РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ
ВЕЧНО  ЖИЛИЩЕ
Из книгата "ЗИМНО СЛЪНЦЕ", разкази и новели, 1989 г

Посвещавам на жена ми, Ваня МЛАДЕНОВА

Синият екран на телевизора пак пожела "Лека нощ" на децата. Баба Марикя запремества отново възглавниците от леглото. Скочи енргично и дядо Филдоско, да помага. Възглавниците бяха правени още когато двамата бяха по-млади и по-пърга- ви и силни, тогава въобще не им се виждаха толкова тежки. А сега - сякаш камъни  са сложени вътре, натискат върху ръцете, сам човек с тяхната силица, ще ги изпусне, докато ги пренесе на стола. Силно натежал бе и юрганът. Двамата старци чакаха с нетърпение да се стопли времето дотолкова, че да вдигат само възглавниците. Да можеше, баба Марикя би ги разпорила един ден и би изхвърлила поне половината от тяхната плънка вътре, но нали и ръцете й осакатяха, нищо не можеше да подхване с тях. Лявата все повече се люлееше от паркинсона, така че тя дори с помощта на другата си ръка не можеше да я укроти лесно, да мирне някак си.  А  дясната, макар че все още стоеше по-мирна, не беше извърната,, както и другата, наопаки, от артрита! Едни кокалаци бяха щръкнали от нея, едното чудо, да те е страх да ги гледаш!
-Казах ти да разпорим тия възглавници и да оставим само една част от плънката! - сърдеше се пак Филдоско.- Направила си възглниците да тежат поне по един тон едната!...
 - Е, хайде, хайде! Ти не взе нито грам участие в тази работа, нали!? Щом дойде Лена. ще и кажа да ги оправи, виждаш, че аз не мога!...

А като дойдеше Лена, дъщерята, пак щеше да забрави да и каже! Но на младите възглавниците не им се виждаха така тежки за носене, та макар само в стаята да се налагаше да става това. Рашо като перца ги хвърля на стола, като си дойде! Помагат, като са тука, синът и дъщерята, помагат, но когато идват, а през останалото  време старците сами трябва да си се  справят. А пустата силица, все повече изтънява! С пъшкане и тръшкане, най-сетне леглото е оправено. Филдоско пак се настанява пред синия екран.
- Ти няма ли да си лягаш? - спира се посред стаята, полуразсъблечена, Марикя....   -    - Аз ей сега! - бърза да седне върху стола Филдоско. - Да видя новините и  времето!
- Мутините откога заспаха!  И Донкините! И Кьосините! А са все по-млади от нас! Нали утре ще ставаме и по-рано!?
- Ама аз и за това! - пояснява Филдоско. - Нали трябва да се види какво ще е времето! Ако завали, нищо няма да можем стори, по гробищта.
- Е, дано да не завали, поне тая работа да си я свършим като хората, и докато е по-леко  слънцето...Ако реши да избърза и да заприпича  силно още от рано, за къде сме тогава?!
На заранта щяха да ходят да си копаят гробове. Сами си решиха това старците, тези, които бяха останали в селото. По-младите отдавна се изселиха, останаха тук само немощни- кривокраки и криворъки, че и бая попригърбени, кривотели  мъже и жени, изсъхнали като сливов ошав в дрешките си, и те не по мярка, изостанали от деца и внуци. Нямаше как иначе, налагаше се да се живее още, макар че силиците им се бяха съвсем привършили!... През зимата умряха двама-трима, в най- дълбокия сняг, не могат да се доберат до гробищата  живите, жилище за по-нататъка да им изкопаят! Дали сняг да ринат в смълчалото се, сякаш и то почувствувало се виновно сред  зимната тишина гробище, за да стигнат до определените още от по-преди парцели за гробовете, дали след това пък гробове да копаят?! Сили не им останаха на мъжете, а бяха се подсигурили двойно и тройно повече на брой, тези, които ще копаят, че и други, които не просто и само да гледат "сеир", но и да правят каквото  е угодно, стига с това да облекчават по някакъв начин работата на основните "изкопчии". Още тогава на някого хрумна идеята рано напролет, докато земята е все още влажна, но и мъничко поизсъхнала, и по-удобна за работа, докато слънцето все още не е захванало да припича силно, до обилно изпотяване и да ги мори с огъня си, да дойдат в гробището и да подготят резервни гробове, за колкото хора успеят най-напред, след което, в други дни, ще излязат още няколко пъти, за да подсигурят, за всички, на които им се наложи да ги използуват. Така основната неотложна грижа ще бъде решена, и по-евтино ще излезе и на близките, чиито хора се запътят за отвъд. Зер, знайно е, не всеки се е забързал кой знае колко за там, но, така или иначе, движение ще има, а и по-неболезнено ще бъде решавано - от всеки, според възможностите му, докато е жив, и за всеки, според нуждите му, когато се запъти... Справедливост, която и "социализЪмът" на бай Тодор не успя, не можа да осигури до дадения момент, може би са налучкали най-справедливото решение сега тук, на местно ниво!...Още тогава се реши, че така ще бъде и най-справедливо, а и съвсем законно: никой от известните на всичките жители на селото закони и подзаконови актове не се нарушаваше, всичко, до последния миг на човека тук, над земята, оставаше в пълен порядък и нямаше за какво отивщият си от живота човек да се притеснява, макар че за сега на никого не бе известно дали може и се притеснява повече  човек когато напуска света на живите, или, казано още по-точно, дали си и заслужава да повтаря и след това човек  онова, което е съсипвало живота му приживе и т. н. Никой не знае кога и как ще умре, може и да не е скоро /"Дай, Боже!"/, но нека да са си готови, да не се притесняват, докато чакат, че ще останат непогребани през цялата зима, всеки от тях имаше съвсем ясна представа, какво още по-лошо би могло да се случи с всеки от тях, за изминалото допълнително време /"Не дай, Боже!"/, ако умрат и няма кой да изкопае  гробовете им.
Идеята се обмисляше  грижливо продължително време, през всичките зимни месеци, докато земята се бе сковала в преспи сняг и лед, докато ледените вихрушки метеха и стържеха като с бръснач полетата. Старците, а където бе останала и по някоя баба, не излизаха много-много, но се посещаваха по комшийски, когато пекнеше малко онова, наричаното от всички тях "зъбато слънце" /защото хем грееше с всичката си сила и огнена мощ. хем топлина не излъчваше нито грам или сантим, а сякаш яростно захапвашв, где когото свари: по гърба, по пищялките и сякаш свличаше  живо месо от него през кожата и през дрехите му, макар и ватените долни дрешки да се съпротивляваха до изнемога, за да  опазят доверилите им се'човеци, или поне, да ги поприкрият от яростните захапки на снежните виелици, които хем нямаха  милост, хем и край и спиране не знаеха! Слънцето си "грееше", горе, на небето, вятърът си виеше, долу, из полето, а изсушеният като чироз от живота  някогашен селски труженик по цял ден се чудеше къде топло място да си намери в онемялата сякаш иначе снежна пустош на зимата, къде да се мушне и скрие, докато дочака розовата усмивка на все  по ненужно сякаш бавещата се целувка на новата пролет, когато и копривата ще му дойде на помощ, и зеленкото... Тогава чак и слънцето започваше по-честичко да се засмива, по-сладко и опияняващо да грее!
 - Това е единствената работа, която никой не може вместо нас да свърши! - рече си Филдоско. - От друго село няма да докарат хора, за да ни изкопаят гробовете, там хо- рата си имаха същите проблеми, и те останали без грижи и без власт, макар че, когато се заговореше за нови избори, властта, както и самите избори, идваха отнякъде си, сякаш от нищото, - кой знае от къде, ама кво ти! А и кой можеше да ги изкара насила в студа и мръзлицата, дори и преносими печки да измислят и някъде, по някакъв начин да им ги окачат, за да ги топлят в движение! Ама как и да ги окапат? Защото, ако ги сложат отпред, ще измръзнат отзад, ако са горе, на главите им, ще мръзнат долу по пищялките! А може и да се подпалят  хората,  и да изгорят, заедно с печките! А синчетата и дъщерите, да не споменаваме дори внуците, които са отгледали и възпитали те самите,  също не можем да извикаме спешно, макар че и те сигурно бая мръзнат по градищата, там улиците са  много по-дълги, а съответно, и самите вихрушки и поледици, къде можем да се мерим с тях тук, на село! А знае се и открай време тук, и навсякъде, където живеят българи: син или дъщеря на баща и майка гроб не копаят, макар понякога съдбата да ги е принуждавала и да се е случвало  и, може би и занапред ще продължи да се случва, знае ли човек; не можвш да оставиш тейко си непогребан, само защото така е речено още от деди и прадеди, а   умрелият ти роднина да продължава да стои непогребан, само защото обичаят  забранява дете да погребе родител!
Марикя веднага се съгласи с Филдоско, като й каза. Почуди се, отначало, къде се е емнал по никое време при комшията, да ги разпридат, леда и мъглата, винаги добре дошли дружки на големия сняг, но добре си знаеше, че не е заради друга жена, та дори и другоселка да е, нейният убавенко отдавна се бе отказал, или пък те, "работите", колкото и да са хубави, се бяха откзали от него, все едно, и това бе тема на приказките им почти през цялата зима, какво да го правиш!? Някои бяха решили да си поръчат снимки към обозначената дата на рождението, като за датата на смъртта, предполагаха. че все ще се  намери някой да измисли и изчегърта нещо. Някои баби обаче бяха категорични в намеренията си да поставят снимката си до или под тази на починалия си мъж веднага, незабавно, да не би нещо да им попречи да сторят това по-късно и като гледаха какви хора, от кол и въже, значи, се натягаха всяка изборна година да заграбят властта и, още повече, непременно да ги яхнат, като въшките, които се опитваха ката ден да ги издебнат, за да се заселят върху тях на денонощна хранилка. Само че и старчоците си ги биваше яко, веднага усещаха чуждата твар, особено бабичките, те и опит имаха от последната война, веднага строяваха народонаселението, доколкото го имаше въобще, до врящата в казани или големи тенджери вода в пристройки или летни кухни и събличаха всички дрехи от мъжете и от себе си и ей така, на джваньок ги нагъчкваха  във врялата вода или заливаха в други казани и по-големи тенджери, като вардеха здраво, както казваха, "с четири очи", да се не изтърси някоя гад и да побегне към жилището, за да го омърси отново, непрекъснато поливаха /водата беше бол, от резервната селска канализация, не можеше да спре изведнъж като в големите или по-малки градове и градчета, обръщаше гадините по гръб още там, на плочките, където ги бе застигнала, въпреки паническото им бягство от сто градусовата пара, с която ги "почерпваха за здраве", местните!
Осигуряването на резервни гробове бе тема на разговорите през цялата зима, но ето че пукна пролет и дойде време за работа.Това  беше била темата на почти всичките  им разговори през  студените зимни месеци.тя остана актуална и през пролетните.Но сега вече потръгна и самата работа, която бяха замислили!
Някои бяха решили да си поръчат надгробните паметници още сега, какво като още не са готови с изкопните работи, ще сколасат; други на които човекът им, жена или мъж, си беше заминал вече, решиха и започнаха да поставят върху изградения вече мраморен кръст и своето име и снимка, до половинката си в живота. Колкото и да бе неочаквано, раздвижването събуди отново за живот селото. Първа, зедно с името и датата на рождението си, постави снимката си до тази на мъжа си Василка Шаличова. Не го бе прежалила още! Неиният Еленко на стари години се зае да отглежда пчели, влезе един път в градинчето до къщта, където бе подредил като в аптека кошерите, за да работи по тях. Той несъобразително беше гаврътнал една глътка ракия, преди да тръгне към кошерите, охраната на кошерите  усети миризмата на алкохолните пари, вдигна незабавно тревога и моментално около него се разбръмчаха, сякаш побесняли от миризмата на ракията, няколко рояка. Без никакво бавене, те го нападнаха, а една от тях успя да го ожили по адамовата ябълка, както в селото наричаха издаденото малко върху шията отпред израстъче, почти незабележимо, в повечето случаи при остаряващите усилено в определен период от живота възрастни хора. Ухапването се оказа фатално за човека, за миг го изпрати към оня свят, за който, така или иначе, пчеларят  си се беше запътил, но полечка и без да бърза много-много, по тази причина се беше снабдил и с кошерите, да се препитава с нещо, докато му дойде времето да си тръгне от тук. А ето, че пчелите, вместо да забавят и направят по-приятно, донякъде, идването на този момент при човека, побесняха неочаквано от миризмата на алкохолните пари, излязли от устата му и набързо, без предварителна подготовка или мъчително очакване, скоропостижно го изпратиха при починалите му преди него негови родственици...Заредиха се и други надгробни кръстове, по лицевата част на които бяха издялани букви и поставени фотоизображения. Даскал Еленко Джундин, който  си беше позволил навремето да иззида гробница на жена си Жика, като си взе "назаем" от приготвяните някога, но не използувани за строеж на къща тухли на кумеца си Филдоско Марикин, без да може да го пита лично дали разрешава това /тогава  Филдоско "береше" душа в Белоградчишката околийска болница след получен почти в края на есента  мозъчен инсулт и това беше напълно невъзможно да стане, защото всичките му близки: жена му Марикя, синът му Рашо и щерката Лена, през повчето време стояха при него, там,в болницата. Сега даскал Джундо, за когото се знаеше, че няма в селото човек, когото да не е учил на четмо и писмо, се втурна да поставя своите снимка и дата на раждане, до тези на починалата си жена, а гробницата беше   иззидана за двамата още като се спомина неговата Жика, така че за дадения момент това донякъде го и улесняваше; Даскал Джундо бе човек на действието и неговите добавки към надгробния кръст бяха също едни от първите за селото. даскалът много бързо се справи с новото начинание...
Навремето той се принуди да излъже в общината, че е питал стопанина за тухлите /не му беше за първи път, послъгваше, както той се изразяваше,  благородно, когато се наложеше  да свърши по-бързо някоя и друга работа, после, пак така, високо благородно, си признаваше  изречената от него лъжа. като още при първия, оказал се, най-удобен за това случай признаваше чистосърдечно прегрешението си и се извиняваше веднъж или няколко пъти поред, според броя на хората, които присъствуваха на това."събитие"!
Намери и каруца отнякъде, разбута вършините, които бе поставил Филдоско на мястото, изпълняващо ролята на вход, набързо пренасяше по двадесетина наръча тухли и   се "впрягаше" да тегли. През втората половина на пътя, срещу стръмното, помагаха срещнатите, за да успее да стигне до високото, където един полугрохнал бряст великан, а и ветеран, би могло да се каже, заради годините му, потвърждаваше, че е била следвана правилната посока и току от обрасналото и с прясна зеленина място  започваха вечните покои на всички, които досега са живяли в това затънтено и забравено скаш и от Бог или от Съдбата, място.
На два- три-пъти си откара от тухлите Джундо и реши, че "заетото" от него количество ще му бъде достатъчно, за да си свърши работата, според както я беше замислил. Като се абстрахира човек от местонахождението на бункера / на такова нещо приличаше  сякаш повече!/, от мисията, която ще трябва  и изпълнвваше от тогава, можеше да се каже, че изглежда съвсем прилично в необичайните условия, сред които се намираше,  но това не пречеше на никого.
Погрижил се бе навремето Филдоско, тъй като Марикя не спираше да го "кове ", това си имали другите хора, онова си билу направили, еди какво си  били накупували /под "еди какво си" тя подразбираше всичко, свързано с обзавеждането на един приличен дом, та бил той и селски!/, пък ето, всички го мислят за човек с много пари, за най - имащия, може би, пък той какво е направил, докато все поработваше най-малкото на едно-две места, а и малкото нивици, докато не стана член на кооперативното стопан- ство, стопанисваше и вадеше хляба си от тях! Още като много малък, когато баща му го даваше някъде да аргатува, за една абичка или панталонки да тича по чуждата стока по цяло лято, още тогава бе разбрал, че в другите държави хората от малки започват да осигуряват старините си, за да не мизеруват на стари години или да работят преко сили, дордето са живи, дълго бе проучвал нещата, навсякъде, където намереше сгода, бе си съставил план и го изпълнвваше стриктно, точка по точка / и"точки" си бе измислил!/. Учи до четвърто отделение, повече нямаше къде, училището на село беше само четирикласно; вместо да ходи там да се боричка с децата и да се бият по пътя, на отиване и на връщане, а момчетата бяха безмилостни към момичетата, може би това бяха  първите проблясъци на бъдещите им чувства към тях, що ли, но на него не му хареса, още от самото начало, а и не се намираше в къщата им дори и пробит грош, с какво да си купи читанката и сметанката, молива, гумата, да заложи някъде антерийката или панталонките, за които работеше на чорбаджията по цяло лято? Отказа се от школото, но не и от амбициите си: ходеше сутрин до  общинското село, където се учеше още в три класа напред - първи, втори и трети, но обикаляше около кооперацията, опитваше да си създаде запознанства, макар че и това не знаеше как става, нито имаше познат, който  би могъл да го научи, но беше убеден,  нещо сякаш  му подсказваше,че който много, страстно иска да постигне нещо повече от другите, трябва да положи и много повече усилия от тях, да се потруди много повече и доста повече време. Някои от работещите в кооперацията служители обаче бяха забелязали непрестанния интерес на момчето, старанието му да изпълни всяко тяхно желание, когато се обръщаха към него с молба за каквото и да е, стига да бе по силите и възможностите му. А Филдоско не си жалеше силите за нищо, щом разбереше, че може да им бъде полезен, незабавно откликваше, дори и когато не беше разбрал съвсем  ясно и точно в началото какво се иска от него. Личеше си отдалече, че е съвсем безкористен в отдаването на услугите си, даже не се и опитваше да скрива удоволствието, радостта, че и той може да бъде полезен с нещо, и на такива, учени хора, като тях!
Постепенно се сприятели с някои от тях, после с други, научи имената на "службите", които те изпълняваха. Когато, след много години, се пенсионира, беше с "права на главен счетоводител, с прослужени 14 години стаж като такъв!"Върна се Филдоско от София, и Марикя с него, бяха си се харесали още като деца, когато уж ходеха на училище. Тя изкара тогава и първи прогимназиален клас, но се отказа заради постоянните побоища на момчетата, по пътя между двете села, а него си го хареса, защото не беше, а и не стана и в бъдеще като тях, а той пък изчака малко, докато стане мома за женене. Разбраха какво е направил Джундо, оплакаха се на кварталния  старшина. Джундо си призна греха, обеща да върне тухлите "с  лихвите" при първата отдала му се възможност, каквато не му се отдаде, но и Филдоско и Марикя излязохс разбрани хора, повече не стана дума за тия тухли които по-късно, при свободията, която ни донесе демокрацията, окончателно бяха доразграбени, заедно с керемидите, камъните за основите на непостроената къща, гредите, до една издялани предварително, за да са готови, когато потрябват, в повечето случаи от роднини и съседи, за които ще стане дума на друго място или по друг повод и случай. трагедкята със злополучната демокрация, която хора с незадоволени страсти и амбиции натресоха на народа, се отрази най - злополучно точно на самия народ, отделни вкземпляри от който се юрнаха като отвързани.  тепърва да забогатяват, за да си наваксат изгубеното или неполученото в задоволяващи ги размери и количества при социализма, Най-напред пострадаха опразнените от обитателите им къщи, /все още живи, но  не можещи сами да се обслужват и затова потърсили убещища при деца и внуци в други селища на страната, хора/; бяха препипани, най напред дворовете, а после и обитаваните доскоро стаи, мазета, коридори, тавани бяха изтарашени и всичко метално, което бе открито: печки, казани, тигани, тенджери телевизори, електроуреди,  метални легла и пружините за тях, дори и кюнците на ползуващите обикновено гориво печки, бяха препродадени, най- вече на така наречената измислица на социализма, "вторични суровини",чиито собственици, вече и бързо забогатели износители на така наречения скраб,  започнаха сериозно да се различават по начина си на живот от останалите.
През цялата нощ не можаха да заспят старците, сън не ги хващаше от притес- нение. Една и съща им бе приказката: какво ще стане утре?! И двамата знаеха много добре,че не могат да си изкопаят сами гробовете, а това и другите го знаеха, според двамата старци, сеира ли искаха да им погледат? Дори и ако имаше кой да им ги изкопае и те слезнеха по някакъв начин долу, нямаше да могат да излязат после сами горе, все едно да се самопогребат живи! А и да слязат долу и да се правят че копаят дори нямаше как да стане, не само ги беше страх, срам ги бе да  си го помислят даже!
Старците се бяха сговорили обаче вече, останалите, бяха го измислили като кое как  да стане! Бяха предвидили всичко: тези, които не биха могли да копаят и изхвърлят пръстта долу, ще я разриват или преместват отгоре, само с лопатите риначки ще боравят. Бабите може и с помощта на мотики да поработят! Който има! Ако някои са останали без инструменти, /при демокрацията много бяха подобно "ощастливените", все си се намираше начин как и те да помогнат, и те да бъдат полезни, като другите, дето уж изглеждат по-силни от тях! Нямаше как да бъде иначе:  да седнеш или да се подпреш на лопатата и да чакаш друг да ти  копае гроба беше и срамно, и грозно, с една, дума - невъзможно! Ако си умрял вече, това е друго, самият ти нямаш сам никаква вина за дереджето си, пък и тогава нито чуваш, нито виждаш, какво се върши с, или, около тебе, няма как да изпитваш неудобство, само душата ти, но може би и душата не се впечатлява от всичко,  тя вече е под чуждо попечителство, а не на тялото ти, така да се каже, не е в съпричастност с усещанията на напуснатото тяло,  вече се води към друга "губерния"!      
Пяха "втори петли" или  "трети". Филдоско и Марикя вече не отглеждаха кокошки, нямаше на кого да ги оставят, когато тръгнеха по доктори, затова следяха съседските. Същата съдба бе постигнала и  няколкото овчици и козици, за чиито подслон, докато бе здрав, Филдоско се грижеше като за аптека: всяка сутрин и вечер премиташе, почистваше леговището им в предната част на плевнята. като на малки деца им се радваше. След като най-неочаквано миналата есен получи инсулт, синът Рашо се съгласи, тъй като нямаше кой да ги наглежда овчиците и козиците, особено малките им рожбици, и както винаги в подобни случаи се намери бързо и купувач, същият, който затри надве-нари и филиала на ДЗС-то, без хората от селото дори да разберат кое как се случи: имаше го до вчера филиала, с всичките му активи и пасиви, нямаше го на сутринта, след получаването на депешата лично от т. н. премиер-министър на седесарите Филип, всичко потъна като в мъгла; нещо се продаваше, някой го купуваше, пари до хората въобще не стигнаха, все някой и някъде, по веригата, ги присвояваше и така, всичко се губеше накрая, включително и каквато и да е документация  Накрая клетвите на потърпевшоте настигнаха престъпниците, заровиха ги и тях, заедно с умиращите почти всеки Божи ден христови праведници, които, само при мисълта, че на другия ден няма какво повече да сложат на масата, получаваха инфаркт на миокарда или пък мозъчен инсулт, околийската болница в Белоградчик се беше задръстила от болни, умиращи и придружители, които след ден-два се нуждаеха от нови придружители, тъй като не можеха да издържат на напрежението да съществуват повече без какъвто и да е смисъл в живота и умираха, преди доведените от тях болни да са се опраеили, дори малко; точно като осиротелите сякаш без тях безпризорни кучета, които изведнъж се нароиха навсякъде, останали без стопани, на  които, макар и не често, но им подхвърляха по-рано по някой кокал или поне парче корав хляб, а сега и това го нямаше и кучетата, макар и не съзнателно, почти организирано, гледано отстрани, тръгнаха на просия, зарязаха "домовете и дворовете си", в които само можеха да вият, а това става, говореха помежду си старците, когато надушват приближаваща или спотайваща се наблизо смърт! До вчера можеше да се намери всичко, необходимо, за да преживеят всички, и кучета, и хора, а сега изведнъж всичко изчезна и в магазините, рафтовете зейнаха злокобно със своята празнота, сякаш се хилеха на неразбращите каво толкова има да се чудят, тези, които бвха имали, и сега си имаха всичко, само дето го бяха пренесли и скрили  по скрито-покрити складове и мазета, зимници, обори и плевни, които се мъчеха да изтипосват като запустели, едва ли не сякаш гробища,  сега и колкото и да ровеха и обикаляха наоколо, не се намираше вече нищо, дори и стопаните им започнаха мистериозно да изчезват: уж ги има днеска, а на утрето никакви ги няма повече, потъват сякаш в дън земя... Някои, свикнали и обичащи стопаните си доскорошни домашни любимци, макар на село да не живееха с познатите на всички, живеещи в големите градове непрестанни грижи за тези, наричани любимци и най- добрите приятели на човека животинки, отвреме-навреме си идваха в осиротелите си бивши владения и вечер, а някога и през деня отново дълго и протяжно, отчаяно виеха; виеха дълго и непрекъснато, виеха, сякаш викаха смъртта в доскоро, смятаните и за свои дворове на стпаните си. От мъка по изчезналите им изведнъж, но, изглежда, завинаги, доскорошни приятели и закрилници! Но още по-сигурна изглеждаше и вероятността наистина никога повече да не се видят с тях и занапред!. Тогава. по спомени от преживяното, по откъслечни следи или направо от незнаене какво да правят и как да живеят повече така, кучетата, най-добрите приятели на човека, сякаш организирани от някого, нахлуха масово в по-големите градски сборища от хора, опитвайки се да си намерят ниша и нови приятели сред тях. Къде ти, градските хора изпитваха, в повечето случаи, ужас от несресаните и с непригладени косъм и обноски селски, в повечето случаи, вълкодави; или бягаха, спешени от тях, накъдето им очи видят, така че същите бивши вълкодави не можеха нито да разберат защо става така, нито да успокоят по някакъв  начин мъката си. нито да намерят, поне мегдан някакъв, да се закрепят, ако не жилищно, поне териториално. Добре че все още изглеждаха респектиращи, в очите на отдавна живеещите по градски, тукашни песове, та не се налагаше да водят бой и за така наречените мегдани, които не само че дори и не изглеждаха такива, но си и бяха чисто и просто малки квартални свърталища, за всеки сантиметър от които новодошлите трябеаше да водят ръкопаашен бой, често на живот и на смърт, за да придобият парче земя, на което да могат да се излегнат понякога, докато се опитват да съберат мислите си и да разсъждават въху още по-нерадостната си градска съдба.На практика те повтаряха съдбите на хората, първи дошли в градоветв преди години, да търсят хлвб и препитание и по същия начин приемани тогава от тогавашните градски хора, измислили за новодошлите какви ли не правила, закони и закончета, за да могат да възпрат неистовия им стремеж към по-добър и смислен живот, в сравнение с този, който им предлагаше тогава коопериращото се всяко първо и второ, а после, отброявано и с останалите  на арабската броилница, числа. село.
 Така и не видяха повече Филлдоско и Марикя  своите овчици, козици и агнета и ярета, запазени за домазлък. Така дори и не разбраха, че онбашията, определен от новите властници за изпълнител и разпоредител за всички изяви на новата, изпратена ни от западни " приятели", а не дошла от народа, власт,чиито единствени залуги, за да излезе с едни гърди пред другите от селото, бяха затворът, в който преседяха последните си години баща му и дядо му за извършено убийство, при това по изключително жесток и
болезнен начин, с наживо вадене на зъби, скубане на коси, рязане на пръсти и други неща, "смайващи" всеки, запознал се със случая, когато дойде Видовден подир Девети и те бяха съдени пред цялото село, заради жестокото убийство на беглец от Кукуш, участвувал в атентата в известния софийски храм през далечната 1925 година и решил, понеже има сестра, омъжена наблизо, да емигрира в Сърбия през тяхното село, разчитайки на някакво съдействие от евентуален съидейник. Бяха го разстреляли публично, в дола, минаващ през центъра на селото, почти от упор, вързан като животно за една върба...Та  този човек, потомък на убийците, баща -кмет и син, селски интелегент,  беше изваден от праха на историята, за да управлява, или, по-точно, да унищожи селото на Филдоко и Марикя, задето бе съществувало, макар и да нямаше никаква вина за това. в годините на социалиЗЪМА на Тодор Живков, от който щяха да скътат добри спомени не само и за строя, и за най-висшестиящия му предводител, много хора след това, вкусили и попарата на "отмъстителите", която бе само и изключително за обикновените хора, които и сега я сърбат с голямо неудоволствие и ожесточение, без да могат да намерят сами изход от положението си.Той бе и човекът, който още същия ден уреди изпращането на овчиците и козиците на Филдоско и Марикя, заедо със запазения за домазлък приплод, на незабавно заколение и разпродажба на месото и кожите, за да прибере още една, незаслужена от него печалба. Старците не биха искали да се произнася неговото име, защото веднага разбраха какво е станало с обичаните от тях животни и доста си поплакаха за тях и аз не си правя труда да го оставям за историята, това име; тя ще си мине спокойно и без да го отбелязва в аналиите си...Жалко, наистина, хората от селото се бяха отнесли справедливо към сина-внук на двамата главорези /синът на кмета бе проявил "инициатива" при залавянето на Никола Дзанев, човека от Кукуш  и бе стрелял в него, за да не може да избяга, въпреки че заловителите са били трима, или достатъчно, за да могат да го озаптят в планината, близо до границата със Сърбия, където случайно бе станала срещата!/.
Постепенно, както си седяха, чудейки се какво още има да правят, докато тръгнат, старците позадрямаха леко, но Марикя се стресна и ококори очи отново, готова, с възглавницата барабар, да полети към външната врата, независимо че едва успяваше да я удържи с треперещите си ръце, гледайки безпомощно към  Филдосдко дано да се сети и да я вземе от ръцете и, тази, пфу!,  тежка и не по силиците и възглавница /"Къде ли ми е бил акълът, когато съм я шила, Боже-е!".../
Още не се бе развиделило съвсем, трябваше още малко да почакат, докато светне съвсем навсякъде, инак току налетяли на някоя друга такава тежка възглавница, изпусната при лягането вечерта и отложили вдигането й за ут- ринта, когато понасъберат още мъничко допълнителна силица! И пак, докато оправят леглото, цяла гимнастика си направиха двамата! После се сетиха, че навън е още студено рано сутрин и решиха да вземат и припалят отново печката, докато имаше още неизгаснали въглени в нея, да е топло, когато се върнат, макар че и представа си нямаха, кога ще може да успеят да стигнат до завръщането...Хапнаха, набързо, що хапнаха, зъбите им още не се бяха събудули, изглежда, не можеха да сдъфчат коричките хляб, които си бяха приготвили предварително да правят попара и от която се отказаха, биля, да не окъснеят с нещо, както непрекъснато повтаряше Марикя, та се налагаше Филдоско да я успокоява и за това...
- Че какво толкова си се разбързала, по никакво време! -  сгълча я той край печката, докато пак бе коленичила /не можеше да клекне, щеше да се прекатури с нейните "левки", както се шегуваше, Филдоско, когато беше време за шеги, но сега, явно, не беше и тя незабавно се опита да му се "озъби" малко, но и това не сколаса, повече гледаше да не изпусне контрола над "мартинките," т. е, краката, както им казваше още докато беше по-млада и когато наистина можеха да треперят, ако се безпокоеше силно  за нещо си, сега те не трепереха, но пръстите на ръцете и и самите ръце никога даже не спираха, по нужда човек не можеше спокоен да иде, особено пък на село, където и нужникът ти е отвън и през зимата по-добре и да те няма тук! Но можеше ли човек все старините си да изкара при децата, по градищата, нали и те деца си имат, налагаше  се и на работа да ходят, и на училище да ги водят!...
/следва продължение/