боян Ангелов, когото ценя не по-малко от себе си /повече е невъзможно!/, и за когото съм откликвал в пресата, подкрепяйки го в отстояването на важна, не само за нас, двамата, кауза , ще направи всичко възможно истината, не само за това, но и за много други, потулени беззакония, извършени от бивши, а дори и от настоящи, управляващи СБП органи , или люде /ако има такива!/, да излязе на бял свят. Цялата и единствена, свята истина, в която всички, пишещи и четящи, дори, рзпространяващи само българските писания по целия свят, вярват и се надяват. И в. "Литературен вестник", заедно с електронното списание"Литературен свят" да застане пак и високо издигнат а полагащия му се от времето пиедестал!
А сега отново и пак, и без свян и безсмислено притворство, за вече станалия "мой любимец", макар да не го познавам лично, жиеещ в Стара Загора автор, или, казано по-точно и съвсем заслужено, поетът с доказана вече класа Йордан Пеев! Запомнете това име, ще имате необходимоста да се срещзтв и занапред с него и не само в електронното списание "Литературен свят"! Той е публикувал вече две книги, "Сълзите на гнева", съвместно с Пламен Дойнов и сборника със стихотворения "Когато смъартта ми прогледне" /2014 г/., участвувал е в няколко литературни конкурса и се е класирал на престижни челни места, съответно, печелил е и няколко престижни награди, но аз сега си поставям задача да ви запозная с постиженията му в публикациите само в електронното списание "Литературен свят", които са ми под ръка и които наистина ме впечатлиха много при прочитането им:"С душа на колене, пленена скитница,от навик вързана с въже от спомени,мълчи надеждата ми - зла измислица,с нозе до кост раздрани и оголени."Така започва първото стихотворение на публикувания в електронното списание "Литератирен свят", 60 брой, първи цикъл, озаглавено, както и самия цикъл, "Надежда"! Самото понятие веднага приковава вниманието ни не само от спомена за многото му "трактовки " и то от повечето от пишещите, и не само поезия, автори, но и с евентуалните нови разработки по темата, откритията, които идващите с годините по-нови и все по-свежи с изявите си в творчеството си, млади и още повече младеещи, с различна опитност и непрекъснато нарастваща класа и подобряваща се и достигаща все по-големи височини поетика, попълнения! Не е отминат и Йордан Пеев от съпътствуващите всяка младост тегоби и разочорования. Гласът на неговата надежда "е онемял в тъга на славеи, / чиято песен се оплете в клоните./Със зъби кръст кове, с очи изправя го,/ с ръце забива си сама пироните.""Така бе бяла, щом по пътя тръгваше,А виж я днес- от буца пръст по-черна е.Подобно звяр настръхнало озърта се,смехът й със ръмжащи възли стегнат е."Поетът отразява по свой начин промяната, настъпила след "изумителните", бих казал , и неочаквани за последните няколко поколения млади хора в страната промени в живота на обществото, особено силни и объркали живота не само на връстниците му, но и на хиляди други млади, а дори и преминали вече младостта си. българи, не можещи да намерят сигурност и защита на своя труд и живот в страната, в която са родени и отраснали, където биха искали да отгледат, възпитат, да приучат на труд и своите деца, и децата на децата си, да ги женят, да ги глезят, та, когато дойде свършека на техния отруден живот, да го посрещнат, заобиколени от всичките си най-близки хора, а и с телеграмите или съболезнованията от заминалите по всичките краища на света, и останали там заради хляба и поминъка, но и завинаги, може би, дапече и от род, и от Родина... Родината, чиято пръст
"Опиташ ли да я погалиш с дланите,
ще задереш в ръба на рани минали.Сълзите й са камъни издялании с тях изгражда мост над дни изстинали. И някой с пръсти облачни по синьотонаписал е ... И нависоко вдигнал е:"Прости греха ни, Боже!...И помилуй ни!",но времето му за "Амин" не стигнало... /"Надежда"/Това е истината! Най-голямата Надежда, с главна буква, която човекът е осъзнал, след като се е появил за живот, това е Родината! Пак с главна буква! В нея той съзрява, за да поеме задълженията си, да изгради и уреди живота си Отнемат ли му я, отнемат му всичко! Никак не случайно е достигнал до нас през годините, през столетия и хилядолетия дори израза: "Надежда всяка тука оставете!", който и сега може да се прочете по черкви, гробници и манастири, по или край всички свети места, оброчни камъни и кръстове. И най тежкият да е животът на човека, който и да би бил той, надеждата е, която го крепи, за всичко и във всичко, над него, под него, пред него, след него, през целия му съзнателен живот, от рождението му, "та дор до гроба!" Загуби ли надеждата си човек, той сякаш губи всиочко! И животът му вече не му е драг и мил, както е било преди, и всичко му е безразлично вече! Поетът Йордан Пеев твърде рано, да не кажа преждеременно, е узрял за някои от значимите истини на живота, а талантът, с който Бог го е надарил, му помага да ги предаде своевременно и силно въздействуващо на нуждаещите се от истините и прозренията му хора, за да се почувствуват в един, за тях сюблимен момент, сами те надарени и значими, дори и да е само за миг време, /а, обикновено, това е за почти цял живот!/За почти цял един живот, накуп, при стоварените ни и от съдбата, силно притискащи ни неща или обстоятелства, истини или лъжи, подвизи и падения, извисявания, преражда- ния, всичко, с което човек живее или се сблъсква в този свят, понякога кошма- рен, друг път, страшно приятен и мил, безкрайно необходим за всички нас, които живеем и съпътствуваме, ползуваме или ненавиждаме' понякога, изненадите и благата му! Съвсем ясно е особено е видно,чеворецът има свръхчувствителност към някои, "поднасяни" наведнъж или в прекалено силни дози неща, които нашата сетивност поема или отхвърля, според нагласата и собственото си ангажиране и светоусещане в момента на съприкосновяването или сблъсъка с тях. Творецът у Йордан Пеев нормално засилва или приглуша- ва, според собствените си усещания за мярка и значимост тяхното въздействи е, увеличава или "сваля" тавана му, така че с това почти задействува и читате- ля, интуитивно."Миговете" на "просветлението" у Йордан Пеев са толкова силно въздействуващи, че читателят се оставя докрай в плен на тяхната стихия и порив.Спонтанно възниква чувството у поета, неговия изблик сякаш опиянява не само "родилото" го въображение, но и "свидетелите" на проявлението му, не-забелязано почти ги прави неизбежно съпричастни."Смълчани по библеиски и безименни,са камъните, пръснати навсякъде.От хората край тях, случайно минали,избират спънатия в тях... И чакат.С гранитен поглед си стоят на мястото,но смъртните различни са от камъка.Един в друг бродят, а земята тясна еи гледат с алчните очи на сврака."12 02 2014 /"Камъни"/Всепроникващи са очите на твореца, те виждат и стигат и там, където обикновения човек, в повечето случаи не само няма да се впечатли, но и, често, няма и да усети, види, а дори и... да погледне! Но затова са сетивата на поетаю да се докосне, да проникне, макар и по свой си начин, до същината на всичко обозримо и значимо в заобикалящия ни свят, да стигне не само до истинските значения на нещата, но и да намери брод до тях, да ги сроди с човека, който ги наблюдава или изучава, да помогне на този, обикновено изглеждащ несериозен, гледащ сякаш в друга посока,от друг ъгъл или пък съвсем недовиждащ, късоглед понякога, човек, да прозре това, което стои пред него, еснаф или най обикновен, но реално изправен и зачуден, като при всяко поредно чудо, най-обикновен простосмъртен, неизкусен все още или пък, изобщо, от динамиката в проявленията и на най-обикновените, заобика- лящи ни и живеещи в нас, съществуващи често най-вече заради самите нас, простосмъртните, неща."Зениците им в сребърници гаснеха,от звън монетен в буден сън живееха,Кесия е сърцето им ръждясалои малки камъчета дрънкат в нея.Човек на камък си дарява името.Кръщава го в смъртта си... И завинаги!Дълбае с нокти в плочката незримото,и с кътни зъби я гризат години.Студено е на късът скален рамото,в безчувствена съблазън е оголенои щом в умора се подпре на камъка,поглъща го с тъгата си под него... /"Камъни"/
Разностранни са творческите търсения на поета Йордан Пеев, много и значими са откритията му.Поезията се излива от душата му като песента на птица, рейнала се в бездънното синьо небе. Болката също така, безутешна, обхожда простора и кара човека да преосмисля - и живота си, и постигнатото до момента, и това, което още не е направил и му предстои да го осъществява в близко бъдеще, ако и съдбата му е съгласна или е решила същото. Всеки от нас е един безподобен тласък в настоящето или пък в бъдното, който ни помага да открием неподозираното дори, да научаваме все повече за същността си и как, разбрали необходимото или всичко, за себе си, най-добре можем да се осъществим, да реализираме най-успешно, или не чак дотам, тай- но носения от всеки един от нас потенциал."Човек обхожда цял живот сърцетов надеждата му там да се открие,но често той не стига... И в небетодушата му угрижена се вие...",изповяда поетът Йордан Пеев в "Последно". Всеки има, даден му е от живота му шанс. ""И времето, раздадено на всеки,тъй както в чаши е различно пълнои всеки има жребий и пътека,която в тъмното се спуска стръмно."Но знайно е, всеки човек осъществява по различен начин и с различни средства и успеваемост шансовете си, затова, в крайна сметка, и задоволството на всеки от нас от постигнатото, е различно, щастието никога и при никого не е еднакво силно, всеки е подхванат разпично от случаите в неговия, изживян до даден момент живот и така щото различно обагрена е и неговата житейска съдба, много и всякакви нюанси се избистрят в течението и разливите й, съответно, така образно са обагрени и теченията в нея, които до последния миг на човека се борят, с всички сили /и средства, явно!/ за надмощие в надпреварата за осъществяването му като същност, съдба, извисеност в живота и, звезда на небето, което виждат, явно и естествено,
изглежда, само простосмъртните!"Мечтите му са болки позволени,които до дъхът си сетен влачии щом превърнат се в сълзитака тъжи, че и смъртта му плаче. /"Последно"/ хСъвсем ясно и особено видно е, че творецът има свръхчувствителност към някои, поднасяни ни наведнъж или в прекалено силни дози неща, които нашата сетивност поема или отхвърля, според нагласата и собственото си ангажиране и светоусещане в момента на съприкосновението или сблъсъка с тях.Творецът в Йордан Пеев нормало засилва или, приглушава, според собствените си усещания за мярка и значимост, тяхното въздействие, засилва или сваля, натоварването, така че те почти "напомпват" интиутивно и читателя, какъвто и да е той, без да е нужно да бъде той само и единствено, българин! Мъките и тежненията на отделния човек; са почти индентични, без да се влияят от произхода, народността му, въздействието на стихотворенията на Йордан Пеев, независимо от произхода и жизненото равнище на читателя, въздействуват почти интуитивно. "Миговете" на "просветлението" в поетичните късове, в поезията, която твори съвсем младият Йордан Пеев са толкова силно впечатляващи, че читателят се оставя докрай в плен на тяхната стихия и порив, на тяхното зашеметяващо даже въздействие.Спонтанно възниква чувството у поета, неговият изблик сякаш опиянява не само "родилото" го въображение, но и "свидетелите" на проявленията му, почти незабелязано ги прави неизбежно съпричастни, солидарни дори!Интересен разрез на заобикалящата го действителност прави той в стихотворението си "Камъни", посветено на Пламен Анакиев."Смълчани по библейски и безименни,са камъните, пръснати навсякъде.От хората край тях, случайно минали,избират спънатия в тях... И чакат.С гранитен поглед си стоят на мястото,но смъртните различни са от камъка.Един в друг бродят, а земята тясна е,и гледат с алчните очи на сврака."
Всепроникващи са очите на твореца, те виждат и стигат и там, дето обикнове- ният човек, в повечето случаи, не само няма да се
впечатли, но и, често, няма и да усети, види, а, дори и... да погледне! Но затова са сетивата у поета, да се докосне, да проникне, макар и по свой си начин, до същината на всичко обозримо и значимо в заобикалящия го свят, да стигне не само до истинските значения на нещата, но и да намери брод до тях, да ги сроди с човека, който ги наблюдава или изучава, да помогне на този, обикно- вено изглеждащ несериозен!!! !
!!стои пред него да прозре това и наблюдава или изучава, да помогне на този, обикновено изглеждащ несериозен, гледащ сякаш в друга посока, от друг ъгъл или пък съвсем недовиждащ, неадаптивен, късоглед понякога, да прозре това, което стои пред него, еснаф или най-обикновен, но реално изправен и зачуден, като при всяко поредно чудо, най обикновен простосмъртен, неизкусен все още или пък-изобщо, от динамиката в поведението и на най-обикновените, заобикалящи ни и живеещи в нас, съществуващи често и най-вече заради самите нас, простосмъртните, неща.
"Зениците им в сребърници гаснеха,
от сън монетен в буден сън живееха.
Кесия е сърцето им ръждясало
и малки камъчета дрънкат в нея.
Човек на камък си дарява името.
Кръщава го в смъртта си... И завинаги!
Дълбае с нокти в плочата незримото,
и с кътни зъби я гризат години.
Студено е на късът скален рамото,
в безчувствена съблазън е оголено
и щом в умора се подпре на камъка,
поглъща го с тъгата си под него..."
12 02 14 /"Камъни"/
Разностранни са творческите търсения на поета Йордан Пеев, много и особено значими са откритията му. Поезията се излива от душата му като песента на птица, рейнала се в бездънното синьо небе! Болката, също така безутешна, обхожда простора и кара човека да преосмисля - и живота си, и постигнатото до момента, и това, което още не е направил и му предстои да се осъществява в близкото бъдеще, ако и съдбата му е съгласна или е решила същото.
Всеки от нас е един безподобен тласък в настоящото, или пък в бъдното,
който ни помага да открием неподозираното дори, да научаваме все повече и повече за същността си и как, разбрали необходимото или всичко, за себе си, най-добре можем да се осъществим, да реализираме най-успешно, или не чак дотам, тайно или явно носения от всеки един от нас потенциал.
"Човек обхожда цял живот сърцето
с надеждата му там да се открие,
но често той не стига... И в небето
душата му угрижена се вие..."-
изповядва авторът в "Последно". Всеки има, даден му е в живота шанс, "времето е раздадено на всеки,/ тъй както в чаши е различно пълно/ и всеки има жребий и пътека,/ която в тъмното се спуска стръмно." Но знайно е, всеки човек осъществява по различен начин и с различни средства и успеваемост шансовете си, затова, в крайна сметка, и задоволството на всеки от нас от постигнатото е различно, щастието никога и при никого не е еднакво силно, всеки е подхванат различно от случаит в неговия изживян до даден момент живот и така щото различно обагрена е и неговата житейска съдба, много и всякакви нюанси се избистрят постоянно в течението и разливите й, съответно така, образно, са обагрени и теченията в нея, които до последния миг на човека се борят с всички сили /и среддтва, явно!/ за надмощие в над- преварата за осъществяването му: като същност, съдба, извисеност в живота, и... звезда в небето, което виждат, явно, само простосмъртните!...
"Мечтите му са болки позволени,
които до дъхът си сетен влачи
и щом превърнат се в сълзи солени,
така тъжи, че и смъртта му плаче..."
Особено силно е натоварено смислово едно от последните стихотворения от цикъла "Надежда", бр. 60 м. март 2014 г.на сп. "Литературен свят". - "С право":
"Човек е аргумент, венец и грешка,
че Бог го няма, както го и има.
И същността му, глинено човешка,
единствено с любов е обяснима.
Към него тръгнал, в себе си минава,
врата отваря времето за горе,
за да надхвръкне звездната жарава
и с него, коленичил, да говори.
До кръв обран и огорчен в заблуди,
отляво струпал болките, отива.
че само Бог е с право да ни буди
и само Той е с право да приспива...
Категоричността, с която "проповядва" своите изстрадани в живота и затова силно въздействуващи, и на съзнание, и на въображение, истини човешки или Божии, е показателна за възрастта, в която е бил техният автор, когато ги е
написал.
Думите, с които си служи Йордан Пеев, звучат съдбовно, като непоклатими стожери в нашия съвсем неизмислен, напротив, пълен с премеждия или пък .с приключения живот.Прочетени в съпътствуващия ги контекс, те тежат като откровения на провидението, като истини на времето, с което човек не само че не може да не се съобразява, а, напротив, длъжен е да го прави все по-често, замисляйки се непрекъснато и за другите, все още непроумени или непроучени, а често и недоразбрани от човешкия индивид неща и истини, с които "ни зачита светът".
И които, колкото и да се правим на разсеяни и всеможещи, на всеимащи и всеобвързани, освен обвързаността, която носим с нас още от акта на рождението и първото ни проплакване при идването ни на белия, така наричан от нас, но Божи, а не наш, свят, света, в който живеем и се трудим, всеки различно, за определеното ни "отгоре" време, да се връщаме, отново и отново към себе си и в себе си, "докато свят светува"!
Благословена да е ръката, която е оставила върху белия лист сътворените от Йордан Пеев, съпричастни и с мислите на хилядите българи, които жиееят по земята ни, и не само родната, стихотворения! Благодсловена да е и главата, в която най-напред са се родили, отраснали и узрели не само за показ, но и за велика поука на всички нас, крачещи по земята Българска!
/продължение на 1./
Както добре се вижда и от цитиранияте откъси или цели стихотворения, Йордан Пеев не е скъперник при ползуването на изразните средства. В същото време не може да се каже и че поезията му е затлачена от "играта" на автора с т. н. аксесоари,"атрибути" и пр. Той просто си избира най-силните, най-точните, най-верните или необходими думи, сякаш му идват "свише!", да завладее нашето въображение, за да проникне и се потопи в стихията на своето, избухнало като взривен заряд, слово.Читателят не може да бъде възпрян по какъвто и да е начин, с помоща на каквито и да е, вторично възникнали причини или следствия, да се отлепи, да изплува встрани от обхваналото го като силен гръм, в дън съзнанието му, при това дори и без да осъзнава всякога и напълно това , като поток, дори, бих казал, обсебило го и продължаващо да го обсебва, чрез всички фибри на духа и тялото му, опияняващо въздействие на авторовото вдъхновение. Не бих твърдял, че лесно може човек да се откъсне от четенето на такава поезия. Тя завладява по свой, неповторим начин цялото въображение на човека, седнал да чете Йордан Пеев, тътне в душата му като невидим земетръс и внася, на свой ред, друг порядък и организация на мислите му, ражда в него и други, по-светли мисли и чувства. понякога и... противоотрова, така да се каже, за да балансира някак си натрупанато от употребата на словото гигантска, не познаваща граници при кондензацията си психическа енергия, която от самосебе си като че ли постоянно подготвя нови, все със смайващи читателя обеми, количества, експлозии, готови на часа да взривят душата му, а като че ли, не съвсем често, но все пак, "пази Боже!", и тялото му!
И с други, по-светли чувства и мисли, зарежда тялото с необозрима, по обем и въздействие, енергия. Това е поезия, която събужда, дори стряска спящите, мобилизира отпуснатите, вдига на крака болните и ги отприщва, за дела и подвизи, дори в мирно време; "повежда" след себе си духа и тялото, независимо от временните им състояния, за постигането на непостигнати до този момент неща и висоти. Лично мене поезията, която ми предлагат строфите на Йордан Пеев, ме провокира не само да съжалявам, благородно, разбира се, че тази, управлявана от поета много добре, стихия на словото, не е излязла от моето "перо" и да се замислям сериозно за истински възможните граници, до които може да се извисява свободно изреченото слово.Вслушайте се само, дори за миг, ако е възможно това, в думите на поета, от посветеното на Петър Анастасов стихотворение "Казан":
"Казанът ври, а аз дърва му нося
преди да скоча в него и да кипна,
и на мехури да съм от въпроси,
които пукат и нагоре литват.
И думите кръжат виновни, неми
в страха от истината премълчана,
че всеки в смърт на други е заченат
и със сълзите им соли казана.
И без да знаем, мъкнем чуждо бреме,
което в клещи от тъга ни стиска.
Не струва пет пари живот без време
и всеки до последно всичко иска.
С листата вдишва, в унес влюбен дреме,
очите щом обичат са пияни,
но щом раздяла радостта му вземе,
проглежда истински в скръбта през рани.
Със себе си е вечно в надпревара.
Догонва се, дори ще се задмине
в казана врящ, додето стане пара
на дух дъхът му... И към Бог замине...
------
Внезапно осъзнава, щом погледне,
в очите края и сълза го парне,
че няма първа смърт, само последна -
и в нея лягаме еднакво равни..."
Много са истините от нашия живот, които, в своето напрегнато, като тетива на лък битие ние почти забравяме, в някои от казусите, които сме призвани да решаваме, или пък се опитваме, съвсем несръчно, разбира се, необуздано да ги прескачаме. Поетите са тези, които, да си послужим със стих от друг поет, все "...стряскат в нас заспиващата Свяст!" Можем да се възползуваме от стихотворенията на Йордан Пеев, като от особено необходими във времето, в което живеем, постулати, за всеки един от нас, обитаващите в разграбената ни от мошеници и мижитурки Родина, не само като напомняне, за тези, които се надяват и вярват в Бог, единствената и най-висша справедливост в света, в който живеем, който, както кязват и се надяват, по-старите и повече патили хора, "забавя, но не забравя"! И за тези, които се опитват постоянно да ни яхат и да живеят постоянно на нашия гръб и за наша сметка винаги идва т. н. "Видов ден", в който Бог си прибира вересиите, от всички, които са раснали и живяли под небето му, къдеето той е "безотвъден!"
