ПРОЗА

РАДОСЛАВ  ЦВЕТКОВ 

ЛУСИ 

С Луси се запознахме в един автобус, преди година-две. Седя си аз, отпуснал тежкото си тяло върху проскърцващата, сякаш стенеща под мен седалка, съвсем омърлян от твърде рано настъпилите горещини.  В един миг, когато може би щях съвсем да задрема, нещо докосна, сякаш близна разголените ми заради топлината на лятото рамене.
А в същия момент дочух  и едно издайническо, почти детинско кучешко скимтене. После малката, може би нарочно забравена от някого върху седалката зад мен пухкава топчица от живо месо,  каквото се оказа невръстното още животинче, скочи от седалката, на която беше прекарало някой и друг час, докато се осъзнае и реши какво да прави след грубо демонстрираната човешка простотия и немарливост и опит за изоставяне без каквото и да е пожелание за "с Богом" , доближи доверчиво десния ми крак и се отърка нежно в него, досущ като котенце. И пак промърка  на крака ми, сякаш искаше да му каже нещо, което, много държи, той добре да запомни! "Котенцето" мина отпред, настани се върху обувките, които бях навлякъл на бос крак  Начаса го обикнах. Сърце не ми даваше да се разделя с него. Толкова малко, а вече добро и "възпитано", така да се каже, ако съдя по първите ни взаимоотношения от момента на нашето бързо запознанство. Преди още да съм разбрал пола му, мислено го кръстих Луси.И не се колебах дълго дали да го взема със себе си от почти опразнения автобус,  Нещо сякаш че ме възпираше да го оставя отново върху задната, или пък на моята, разположена  отпред, седалка, както бе сторил предишният му собственик или приятел, кой го знай каква роля беше изиграл в живота или в съдбата на кученцето.Дребничко, мършавичко едно такова, може би честичко бе гладувало при стопанина си до сега. Малкото бежово-сивкаво пухче, с почти черна муцунка отпред, се защура като замаяно из жилището, а скоро с него свикнаха почти всички, които го населяваха. А и кученцето  свикна  бързо с нас  и -за всеки от нас  намираше различен начин да общува, без да засегне с държанието си когото и да е, сякаш за всекиго намираше по нещо ново в себе си, за да е по-интересно на всички ни...
И защо ли ми хрумна след време да го изнеса на въздух, да го показвам в службста, мъдето работех?! Бях решил да го уча на обноски, да  прилича нс другите, живеещи там кучета! Веднага заприлича на помиярче, едно от многото почти безлични кучета, които непрекъснато общув:ат с нас, по-въррастните хора, почти като с равни  и ни държат с нещичко, което ,повечето от нас ни кара да се гордеем, че са взели, макар и мъничко, нещичко от нас, мигар имаше какво повече да им дадем, освен това, с което природата си ги е предначертала, за да могат да оцеляват  и в още по-сложния от техния свят- на хората!
 Новото му обкръжение му подействува разведряващо в началото, оказа се ползотворно за него,  в първите му дни край мене, Луси бързо наедря, за възрастта си, стана по-палава, малко дори  непослушна, започна и да се разглезва понякога. Престана да изпълнява със същия ентусиазъм съвсем дребните ми, от моя страна, изисквания  към нея, отвреме-навреме   като че ли  сякаш  я домързяваше по малко, съвсем заприличваше на кучетата, които живееха свободно на улицата, и денем, и нощем, почти цял живот.
Оставях го рано сутрин пред външната врата на сградата, в която влизах, за да уплътнявам работния си ден с полезен за мене и за обществото труд, а в късния следобед или привечер, в зависимост от сезона, който "течеше" навън, идвах да си го прибера. Луси беше много точно куче, винаги се намираше на точното място и в точното време и с радост се хвърлвше в обятията ми, за да я отнеса и пусна в колата. Беше паметлива и скоро  знаеше  всичко, което следваше  пред очите ни от двете страни на улиците, по които минавахме, още поече, че аз, през цялото това време, докато "препускахме" по пътя, внимателно и непрекъснато и обяснявах  кое какво е и как се ползува. а тя непрекъснато обръщаше главата си, ту да види поредния крайуличен обект, ту да чуе по-добре или да разбере съвсем ясно това, което й казвам. Абе, общувахме си двамата като две съвсем интелегентни същества, макар че в ония моменти аз  не осъзнавах  ясно това, че я ползувам, макар и по някакъв свой си начин, точно така .Всяка сутрин аз я оставях така, до външната врата, отвън, освен ако не валеше дъжд. Тогава я пусках вътре и й заръчвах, чак
когато спре дъждът тя да напусне входа и да се занимава отвън с обичайните си всекидневни занимания. Не зная доколко е разбирала всичко, което й заръчвах, но ми се струва ,че  тя  се  съобразяваше с това, което й казвах по някакъв свой си начин,. може би повече интуитивно.Оставях го сутрин , пошепвах и да стои тук или  наблизо, да не скита много надалече, а тяю,  примамена от кучетатата на директора, както всички тук, му казваха, защото шефът ни сам, лично, се грижеше за тях и всеки Божи ден лично проверяваше дали са нахранени, здрави, бодри, а ако отсъствуваше, "назначаваше" някой от нас да върши това и проверяваше стриктно дали сме спазвали инструкциите му. Понякога се шегувахме, че ако милееше така и за предприятието, а и за всички нас, които се трудехме денонощно тука., както за кучетата /Имаше и нощни екипи, работеше се на три смени, що се отнасяше до "простолюдието", както се изразяваше той!/, нямаше да сме на това дередже,  да останем шепа хора само и пак, дори и сега, да не сме съвсем сигурни, че ще успеем да свържем двата края.
Луси бързо се "преквалифицира" в помиярче. Дори и аз грешех много, като я наричах галено, когато й се радвах, с това, мразено от всички нас, прозвище /"Лусинка, помиярчето ми!"/.. А  Луси се галеше в мене, показваше ми някои от нещата, на които я бях научил за малкото време, през което беше живяла с нас. После отново се запиляваше нанякъде, когато  решавах просто да я изведа навън, на въздух, вече не в просторния двор на предприятието, а край няколкото жилищни кооперации, които се намираха на не повече от километър  от там.
Проследих я един-два пъти и разбрах, че си е намерила там нови приятели, и сред кучетата, и сред хората,  главно, при децата.Започнах по-често да се отбивам в барчето-кръчме, което приютяваше през свободното им време местните хайлази и пияници, за да мога  да виждам Лус по- честичко. Сутрин я виждах, като минавах от там, по пладне и икиндия, като се отбивах в пивничката, привечер, като се връщах лт работа. Луси все ме издебваше отнякъде, хвърляше се с радостен лай към мене, подскачаше, изправяше се на задните си лапички, целуваше пръстите на ръцете ми, когсто се опитвах да я милвам и сякаш виновно, засрамено се гушеше в краката ми, заради това че й е по-интересно да живее така, на воля, сред многото си нови приятели, помиарчета от улиците и много, много малки деца, които като че ли бяха на нейните годинки...
Докато в един хубав Божи ден едно от децата не дотича у нас да ми каза, че негово другарче, по-дребно дори и от него, но още от малко приучено, изглежда,  да общува с уличните кучета , на възрастта на Луси  като истинско малко садистче, му е харесала налудничавата му идея да пуска Луси от прозореца на жилището им, за да разбере дали може да се приземява като котките, винаги върху крачетата. си! Взема  кученцето на ръце, гушне го, внесе го в апартамента, където живее със семейството си и като му омръзне да си играе с него, изхвърля го през прозореца, но така, че кучето да не заподозре за намеренията му, да няма възможност да потърси помощ или спасение от някой друг човек! Много му харесала налудничавата му идея, толкова много. че чак започнал да вие като звяр от изживяното от него "удоволствие". Но нали кучето не е като котките, да може да се извърти във въздуха и да падне някак си върху крскста си, да се приземи почти без наранявания! Той, малкият звяр, живеещ сред човешкото племе, щял да  го учи как да прави това, след множество опасни за живота и  здравето на кучето опити! На кучетата природата не им е дала такава сръчност че да могат винаги, откъдето и да падат или летят, винаги да се приземяват върху краката си, при които падания могат да получат само не много тежки натъртвания! Нямах време да питам от кой етаж е ставало "пускането" на все още мъничката ми Луси към земята, навлякох бързо и на босо патъците и полетях навън да я спасявам, без още да съм разбрал  добре къде и от кого... Дребното човече, което бе така загрижено за съдбата на клетата Луси, че не само дойде и ме осведоми за щуротията, която е измислило приятелчето му и която не е знаел как да спре, се втурна след мене, крещейки, за да мога да го чуя, че трябва да ми покаже пътя и мястото... Мълчаливо, след като разбрах, че съм загубил временно гласа си от   притеснение, му кимнах с глава и махнах с ръка да ме следва и "вдигнах" още повече скоростта. мислейки как по-бързо да стигна до момчето и неговия шантав, така го мислех в момента, проьорец, как да спася Луси...
Така и не ги намерихме, и садистчето, и Луси. Момчето не можеше с нищо повече да бъде полезно нито на мене, нито на Луси. Може би малкият садист бе прозрял по някакъв начин степента на вината си и за по-сигурно се беше скрил. Може би и Луси да беше взел със себе си и това като че ли бе и най-отчайващото. И родителите на разбойника за  спучилото се с нея в онази страшна нощ не се вяснаха тази вечер и през следващите около дома си или в него, сякаш предварително са знаели какво се е случило или ще стане в жилището им, все едно  бяха приели ролите на съучастници в грозните дела на отрочето си! Лусинка се върна сама един ден, доста време след случилото се с нея, садистчето и двама ни с хлапето, което се бе опитало да я спаси в оная злощастна за нея вечер. Нищо не можеше да ми разкаже тя самата, нямаше и кой друг, защото малкият садист и злощастнте му родители бяха напуснали своевременно "спечелилия" също злощастна слава дом, многото пари, с  които рсзполагаха, очевидно им бяха помогнали да се избавят от едно евентуално публично обругаване, с което биха могли да бъдат "почетени" от съгражданите си.

Лусинка се върна сама при мене един ден, много време след отминалата вече случка с нея. Върна се, макар че сред децата и кучетата на квартала може би й е било доста по-интересно. Бе я довела човещината, сред която живееха в тукашните градски жилищни блокове обитаващите ги, сред които имаше и други като мене, способни да й бъдат истински приятели. А, ако не сте чули или чели някъде, или пък видяли в живота, кучетата, най-верните приятели на хората, от самите човеци, доколкото ги е имало или са били такива, са научили, може би, че човещината все пак се е зародила най-напред сред хората и може би и затова кучетата са останали най-верните им приятели, по-сигурни в приятелството си и от самите хора! А сред хората, сред които се случеха и човеци понякога, се живееше къде-къде по-хубаво и интересно, дори и когато и хората дори ги съжаляваха и им помагаха, в така наричания от всички ни, и хора, и кучета, труден и свързан с множество приключения и трудности, понякога дори и   гаден, , наричан най-вече, от хората особено, кучешки животНо да разкажа по-подробно за : самото зсвръщсне на Лусенка! Застъргала с нокти по една от вратите в работата един ден, заскимтяла. Жената, която :работи там, отворила и кого да види? Лусенка! Цяла целеничка! В колектив всички знаеха за особените ни "отношения" с Луси, като ни гледаха всеки ден заедно с Лусенка! Нашата, станала ни вече всеобща любимка, за която всички вече знаеха всичко за случилото й се, поне част от това, което знаех аз! Пуснала я жената, да влезе, аЛусинка не забравила да я близне, т. е., да и целуне ръката от благодарност и се настанила край едно столче да чака, за да разбере как може да ме  намери, Мене, когото смятала за най-важния за нея човек, това и хората от службата са го разбрали още от появяването на Луси при тях! Всички в един глас ахнали и се затюхкали още повече, когато успели да я разгледат отблизо-вратът на милата ми Лусенка бил омотан с кабели, а дори и съвсем голи жици! Може би са се опитвали да я задържат на всяка цена, за да продължат експериментите си с нея, със знанието на родителите на малкия, макар и все оше невръстен садист, може би да са се опитвали да я карат да лети  между етажите в някоя друга кооперация, всичко това не би могло да се извърши без активната намеса и съучастничество на, родителите на хлапето-виновник, все едно, необходимо било да се прикрие една грозна истина и всички са действували като един, за да я потулят. Може би дори са се опитали да я обесят, та се е наложило да я връзват около врата и с тях, всичко е напълно възможно, макар също така всички ние да си мислим и вярваме, че живеем в едно напълно цивилизовано общество, особено ако се позовем на повече от хилядолетната история на държавата, която всички ние припознаваме като свое първо и единствено Отечество!
Не знаех и нямаше как да узная отговорите на всички тези гадни въпроси и въпросчета, които бликаха в отвратителен рояк в главата ми, докато се радвах спонтанно на завърналото се отново при мен, почти като осиновено от мен, мъничко и толкова доверчиво, по- питомно от хората, сред които бе живяло,  зверче, хем ми беше жал за него, заради преживяните от него зверотии на човеците от отброявания от тях вече ХХ след  рождението на Иисус, в когото те до един се кълняха и вярваха и уж се стремяха да се настанят някога в сънуваните, бленуваните  от всички тях Райски жилища!
Кой знае как се е отървала, Господи!Луси веднага легнала в краката на познатата й жена. вдигнала своите крачета нагоре, сякаш да й подскаже какво може или иска да направят с нея: да я доведат или доставят при мен.А после не можеше да се нарадва на отново придобитата си свобода, далече от опитомения зверилник на къщите, в които я бяха мъчили или изтезавали, за да се забавляват, душевно обременени или, по-скоро осакатени от самите себе си хора! И аз й се зарадвах, и то много, освободен сякаш от чувствуваната и от мен до този момент вина, макар и само заради това, че съм живял и все още продължавам да живея сред такива хора.
Луси дълго време избягваше да ходи за каквото и да било към блоковете, където бяха посегнали и на живота и нейните съвременни мъчители и изтезатели. Не издържа още много и един ден пак се отправи натам, сякаш да се увери, че всичко това, което й се беше случило вече веднъж там, е само един лош, неприятен сън. Не я спрях, може би затова, че и аз бях такъв голям наивник да си мисля, че лошото може понякога да стане поне малко по-добро! А и можех ли и докога щяха да са успешни тези мои действия? И този път Лусенка не се отърва! Изчезна завинаги, без каквато и да е следа от себе си...Остана ми утешението да се залъгвам, че може би е била продадена или нещо друго, добро, й се е случило...Но сигурно се залъгвах само...