РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОД  ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

/"ДЕТСТВО МОЕ, ПЪРВО И ПОСЛЕДНО"/

(автобиографичен роман)

 

НЕВИННИ БЕЗЧИНСТВА

3. ВЛАШКАТА ЗЕМЯ

електронна книга

(продължение от бр. 3/8, 2015 г.)

 

ВЛАШКАТА  ЗЕМЯ

 

Горе, от Болван, можеше да се видят Дунавът и Влашката земя. Като се качиш на върха на Гламата, каменният баир откъм северната страна на селото, от там можеш дори да полетиш, ако решиш да се заловиш за опашката на някой перест облак и така да, както си го викахме ние помежду си, обиколиш над цялата Земя. Вечер там човек можеше да си хване някоя и друга звездичка, толкова ниско се надвесваха те над темето на гламата или върха й, както си го наричахме ние, децата,   Месечинката винаги беше с тях,

 до тях, сякаш за да ги наглежда и пази да не им се случи нещо лошо... Звездичките бяха едни такива, сини-сини и треперливи,  много мънички играчки, закачени сякаш на небето, за да ни светят, заедно с месечинката, после   с  една особена, далечна и студена светлина и за да ни и пази,  и наглежда тя, заведно с  млечнобелите, кълбести облаци! Инак ще се изтърколят от небето чак на земята, защото после няма да могат да  се върнат сами горе,  отново по местата си и за
хората ще бъде мног трудно да се придвижват нощем по земята, а няма да могат сами, без Божията помощ, да си ги върнат горе, на небето и поставят отново по местата им! И, наистина, тези бляскаво красиви нощни звезди като че ли носеха светлината отзад, зад себе си, здраво държейки я, за да не се разпилява излишно по огромното нощно небе, светлината им идваше някъде отзад, а не от самите тях. Гледах сивопепелявото, с огромни за моите представи на дете, размери, небе осеяно и с по-светли, и по-тъмни греещи студено кристалчета и си спомнях думите на баба ми Антица, майката на моята майка Рада. че това са душите на умрелите преди това хора, които гледали отгоре, след като се пренесяли там, и следяли и нас, децата, дали сме послушни или продължаваме все така да си пилеем времето, дадено ни, за да порастем и поумнеем, та после и ние да си родим и отгледаме, и  наши си деца, но те да могат да станат малко по-умни и по-послушни от нас, да не правят толкова много пакости и золуми по земята, върху която живеят.
- Ние само денем правим пакости? - опитвах се да се измъкна аз и да "натрия", своевременно, носа на .баба, че не ги разбира тия, нашите, съвсем детински, работи.- Вечер и през нощта само спим и сме много кротки, кротки, досущ като агънцата.
- Ама те и през деня гледат, звездичките... И Месечинката! Винаги, и по всяко Божио  време, - опитваше се да ме убеди трайно баба ми Антица, -Те друга работа си нямат горе, на Небето, само това правят: гледат зорко, да не пропуснат нещо важно и в повечето случаи си записват всичко, което сметнат за значимо и важно, защото и на тях могат да им се скарат, ако са изпуснали някоя случка и, особено, извършителите, защото е важно лошите да бъдат възспирани навреме, за да не могат да извършат поредните си злодеяния и по този начин да си навлекат гнева на всеблагия наш Господ, - бързаше да ни убеди трайно и навреме грижовната ни баба, която по цели дни и нощи прекарваше в компания с нас, внуците си: аз,  Радко, със сестричката ми Лучи, дошла на този свят седем години след мене, братовчедите ни Надко и Денчо, синове на тетка ни Жика, или Живка, както е точно името и, които жиеееха в много далечното, както ни се струваше  по това време, село Карбинци, с вуйчо ми Дони, /но често идваха при нас, сред планината, защото при тях беше само равно и голо поле, опечено от слънцето, една-единствена бара или река, която минаваше край селото и край съседното, почти залепено за него село Попниколаево. Двете в един и същи ден си правеха сбора, или събора, Празника на селото,  за който ние винаги им ходехме на гости, - да го празнуваме заедно и където можехме да видим какво ли не интересно и впечатляващо, но никога и на никой от нас не омръзващо, дори сантим, за нашите ненаситни и  лесно и от най-малкото видяно впечатляващи се детски души. Нончето  беше също братовчедка.  третата по възраст след мен и Надко /Денчо беше по- назад   в подреждането/, дъщеря на вуйчо Милко, който беше получул заболяване на сърцето от преживяния страх и ужасите на англо-американските нощни самолетни  нападения  в края на Втората световна война, когато почти всяка нощ са идвали да бомбардират най-големия по това време град и столица на България, София. Били са заедно с баща ми Цветко, и двамата по това време полицаи в Столицата, сред ужаса на сгромолясващите се и сриващи се сгради, затрупващи стотици от бягащите без път и ясна посока и не можещи никъде  да намерят спасение под развалините, софианци..Вуйна Тота, майката на Нончето, се мъчеше да удължи живота  на мъжа си, като се грижеше денонощно, бих казал, за болния ми вуйчо и неин съпруг, баща на Нончето, който, очевидно, си отиваше от света на живите, затрупан отвсякъде със и от възглавници, за да го поддържат, доколкото е въсможно това, полуседнал в леглото, тъй като не можеше безболезнено да заема друга поза. Сред внуците на дядо ми по майка, Георги, или дядо Аджо, както си го наричах аз, защото и другия ми дядо, по баща, също беше Георги и трябваше да ги разграничавам, когато говорех за някой от т тях /главно, да се оплаквам  и по-точно, от майкиния баща/ това съм го описал  в по-предни страници, в началото!/.
Мислех си, че ме премята, нарочно, баба  ми Антица, зяпах известно време по цял ден цялата шир на небето, за да видя дали и през деня ще има някоя звездичка там, горе, под изгарящия  ни с жегата си небосвод, за да ме наблюдава какво правя и съвсем скоро се убедих напълно.че баба има право да казва така - и звезди можеше да се видят и посред ден, а дори, и Месечината! Знаех, че и Луната, както и казваше още баба ми Антица, гледа и през деня, а не само нощем, как си играем навън ние, децата, денонощно наблюдава нашите нескончаеми игри. И не се стигало само до там, а и до много повече: звездичките и месечинката си имали и тефтери, едни такива, голями небесни тефтери, в които си записвали абсолютно всички наши лудории, особено пакостите ни, за да ни потърсят, като дойде време за това, сметка, отговорност за лудориите ни и ако разберат, че хич и не сме и помисляли да станем някога по-добри
и справедливи, главно, баба подчертаваше това, като го повтаряше по няколко пъти, за да го запомня добре и да го казвам и на другите деца, също  така много палави и не винаги послушни и през деня, и през нощта, като мене, та Бог да ни прощава отвреме-навреме по някоя и друга пакост. Така, още дори не пораснал достатъчно голям, аз съм щял да се освободя от повечето от провиненията си и кавто стана мъж, ама истински, голям, да бъда много по-добър и справедлив човек, почитан от всички, някои  дори и по-големи от мене, но също така добри и справедливи като мен самия!
- Бабо, а може ли да ги преброя?- попитах наивно аз, като че ли не знаех, още от много по-малък, че небесните звезди са на практика неизброими, както е положението и с душите, които са се преселили на небето да ни светят като звездички отгоре, но баба ми Антица не оставяше  никога, нито един мой въпрос без отговор и то такъв, че да бъда  съвсем доволен. независимо дали и друг път съм я питал, и все за същото.защото след време и ние ще идем
- Че как да не може, бабиното? Започвай веднага  да броиш и ще видиш колко много  души  са отлетяли на небето, колко много звезди палят нощните си лампички, за да осветяват пътя ни към тях,  да имаме време да го запомним, докато се наложи да тръгнем и отидем при тях! Защото, след време и ние ще светим, заедно с тях, отгоре, от небето!
Тя, нашата мила баба Антица, беше като енциклопедията, с която щях да се срещна, години по-късно и  която беше "способна" да ми отговори на всеки въпрос, който решавах да й задам и по всяко време на денонощието, дори и когато всички около мене отдавна са си легнали, а и спят вече втория или третия си сън.А аз още от малък обичах много да се забавлявам и още повече да зная какво ли не, така че не оставях на мира никого, по което и време да е в денонощието, стига да бях аз самият събуден и поне донякъде бодър!
Броях усърдно и на двете си ръце, но можех само до десет, колкото са пръстите на двете ми ръце. Имаше още десет пръста и на краката ми, но тях ги бях отписал, понеже в обувките нямаше как да ги докосвам с пръстите на ръцете си, за да отмятам преброеното. Веднага разбрах къде "куца" работата и ревнах като съвсем малко дете  и поисках баба ми да ми помага в броенето, по-скоро я помолих тя да брои и пресмята с пръстите, а аз само слушах , отмятах и запомнях крайните цифри, за да върви общата ни работа по-бързо и качествено. Баба броеше много добре и ре- зултатно, ако продължавахме да я караме все така, при това и повече дни, можехме да преброим и населението на Земята,  при това и живите, край нас, и умрелите, които ни светеха с лампичките си отгоре, на небето.
Така, постепено, се научих да броя и до двадесет, после до тридесет, стигнах дори до хиляда, до десет и до сто хиляди, дори до милион. Естествено, не веднага, а след множество дни упражняване с баба Антица, която и тук се оказа нещо като бъдещата енциклопедия, с която щях да се срещна напред в годините, които ми предстояха в моя, и весел, и труден, понякога, живот, но аз много се гордеех и фуках направо, така да се каже, с моето можене и сложих "под ключ" всичките си връстници, които хем не можеха и не знаеха и половината от това, което аз знаех и можех, хем нямаха и баба като моята баба Антица, която да им отвори очите и "промие" мозъците, както допълнително ми обясняваше тя своята мисия в семейството.Тя  беше човекът, най-близък и нужен на нас, хлапетата, с които прекарваше по-голямата част от всяко наше земно денонощие и беше неотлъчно край нас, за да ни отговори, точно и правилно, на всеки зададен от нас, внуците й, въпрос. Така че ние всичките - аз, Надко и Денчо /по-късно/, Нончето, Замфи или Замфир, синът на вуйчо Анто и вуйна Верка, сестричката ми Лучи, дошла в нашата компания по-късно, заедно с другите ми двама братовчеди Гошо и Кирчо, деца на вуйчо Борис и вуйна Вита, си живехме съвсем щастливо около великата ни, бих казал, баба Антица и само вечер, но не винаги, оставахме с родителите си, много строги и много страхливи едновременно,
които все се бояха да не се издъним за нещо и някъде, да не обидим някого, да не се сбием с някой от връстниците си и да разкървавим я устата  му, я носа или ухото, или някоя друга част от тялото му, но най-често най откритите и неприкритите /същото ставаше и с нас, когато "неприятелят" ни се окажеше или по-голям, или по-силен, пъргав, умен, находчив, хитър и т. н. А когато ние губехме играта или двубоя,  като последствие  "ядяхме" допълнителен пердах у дома. Трябва да призная, че майките ни  главно, до една бяха много чувствителни и тежко и със скандали изживяваха всяка понесена от нас загуба,но не ни учеха нито как да се браним или нападаме, когато това ни се наложеше да направим, въпреки изрично отправените ни забрани да се бием с когото и да било и за каквото и да е, хем сякаш щяха да се пукнат от яд, когато им съобщавахме за поредната си загуба по бойните полета в махалата, които бяха повече от броя на свадите, които възникваха помежду нас, хлапетата и така успяваха да подсигурят всички ни навреме и съвсем безстрашно да участвуваме в поредния си уличен двубой, без никога предварително да знаем, да сме напълно сигурни, че непременно ще успеем - нещата се движеха спорадично, имаше успехи, при които излизахме горди от къщи, след допълнителния пердах, главно от майките ни, които почти винаги се оказваха близо до нас, за да поемат навреме и болката, и страданието ни при поредния неуспех, или пък радостта и гордостта ни от победата, ако сме успели добре да подредим противника си, независимо и от понесеното от всеки от нас като допълнителна тежест, но съвсем заслужено, наказание, от ядосана- та   ни, но, и по наша преценка, справедливо отнесла се за поредната ни глупост, родителка, Тук му е мястото да уточня, че с нас, и за добро, и за лошо, се "разправяха" само и най-вече, майките ни! Бащите ни, в повечето случаи, ако бяха свободни, все работеха някъде другаде, по-близо или по-далече, а много често ги взимаха и "запас", за да задоволяват войнствените капризи на властимащите. А когато се раждахме и имахме най-голяма нужда от техните грижи и внимание, те задължително "отбиваха" задължението си към държавата по четири години да ги обучават в казарми и полигони как най добре могат да пролеят кръвта си, когато това се наложи, "за Царя и Отечеството", най-често, както знаем от безпристрастната история, когато Царят вече всеки момент е готов да абдикира от властта, или вече го е направил, или пък Отечеството не е вече наше!

/следва продължение/