ПОЕЗИЯ

РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ГРАНИЦА

електронна книга 2015

ПЕЙЗАЖ

Вихрите размятат сняг.
Клоните
се гушат.
И навред- от бряг до бряг-
само бяла
суша.
Само сняг.И снежен 
звън.
Няма смях
и птици.
И звънят, звънят
на сън,
висналите
жици.
А полето и
леса
лятото
сънуват..-
Хората - без път
не са. -
Хората -
пътуеват!
Ако тая
белота
стъпки не
разкъртват,
няма в нея
красота. -
Тя ще бъде
мъртва!



 БОЕН  НАРЯД
Заскрежените дървеса
са безмълвен театър.
Голи, облачни небеса
се накланят от вятър!
А падините спят,
със чаршафи бинтовани.
Стъпки чезнат, мълчат,
от леда обетовани!
Ледени, зли игли,
парят люто на скулите.
Падат някъде, сред мъгли,
на температурите нулите.
Просто без жив човек
е останала,  сушата.-
Нийде, от никъде  - ек!
Само едно... ослушване...
Но ако  спреш край брега,
с преспи отгоре надвиснали,
ще тв прострелят в снега
две зеници разискрени.
Две остри очи, като щик,
ще те пронижат до костите.!
А всъщност, един войник,
скрит ще остане, на поста си!



РАЗМИСЪЛ
Мокрият вятър
развява в безред,
новоесенни,
 смачкани листи.
И неволно,
без стих, без куплет,
запълзяват
войнишките мисли...
Не че е страшно
на стръмния бряг,
тук, край заставата
южна!
Просто сам да си,
в този мрак,
е някак си
дос тъжно!
Аз разбирам всичко
в това,
крепено със щик,
равновесие,
но си мисля,
мечтая деня,
в който ще заечат тук
песни!...



ГРАНИЦА
Сенки и клони
дърветата сплитат.
Хора и птици
тревожно мълчат.
Аз се оглеждам
и търся звездите,
но и звездите
зад облаци спят.
Аз се отпускам
и търся земята,
но и земята,
под шума мълчи!
Светят задъхано
в тъмнината,
само другарските ти
очи!
Само на тях,
в смут и тревога,
мога гърба си
да доверя.
И с верността на войниците,
 строга,
по врага със куршум
да ора!
Само на тях,
на очите ти, вперени,
и на своите,
вярвам сега.
Това скъпо
гранично доверие
е най-страшният вал
за врага...
Бурята тътне над нас,
огнедишаща.
Камък и ручей,
и облак...Гърми!
Удари блъскат
във тъмното вишките,
къса се мракът... -
Ний сме сами!
Сенки и клони
дърветата сплитат.
Хора и птици
тревожно мълчат.
Аз се навеждам
и търся очите ти.
Важно е те
да издържат!



РОДИНА
Моите ръце са прекалено къси,
за да те прегърнат с планините ти.
Очите ми дори се овъгляват,
когато повече се вгледам в слънцето ти.
Аз съм само една буца пръст,
готова  да се разтопи във изгреви.


Браздите ти ме чакат като влага.
Тревите ти ме искат кто въздух,
а бръчките ти - като хляб!
Аз трябва с дланите си да ги стопля,
като син - в очите да ги приютя.

Не свикна ли отдавна с мойте стъпки?
О, моите крака са прекалено тромави,
за да се качват
                              в миг по върховете ти.
Достстъчно е твойта пръст да ме закриля
и малкото небе да е над мене.
Аз ще ти бъда верен. Като българин!



ВОЙНИЦИ
Върхът е и близо,
и много далече.
От  облака слизат
настръхнали мечове.
Дъждът е притиснал
очите в земята.
От дъжд са накиснати
дори небесата.
Но в срещна верига,
от устрема бледи,
ний страшно се движим
в пръстта слънчогледова! -
Прибягваме, лазим,
в атаки изгаряме.
И  ден и нощ пазим
мира на България.



ПИСМО ДО  ПОИСКВАНЕ
Твоите писма отдавна  не пътуват.-
Все стоят, стоят, под тежкия капак
на една привързана с канап кутия.
на един войнишки куфар под небето...
Тежко им е. Ти така обичаше
ласкавите струи на южняка,
веселото злато на звездите,
плясъка сънлив на рибите
в тясната и сънена река
във която нашето небе гореше!...

Ти отдавна си забравила за всичко.
А писмата ти, писмата чакат,
Много им е тясно на писмата
под изпепеленото небе на чувствата.
Няма ли да дойдеш и да ги развържеш
в доброволното им пленничество в куфара?



ВОЙНИШКА ТЕТРАДКА
С дъха на пътищата прашни,
просмукана с войнишка пот,
една тетрадка с мене крачи,-
история на моя взвод!
Отдавна страшно избеляла,
от дъждове и ветрове,
в мастилото си, изветряло,
тя крие дни и часове!
Ревниво пази святи дати,
за тежки походи мълви,
открита между две атаки,
за да възкреси съдби!
Отваряна подир тревога,
в окопа нощен, скрит и тих
и, стоплена с кибритен огън,
на дъното родила стих! -
За топлата войнишка обич!
За светлата ни вяра, в теб,
Родино, слънчева и облачна,
за моя стих, за твоя хляб!
За нашата омраза към войната,
с която ний, войниците, стоим,
изправени под знамената,
като юмрук несъкрушим!...



"   "   "
И пак се стели над нивята,
син януарски снегопад!
И вятърът, кривак размятал,
обрулва дървесата с млат!
Лежи и вие, в пряспа бяла,
заврял главата си в звезди.
И слуша, как в нощта узряла,
в браздите зърното бразди!...
А аз ще тръгна в утро свежо.
Ще разора снега със крак.
И стъпките ще огбележат
пътеката до роден праг!
Ще грейнат снежните кошари.
Успокоено утро вън,
със ситен сгуд ще ме ожари
и ще ме грабне в своя звън.
Успокоен, добър и весел,
ще се разтъпча край дома,
за да усетя, в звук и песен,
дъха на моята земя!



НАЙ - ДОБРИТЕ
Най-добрите
не дочакаха празника светъл.
Най-добрите
стегнаха с яка прегръдка
земята
и завинаги срастнаха
с нея!
Не достигнаха макове
за героите,
не достигнаха цветове
за венци...-
Като житени снопи
в полята ни,
днес белеят
гранитени
паметници
и пръстта им дарява
най- китните си цветя
за венци!
Най-добрите
пак са там! -
Сред орачите!...



"   "   "
Стегнаха небето
черни обръчи,
късани от яростни
светкавици.
Облаците,
къдрокоси скитници,
плиснаха потоци
от наздравици.
Мракът се продъни
от гърмежите.
Смеси се вода
с машинни взривове.
О, като ранени тигри
стенеха,
забоксувалите
зилове...
Ние спряхме
напора на вятъра.-
Със ръце замрежихме
простора.
А когато спряха
и машините,
на последен щурм
поеха...
                хората!



БУРЯ
Вятърът се спусна,
като ястреб,
в миг захапа
с нокти зли.
земята.
Разхвърчаха се
страхливо врабци,
хвръкнаха
в безреда
в небесата...
Град зачука
сплетените
клони.
Над полята
се надигна
сприя.
Само край телта,
студен,
спокоен,
пак
закрачи бавно,
часовия!



НА  БИВАК
Вятърът ли спря
над мен,
учуден,
или някой
тихо
ме погали
и от краткия ми сън,
събуди?
Боровете пак
са се смълчали,
в бялата усмивка
на луната.
Ние, уморени,
недоспали,
бавно,
към върха на
планината,
крачим,
под измокрени,
платнища.
с бисерни иглички
от росата...
Изсушена от жарта,
тревата,
шушне
и мирише
на стърнище...
Но далеч е
родното
огнище!...



ПИСМО
Напразно  ме кориш,
че не умея,
тъй, както другите,
да се уреждам! -
Върху добрата,
влюбена,
алея,
липите пак,
спокойно свеждат,
гирляндите
на  цветовете си,
и влюбените
преминават,
омаяни от
топлото
трептение
на августовската
жарава...
А тук, при нас,
сега е страшен
огън.
Пламтят
оголените
вишки.

И вечер...
Вечер старата
тревога,
понякога разкъсва
свойте  нишки.
И не тръбата само
сепва мрака
подгонила войниците
в окопа.
Едно приглушено
от вятъра
очакване,
в сърцето
като скитник
хлопа! -
Такива като тебе,
недочакали!
Такива като тебе,
недолюбили,
разбиват сънищата  ни
и мрака,
сърцата ни
и мислите ни
скубят.
Защото вярваме,
безкрайно вярваме,
във светостта
на ласките смутени
и в любовта,
като в омразата
изгаряме,
без да се отпуснем,
на колени!



КЛЕТВЕНИ  ДУМИ
Запомни тези думи сурови,
и на сън досега не изричани! -
Те плющят като дъжд от олово,
като вихри са, в пътя затичани!
На развятото знаме на полка
те изгарят в коприната алена
и премахват най-страшната болка,
 ако сърцето е с обич запалено!
Те наливат омраза в снарядите.
Те превземат със пристъпи котите.
Те заменят във боя докладите,
пред решителен удар на ротите.
Запомни тази клетва сурова! -
Днес се вричаш в любов към Родината.
Тя ни иска за боя готови
всеки час, всеки миг от годината!-
Та, когато завият снарядите
и земята заври от ракетите,
да спасим от разруха площадите
и спокойствието
на планетата!



СБОГУВАНЕ
Ще вине вечерта,
обесена,
от светлините
на прозорците.
От бялото небе
на мислите,
ще слизат спомени
и ще потъват
във чашите,
като видения...
Ще стане тясно
за празнуване.
И виното ще бъде нощ,
която,
ще свети
върху устните...
И дълго
ще си спомняме
Началото!...



ПОЗИЦИЯ
Урвите, траншеите
и птиците! -
Този връх,
поникнал над света!
Утрото,
понесло песни в жиците,
българска,
звънлива ведрота!
Златото,
изгряло на пшениците,
със недостижимата си,
белота! -
Цялата  страна
е днес позиция,
на могъщата си
красота!...



ДРАВА
70 години от епичния отпор на войните от
Първа българска армия, под командването на
генерал Владимир Стойчев, срещу хитлеристката
офанзива, почти в самия край на Втората световна!

Разстреляното безсъние
на нощта,
бяга панически
през баирите.
Яростно вкопчени
за пръстта,
и бойците,
и командирите,
стрелят от упор,
в локви от кръв,
по оживяващите
мишени
и се задавя Драва,
от стръв
и от мъст
неизплатена...
Дори мъртвите
водят бой,  -
спъват яростно
атакуващите...-
Всяка крачка
в тоз зимен зной,
извънредно скъпо
струва!
А сред чернилото
на брега,
мракът черни роти
разгръща.
От живи и мъртви
потъмнява снега
И... рота след рота,
на врага
връщат се...
Свряна в окопи
и бункери зли.
Дравската нощ
безутешно хлипа
и задавя в облаци
от мъгли.,
бесните оръдейни
хрипове!...
...Но все по-корава
става пръстта,
все повече оредяват
редиците.
 Не достигат вече
ни упоритостта,
ни командирите,
нито войниците.
И когато,
 над всеки гръб,
засвистяват победно
катюшите
и вражият бряг,
като светещ ръб,
изчезва в пламъците,
разлюшкани
едно облекчение -
миг смъртен покой, -
се разлива
над черните вишки.
И се понасят,
в славянски порой,
руси и българи!-
Както на Шипка!...