ПРОЗА

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОД ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

/"ДЕТСТВО  МОЕ,  ПЪРВО  И  ПОСЛЕДНО"!/

автобиографичен роман

електронна книга, 2015г

 

  Невинни безчинства

2.

...Като дете все се завирах там, дето не ми е мястото и играта, бях като че ли изтъкан целият от любопитство.
Много често отнасях и боя. Майка ми не ми прощаваше никакво провинение, непрекъснато се боеше, че  ще ми се случи нещо лошо. И не бих казал, че нямаше достатъчно основания за това.
Още по-зле бе с дядо ми по майка Георги, името на когото не бях наследил и той всеки път, когато ме оставяха да ме наглежда, неизбежно си  спомняше това. И понеже го бе и страх да не се пребия или пък изгубя, с удесеторено внимание следеше всяко мое волно или неволно действие или бездействие, готов незабавно да ме възпре или подгони. А, за негово голямо съжаление, аз бях много бърз в краката и палав изобщо и когато посегнеше, към която и да било.част от тялото ми - ръка, рамо, лакът, глава, аз падах като подсечен на земята, изтъркулвах се встрани от посоката, в която той се беше засилил. И така, веднага след мене падаше по
най-неудобния за него си  начин и той и докато успееше да стане и да се отръска от пепеляка, 
който се беше налепил по дрехите и ръцете му, аз вече бях на километър  разстояние от него. Под сурдинка мога да кажа, че почти винаги в подобни моменти  дядо Аджо, както  си го наричах аз, защото и  другия ми дядо,    по  баща, също бе Георги и трябваше надълго и нашироко да обяснявам за кой от двамата става дума, когато се оплаквах на майка си, за да не ме оставя повече нейния  баща да ме приглежда. Знаех също така,че е напълно наясно  кой от дядовците е предизвикал "неподозирания" ми гняв, но държех да й стане още един път ясно, че отдавна е време да спре да ме оставя на грижите и обноските надядо Аджо и колкото по-рано го направи, толкова по-добре ще е и за тримата. Майка ми обаче не искаше да проумее това мое, гениално за възратта ми /нямах още дори пет навършени годинки!/ прозрение. А не исках да проявя неделикатност или както и да го назовем това сега и да й кажа, че всеки път, когато паднеше на земята след моите самодейни и твърде самонадеяни трикове, дядо Аджо побесняваше и ако би могъл да  ме докопа с грамадните си, в сравнение с моите, ръчища, можеше и да ме пребие. Не й казвах и че винаги, когато  станеше патакламата между нас двамата, той, безкрайно вбесен от безочливотта и непослушанието ми, в невъзможността да направи каквото и да е, за да обуздае моето пълно неподчинение, яростно ме псуваше на майка, макар че тя бе   негова родна дъщеря.Същото ставаше и когато ме подгонеше, въобразявайки си, че като е по-малко разстоянието между нас, ще успее да ме хване  и накаже собственоръчно, както обичаше да се заканва постоянно. Щом усетех, че ме доближава опасно, аз спирах, обръщах се бързо и му се оплезвах. Знаех, че е невъзпитано  и грозно, но нямах друг изход. Като подгонеше кокошка или прасе из двора  и се ядосаше, че не може да ги стигне или хване, дядо Аджо грабваше от земята първото нещо, което   му се изпречеше около  ръцете му и го запращаше напред, по животинчето, рискувайки дори да го убие. И това нещо се случваше доста често в твърде нерегулирания му живот. С  мене обаче не постъпаше като с животинчетата, наблюдавал го бях множество пъти навсякъде, зорко, изпробвал го бях и знаех от опит. Щом му се оплезех, той съвсем пощуряваше, не, просто откачаше - грабваше  каскета от главата сн. Никога не се навеждаше към земята да потърси дърво или камък, от самото начало бе разбрал, че аз съм нещо като ценна вещ, а на всичкото отгоре, и по - вещият  в играта. Или пък си бе забранил да се докосва до такива опасни, за когото и да било, и за мене, и за него, предмети. Хвърляше подире ми каскета си, пак  за да ме забави, за миг поне.Шапото му обаче не беше твърде удобно за осъществяването на намеренията му, някак си изглеждаше много по-бавно и още по неуправляемо  и от мен дори. Накрая то се озоваваше или в реката, от двете страни на която се развиваха събитията между нас двамата и където аз най-смело демонстрирах номерата си, или когато се намирахме в близост, в някое от коритата на двете селски чешми, изградени в близост една до друга, /за повече удобство/, или край тях, в калта, която "месеха" с краката си селеките говеда, когато ги караха на водопой. Тук, до някоя от двете селски чешми, старата и по-новата, които се намираха също от двете страни на почти  пресъхващата през горещите летни месеци, буйна при буря и дъжд рекичка. намирахме достатъчно място, за да приключим или продължим своите безкрайни, а, бих казал, и съвсем безсмислени свади, защото аз не бях толкова труден за "управление", само че дядо ми, на този етап от живота си, не знаеше какво е това  "Добра дума"за  необуздано пъргави и немирни хлапаци като мене и какво голямо значение можеше да има, ако отвреме-навреме им се подаваше в аванс. 
 Новата чешма беше от лявата страна на идващата откъм планината и доста  разширила коритото си тук, в центъра на селото ни, бара, където аз и моите връстници  щяхме месеци по-късно и години напред по  цял ден "да бием с пръчки  жабите"./ "Реката вече изтъня съвсем и жабите пищят на глас: "Ще мрем!.. ."/ За разлика от старата, водата тук бълваше не от един, а от цели два чучура И двете чешми обаче пълнеха денонощно по няколко дълги, изляти от пясък и цимент корита, които ние, децата, така и не успяхме да разрушим, години по-късно, въпреки направените безкрайно много опити и усилия от нас. Искахме да стреснем живеещата в долния край на селото ни циганка Елена Качина, която , щом видеше мътната вода да тече покрай къщата и, в северния, долен край на селото, вдигаше ръце нагоре, както си переше и започваше да се кръсти и да шари с  очи по небето, за да се ориентира по цветовете на надвисналите над селото облаци къде е валяло и колко, дали не е прекалило, защото на връщане от къра мостовете и на тази, и на останалите две рекички не бяха безопасни за минаване по тях, а и самите реки или бари, както ги наричсхме и ние, децата, също не бяха никак безопасни за прекосяване, можеха да отнесат някого, особено ако е такъв дребен като нас, децата, в някой от по-големите притоци на реката Лом, която извираше  горе, под  Миджур, но която накрая се вливаше чак в белия Дунав, до голямото и дълбоко черно море, което, мислехме си повечето от нас, е страшно черно и студено...

(следва продължение)