КРИТИКА
РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
С ДУША НА КОЛЕНЕ
ЙОРДАН ПЕЕВ, стихотворения, електронно списание "Литературен свят", 2014/ 2015 г., броеве 60, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69. 70.
2. Малко късно открих електронното списание "Литературен свят", почти седем години след излизането на неговия първи брой.. Все още не съм се запознал напълно с броевете му от неговите предишни годишнини, но и не бързам много, тъй като привлякоха силно вниманието ми броеве от "миналата" 2014 година и не толкова само броеве, но и автори, които, сега, и да се насиля да го направя, не бих могъл да ги отмина току-така, главно поради качествата и професионализма, демонстриран от някои от тях. Инстинктът ми вннаги ми е помагал бързо да намирам това, което търся, ако го има сред публикуваното.Когато се зачета в някакъв вестник,
или пък в списание, почти веднага попадам или на блестящо поднесените мисли и внушения от автора /ако ги има наистна: там/, или пък на "стъкмени ", не "хващащи" нито гърлото, нито очите и слуха страници, които се "загнездват" почти по един и същи начин в съзнанието, , очите, спуха, при това "за вечни времена", ако не реагирам по някакъв начин да споделя възхищението си или болката от прочетеното, ако ми е позволено да се изразя така. Или пък, точно обратното, "пропадна" сред безпомощни, но претенциозни опити да се демонстрира дори изкусност при правенето на литература от автори, които въобще дори не прозират с присъствието си в даден, самонарекъл се, самовъобразил си, че е, при това голям творец, автор! Така се получава. че, искам или не, мога или не мога, на практика аз все държа нещо в ръцете си и чета - в трамвая или в автобуса, или пък във влака, /самолетите и плавателните средства избягвам, понеже често "пропадат" във въздушни или пък водни ями, в които пропадания човек се чувствува изключително беззнадеждно и не свързан със земята, така наричаната от всички ни майчица Земя, ако е във висините и още по-безнадвждно, ако е полетял, недай Боже, към водните дълбини! /.А човекът още от малък е свикнал да бъде повече и по-близо до близките си, та и аз така, дори не мога /а и не бих искал да мога да желая/да се случи, на когото и да било, дори на хора, които не обичам Мразя да си представя един кошмар от самотно, а дори и колективно политане от небесните висини, или пък, към неизбродните и трудно достижими, дори и със съответните допълнителни предпазни снаряжения, пътувания, независимо за- и докъде! В самолет съм го изпитвал това лошо чувство за застрашаваща ме гибелна опасност и то по време на съвсем незначителното пътуване от София до Бургас!/на малките височини, както летяха по рано в родното ни небе нашите дребнички, в сравненке с чуждите превозвачи, "лайнери" изглеждаха като кокошчици, попаднали по недоразумение в небето, полетът и удовоствието от него не можеха да бъдат сравнявани по никакъв начин с летящите грамади на тогавашните руски богатири, издигнали се и летящи над облаците на над десет- дванадесет хиляди метра. Така , според мене може би изглеждат различно пред погледа на читателя удоволствието при четенето на голямото или пък малкото, но не заради и единствено, обема, съдържанието им, така да се каже. Ето, пред мене е съвсем краткото, изглеждащо почти незначително, по обема си от четири стиха стихотворение на Йордан Пеев, с когото се "запознах" почти веднага, след "влизането" ми още за първи път в електронното списание "Литературен свят", бр 62, май 2014 г., озаглавено с датата,, във връзка с която е написано, -"24 май"! Изкушавам се да го цитирам цялото , без да се притеснявам от въпроси като "защо" и "как":
"Честито слово и честити думи,
и тишината, скрита помежду им
че те са ласки, рани и куршуми...
И само буден може да ги чуе."
24. 05. 2014.
Виждате и сам, уважаеми читателю, няма никаква нужда от повече редове и думи, макар че в началото и аз се озадачих не на шега, изхождайки и от вепичината на събитието, на което са посветени от автора на стихотворението тези, малко на брой думи, и от величината на мястото, което заемат в народното съзнание братята Св. св. Кирил и Методий! И от всенародното, особено там, където има и живеят българи, преклонение пред техния величав, не само за времето, когато е извършен, подвиг, за да бъдат те чествувани навсякъде, където има или живее дори и един само славянин, досега, а, надявам се, и в близкото и най-далечно, дори, бъдеще! Признавам си, даже, /тогава още не бях чел публикациите на Йордан Пеев в брой 60-ти на " Литерстурен свят"/ запитах се: само толкова малко думи ли са могли да се откъснат от с ърцето и душата на Йордан Пеев, за да изкаже своята си почит и уважение към пресвятото дело на двамата "свещени" за нас, българите, братя славянски просветители, с помощта на чиято, създадена специално за всички нас, потомците на някогашните славяни, азбука, съществува и до ден днешен и нашата велика общност?! За миг се запитах и дали главният редактор на списанието, който последен казва своята тежка дума, относно избора, реда и мястото на подбраните творби и автори и къде ще се появят по-нататък произведенията; дали уважаваният и не по- малко ценен от мене, след всичко прочетено от и за него, Георги Ангелов, не е проспал, по някаква причина или пък умора това свое задължение? Прочетох още веднъж публикуваното стихотворение и сякаш от самосебе си изведнъж ми се проясни всичко: Йордан Пеев още в първите три стиха на творбата си е казал точно и ясно, "изпял" е същината, всичко, което е искал и могъл да каже със стихотворението си, от повече думи просто нямаше нужда! Макар мястото , определено за публикацията, да не е ограничено, по каквито и да е причини.
Ето, това е поетът Йордан Пеев! И, както ще видим по-нататък, от "текстовете", които публикува в цитираните броеве на електронното списание "Лит. свят". той се изразява, както се казва, не само много синтетично, но и много поетично, възползувайки се от широко-спектърното богатство на родния език, когото той владее до съвършенство и използува с цялата му мощ и багрота на въздействие!
Да надникнем малко повече в някои от поместените малко по-късно, отделно, обособени в цикъл, стихотворения, в същия, 62 брой на списанието, в месец май на 2014 -та:
"Докато пием чай с очи примрежени,
светът минава под ръка с момичета
и уж след тях поглеждаме разсеяно,
а жадно с погледи ги разсъбличаме.
И времето в безвремие разлято е.
Без глас нашепват ни от стих поетите
за тръгващото си от нас и лятото
по стълбата въздушна на куплетите."
Кажете ми, ако имаше как, може ли всичко това, което казва или внушава поетът, да се изпее, да се изрази, да се внуши, по някакъв друг, неизвестен и на мене начин, без да бъдат използувани точно тези, неповторими и несъединими с други, каквито и да са думи, без да бъде нарушена, подменена, дори, унищожена, невероятната хармония, извисеност и красота на изказа, божествено звучащата мелодика на думите и щеше ли с не точно тези, а с други, подбрани или използувани думи той да прозвучи сред нас с такъв финес, с такава прелест на въздейтвието, граничеща дори с гениалност?! Ето това е силата и мощта на думите, които, усетени или видяни с помощта на сетивата на поет като Йордан Пеев, остават завинаги съхранени в жадната за красота и поезия човешка душа, "възставаща", понякога дори в недоимъка на красивото и поетично слово, какъвто ни предлагат, най-често, в суматохата на булевардното, на уличното стълпотворение от светлини и звуци и изпята, най-често, в най непоетичния, вид и, на всичко отгоре!,от самоуки, в огромни дози и размери бездуховни рап певци-музиканти, които си въобразяват, че като римуват и ритмуват, най-често, не просто шлагерни, но и несъвместими по природа и смисъл текстове, гарнирани с показна безвкусица, а най-често, и пошла, и като речитативените от тях, дори вулгарно звучащи често т. н."рап " текстове, каквато е и музиката, междувпрочем, наподобяваща монотонно кравешко мучене или пък свинско квичене. Не, не можех да спра в себе си тази моя злъчна тирада по отношение на изкилифирчената поразия, която правят рападжиите. след като десетки, а може би стотици пъти четях и препрочитах и също така безкрайно дълго се чудех защо не можех да откъсна очи от чистотата, бистротата на първоизвора, демонстриран ни спонтанно, а не за да ни оттегчи, в поезията на Йордан Пеев! От такава поезия, респективно, и проза, от такава литература, казано най-общо, имат нужда и подрастващите млади българи, а не от сътворяваните от самозвани и самопрпоагандиращи се хвалипръцковци, самонаричащи се. помежду си и от съмишленици, едва ли не политически бардове, с римувани и безутешно ненужни, вулгарни и пошли безвкусици, за разлика от истинското поетично слово, сътворявано от поети - величини в изкуството, какъвто, за мене лично, е творецът Йордан Пеев! Тях, истинските бардове, поетите, в повечето от случаите, а и от обстоятвлствата, ги избутват, изтласкват, обикновено, при всяка удобна възможност, за да се заема мястото им от еквилибристите, не знаещи обикновено дори значението на понятия като поет, поезия и какво велико обаяние имат те, и като личности, и като творци, за опазване чистотата и силата на поетичната реч, която, доскоро, можеше да се съхранява чрез благозвучността и смисловото и патриотично, а най-вече, качествено и неподражаемо звучащо, римувано и ритмувано по неподражаем начин, направило ни известни по целия свят, слово, независимо дали е в песаен стъкмено и наредено, или пък в приказка или балада дошло при нас през и от вековете и хилядолетията!
Но да се върнем отново към "зачетеното", и в двата смисъла на понятието тук, в цитираните от мен и продължаващи като красива феерия от думи, до самия финал на творбата, стихове, които не само не уморяват, а, напротив, въодушевяват, и сърцето, и душата на четящия ги до такава степен, че го карат да съжалява за неочакваната им липса по-нататък. И го карат да се оглежда безпомощно около себе си, докато открие, без особени затруднения, че те продължават, все така обайващо, и в .другите, поместени под името на автора силно, бих казал, неотрзимо въздействуващи върху който и да било, явил се пред
публикацията и зачел я, пак в двата смисъла на думата, не само любител, но и дълбоко разбиращ и съпреживяващ го, обожаващ го дори, изкушен даже от силата на внушенията, невероятно звучаща в съзнанието на всеки, що годе запознат с поетика -та и красотата на изказа приятел на поетичното слово, а, понякога, и без да се е срещал до този момент с него, Зачетете продължението на цитираната част:
"Припомняме си трепети отминали,
а тайно се оглеждаме за новите.
И спомените, айсберги изстинали,
с шушулки лед, наместо с нож ни ровеха."
И отптищването накрая:
"Мечтите ни са острови във времето,
по стъклен бряг на сънища катерим се.
Ала на остров само ще намерите.
това, което носите със себе си,"
/"Остров"/
Човек непрекъснато се среща или разминава с онова, което е вътре в него, което носи в себе си, /а и то само, по своему, носи в себе си човека!/, което е в него и извън него, смисъл на живота му, съдба неподражаема и приятна тегоба, нещо много близко и същевременно много далечно, необожаемо красив сън и обайваща истина, с които никога не успяваме да се споим и да заживеем заедно, но не можем и да останем и миг само, без каквато и да е връзка помежду си! 0бикновено ние се отъждествяваме с нещата, които ни обичат или пък ние самите държим непрехъснато край себе си, в невероятна симбиоза и в многократно замайваща главата отдалеченост, в близост и опосредствуваща взаимосвързаност, граничеща с невероятност, и във времето, и в пространството... И никак не спучайно ни съпътствува, и в безкрайните ни денонощни бдения, лупинги и обороти, и в трансмисиите на неуморните ни и вездесъщи, образно казано, души, с които сме в непрекъсната гоненица , взаимосвързаност и съприкосновение. А ето какво ни казва поетът Йордан Пеев в стихотворението си
"Разминаване":
"В живота дълго
дебнех онова,
което всъщност
никога не идва.
И сляп оставах
вечно за това,
след мен което тича
да ме стигне."
Всичко, казано или написано от поета за живота, който живее и в кръговрата на който непрекъснато "пържи" не кое да е, а собствените си, лично преживяни всекиден и всяканощ, всекичас или всякаминута, своето лично аз, в непрекъснатите им повторения и вибрации, променящи ни непрекъснато към по-добро. към по-голяма видимст или абстрактно съществуваща в нас, в егото ни, осезаемост, проницаемост, управляемост, като частички, протони от Вселената!
"Целувах незапомнени жени, - изповяда се поетът, разгърнал пред нас най-ценното, което птитежава всеки един от нас, сърцето си, чувствата си, своите светая светих! Самопреценката, знае се, е задължително и много по-сурова, отколкото мненията на останалите, на другите, на заобикалящите ни във всеки миг от нашия живот, всеки от нас живее, потопен до последните си фибри и стегнат, понякога, до задушаване, в смолата, наричана от всичкиа ни живот, образно казано, сред лепкавата и смазваща ни понякога с тези си, супер неприятни качества, плътност и тяга. Разбира се, знаем че има и верни, знаем ги и кои са, дори и поименно, но непрекъснсто ни сърби под лъжичката да опитаме и непознатото, с което вече сме свикнали и също така много го ценим, макар и, както се и вижда в случая, и да е "не съвсем!"/"а верните ме чакаха до края."!/
Зад навик, в самота
човек стои
и тя с длето от болка
го дълбае.
И както гърбица
я мъкна с мен,
под тежестта на
грижите приведен.
Дори изцяло
да е съвършен,
за всички ни животът
е последен!
И това е, може би една от най-последните, от съпреживяваните от нас, истини за света, в който сме живяли до този миг, но която така и не сме проумяли за и във времето, в което е трябвало или поне можело да стане или да се случи това, преди да ни загорчи ненасърчаваната от никого около нас, голо абстракна истина.
"До синьо удрях,
стръвно зачервен,
мечтата си,
която все пропада...
Късметът е
на метри преди мен,
но точно с него
рядко си съвпадам."
/"Разминаване"/
Проблемите, които изпълват напрегнатото ежедневие на Йордан Пеев, са същите, които витаят и около нас, съвременниците му, защото живеем във времето, което изтисква като преса всички ни, "раздира" кръгозора на всеки един от нас, без да се съобраява нито с живота, нито с мечтите и въжделенията на когото и да било, като страшна машина препуска, съизмерва и минава и през телата и душите ни и понякога оставя по всеки от нас кървящи и, често, незаздравими рани. В мислите и делата си всеки от нас е "под ръка" със своята неотменна участ, с която, идва или не, е принуден всеки Божи ден да се съобразява, както и с капризите и издевател -ствата/!?/ и на непрекъснато променящите се човешка общност и жизнена среда, които понякога сякаш се самоизключват, без да ги е еня много-много как именно се
чувствуваме всички ние,пленниците на мечтите и илюзиите си, за които и с които украсяваме дните и нощите си, за да изглеждат още по-примамливи и желани, още по-близки и още по-лесно постижими и обявявани от нас, простосрмъртните, за безсмъртни!
"Участта е монета, - пише поетът, - но с трета страна/ и по мъжки в дланта ми се пада./ И стихът мери точно с небесна везна,/ Всяка загуба ми е награда." /"Участ"/
"И дърво от мечти на небето садя
да попива денят ми край него,
и когато потъна в земята...
И спя,
вместо мен
на живота да гледа.
Да се стапям в деца по пътя след тях
да им махам, додето се губят.
Да ги чакам за празник, а спомени в прах,
като вълк единак да се зъбят.
/"Участ"/
Повече от разбираема е мечтаната участ на поета Йордан Пеев, или мъжкото начало у човека, "Да целувам жени, а да вярвам в една-/ и така да остана до края!/ Като бездна дълбока е тая жена, / като ад,/ като смърт,/ като рая.",- уверен е той в невъзможността на постигането, на невъзможността да бъде реализирана, от който и да било, за едно пребиваване на земята, затова и си остава тя само една участ, съновидение.Мечтата за подобна участ обаче си остава, тя "бръмчи" в главата на всеки нормален мъж, част е от мислите му, пърха в мечтите му:
" И до други мъже изтощена щом спи,
мен когато в живота ме няма,
да сънува в небето как с нея вървим,
по пътека от облаци... Двама..."
/"Участ"/
Както се вижда от цитираната творба, Йордан Пеев еднакво добре дълбае не само камъка и глината в стихотворенията си, но и душите и сърцата на влюбените, при това и от двата пола! И не само дълбае, но с още повече любов и чистота на изказа поетът вае, с истинска виртуозност, лица, образи, сенки от здрача, в който обкновено са потопени и дишат учестено неговите герои и героини, ако решим да ги назовем и така, те са толкова живописно изобразени от неговото перо, че сякаш стоят живи пред над, в целия им ръст /това особено добре изпъква в следващите му подборки стихотворения, поместени в броевете 63 и 64 на електронното списание "Литературен свят" /2014 г./, които ще станат поводи за разговори в следващи обзори. /А сега да се върнем отново към явно предпочитаните селения на любовта и нейните "предразсъдъци", така явно вълнуващи и близки на мъжките му тежнения:
"В прозореца ми самота наднича,
за всичко с него вече разговарям.
Оглежда се минаващо момиче,
през мен поглежда сякаш...И минава...
Да удрям идва ми, да го заблъскам,
за да ме види точно зад пердето.
Отвън денят обувките си лъска,
наместо с вакса, с пяна от кафета.
С очи от жар стъклото да пробие,
по краят му маджунът да напука.
Сърцето ми след нея вдясно бие,
а в ляво са години дълга скука..."
Напразни са надеждите на "героя" на стихотворението, респективно, на автора му
"Навярно с обич всичко се лекува,
а любовта лечима като рак е." -
заключава с явно разочарования лирическият герой, т. е., авторът, в поредното си произведение, озаглавено "Прозорецът":.
"С дъга обвита, в облак я сънувам,
да мине всяка сутрин я очаквам.
И дясната обувка ляво стиска
желанието ми да я преследвам,
но точно онова, което искам,
пред друг прозорец спира...И изчезва."
За всеки от нас, читателите на Йордан Пеев, е повече от ясно какъв е бил или ще бъде "бленуваният" от поета финал на "историята" и, какъв, истинският край, Не е и нужно да го изясняваме, това, вместо да опрости, може още повече да усложни нещата, най-малкото да ни прати и в грешна, за съзнанието, посока!
"Сълзата пада перпендикулярно
и като кръст до корен ме дълбае.
Светът без обич пуст ще е навярног
и мъртъв от началото до края."
/"Прозорец"/
И пак опираме до магията на словото! Обърнете внимание, драги ми читателю, с каква свобода се лее то от устата или, ръката, /изборът си е ваш!/ на твореца,
както и на удоволствието от прочитането на тези, магнетично въздействуващи върху съзнанието на който и да би бил, читател, стихове! Неописуема драма от един нищо и никакъв любовен избор, а колко, а каква енергия клокочи и се надига да изригне към поднебесната синева, а в колко малко, колко тясно място от съзнанието си я е заключил поетът да узрява и да се надига в ограничената си, тясна и за самия автор опаковка на заряда, ехото от който може още много дни и нощи да ечи над /или сред!/ разлюляните от неочаквания обикновено, но неизбежен взрив сред разпиляните от съприкосновението с него човешки души! Ето затова "Светът без обич пуст ще е навярно/ и мъртъв от началото до края". Но това може да го измисли и, да го "тресне" отгоре ни, като божествено откровение, само един голям, един истински, "роден" поет! Какъвто, не се съмнявам нито за миг дори, колкото повече "навлизам" в творческото му битие, е "набеденият" от мен, волю-неволю от него, поет Йордан Пеев! За "срещата" си с когото, под заглавията на неговите прочувствени стихотворения, може би много нужни за мене в дадения момент, мога само и най-искрено да му благодаря.
Изключително живи, въздействуващи ни пряко, възбуждащи и въображението ни, са "картините", които рисува Йордан Пеев, дори когато се налага да" вметне" дори и един стих, който прошумолява край ухото ни по-скоро като поздрав, като вест, но, задъжително сякаш, непременно зареждащ ни с нова или още по-нова енергия:
"Тъй както листът бял е съвършен
преди художникът да зарисува,
така нощта избухва в идващ ден
и изгревът в прозорците танцува.
Ръцете си с прегръдка съм скъсил
и в тях гърдите ти са портокали.
На бавни глътки устните съм пил,
преглъщал мигове до смърт желани.
Страстта - любовника неуморим,
по потните бедра се стича в струи.
Един до друг в леглото с теб димим,
дори съседът глух възторга чул е.
Целувам те пред бездната от миг,
която зее точно зад вратата
и щом потънеш в нея като вик
след тебе в него дълго ще се мятам."
/"Утро"/
Изобразителната стихия на поета е завладяваща и то не само в това негово стихотворение. Както и истините, които той изрича и то, не само за да отбележи мига, или пък, както казват хората, "да убие деня"!:
"Смехът ти ще изтича бледосин,
подгонен от косата ти зад ъгъл
и друг да вярва, че е с теб един,
тъй както мен със същото излъга."
/пак "Утро"/
Особени чувства буди у читателя "Раздяла", и не само заради цитираното от големия Хорхе Луис Борхес двустишие, което, донякъде, ни подсказва и кой е, сигурно един от многото, но може би и един от най-добрите, учители или поне един от любимите латино-американски автори на поета Йордан Пеев, от които няма как да не се е повлиявал, в хубавия смисъл на понятието, признавам, заслужава уважение изборът му, учил и продължаващ, със сигурност и сега, да прави това, Йордан Пеев! За удовоствие почти на всичките му читатели, които все още помнят какво направиха поетите и писателите магически реалисти за развитието на латино-американския магически реализм, достатъчно е да споменем дори само още няколко имена, като Алехо Карпентиер, Габриел Гарсия Маркес, Карлос Фуентес, Мигел Анхел Астуриас, Ернесто Сабато, Жоржи Амаду, Алберто Фернандес, Марио Варгас Льоса Исабел Алиенде, Лаура Ескивел.
"След дяволска любов
с криле на ангели
без тебе ожаднях
като пустиня
и лутам се в една любов
пропаднала,.
тъй както иска сляп
гора да мине.
От мъка разпиляна
и от спомени.
боли от теб по
цялото ми тяло.
До кости в чувствата си
съм разголена
и черно в мене е,
а бе тъй бяло...
/"Раздяла"/
Любовта на жената е безгранична в своята романтична и спонтанна извисеност, дори и когато я гледаме или претегляме и през различно устроения поглед на мъжкото его, а тук, явно не става и не може и да става и дума за това и само за това. Мъжкото око до такава степен може да принизи любовта на която и да е жена, доколкото женското - любовта на мъжа. Или, обратното, ако се опитаме да сменим ролите им в повтаряния, милиони или милиарди години, всеки път много един и същ и, в същото време безкрайно различен спектакъл на мъжко-женските и женско- мъжки любовни отношения, дори видяни и през призмите на техните плюс и минус безграничности! И все пак много е любопитно за всеки един от нас, представители и на двата пола, да се видим през очите на "обратните", в другостния смисъл на това понятие, а не в изчанчената му и не всеки път уместна, "другостна", ако е удобно да се каже и така, употреба!
"С ръцете си прегърнала
съм нищото,
без чувство за небе
криле са скършени,
в което птиците
по две са литнали...
Не знаех любовта,
че има свършване.
Целувай за последно
и прегръщай ме,
тъй както на раздяла
се целува.
При тебе само в сънищата
връщам се,
докато друг до мене
ме сънува...
/"Раздяла"/
Дълбоко познава главозамайващите глълбини на чувството Йордан Пеев,то е всичко за една истинска и искрена жена, изпитваща към своята най-голяма в живота и, единствена, неповторима, непреодолима и необозрима по обхвата на чувствата и верността любов, която е опазила, макар и само в себе си и за себе си, принудена може би и от партньора си да се раздели с него, но все още, а може би това ще остане и до края на живота й, обичаща само него, преживява, дори и когато спи в леглото на този, когото най-искрено не обича!...
И в останалите две стихотворения от цикъла /"Остров", бр. 62/2014 г./ на електронното списание "Литературен свят" Йордан Пеев остава докрай верен на изобразителната си стихия и "живее" с "любовите" между мъжа и жената, разкрива силно слабите прелести на любовната магия, без да се опитва да се отърве, да избяга, по някакъв, макар и малко мистериозен, дори, бих казал, начин,,да "спаси" така да се каже, кожата Даже напротив, почти всички пюде, и от двата пола, не се и опитват да избягат от същността и последиците на това заболяване, повече като пощурели, гледаме да пъхнем по-скоро глави в т, н, прословути торби на любовната омая, даже и едва чули или научили нещо за това чудо на чудесата за човешкия род, "лечимо" като рака, но от което нито един човек на земята не е могъл, а и не е искал да се отърве!
/следва продължение/
