ПРОЗА
ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ
СЛУЧАЙ С ПТИЦА
фантастика, електронa книга,
(продължава от бр. 1/6/ 2015)
-Значи, признаваш,че стреля с камъка?!...-/пак тъпата инсинуация, за да изляза все пак аз виновния и, съответно, задължения да постъпя като принцът от приказката, което...
Но, почакай, скъпа "принцесо", аз въобще не вярвам в принцове и принцеси. ти защо ме търсиш там, където отдавна ме няма? Аз не играя натрапени ми игрички и съм само един скапан тинейджър, разбра ли!, Роден съм в друго време и при ядруги обстоятелства, аз...
- Тийн... какво? - учуди се или не ме разбра както трябва птицата...- явно бе подслушвала в самото ми съзнание, трябва да внимавам повече, какво мисля и казвам после...
-Тийн...какво?...
- Тинейджър...
- А-а... Младеж, не на мене тия! - продължи пискливо-дрезгавия глас.Птицата бе устремила в мене големите си, сякаш насочени в упор очи, погледът й излъчваше повече лукавост, на
"върха" му стоеше и сякаш пулсираше, като примитивен светлинен източник от миналото нескриваната ирония и желание за някаква своеобразна и. неотменна, в подобни случаи, омраза, все едно се бях страхотно провинил с, или в нещо и дължах неотменното в такива
случаи, огромно извинение... Изпитвах угризения, някакво неприятно смущение, като я гледах. аз като нея, също, пак, от упор! - Не на мене, тия, обаче! Няма да ме объркаш! Нито пък... склониш!- Аз не се и опитвам! - пак се заоправдавах аз...
- Да мълчиш! Не съм ти дала думата! - Скастри ме отново летящото животно. - И тъй, признаваш, нали? - погледна ме с неистова злоба птицата.
- Какво да признавам?- вече и аз започнах в нейния тон.- Че си стрелял, естествено!- изкряка сякаш от злоба птицата. - Не се прави на луд, или интересен, ей, знам ви аз вас, днешните младежи!...
- Както казах вече, не съм младеж, а тинейджър!...
- Знам, знам...
- Но...
- Няма "но", няма "на"! Виновен си и точка! Ще си платиш с лихвите! Ти... нямаш думата! Не съм ти я давала и не ти я давам!
- Добре, извинявайте! Сега може ли да ми я дадете? Или аз сам да си я взема, за колкото си искаме, време?! - започнах да ставам по-нахален, аз.
- Не може!...Не я давам! На никого нищо не давам!
- Но...
-Шът бе, тинъ... Не! ... Казах, не! Това е положението!... Виновен си и ще си плащаш !. С каквото аз кажа! До когато аз искам!...
- Ще имаш да вземаш!...Няма да стане тая!... Поне не и с мене!... -
Гавреше се с мене. Ама не на мене тия, че и ония!
- Все пак не сте права!...Аз,... без да искам!
- Кой не е прав, бе? Кой не е прав? Кажи бе, питам те аз?! - разпали се птицата. - Обикновен човек и ще ме учи на акъл! ? Мене? Коскоджа ми ти принцеса! Хайлайф!? Ти имаш ли си представа, бе, знаеш ли коя съм аз, тъпанар такъв!? продължи тирадата си тя!
- Моля, моля, без грубости! Не ми е нужно да зная! - вече ядосан, отвърнах аз. - - И все пак, не е никак излишно да го кажете, изрично,: коя сте Вие?
- Как коя бе, аз... Всъщност, кой ти дава право да ме питаш коя съм аз?! Аз съм си аз! Тази, която гледаш и виждаш! Защо пък ти е притрябвало да знаеш, коя съм?! Аз съм си аз, няма да седна да ти обяснявам всичко, което се е случило с мене досега! Не си го заслужил, а и сега не го заслужаваш!
Тя се премести от единия на другия крак. Костите й сякаш изтракаха, такъв неприятен шум вдигна.
- Коя съм аз, искал да знае господинчото! Ами за какво ти е да знаеш, къде и за какво ще ти потрябва това твое познание? На носа ли ще си го окачиш?
Всъщност, кой ти дава това право, да ме разпитваш? - сякаш искаше или щеше направо да ме разкъса птицата в словесната ни схватка.
- Не, не на носа, а на клюна ти! - върнах си й го аз, тъпкано, така да се каже, без да съм го мислил предварително.
- Без да искал, бил! - продължаваше да каканиже птицата. - Без да искал!...
А какво търсеше тогава отвън, точно по времето, когато аз минавах и бях най-близо и удобно, за да ме уцелиш?!... Без да искал, бил?! - продължаваше да съска тя. - Ще ти кажа аз как така става, без да искаш? Знаеш ли, че ме уби?! Оживях, защото много исках да те впечатля и да остана с тебе! Аз...
- Право казвате, истината!... Всъщност, Вие сте жива - прекъснах я отново аз. -Жива, а не мъртва! Има голяма разлика между едното и другото състояние.за когото и да се отнася!
- Не ме прекъсвай пак! Ето че и култура нямаш, елементарно възпитание, а?!
-Но Вие наистина сте жива...
- Какво те засяга, бе?- И какво от това?- с нетърпящ противоречие тон ме скастри птицата. Каква птица ще съм аз със счупени врат и човка? Как ще летя? Как, ще ям?
- Не зная, това си е Ваша работа, Ваш проблем! - отново, изнервен, се заядох аз.- Свои си цели сте преследвали! Аз нямам никаква вина за нищо!...
- Мой проблем ли? Как ще е мой, бе? - полудя сякаш птицата и както се бе изправила на пътеката, тръгна заплашително към мен, куцайки сега, с клюмнала глава. Потракваше злобно и с изкривения си клюн. - Ще те науча аз тебе! - хъркаше дрезгаво тя.
- Извинявайте!- за сетен път опитах аз да смегча малко раздразнението й. - Без да искам, беше!... Да Ви помогна с нещо?Да ви... превържа?
- Шляп!- тракна потрошеният й клюн до сами задните ми части. - Ей сега ще ти помогна аз! - крещеше птицата.- Идиот! Да ме превържел, искал, а? Нагъл, че и нещо повече!...
- Защо така сега? Какво правите?
- Ама аз исках на всяка цена да Ви впечатля, да Ви накарам да ме харесате и
вие, така, както Ви харесах аз самата...
- Но целта не оправдава средствата, които използувахте!.. . Жалко!
Неизвестно как, дори за самия мен, аз сякаш, а не някой друг, неочаквано подскочих, обърнах се и да си го призная, побягнах с всички сили нагоре по пътеката, по посока на къщата. Тичах, без да се обръщам назад, може би, за да се скрия у дома. Колкото и да ми е неудобно, усещах парещо чувство на страх, на ужас, при това, кой знае защо, в петите, та започнах доста бързо да ги мятам и обръщам нагоре, сякаш си играя на някаква игра, която точно това изисква! Сетих се веднага за израза "плю си на петите" и разбрах моментално какво означава това и защо и как се прави! Тичах, без да се обръщам, към дома ни, разтреперан от страх! Птицата бе взела страха ми, както казваха по-възрастните хора и сега аз вече знаех как, кога, къде и защо става това!
- Беглец! Беглец! Дръжте го! - крещеше с все сила пернатото и дори дюдюкаше подир мене, докато ме преследваше по нанагорнището...- Спри-и-и! -свисте - ше остро гласът на птицата. Да си призная, имах чувството, че ме е подгонило някакво допотопно чудовище, толкова осезаем беше страхът, който изпитвах, докато плетях крака да тичам срещу стръмното!
- Престъпник! Стой, ти казвам! Хора-а!
Обаче аз нямах никакво намерение, още по-малко, желание, да се спра.
За секунди взех стотината метра до вилата.
- Съд! Съд за такива като тебе! Позор!- не спираше да крещи подире ми птица- та. - Такива като твбе сринаха икономиката на страната, унищожиха, изнесоха
зад граница заводите на скраб! Изгонихте младежта и интелегенцията от
държавата! - врещеше птицата.- Позор! Доживотен позор и затвор! Такива
като тебе опозоряват нацията! Заводите изнесохте, селата обезлюдихте, нищо не се ражда вечр тука, дори и деца вече не се събират всяка есен, за да напълнят училищните сгради... Избихте и продължавате да избивате и птиците, мръсник, както се опита да направиш и ти! Хора, опитва се да избяга и той! Дръжте го, не го пускайте да избяга и да се скрие някъде по стълбите, люди ,помогите, я очен прошу Вас, - проговори изведнъж на руски птицата, - помогите я найду его!...-
Почувствувах, как става все повече неясен и приглъхнал гласът й, постепенно. - Ще се скрие някъде, където после няма да можем да го намерим, помогнете ми, хора, цял живот го преследвам и търся, ще се скрие някъде и после няма да можем да го намерим, - довърши тя най-после, на български.Така и не разбрах за какво й беше нужно това "чередование"! - Няма да можем да го намерим!...Дръжте го, хора, помогнете ми да го хвана, той ми е длъжник, нужен ми е да си плати за стореното...
Последните й думи не ми станаха ясни, чувах гласа й, докато качвах стълбите през две-през три, тя продължаваше и продължаваше да ме гони, дори и след като аз вече бях успял да дръпна тежката, плътна външна врата след себе си и "връзката" между нас, дори и вече само по въздуха, беше, слава Богу, прекъсната напълно и безвъзвратно, както, не без законно изживяното задоволство и облекчение, си мислех аз.
Но, почакай, скъпа "принцесо", аз въобще не вярвам в принцове и принцеси. ти защо ме търсиш там, където отдавна ме няма? Аз не играя натрапени ми игрички и съм само един скапан тинейджър, разбра ли!, Роден съм в друго време и при ядруги обстоятелства, аз...
- Тийн... какво? - учуди се или не ме разбра както трябва птицата...- явно бе подслушвала в самото ми съзнание, трябва да внимавам повече, какво мисля и казвам после...
-Тийн...какво?...
- Тинейджър...
- А-а... Младеж, не на мене тия! - продължи пискливо-дрезгавия глас.Птицата бе устремила в мене големите си, сякаш насочени в упор очи, погледът й излъчваше повече лукавост, на
"върха" му стоеше и сякаш пулсираше, като примитивен светлинен източник от миналото нескриваната ирония и желание за някаква своеобразна и. неотменна, в подобни случаи, омраза, все едно се бях страхотно провинил с, или в нещо и дължах неотменното в такива
случаи, огромно извинение... Изпитвах угризения, някакво неприятно смущение, като я гледах. аз като нея, също, пак, от упор! - Не на мене, тия, обаче! Няма да ме объркаш! Нито пък... склониш!- Аз не се и опитвам! - пак се заоправдавах аз...
- Да мълчиш! Не съм ти дала думата! - Скастри ме отново летящото животно. - И тъй, признаваш, нали? - погледна ме с неистова злоба птицата.
- Какво да признавам?- вече и аз започнах в нейния тон.- Че си стрелял, естествено!- изкряка сякаш от злоба птицата. - Не се прави на луд, или интересен, ей, знам ви аз вас, днешните младежи!...
- Както казах вече, не съм младеж, а тинейджър!...
- Знам, знам...
- Но...
- Няма "но", няма "на"! Виновен си и точка! Ще си платиш с лихвите! Ти... нямаш думата! Не съм ти я давала и не ти я давам!
- Добре, извинявайте! Сега може ли да ми я дадете? Или аз сам да си я взема, за колкото си искаме, време?! - започнах да ставам по-нахален, аз.
- Не може!...Не я давам! На никого нищо не давам!
- Но...
-Шът бе, тинъ... Не! ... Казах, не! Това е положението!... Виновен си и ще си плащаш !. С каквото аз кажа! До когато аз искам!...
- Ще имаш да вземаш!...Няма да стане тая!... Поне не и с мене!... -
Гавреше се с мене. Ама не на мене тия, че и ония!
- Все пак не сте права!...Аз,... без да искам!
- Кой не е прав, бе? Кой не е прав? Кажи бе, питам те аз?! - разпали се птицата. - Обикновен човек и ще ме учи на акъл! ? Мене? Коскоджа ми ти принцеса! Хайлайф!? Ти имаш ли си представа, бе, знаеш ли коя съм аз, тъпанар такъв!? продължи тирадата си тя!
- Моля, моля, без грубости! Не ми е нужно да зная! - вече ядосан, отвърнах аз. - - И все пак, не е никак излишно да го кажете, изрично,: коя сте Вие?
- Как коя бе, аз... Всъщност, кой ти дава право да ме питаш коя съм аз?! Аз съм си аз! Тази, която гледаш и виждаш! Защо пък ти е притрябвало да знаеш, коя съм?! Аз съм си аз, няма да седна да ти обяснявам всичко, което се е случило с мене досега! Не си го заслужил, а и сега не го заслужаваш!
Тя се премести от единия на другия крак. Костите й сякаш изтракаха, такъв неприятен шум вдигна.
- Коя съм аз, искал да знае господинчото! Ами за какво ти е да знаеш, къде и за какво ще ти потрябва това твое познание? На носа ли ще си го окачиш?
Всъщност, кой ти дава това право, да ме разпитваш? - сякаш искаше или щеше направо да ме разкъса птицата в словесната ни схватка.
- Не, не на носа, а на клюна ти! - върнах си й го аз, тъпкано, така да се каже, без да съм го мислил предварително.
- Без да искал, бил! - продължаваше да каканиже птицата. - Без да искал!...
А какво търсеше тогава отвън, точно по времето, когато аз минавах и бях най-близо и удобно, за да ме уцелиш?!... Без да искал, бил?! - продължаваше да съска тя. - Ще ти кажа аз как така става, без да искаш? Знаеш ли, че ме уби?! Оживях, защото много исках да те впечатля и да остана с тебе! Аз...
- Право казвате, истината!... Всъщност, Вие сте жива - прекъснах я отново аз. -Жива, а не мъртва! Има голяма разлика между едното и другото състояние.за когото и да се отнася!
- Не ме прекъсвай пак! Ето че и култура нямаш, елементарно възпитание, а?!
-Но Вие наистина сте жива...
- Какво те засяга, бе?- И какво от това?- с нетърпящ противоречие тон ме скастри птицата. Каква птица ще съм аз със счупени врат и човка? Как ще летя? Как, ще ям?
- Не зная, това си е Ваша работа, Ваш проблем! - отново, изнервен, се заядох аз.- Свои си цели сте преследвали! Аз нямам никаква вина за нищо!...
- Мой проблем ли? Как ще е мой, бе? - полудя сякаш птицата и както се бе изправила на пътеката, тръгна заплашително към мен, куцайки сега, с клюмнала глава. Потракваше злобно и с изкривения си клюн. - Ще те науча аз тебе! - хъркаше дрезгаво тя.
- Извинявайте!- за сетен път опитах аз да смегча малко раздразнението й. - Без да искам, беше!... Да Ви помогна с нещо?Да ви... превържа?
- Шляп!- тракна потрошеният й клюн до сами задните ми части. - Ей сега ще ти помогна аз! - крещеше птицата.- Идиот! Да ме превържел, искал, а? Нагъл, че и нещо повече!...
- Защо така сега? Какво правите?
- Ама аз исках на всяка цена да Ви впечатля, да Ви накарам да ме харесате и
вие, така, както Ви харесах аз самата...
- Но целта не оправдава средствата, които използувахте!.. . Жалко!
Неизвестно как, дори за самия мен, аз сякаш, а не някой друг, неочаквано подскочих, обърнах се и да си го призная, побягнах с всички сили нагоре по пътеката, по посока на къщата. Тичах, без да се обръщам назад, може би, за да се скрия у дома. Колкото и да ми е неудобно, усещах парещо чувство на страх, на ужас, при това, кой знае защо, в петите, та започнах доста бързо да ги мятам и обръщам нагоре, сякаш си играя на някаква игра, която точно това изисква! Сетих се веднага за израза "плю си на петите" и разбрах моментално какво означава това и защо и как се прави! Тичах, без да се обръщам, към дома ни, разтреперан от страх! Птицата бе взела страха ми, както казваха по-възрастните хора и сега аз вече знаех как, кога, къде и защо става това!
- Беглец! Беглец! Дръжте го! - крещеше с все сила пернатото и дори дюдюкаше подир мене, докато ме преследваше по нанагорнището...- Спри-и-и! -свисте - ше остро гласът на птицата. Да си призная, имах чувството, че ме е подгонило някакво допотопно чудовище, толкова осезаем беше страхът, който изпитвах, докато плетях крака да тичам срещу стръмното!
- Престъпник! Стой, ти казвам! Хора-а!
Обаче аз нямах никакво намерение, още по-малко, желание, да се спра.
За секунди взех стотината метра до вилата.
- Съд! Съд за такива като тебе! Позор!- не спираше да крещи подире ми птица- та. - Такива като твбе сринаха икономиката на страната, унищожиха, изнесоха
зад граница заводите на скраб! Изгонихте младежта и интелегенцията от
държавата! - врещеше птицата.- Позор! Доживотен позор и затвор! Такива
като тебе опозоряват нацията! Заводите изнесохте, селата обезлюдихте, нищо не се ражда вечр тука, дори и деца вече не се събират всяка есен, за да напълнят училищните сгради... Избихте и продължавате да избивате и птиците, мръсник, както се опита да направиш и ти! Хора, опитва се да избяга и той! Дръжте го, не го пускайте да избяга и да се скрие някъде по стълбите, люди ,помогите, я очен прошу Вас, - проговори изведнъж на руски птицата, - помогите я найду его!...-
Почувствувах, как става все повече неясен и приглъхнал гласът й, постепенно. - Ще се скрие някъде, където после няма да можем да го намерим, помогнете ми, хора, цял живот го преследвам и търся, ще се скрие някъде и после няма да можем да го намерим, - довърши тя най-после, на български.Така и не разбрах за какво й беше нужно това "чередование"! - Няма да можем да го намерим!...Дръжте го, хора, помогнете ми да го хвана, той ми е длъжник, нужен ми е да си плати за стореното...
Последните й думи не ми станаха ясни, чувах гласа й, докато качвах стълбите през две-през три, тя продължаваше и продължаваше да ме гони, дори и след като аз вече бях успял да дръпна тежката, плътна външна врата след себе си и "връзката" между нас, дори и вече само по въздуха, беше, слава Богу, прекъсната напълно и безвъзвратно, както, не без законно изживяното задоволство и облекчение, си мислех аз.
/продължава в следващ брой/
