КРИТИКА
РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
"ЧОВЕК ПЪРВО С ГЛАВАТА СИ МИСЛИ,/
ПОСЛЕ ТОЧАТ ЗА НЕЯ СЕКИРА !"
- ЙОРДАН ПЕЕВ, Стихотворения, Електронно списание "ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ", години 2014/15, броeве 60, 62, 63, 64, б5, 66, 67, 68, 69, 70. .
3. Йордан Пеев сякаш изригва своите стихотворения, те излитат от душата му, както излита към небето лавата от вулкан, от: упор и със страшна сила. Няма тук, на земята в такъв момент друга, по-голяма стихия, която да може, дори да иска, някак си да го спре. Както при един истински вулкан, кратерът /тапата/ се раздира или направо отцепва, нищо не е в състояние да попречи да стане това, нещото да се случи и не бива и да ги спре - и кратер, и лава, всичко отведнъж се удря почти като мълния, с цялата си сила и мощ, в заспалото или просто не подозиращо, нo очакващо земята под него да се разпука,
При поета Йордан Пеев въздействието на току-що прочетения стих от негово произведение е подобно, то достига и до най-отдалечените фибри на душата на четящия го, може дори да го разплаче, ако и да е мъж и по мъжки да е способен да се справи, с всякаква болка, откъдето и да би дошла! По същия начин, мълниеносно, с тази разлика, че тука няма нито видими, нито невидими поражения на тялото или ума на човека /за животното не можем дори и да предполагаме какво може да се случи, тъй като то не се е учило да чете, а ако чуе случайно четящия, не може нищо да разбере, просто не разполага, с подобни на човешките сетива за възприятие!/
Човек, обаче, разбира, съвсем точно и ясно, за какво по-точно става дума, а въздействието е светкавично и неотразимо, в дадения момент той сякаш чува божество, само изглеждащо като човек, създание, което произнася думи, които той, обикновеният човек, може би цял живот се е надявал , очаквал е да чуе и в момента те звучат в ушите /или в главата му, все едно/, като псалом, като заклинание, като ангелско песнопение, ако си представим, че ангелите са в състояние, имат тази способност да пеят, не случайно за всичко, което обикновено не можем да сравним с каквото и да е друго, ние тичаме за помощ при тях /ангелски гласове чуваме, когато ни пеят, ангелско песнопение!//Кой ли ги е чувал въобще така, че да разбере какви са, кой ли би могъл и да обясни сносно, за да научат останалите?...//Зачитаме стихотворението на Йордан Пеев "2 юни":
"В минутата
без време,
със сирени,
прикляка
паметта ни.
И мълчи...
Набъбнала кръвта
е между вени
и в гърлото:
от спомена
горчи... "
Най-кратката, най-дълга минута, в която не само аз, или ти, това е времето, през което цяла България е на колене и плаче мълком, не само аз, или ти, цяла България и всеки българин по света, където и да се е намирал до преди миг само, пада тежко на колене и през голямата си мъка стене и плаче, за всички свои прадеди, събратя, потомци, съмишленици или наследници, загубили живота си за свободата ни, ,здравето или бъдещето; ни, по безбройните върхове или долища на Родината, по рътлищата на чужди страни и народи, все в името на едно и също, но най-свято за нас, българите, нещо, което ние като светиня пазим и носим в сърцата си, докосваме изморени, немощни, в сънищата си, както и много други, като нас, с което сме се родили, и в други страни да е било, но което, на какъвто и език да го произнесем, означава все едно и също, за всички ни. - Родината, или Земята, на която сме се родили и отраснали, ложето, на което ще останем "при себе си", когато умрем, могилката, пред която ще стоим, живи или мъртви, и когато вече нас няма да ни има и безплътни ще сме на "срещите" си с нашите потомци или наследници в продължението на живота, сред новите, все още истински живи.!.....
"От воят им -
небето се разпори
и с колене
затваряме очи
на мъртвите...
За всичко с тях
говоря
в минутата,
когато
се мълчи...
/"2 юни"/
Денят "2 юни"! "Празникът" на мъртвите "живи" борци за свободата на Отечеството, олицетворен с живота и делото на един от най-великите, между "събратята" си по перо и дело, най-великия, най-гениалния, между равни, най-необходимия ни и днес, в сегашните ни дни и години барутни!!! Има ли на земята някъде българин, на когото трябва да се напомня името му? Има ли на земята някъде българи, на които трябва да се обяснява как и къде да застанат, преклонили глава, пред живите в съзнанието ни и до ден днешен наши скъпи жертви, отдали живота си без нито за миг да се замислят дали тези, които идват след тях, заслужават тяхната саможертва?
На 2 юни можем само да помълчим! Докато вият сирените! Докато всички живи са застанали на колене, "до" и "край" своите мъртви! В минутата, когато се мълчи! Само Ботев би могъл, може би, да го каже по-добре!Докато е бил все още жив! /"Жив е той, жив е!..."/, но тогава той все още е бил "Войводата". А после този вселенски миг сам е отлетял, не в небитието, а в Безсмъртието! Не му е стигнало времето, на Войводата! При всеки безсмъртен то идва само веднъж, за малко и... Завинаги!
Мисля, че Йордан Пеев се родее по някакъв начин с гениалността на творец като Ботев. Не бих казал, че идва при нас, за да го замести, поне в поезията само, ако щете! Но кой знае? Да "разгърнем" няколко строфи от баладичното по изпълнение и, особено, по звучене стихотворение "Плач". с посвещение на Камелия Кондова!
"Нямам време
да бъда безгрешен,
една крачка,
последна,
остава
до дръвника -
парче от череша,
в спомена
детството залюляла.
Разноцветно тълпата приижда,
като люспа блести ятагана.
И сред хиляди погледи виждам,
как ме милват очите на мама."
Читателят просто онемява сякаш, след спокойното, бих казал, но почти алегорично звучащо начало на баладата, защото майката на доведения тук, на "мегдана", за да бъде посечен, син на тази майка,трябва да види с очите си наказанието за неговото "непослушание"! А той избухва, макар и преко сили, с цялата си, стаявана до този миг някъде в него и бликнала неудържимо от него, синовна сила и мощ:
"Свята Майко,
прости ми!
Не искам
мисълта ми до хляба да спира.
Човек първо с главата си мисли,
после точат за нея секира!"
И обяснява, на тези, които могат и искат да го чуят, които вървят с болката, както през останало време с името си, честни и почтени:
"Тя ме вика над всички по име,
от високото татко ни гледа..."
Читателят почти мигновено се досеща, кое и какво е това "високото", от което бащата на сина и съпруг на жената, ги гледа и защо точно там се намира, а не някъде край тях, или поне някъде наблизо, наоколо, в тълпата например:
"Стръвен вятър в камбаната вие,
.ядно блъска езикът й леден"
Обърнете повече внимание на "движението", на градацията и противоречивостта в чувствата у героя. как те, уж за малко и постепенно, а всъщност сякаш за миг, като взрив, изпълват не само пространството наоколо, но, като че ли, и цялата вселена:
"И извиквам без капчица вяра
БОЖЕ МОЙ, на кого ме остави?
Правя крачка...
А в гърлото пари
вик за милост,
от болка задавен!"
Идва спонтанно и "отприщването", от където и да бъде погледнато или видяно то, както и да започне тълкуването му! -
"Еква бясната камбанария,"
/Само един гениален поет, наречен Христо Ботев, би могъл да го каже по такъв неопровержим начин. Навремето. Като жив! Но не го е казал. И няма да го каже и сега, защото отдавна не е между живите българи, още от 1876 година! Но, обърнете внимание, все пак го казва някой! Който не се казва Христо, не е Ботев, а човек с друго, макар и различно от това на гения Ботев, име, Йордан Пеев!Как се нарича това? Да има някаква вина за това? Освен, че заслугата си е само негова! Лично и само негова! Както и талантът му, само личен и негов собствен: в днешно време, само138 години след смъртта на Предтечата, Гения, поборника, дал и живота си в името на Веруюто си! Какво, читателю, Господ ли да извикаме и да го заставим да се обяснява за делата си? Отдавна е станало невъзможно! Още от деня, когато сам, със собствени сили /а, сигурно, и средства!/, е създал и Небето, и Земята! И, човека, по собствения си образ и подобие, макар и да е използувал най-напред глината като материал./"От земя /кал/ сме създадени ние, хората, по образ и подобие Божие и пак в земя /кал/ ще се превърнем!", както ни учи и религията, която, я изповядваме, всички ние, я не, на който и език да я тълкуваме!///Та, отново повтарям невъзможния, да бъде забравен, водещ стих от строфата на Йордан. Пеев:
"Еква бясната камбанария,"
/Помислете малко и за напълно невъзможната, от каквато и гледна точка, комбинация между думи като "бясна" и "камбанария" и ще заключите, че и Ботев би могъл да го каже така по съвсем същия начин, ако имаше и същия повод, дори и като изходите само и единствено от познатия Ви още от живия поет използуван от него,до болка познат на всички ни набор от думи, дори и от другите му, познати на всички ни негови творби! -
" от плача на камбана пробита
и превивам над дънера шия,
за да мога да скрия сълзите."
Твърде късно, както обикновено се случва, почти винаги:
"...Ала вече палачът замахва,
в струя кръв по дръвника се стичам
и очите на мама видяха
как синът й в небето изтича..."
Гняв, безсилие... И много, много стаена болка, прозираща през омразата, готова да експлодира, сякаш е нагнетена в балон с хелий, "до пръсване"! И много красноречиво двусмислие в израза "изтича"! А какво става с майката? /За бащата, е ясно, той е на небето отпреди това, "последното", да се случи!...
"С гняв безсилен...
Ограбена,
Клета,
гази в дългото черно на здрача...
И заплакват онези поети,
дето още си нямат палачи."
/"Плач"/
По разнообразието в образността, по силата на внушенията, по категоричността и "фразеологията", в хубавия смисъл на това понятие, могат да се направят отправки, и то в полза на Йордан Пеев, за тези върхови извисявания, към гения на родното ни поетично слово и родоначалник на поезията ни с такъв висок смислов и поетичен градус, заряд, с такава мощ; те съществуват в негови неподражаемо изпълнени текстово творби като "Хаджи Димитър" ," Обесването на Васил Левски", "Борба", ако щете, а и в някои други, без да има дори и плах опит за заимствуване! - Йордан Пеев не се е опитал да "свали" до себе си гениалния си, можем да кажем тази дума - не просто и само,'' наставник'', но и кумир, като негов следовник и, до известна степен, и ученик, продължител на делото му, /но само професионално, до тук/; аз виждам, че той сякаш се е въздигнал, при това най- вече заради неподозираната дори сила на таланта си, без да се повтаря или отъждествява и в най-малка степен с много по-големия си и, с много по голяма дарба, поетичен събрат, която дарба, с категоричност можем да признаем, поне за сега, но за която няма гаранции, че няма да се окаже още по-голяма и не само " поне за сега", а дори много далече във времето, което е пред него и таланта му. Защото, както е казано отдавна вече и не точно от нас, "Времето е в нас и ние сме във времето"! И това отдавна е станало синоним на неоспоримост! Това, естествено, само времето и развитието на поета Йордан Пеев могат да докажат и покажат Налице е пред нас една вече прозираща с размерите си и мащабността на развитието си, дарба, за която можем само да се радваме и да се надяваме за по-нататъшното и и все така добро развитие.и постигането на максимума в осъществяването на творческите идеи и планове на Йордан Пеев, на големия му талант в поезията, който, може да се каже и твърди на всеослушание вече, му дава най-големи гаранции за успехи в по-следващото му развитие като творец!
Ще сгрешим обаче, ако решим че преобладаващи при поета Йордан Пеев са само темите, свързани по един или друг начин, единствено с героизма и с отговорността, преобладаващи по начало в живота и битието на всеки отделен млад човек, свързващи го най-добре и заради и със делата и проявленията и на неговите връстници.Да надникнем в изящното, особено заради темата си, стихотворение, "Хергеле"! В него
"Отпиват старчета на глътки времето,
преглъщат спомени от младост дъхави
и на живота им протрито стремето,
трепери в тропота с коне задъхани.
И прегорял тиган са днес поляните,
където някога, над Бог, препускаха.
Покрити с белези, пулсират раните,
без бяг юздите им висят отпуснати.
Дочуват призива на страстно цвилене,
кобили викат ги, все не обяздени,
между подсвиркване и злъчно хилене
на млади кончета, до вчера раждани.
/ "Хергеле"/
Наистина, " От вечност тежка в смъртта раздялата" е "единственото им познато равенство"./И тръгват старците... Зад тях самарите/ очакват младите жребци загладени,"
Темата за коня присъствува и в следващото стихотворение от цикъла /"2 юни", бр. 63, юни, 2014, Електронно списание Литературен свят"/,: "Горе - обратно!",/ надявам се, че ще се срещнем с нея и в някои от другите цикли и броеве на изданието./
Докато, "случаят" в "Горе - обратно", е със съвсем различни зарисовка и внушения:
"Приказката до днес си спомням
за онова конче, което
не пило вода от стомната,
а от сълзите на момчето."
Естествено, за автора, налага се той да се изясни, за по-сигурно, за повече справедливост в описваната ситуация:
"Мое конче, нима не виждаш,
че пресъхнаха ми очите...
Трудно лошото се предвижда -
късметът е за будалите.
Напъни под меката кожа
в мускулите последно чудо."
Следва пак едно от големите прозрения на твореца Йордан Пеев, което, за голяма моя и на читателя радост, не е едно единствено и не само на едно място, в едно единствено стихотворение:
"Да избяга съдбата може,
но човекът от нея -трудно!
/пак там, в "Горе - обратно"/
И по-нататък, във финалната строфа на "Горе -обратно":
"Ти напразно късмета гониш,
който двамата ни връхлита.
Горе аз ще съм. вярвай, конят
а от тебе ще са сълзите."
/ "Горе - обратно"/
Като чете човек Йордан Пеев, дълбоко вярва, че конфигурациите, картините, които изникват като по някакво чудо пред очите му, са неговите собствени, на читателя, преживявания и чувства, в тях той сам е героят, а също така и опонентът, което , обаче, не му пречи никак след миг да се отъждестви напълно и с другия, контактуващия с него авторов герой; читателят и сам вижда или усеща, колко бързо и лесно се преминава от едното измерение в другото и колко трудно се постига стабилитет в отстояване на едната или друга позиция, но и "героят", един или друг, и авторът, си вярват възможно най- много и това им помага да застанат на правилното, казано другояче, на точното място, в точното време и да изразят, с най-точните думи, авторовата мисъл, авторовото съждение, които, от своя страна, най точно и най-добре препотвърждават, непоколебимо, и авторовото страдание и схващане по въпроса, и авторовата позиция. И които, погледнати отстрани, т. е. , с очите на читателя му, са повече от единосъщни и отразяват авторовата, а и на читателя, позиция! С други думи, авторът е не просто и само, убедил го преди това още, с читателя си, но той убедено и самоотвержено го води, почти "под ръка", в "геената " на собствените си преживявания, премеждия, дори... отражения. Интерес буди у читателя, авторовото преобразяване и възвисяване, авторовата" игра" на "сцената" на живота, ако може, и така да го кажа. В случая, така става, понякога, че и авторът, и читателят, играят по жаравата на нестинарския кръг и ако на единия му се приплаче, докато чете другия, почти сигурно е, че и авторът се е задавял, в същите сълзи, докато го е писал, или малко преди, или след това. Искам, искам навреме сам да предупредя мъжката половина на читателската аудитория: когато четете стихотворенията, баладите на Йордан Пеев, публикувани в Електронното списание "Литературен свят", сигурно на мнозина ще ви се скърши гласът, ей така, от самосебе си, дишането ви ще се ускори или учести, или пък може да пресекне, както и при мене, ще почувствувате нуждата, да спрете четенето, ако е на глас, пък и да не е, нещо ще ви задави или пък ще почувствувате необходимостта да обяснявате. най-често на себе си, ако няма никой друг край Вас. Не се стряскайте, не търсете причините само в себе си, а погледнете още веднъж кого четете и дали не е седнал ей така, почти до Вас, или, казано другояче, във и до себе си, защото сигурно и той би се почувствувал и по същия начин, като Вас и сега може би му е трудно да повярва, че така точно и ясно разбирате всичко; то е затова, че той точно Вас е имал предвид, когато е държал бележника на коляното си! Повярвайте ми, в думите ми, в написаното от мен за поета Йордан Пеев до тук няма нито грам лъжа, макар че е много трудно и жестоко отговорно да го казвам пред Вас точно аз, напълно е възможнo oбaчe, дa e възможното най-справедливо деяние на всички "замесени" в случая!
Като оставям на спокойствие многото понятия в по-горе цитираните съждения, като се абстрахирам, доколкото е възможно, и от добронамереното използуване на различни думи, звучащи с категоричност и безпощадност в изображението, които досега сме могли да съзрем само в поезията на гения и които сега, в този обзор ще оставя на мира заради другите, преследвани в изследването, цели,, все пак, не мога да не преповторя изрази като "Еква бясната камбанария", "от плача на камбана пробита" /"Плач"/; "и превивам над дънера шия, /за да мога да скрия сълзите" / пак там, в "Плач"!/; "...Ала вече палачът замахва, /в струя кръв по дръвника се стичам/ и очите на мама видяха/ как синът й в небето изтича /; "пак там, в "Плач"!/; Към тях мога да прибавя още няколко, от същата балада: "С гняв безсилен.../Ограбена./ Клета,/ гази в дългото черно на здрача./" ; /"Плач'' /!/... Мога да изброя още няколко подобни стиха или пасажи, но ще ги оставя за себе си. искам само да попитам любезния и начетен читател, който още от детската градина или в първите часове и дни на школото е подочул, ако не и прочел нещо от и за гениалния поет и най-отговорния, за времето, мъж! Когато трябва да поеме тежестта на мисията да стане Войвода и да поведе Четата на явна смърт, /тъй като вече се е знаело накъде отиват българските работи, още от първите дни на избухналото в България Априлско въстание през бунтовната 1876 година!/ Не може, безотговорно е дори да се помисли, че, в което и да е време, когато и да е, талантлив поет може да се повлиае, по какъвто и да е начин, от негов предшественик да копира по някакъв начин , a после двaмaтa поети да се " повлияят " един от друг! Рискът не само да живее в "тежка чужбина"/ забележете приликата при използуването на словесния арсенал само с едно Ботево сравнение/, без да могат двамата нито териториално, нито времево да имат някаква, дори теоретична , или , да кажем, хипотетична възможност за и в каквато и форма изразено влияние в каквото и да е, външна или вътрешно обусловена форма, ситуация, градация.
Почти век и половина след смъртта на гениалния поет и обезсмъртил се с героичната си гибел във Врачанския Балкан революционер, поборник за свободата на Отечеството ни, във време, твърде различно в много посоки от времето, в което е живял и се е борил за Свободата на Родината ни поетът- класик Христо Ботев, неговият далечен следовник Йордан Пеев пише, в стихотворението "Война":
"Додето под липите сме говорили
и дом над нас градили са две птици,
земята като гърло се отворила
от плач на клети майки и вдовици.
До дъно пили мъката в най-черното,
преглъщат я подобно на отрова.
И вярват, че наместо кост и черепи,
любимите си живи ще изровят.
Камбаните от смърт висят пресипнали,
до кръв въжетата са се протрили...
И болката пълзи в пръстта засипана,
стърчи от кръст над хиляди могили..
Без чувството за минало и бъдеще,
сърцето е съдбата си приело.
До вчера всяко село беше с гробище.
Днес има вече гробища без село.
Нарочно цитирам цялото стихотворение на Йордан Пеев. Нарочно не го и коментирам. Нека читателят сам отгатне кого вижда под тези строфи, поели в горчивината си цялата тъга и нищожност на времето, в което живеем, поетически съждения, сред отравящата конкретност на които ние самите живеем, като че ли единствено и заради изпълнения с хиляди, разпръснати в него и в останалата храна, която консумираме, а дори и във водата, която пием, отравящи ни денонощно и безпощадно, т. н., за по-кратко и за по- благозвучно, "Е - та"; във въздуха, който дишаме, по земята, върху която се движим и поемаме унищожителния, изпращан ни с най - "благородни" намерения да свършим час по-скоро живота си тук, на земята, безпламъчен "огън" по нас на системите "Харп", които първо ще ни направят до един луди, преди окончателно да си отидем от този наш, може би прокълнат вече от всички останали, освен нас самите, свят! Четете стихотворението "Война", последното от поместения в бр. 63, юни, 2014 г. цикъл, озаглавен "2 юни" на Електронното списание "Литературен свят" и знайте, че човекът, който съвсем
законно е поставил името си на автор, под или над заглавията им, защото той ги е измислил, т. е., написал, всичките, в които, благодарение и на усилията на хората от редакционния екип на списание "Литературен свят". човекът, който е сътворил цялата тази сбирка от талантливо изляна, от сърцето и душата му поезия, достигнала през изминалата вече 2014 и сега, през текущата 2015 г, до Вашите сърца и души, до Вашата човешка същност и болка, а и до радостните, понякога, мигове от живота Ви, за да подсили, доколкото е възможно, Вашите хубави мигове, е Йордан Пеев, творец на, според моето съвсем скромно мнение, поезия с огромна възпламенителна мощ, която, досега, сме имали възможности и случаи да намираме и четем само в творбите на гениалния, признат не само от всичките ни българи, не само в Родината, но и от българите, които, по различни причини, отдавна са се настанили и живеят в почти всички, известни нам държави, по целия известен на всички ни, Божи свят, като поетът-революционер, обезсмъртил и творчеството си, и живота си.с неговите незабравими и благословени сякаш и от Бога поетични творби, с героичната си смърт във Врачанския Балкан, Войводата Христо Ботев. А гражданинът на Стара Загора Йордан Пеев е неговият талантлив наследник в Пантеона на свръхнадарените, от който тепърва ще очакваме и други подобни талантливо написани стихотворения.Защото той носи в главата си заряд, достоен да го нареди до Гения, дори в не много далечното бъдеще на изящната ни словесност.За което е подпомаган усърдно и от времето, и от условията, в които живеем или мрем, дружно. И, най- вече, и от невероятния му талант да пише хубаво, почти /за сега само!/, като един нов, бъдещ Ботев, но, заслужено, под собственото си рождено име и фамилия!
/следва продължение/
