РАДОСЛАВ. ЦВЕТКОВ
ИЗ "ДЖИНГИБИ", (1989 г.)
"Вие предадохте своя Джингиби,
но ние няма да предадем нашия..."
Реплика на заминaващ за Турция
български мюсюлманин, преселник, 1989 г.
1.
Някой в тъмни нощи хлопа
върху къщната врата.
Проверява Пенелопа,
или в бяг от самота?
Сглъхнат шум.
И глъч...
Движение...
Сенки в свода се таят
в неудобно положение...
Свръщат тук от дълъг път? -
Не! По свойски го приемаш.-
Комшулък!
Роднина баш!
Говор се в нощта въззема:
- Ох, чоджум!...
- Ех, аркадаш!...
После, в тъмнината плътна,
дълго се гласът гневи:
- Работата ни е мътна!
Ще хвърчат, биля, глави! -
И надълго ти разправя,
за момченцето: "Ей, на!"
"На асфалта? Тъй, разпрано?..."
"Мозъкът му..."
Тишина-а!...
Но детенцето изстива
на асфалтения гланц.
И кръвта му не попива. -
Там смъртта играе танц!
Там смъртта в кючек се гъне,
в явното си тържество.
А в слуха пък мълком тъне,
мъжкото ти мъжество!...
2.
Всъщност. де да беше само
този тъй кошмарен слух!
-А момите, поругани,
след септември?
-Ясно, чух!...
"А камшикът, който звънко,
по гърба ти ще плющи?!"
"Смърт за род и за издънки!"
"Ще гърми и ще трещи!..."
3.
"Ще има тук и там пожари!"-
вещае в жицата гласът.
А във гърдите вече пари...
Сърцето блъска се: " На път! " -
Защото: "...още сметки има
да се изплащат, още кръв
и кръвен данък да се взимат..."
- "Последен ли си, или пръв"?-
- Ами, последен!... - Пръв се вдигаш!
И юрваш се като овен.
Дома си в миг един зазиждаш...-
Оставяш... Взимаш... Ти си в плен
на своя страх, на злата орис,
на задушаващия бяс.
И нямаш сили да събориш,
сам себе си, като в несвяст!...
4.
Всъщност, де да беше само
тоз и тоз кошмарен слух! -
Раят! Раят те подмами!
И за другото си глух!
Мига сластно в тъмнината,
трепка синьото око.
И те мами със лъжата:
- Ако тръгнеш ти, ако... -
Призрачни са светлините
в тоз далечен Истанбул.
Те проникват в дън душите
И те правят сомнамбул!...-
Като звяр в нощта да трепкаш,
от незнайното позван!
Да притваряш морни клепки,
сякаш с болест изтерзан!...
Близки, родни ти ги чувстваш
Анкара, Бехи шехир...-
С чувствата ти някой блудства,
да погледа пак сеир!...
5.
Ти, мой връстнико, заминаваш,
повел децата си на път,
към неизвестност, дето шава
пред теб като мираж на рът!
Ти родната земя оставяш
и търсиш в чуждата подслон, -
нов корен там да благославяш,
заменяш ладата за... кон!
Но ти помисли ли, защо ли,
потрябвал си на някой, там?
За теб ли ходжата се моли?
Или свирепия имам?
6.
И ето - кулите пред тебе! -
Мечтаното Капъкуле!
И раят обещан, безхлебен,
но не действителният, не! -
Пред теб палатките в редици!
Безкраят, спешно ограден
и охраняван от войници.
И ти, в най- страшния си плен!
7.
Сноват жандарми в униформи.
И тук! И там, в Люлебургас!
И във превземания Одрин... -
Не бе ги виждал май у нас!
Посрещнаха те във обятия,
но те оставят после в миг,
да мислиш сам ти за съдбата си,
похлупен в общия шиник!
8.
Ти заминаваш, заминаваш,
потеглил с другите на път.
И всичко свое тук оставяш,
на чуждото подир зовът!
Ти се оставяш да те води
измамата. По твоя друм
стопявали са се народи,
заглъхвал е най-страшен шум! -
Не, нямаш сили, нито разум,
ти, истината да прозреш.
Какво е тоз и онзи казал,
ще знаеш ли, догде умреш?
9.
И тръгваш ти към Анадола.-
Блуждае погледът, снове. -
Във лагера земята гола.
Ни сенчица! А дъждове!...
Заменяш телевизор цветен
за десет хиляди във брой,
И лири! С тях ти бири десет
не можеш да си купиш, ой!
Сновеш по пътищата прашни.-
За работа. За къшей хляб!
Децата - от смъртта по-страшни!
Самият ти си призрак слаб!
И на четирдесет години
ти казват вече, че си стар!
Край тебе смрад, позор, гадини...
И само ти си си другар!...
10.
Дали видя Босфора мрачен,
или и оня Златен рог?
Дали успя да си поплачеш,
пред азиатския си Бог?
А може би Анкара стигна,
или мечтания Бурса?
Или съдбата ти намигна
и разпиля над теб коса?-
Богатството ти се пилее.
Крадат те даже посред ден!
- О, само да се оживее! -
си казваш, ала как? Във плен?
И ти зарязваш тук жената.
И майка си. Дори - деца!
Залог оставяш ги, оттатък.
Там, под фалшивите слънца!-
Та твойто слънце да намериш.
И твоя роден, слънчев праг,
от който, заради химери,
си станал ти - немил, недраг!...
11.
Сноват жандарми в униформи.
И тук, в Бурса! В Люлебургас!
И в древнобългарския Одрин. -
Не бе ги виждал ти у нас!
И на! Когато се опомни,
и се отправи ти, назад,
видя и как се чупят стомни,
и как изпращат в тоя ад!
Помни ритниците им яки. -
Тях, все таки, ще понесеш.
Но, сам опозорен, ще клякаш!
И дълго, страшно, ще ревеш!
12.
Наистина, неопростено
е миналото... - Зъл залог!
Наистина, неотмъстено
е робството.Тежи! Оброк!
Ала прабългарският корен
и теб държи, както и мен,
върху земята родна, морна,
от толкова войни и плен!
Не е ли бъдещето прясно
най-скъпия ни мирен блян?
А ние с тебе сме наясно -
натам е пътят начертан!
13.
Да! Твоят Джингиби се скита
по родната добра земя,
но той не е бил Баш комита
И кръвожаден звяр - Ламя.
Той! Той децата ти днес мори
по анадолския сух зной.
Той те калеса, за раздори,
посрами те, пред чужд и свой.
Той на жандарма те предава,
щом се изпуснеш в мисълта!
И те предава и продава,
да не възкръснеш, в пъкълта!
И ако ти не се измъкнеш,
от тоя ад, от тази смрад
и семе за рода не пръкнеш
и не прекъснеш своя пад,
то няма ли в един безкраен,
невероятен Божи ден,
самси хомот да отмотаеш
и да разкъсаш всеки плен?
Кама и револвер ще хванеш!
И, може би! И може би,
ти сам комитата ще станеш
хем истинския Джингиби!
14.
И пак Капъкуле пред тебе.
Последни метри. Тичаш ти! -
Косата - не видяла гребен!
Ръцете - празни от мечти!
Загубил си набързо всичко,
събирано през цял живот!
Зарязал си деца обични!
Жена. Покъщнина. Имот! -
Земята родна да прегърнеш,
дори след туй и да умреш! -
Не вярваше, че ще се върнеш,
че близки там ще погребеш!
И ето те,- отпуснат, морен,
на родна пръст, окльощавел...
Е, вече си човек със корен!
- Добре дошел! Добре дошел!...
ИЗ "ДЖИНГИБИ", (1989 г.)
"Вие предадохте своя Джингиби,
но ние няма да предадем нашия..."
Реплика на заминaващ за Турция
български мюсюлманин, преселник, 1989 г.
1.
Някой в тъмни нощи хлопа
върху къщната врата.
Проверява Пенелопа,
или в бяг от самота?
Сглъхнат шум.
И глъч...
Движение...
Сенки в свода се таят
в неудобно положение...
Свръщат тук от дълъг път? -
Не! По свойски го приемаш.-
Комшулък!
Роднина баш!
Говор се в нощта въззема:
- Ох, чоджум!...
- Ех, аркадаш!...
После, в тъмнината плътна,
дълго се гласът гневи:
- Работата ни е мътна!
Ще хвърчат, биля, глави! -
И надълго ти разправя,
за момченцето: "Ей, на!"
"На асфалта? Тъй, разпрано?..."
"Мозъкът му..."
Тишина-а!...
Но детенцето изстива
на асфалтения гланц.
И кръвта му не попива. -
Там смъртта играе танц!
Там смъртта в кючек се гъне,
в явното си тържество.
А в слуха пък мълком тъне,
мъжкото ти мъжество!...
2.
Всъщност. де да беше само
този тъй кошмарен слух!
-А момите, поругани,
след септември?
-Ясно, чух!...
"А камшикът, който звънко,
по гърба ти ще плющи?!"
"Смърт за род и за издънки!"
"Ще гърми и ще трещи!..."
3.
"Ще има тук и там пожари!"-
вещае в жицата гласът.
А във гърдите вече пари...
Сърцето блъска се: " На път! " -
Защото: "...още сметки има
да се изплащат, още кръв
и кръвен данък да се взимат..."
- "Последен ли си, или пръв"?-
- Ами, последен!... - Пръв се вдигаш!
И юрваш се като овен.
Дома си в миг един зазиждаш...-
Оставяш... Взимаш... Ти си в плен
на своя страх, на злата орис,
на задушаващия бяс.
И нямаш сили да събориш,
сам себе си, като в несвяст!...
4.
Всъщност, де да беше само
тоз и тоз кошмарен слух! -
Раят! Раят те подмами!
И за другото си глух!
Мига сластно в тъмнината,
трепка синьото око.
И те мами със лъжата:
- Ако тръгнеш ти, ако... -
Призрачни са светлините
в тоз далечен Истанбул.
Те проникват в дън душите
И те правят сомнамбул!...-
Като звяр в нощта да трепкаш,
от незнайното позван!
Да притваряш морни клепки,
сякаш с болест изтерзан!...
Близки, родни ти ги чувстваш
Анкара, Бехи шехир...-
С чувствата ти някой блудства,
да погледа пак сеир!...
5.
Ти, мой връстнико, заминаваш,
повел децата си на път,
към неизвестност, дето шава
пред теб като мираж на рът!
Ти родната земя оставяш
и търсиш в чуждата подслон, -
нов корен там да благославяш,
заменяш ладата за... кон!
Но ти помисли ли, защо ли,
потрябвал си на някой, там?
За теб ли ходжата се моли?
Или свирепия имам?
6.
И ето - кулите пред тебе! -
Мечтаното Капъкуле!
И раят обещан, безхлебен,
но не действителният, не! -
Пред теб палатките в редици!
Безкраят, спешно ограден
и охраняван от войници.
И ти, в най- страшния си плен!
7.
Сноват жандарми в униформи.
И тук! И там, в Люлебургас!
И във превземания Одрин... -
Не бе ги виждал май у нас!
Посрещнаха те във обятия,
но те оставят после в миг,
да мислиш сам ти за съдбата си,
похлупен в общия шиник!
8.
Ти заминаваш, заминаваш,
потеглил с другите на път.
И всичко свое тук оставяш,
на чуждото подир зовът!
Ти се оставяш да те води
измамата. По твоя друм
стопявали са се народи,
заглъхвал е най-страшен шум! -
Не, нямаш сили, нито разум,
ти, истината да прозреш.
Какво е тоз и онзи казал,
ще знаеш ли, догде умреш?
9.
И тръгваш ти към Анадола.-
Блуждае погледът, снове. -
Във лагера земята гола.
Ни сенчица! А дъждове!...
Заменяш телевизор цветен
за десет хиляди във брой,
И лири! С тях ти бири десет
не можеш да си купиш, ой!
Сновеш по пътищата прашни.-
За работа. За къшей хляб!
Децата - от смъртта по-страшни!
Самият ти си призрак слаб!
И на четирдесет години
ти казват вече, че си стар!
Край тебе смрад, позор, гадини...
И само ти си си другар!...
10.
Дали видя Босфора мрачен,
или и оня Златен рог?
Дали успя да си поплачеш,
пред азиатския си Бог?
А може би Анкара стигна,
или мечтания Бурса?
Или съдбата ти намигна
и разпиля над теб коса?-
Богатството ти се пилее.
Крадат те даже посред ден!
- О, само да се оживее! -
си казваш, ала как? Във плен?
И ти зарязваш тук жената.
И майка си. Дори - деца!
Залог оставяш ги, оттатък.
Там, под фалшивите слънца!-
Та твойто слънце да намериш.
И твоя роден, слънчев праг,
от който, заради химери,
си станал ти - немил, недраг!...
11.
Сноват жандарми в униформи.
И тук, в Бурса! В Люлебургас!
И в древнобългарския Одрин. -
Не бе ги виждал ти у нас!
И на! Когато се опомни,
и се отправи ти, назад,
видя и как се чупят стомни,
и как изпращат в тоя ад!
Помни ритниците им яки. -
Тях, все таки, ще понесеш.
Но, сам опозорен, ще клякаш!
И дълго, страшно, ще ревеш!
12.
Наистина, неопростено
е миналото... - Зъл залог!
Наистина, неотмъстено
е робството.Тежи! Оброк!
Ала прабългарският корен
и теб държи, както и мен,
върху земята родна, морна,
от толкова войни и плен!
Не е ли бъдещето прясно
най-скъпия ни мирен блян?
А ние с тебе сме наясно -
натам е пътят начертан!
13.
Да! Твоят Джингиби се скита
по родната добра земя,
но той не е бил Баш комита
И кръвожаден звяр - Ламя.
Той! Той децата ти днес мори
по анадолския сух зной.
Той те калеса, за раздори,
посрами те, пред чужд и свой.
Той на жандарма те предава,
щом се изпуснеш в мисълта!
И те предава и продава,
да не възкръснеш, в пъкълта!
И ако ти не се измъкнеш,
от тоя ад, от тази смрад
и семе за рода не пръкнеш
и не прекъснеш своя пад,
то няма ли в един безкраен,
невероятен Божи ден,
самси хомот да отмотаеш
и да разкъсаш всеки плен?
Кама и револвер ще хванеш!
И, може би! И може би,
ти сам комитата ще станеш
хем истинския Джингиби!
14.
И пак Капъкуле пред тебе.
Последни метри. Тичаш ти! -
Косата - не видяла гребен!
Ръцете - празни от мечти!
Загубил си набързо всичко,
събирано през цял живот!
Зарязал си деца обични!
Жена. Покъщнина. Имот! -
Земята родна да прегърнеш,
дори след туй и да умреш! -
Не вярваше, че ще се върнеш,
че близки там ще погребеш!
И ето те,- отпуснат, морен,
на родна пръст, окльощавел...
Е, вече си човек със корен!
- Добре дошел! Добре дошел!...
