***

ПРОЗА

ПОД  ВСЕОПРОЩАВАЩОТО НЕБЕ

/"ДЕТСТВО МОЕ, ПЪРВО И ПОСЛЕДНО"/

(автобиографичен роман)
НЕВИННИ БЕЗЧИНСТВА

 

3.ВЛАШКАТА ЗЕМЯ
ЗВЕЗДНИ ЕЗДАЧИ

електронна книга 2015 г.(продължение от бр. 4/10, 2015 г.).   

 

 

Не се притеснявах, общо взето, че не е достатъчно точно броенето ми. Когато го правех,   всеки следващ ден можех да го повторя, а дори да го потретя даже, всичките звездички си стояха все на едно и също място през лятото, бих  поправил грешките си, ако бях допуснал такива.
В същото време разсъждавах усилено и как бих могъл да се кача на месечинката.

Лесно ми изглеждаше, дори повече от възможно! Звездите ми се струваха най-по недостъпни. И малки бяха, можеха да ме изтърсят, да се откъснат от небето и да полетят заедно с мене  надолу, а аз да загубя присъствие на духа, да изпадна в несвяст дори, върху която и звезда да съм се качил, дори да се откъсна от прегръдката си, с която   съм се вкопчил, колкото и здраво да съм  се държал,  стига да не е неприятно гореща  "кожата" и, да не ме опари лошо, че да се изпусна от гривата й,  да мога да се хвана там здраво и до края на приключението да не се пусна, макар и да не знаех има ли и тя грива, както имаха конете, или пък не. Обмислях усилено, непрекъснато как най-лесно да се кача на месечинката, връщах се в мислите си към отделни звезди, които ми изглеждаха най-красиви и привлекателни, но и най-удобни  за възсядането, както си бях въобразил, че може да стане това, за да се отправя на бленуваното от мен околосветско пътешествие. Години щяха да отлетят след моите напразни мечтания,  докато се убедя, веднъж завинаги, че си остават наистина само блянове, красиви мечтания, детски залъгвания, действителността бе къде-къде по-сурова, невъзможни за осъществяване бяха моите детски въртоглавици. Но аз продължавах,  не се разочаровах нито веднъж дотам, че да спра да мечтая по-нататък, И занапред щях да гъделичкам фантазията си с какви ли не измислени, по-скоро и измечтани от мене светове, дори, напред във времето,  отпечатани сякаш в съзнанието ми звезди и галактики, "посяти" като чудеса сред огромния, дори за мене, привличащ не само мене, свят, еднакво абсурден и като действителност, и като човешка измислица. Звездите ми бяха наистина най-по недостъпни, както си казвах по онова време, и малки бяха. с ръка можех да ги откъсна от небето и го правех доста често в мислите си и в сънищата си; все по-сигурно успявах някак си да достигна, в мечтите си, до тях, до техния невероятен Космос, да си  "дохвана" по някоя и да "паднем" след това върху твърдата, спечена пръст или върху камъните, "сгрухани" сякаш от огромна, нестрошаема от нищо каменоломна там, долу, под величествения венец, насипан от природата, за да ни напомня постоянно за своите природно дадени на човека прелести, сред които му е отредено да живее, за да ги помни и разнася навсякъде със себе си точно като дадености и красоти. И така, повече вярвах, че ще успея с месечинката и постепенно започнах да се надявам повече , да се виждам повече главно на месечинката, и по-удобна ми изглеждаше някак си на двора ни, и по-достъпна, особено като заприличаше на рог, тънка и извита, само да успея да достигна и да се вкопча в единия й край, да се докосна някак си до рогчето и! За нула време щях да преметна отгоре и и двете си нозе, както Лало Филдоско, комшията ни от северната страна на двора ни, го правеше на успоредката в двора на училището ни, където баща ми ме отнасяше на ръце или на гръб, когато тръгнах с торбичката в ръката и книгите на гърба, четмо и писмо да се уча, то беше на петдесетина метра от портата на двора ни! А на лоста, както му викахме тогава, на висилката, Лало Филдоско    "въртеше" и "Слънце", и "Месечина", и много други подобни упражнения и фигури, свят да ти се завие, докато го гледаш! В "скромните" си помисли аз се виждах как след едно подобно светкавично завъртане около студеното тънко желязо на висилката се  "откъсвам" с всичката си налична сила и бързина и политам към небето с такава страшна скорост, че едвам успявам да се "приземя" върху студената повърхност на избраната предварително от мене звезда и така да я възседна набързо, че да не успее да избяга, ако е решила да направи това предварително и така аз да стана първия, новоизлюпил се земен ездач на звезди, за вечна чест и слава, в читанките чак да напишат дори след време за мене! Сигурен бях, само да успея да се справя веднъж с коремното, и на звездичка ще се кача, няма значение на коя от всичките ще стане това, бях повече от уверен в успеха си и още от сега усещах как ми порастват криле и как ми завиждат страшно моите мили и не чак дотам и винаги приятели и връстници, хубостници такива! Как ми порастват едни  огромни криле върху раменете, които ще са ми нужни за връщането обратно на земята, при малчуганите като мене, защото. за какво би могло да ми послужи и качването,  и на звездичката, ако не да разправям поне три недели след това как е могло  и е станало всичко, там, горе, та и другите да полетят веднага подир мене, а майките им да ги посбият така, както и на мене няма да ми се е разминало и по този начин да можем да си "разпродаваме" небивалиците си по всяко едно време на денонощието, понеже, след всичко, което успее въобще да стане, или пък  да не ни се случи,  с нас, но да го измечтаем в главите си, твърди и  непокорни, най-сладки, най-привлекателни и оставящи следи още сега, в почти  невръстния ни живот, си остават приказките за това, що се е случвало или не, с нас, хрониките за  всичко това, измислено и съпреживяно след това с другарчетата ни, това, което после те ще доразказват, обилно поръсено с подправки за вкус и наслада от тях, нашите верни и достойни съмишленици или бъдещи заместници в делата и приказките, които не само ще се опитат да ни повторят, с дела и мисли, но и да го съпреживеят, още по-интересно и цветисто, отколкото ние преди това сме си го измислили! А и разказали след това!За съжаление, още не бях успял да възкача дори по-лесния и удобен за това връх на гламата, наричан от всички ни, и малки и големи, Болван,тепърва големи битки ми предстояха! Важното обаче беше че не ме е страх  от нищо и никого, дори и от маминия пердах, когото винаги имах в мислите си, когато се засилех, всеки пореден път, да осъществявам несвършващите се никога в развинтената ми глава поредни "подвизи", както и незабавно пораждащите се нови желания за още по-нови участия  в  поредните нови приключения!
Понякога сякаш изтрезнявах, както по-възрастните от мене, чичковци, понеже се сещах, че и баща ми напоследък все по-често се оказваше у дома, макар и да не бе това прекалено засилено, а неговия пердах все още не ми се бе случвало да изпитам върху гърба си, или, по-точно да го кажа, върху дупето /майка ми с един замах ме обръщаше с дупето отгоре върху леглото, до което все пак бях успял да се докопам, тичайки с всичките си възможни сили, за да мога да скрия между шепи лицето си, та да не разбере никой на другия ден, че пак съм сгазил лука, както се казва на практика или на нашия, детски речитатив  и пак, уви, яко съм го отнесъл, без малко и без някой зъб да остана, кръвотеча от носа башка, а аз да се правя на герой и да твърдя юнашки, че нищо ми няма, съвсем малко и съвсем случайно е  станало така, че са закачили по невнимание, и носа ми...Боят ни в тези детски времена си беше абсолютно ежедневие, на което се "радвахме" всички, без никакви изключения за когото и да било, а най-палавите от нас, за лошо или за добро, бяха за всички нещо като герои на деня, с най-голямото възможно  уважение от останалите и с най-високото възможно самочувствие сред всички, които се смятаха от "нашата черга", или ни бяха братя по съдби и несгоди. И, естествено, трябваше да си поддържаме реномето. Но какви лъвове изглеждахме, всеки от нас, когато останехме сами със себе си или пък ни захапеха със закачките си връстниците ни! Тук му е мястото да споделя, че всеки поотделно иначе си беше най-обикновено хлапе, той се самовъздигаше на пиедестала на славата едва когато почувствуваше своеобразното уважение и въздигане от страна на връстниците си, поради което никога не се присмивахме един на друг, а напротив, всеки от нас търсеше начин да похвали приятеля си за понесеното от него поредно страдание, да изтъкне стоицизма му при регулярното "възмездие". което е понесъл, почти всеки път, от несправедливо отсъждащата родителка. или "госпожа" майка ни. Татковците ни, един по един завръщащи се от задължителните "гурбети" по различни отдалечени дестинации по цялото протежение на така наричаната Балканска, земя, или територията на някогашния и на досегашния Балкански полуостров, на който, бяхме имали "честта" да сме се родили, за да изтърпим, след време, част от  мизериите и пошлостта, през които бяха преминали и нашите татковци, през дългото време на отсъствието им от нашия, изглеждащ ни по времето на сегашното ни настояще, тогава почти разгулен живот! Татковците ни, които майките не пускаха в къщата,
най-често много далече от съкровените им желания и въжделения, а обикновено отбиване на военната повинност, както несполучливо бе придобила "гражданственост" идеята на Александър Стамболийски да се провре под букаите на двойно поробващия ни навремето Ньойски мирен договор след края на Първата световна война, под който той лично полага подписа си, за да счупи след това скъпата си писалка или перодръжка, както в по-следващите си години сме учили от учебниците по история или ни е внушавано, че е било... А след отбиването на военната повинност /баща ми се записва доброволец, за да се сдобие с някой и друг допълнителен лев в полза на семейството си!/ следват запаси по Дервиш могила, някъде край турската граница, служба в полицията ксто охранител на погреби или складове с оръжие и то точно по време на злобните англо-американски бомбардировки в последните години на Втората световна война, в която и участвува, и като редови боец и, случайно, се връща жив след огъня и пепелищата на Стражин и Страцин, след дългия и страшен път до Косово, за да се раздели след това с охраната на оръжейните боеприпаси някъде около или в Орландовци, да се върне най-сетне на  село, при мен и майка ми, по покана на ръководството на селската партийна организация на БКП, която набъзро е изградена от хора с "леви убеждения", но които  са гледали децата си по времето до 9 септември 1944 г., работейки земята си, а не са  изминавали пешком по петдесетина километра, докато стигната, от която могат да 'вземат влака за Столицата,  за да  отидат там да работят и осигуряват изхранването  на семействата си.
За съжаление, още не бях успял да :се изкача, да овладея по-малкото, изпречило ми се, препятствие, най- Високата част на Гламата, която се издигаме в близката до къщата  ни далечина, върхът, наричан от всички ни, от  малки, и от деца, Болван или Венецът, въздигнал още по-нависоко сивокаменния рид, така че, без усилия да можем, винаги, когато пожелаем, да се надвесим от подоблачната видина и да забием любопитните си погледи в далечната, привличащата ни като истински магнити, сънувана също често от нас непозната и забулена в не по-малко тайни земя, проснала се успоредно на голямата, бяла, както щяхме да научим от стихотворението на писателя и поета Иван Вазов, при все още предстоящите ни срещи с неговото, необозримо, за детските ни глави, творчество. Болван бих достигнал и пипнал с пръст, за да го узаконя като свое притежание и подвиг, тепърва ми предстоеше да го сторя, а дотогава той все така щеше да  остава всекидневното, изпречващо се пред очите ми, и мое мечтание, което, за истиско мое съжаление, също така не  можех още да го направя свое достояние! Понеже и баща ми вече знаеше за повечето от моите, все още неосъществени мечти и деяния, за да повъзпре поне  от малко ентусиазма ми, желанието ми да осъществявам незабавен и действен контакт с всичко, към което проявявах изключителен и непресекваем интерес, бях получил вече неговото обещание при първата, удала ни се възможност, да ме вземе със себе си и да ме изкачи, през деня най-напред, а след това и вечер, на забилия в небето гордостта си каменен исполин, като ме накара да му обещая, че ще почакам малко за звездите и Месечината, докато успея да заякна, така че да мога да се задържа върху която и да е звезда или пък върху златистия гръб на Месечината, когато горе, край тях, задуха като ураган небесният космически вятър, от когото, виждам, разбира се и аз, как звездите и Месечинката, непрекъснато трептят, защото са принудени да се държат и да стискат и със зъби и с нокти, да не ги издуха и отвее в Нищото,  където е по-добре човек изобщо да не пристъпва, тъй като няма да може после да се върне, по никакъв начин, все едно би било като да се опиташ да се изкачиш по отвесна скала, - непременно ще се откъртиш и полетиш надолу, където не можещ да срещнеш по пътя си нищо, за което да се уловиш и задържиш, да не споменаваме, че липсва и каквато и да било стълба или нейно подобие, нито пък има къде да я положиш, а още по-малко, къде и как, или на какво да я подпреш! - Представи си, -обясняваше ми татко,- все едно да се изсулиш през някаква дупка, от земята и да полетиш като камък в празното! Какво може да ти помогне, какво може да спре безкрайното ти падане? Нищо, разбира се, около тебе има само въздух, но той не може да те възпре или подпре, защото е по лек от тебе и се отмества, когато нахлуеш или попаднеш в неговата мека прегръдка, не е и достатъчен по количество или плътност,има първото, а второто няма как да се докаже. че съществува, само "надолу", или "нагоре", но там, изглежда, от значение е само първото,  няма  и "горе"  и "долу", всичко си е една най- обикновена безкрайност и всяко нещо, човек, животно, предмет, изчезват завинаги, все едно че въобще не ги е имало, никога, в какъвто и да е въобще свят, в каквато и да е звездна  или някаква друга общност или система. 
За съжаление, още не бях се изкачил на самия Болван! Татко все така обещаваше и обещаваше, но не можеше да дойде моментът, когато ще започне да изпълнява своите обещания, за радост на всички, но най- много, на мене. Все го викаха разни хора, за какво ли не, така че вечер изглеждаше изморен повече и от мен, макар че не беше тичал като мене през целия ден, без де се спре поне веднъж, за да потърси някаква отмора някъде.
Баща ми искаше да порасна още малко, за да не ме духне силният вятър, който вилнееше горе, а можеше и да ме засмуче и наистина да отлетя към звездите! ."А знаеш ли колко страшно е, ако не успееш да се хванеш за нито една от тях? - питаше ме баща ми и продължаваше да ме уговаря да почакам поне още малко, мъничко още, щото, дете съм си още,  не бива да бързам, дете съм си все още, а той няма как да ме придружи, прекалено е голям и най-много да му се присмее цялото село, като разбере, че се е повлякъл по акъла ми! "И да успееш да се хванеш за някоя от звездите, и да не успееш, знаеш, че оставаш сам-самин на небето, без жива душа от Земята с, която да ти се притече на помощ, ако се появи нужда някаква, а това почти винаги става и често...Въобще, много си е страшничко да увиснеш така, абсолютно сам в цялото небе! И да се развикаш, с всичката си сила, въобще няма да има кой да те чуе, нали знаеш, че жива човешка душа няма горе, на небето, звездички  те   до една са души на  живяли някога на земята, но отишли си от нея, хора!"
 - Ами, ще увисна!- отговарям му аз, - направо ще си падна долу и ще си потроша краката, както паднах и се потроших от една слива на Задмала. Бях се качил на дървото да си набера малко зелени сливки, пък клонът, върху който се бях проснал по цялата му дължина, припука изведнъж и докато успея да разбера какво и защо  става, се озовах, заедно с мене, отдолу, в избуялата яко за  сърбеж зелена коприва. Не успях да се вдигна бързо от земята, по голите ми крака и ръце, а и върху лицето ми, което често  също не бе защитено бързо с помощта на някаква дреха, се издуха едни огромни червени петна, които много болезнено сърбяха, място не можех да си намеря в началото , където да застана, без да усещам отвратителлния сърбеж почти по цялото си, изплашено от неочакваното от мене падане на тялото ми от не съвсем малката височина,. от която се бях изхлузил в сливовото дърво на Задмала. Бях опитал не само тогава "сладостта" от падането, изтърсвал се бях от какво ли не за малкото на брой годинки, които бях отметнал тогава в житие-битието си: от дърво в градината ни, от зид на ограда, от покрив на плевня, от чешмата в центъра на селото, близо до къщата, в която живеехме, повечето време само двамата с майка ми Рада, от стълбата, която използувахме от североизточната страна на къщата, за да стигнем по-бързо до обратната част на двора ни, за която имаше врата, както тази, която ползувахме постоянно, като официален вход /така му казвахме по онова време на този вход!/, от стълбища в дворовете на мои приятели, когато им ходех на гости и вместо да слизам или да се качвам по тях, , както е прието от време оно, аз прескоквах по няколко стъпала наведнъж, заплитах си, понякога краката един в друг и като последица се изсипвах в лявата или дясна част в двора около стълбището, след което отнасях по някоя и друга от поредните синини по тялото си, много болезнени при това!
- Да, ама звездите имат притегляне. ако попаднеш в него, трудно ще можеш да се откопчиш след това без някаква чужда помощ или съдействие! - обясняваше ми внимателно татко ми. То е същото като на Земята, около която обикаля месечинката, но никога не може да се освободи от него и да тръгне самичка, защото кълбото на Земята не я пуска от прегръдката си да отиде където и да било!. Земното притегляне като те сграбчи в прегръдките си, не ти позволява никъде да отидеш по-нататък,. колкото и да ти се иска да сториш това, Така че, попаднеш ли веднъж в прегръдките на която и да е звезда, трудно би могъл да се освободиш от тях и да си пътешествуваш накъдето си искаш, никой няма да ти позволи да правиш каквото си искаш! Не можеш по никакъв начин да се изтръгнеш сам от тях, само ако има наблизо някаква машина или апарат, да те изстреля в посоката, в която искаш да полетиш, ти ще можеш да надвииеш притеглянето, върху която и звезда да си в момента,,,
-Аз ли няма да се измъкна?! - упорствувам аз. - Ще се измъкна и още как! - Винаги ще намеря  изход... Аз...-Тук малко се отплесвам от досегашните си разсъждения: сещам се. че с майка си никога не мога да говоря така леко и лесно, сякаш го чета всичко това, за което разказвам, някъде написано, а не ми идва в главата в момента, който помисля, макар и за миг да е само. Въобще, с баща ми ми е много по-лесно да водя какъвто и да е разговор, за каквото и да е, той като че ли ме улеснява с думите си така, че моите да идват по-бързо и по-лесно и в главата ми, и да излизат през устата ми, отваря ми като че ли някаква врата, зад която те са се скупчили и мощно напират да излязат, не, къде ти, те просто така напират в мене, че могат да отприщят не само този бент, който, макар и привидно, ги възпира, напротив, те биха могли да го изхвърлят, където и да било, той само се опитва някак си да  ми пречи, когато разсъждавам със и за себе си, имам огромна свобода за мислите си и дори, струва ми се, бих могъл и да си измисля какво да кажа, да го взема сам отнякъде, откъдето и да било макар, само и само по-лесно да се изразя и да бъда разбран от човека, с който разговарям.Особено пък ако това е моят собствен баща, който е някак си по-мек и привличащ ме дори да споря с него, когато се наложи. Виж, с майка ми няма това- онова, само можеш да слушаш, обезателно да запомняш и да изпълняваш. Нямам винаги, обикновено, две или три мнения по въпроса. Тя е кратка и ясна с думите си: слушаш, запомняш, изпълняваш. Без твоето мнение по въпроса, да не си навлечеш белята... Поне аз така я разбирам, в повечето случаи.И може би и тя е права, защото, аз докато слушам, каквото ми казва, вече  ми е дошло в главата ново начинание, още тогава бих могъл да съм го извършил това, което ми хрумва, не съм сигурен дали ще ми остане време, за да реагирам по-бавно или по-късно.А баща ми й беше свикнал и много добре се разбираха, по-добре, отколкото ние двамата с нея.