РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ПОЕЗИЯ /ПОЕМИ/

ИЗБРАНО ТОМ 1

КРЪГОВРАТ 

електронна книга, 2014г

На всички жени, които някога
са били  момичета и на всички
момичета, които ще станат
жени !

... Късите им полички шушнат,
плитките в транс летят.
И, грациозни и кръшни,те две по две се въртят.
"Бели пеперудки... " Тихо
са отлетели те и без знак.
В очите им бризга вихър,

децата мoлят : Елате пак ! –
Белите пеперудки, дето
в песен и стих кръжат!
Тръпнат крака и нослета, ето,
от умора тежат.
Но, тъмни и светлооки,
с голи, кривички, колена,
те се въртят. И широко
е на очите им. Светлина
по клепачите чисти напира,
светлина във сърцата шурти.
Тя в предметите странни извира,
в облак шеметен се върти ...
И няма нищичко по-леко,
нищо по-хубаво от това
в един миг да отлетиш далеко,
да се забравиш,
сред цвят и трева! –
Като малка, добра фея
да летиш – с мечти-крила,
да летиш, да летиш, да се рееш,
да чезнат под теб
върхове и била,
снежни гугли,
долини и полета
и дворци, изградени с пот...
А навсякъде се разшетал
един трудолюбив народ...
Случва се: небе пепеливо
изковава вятър и студ,
но в ято – шарено и глумливо,
ти се учиш на труд!
Животът за миг ще те тласне
в страни от потока, ако
не знаеш, не можеш... И властно
и страшно е
неговото око!...
И вред – по полета и ниви,
колиби, градове, села –
момичетата свенливо
приучват на труд тела.
А през почивките, скрито
някъде, кършат снаги,
оглеждат се тайно. Под вити
клепачи пъстреят дъги!
Девойчетата ликуват –
край пътища и бразди
как блузките се издуват
и бляскат като звезди!
И буйно, и топло напира
моминството. Тялото с плам
налива се... Боже, где спира
прочутия свян, срам?
Янтарени облаци се издуват. –
Небе от цветя и смях.
Момичетата сънуват
един дългоносен грях.
Те вече се спотаяват
край паркове и реки,
усамотяват се, закъсняват
и трепват, като стръки,
когато из лунна сянка
ги стрелне око на мъж!
На път, на концерт, на седянка –
ще ги откраднат веднъж!
Само веднъж – и до края!
Сговорчиви, добри,
в тревога ще чакат тая
весела вечер с искри. –
Искри по жарта и главните,
искри и в очите, и страх.
И радост, и гордост,  покрити
с безплътното було на смях!
... Ах, сини облачни канонади
по небето браздят!
Девойчетата са млади,
ще тръгнат утре на път.
Път през поля и горички,
през гари и градове.
И като пролетни птички
нещо ще ги зове
все след мъжете им строги
за да ги стоплят с дъх.
В грижи и сред тревоги
потъват полет и връх. –
Че прашни пътища, дълги.
Път се не свършва, път!...
Но, вече мирни и кръгли,
или отслабнали,  те ще спрат. –
Мъжете са вдигнали стряха.
Огнище ще задими –
Защо ли, защо ли се спряха,
за да останат сами?
И ето – сега остаряват.
С дебели поли вървят.
Те твърде много са преживяли,
отново да полетят...
Но пролет край тях напира:
Децата им, като ръж,
растат, растат и се дирят
под топлия люляков дъжд.
И пак пеперудки летят –
ето –
голи, кривички колена.
И светлина, светлина от небето,
в очите им – светлина!
Пак късите роклички шушнат,
пак плитките в транс летят.
И, грациозни и кръшни,
те две по две се въртят,
в градини и сред поляни,
на улица или в двор.
Пролетна, прасковна пяна,
замрежва очи и простор.
И – все пеперудките бели!
Танцуват – под вишнев цвят.
И облаци – на къдели,
ревниво над тях стоят.
И раснат, излитат несетно,
разцъффат и любят едни,
и други се раждат – безчетно...
И все тъй, стареят жени...
Един кръговрат, безспирен –
и плитки и светлина,
и майки – в нощта се прибират,
На сухо и тишина...

СВЕТЛОТО  БЪДЕЩЕ

електронна книга, 2014г.

От утрото до занника вървиш!
Вървиш дори на сън, когато спиш! –
С душа пресъхнала и изтерзана.
С душа кървяща, като жива рана.
С възмогната душа, във див копнеж.
Когато тялото е в огън , скреж
и под костта ти топката се блъска,
готова да взривява, да се пръска...
По слогове препъваш крак след крак.
По прагове се влачиш – праг след праг.
Разпъваш се некръстно от въпроси,
а битието нови все ти носи,
без ти да можеш да се изхитриш,
да се повториш, да си дваж и триж!...


Единствен си в съдбата, си човече.
Не се ли навоюва? Спри се вече!
Не! Ти си вперил взора ясен пак
към още по–далечен, странен бряг,
където кръгозорите се сплитат,
а новите за още нови питат.
Но стигнал до жадувания рай,
ти все бленуваш своя бащин край.
Сред родните простори ти витаеш,
за майчиното слово все мечтаеш,
та, върнал се след време тук,
да се отправиш пак на север, юг.
С великата и ненаситна жажда
да зидаш, да копаеш, да възраждаш.
Потоци да заприщваш в езера.
Да се промъкваш в земните недра.
Богатство да добиваш и пилееш.
Охолно и безгрижно да живееш.
Да бъдеш самовластен господар
над всяка жива и нежива твар.
Дори над себе си, ако би могъл!
Да бъдеш ти като вода и огън.
Като метала, в кратера изврял –
пред нищо, никъде, ни миг не спрял...
И пак да завладяваш, прекрояваш.
Природата дори да претворяваш,
макар със своя доста хилав ръст
ти да не можеш да я бутнеш с пръст.


С бетон земята като с гроб затискаш.
Душата и ти днес като че искаш,
подгонил въздух, суша и вода
със идващата подир теб беда.
Защо все непосилното те гложди,
та под лъжичката ти прави дрожди?
Защо веднъж завинаги не спреш?
Какво ти искаш или ще дадеш?
Не стига ти денят, така прекрасен,
да се усмихнеш, в себе си съгласен?
Кроиш, пресмяташ, святкаш с очила,
потоп от думи, опити, дела,
предмети, ужаси, изобретения –
безсмъртни, смъртни нашенски творения...
А пък денят ти кратък, само миг,
е миг, във който ти не си велик,
а най – обикновен и простосмъртен... –
Не къс, протон, от Космоса откъртен...


Не можеш времето, уви, да спреш!
По неговия прям и бърз вървеж
животът бодро, безвъзвратно крачи
напред, след своите безброй задачи.
И ти се спираш, за да тръгнеш пак.
Замисляш се. Потропваш гневно с крак.
И бъхташ пак над свойте дилеми,
със драми, епоси във тях, поеми,
със пиршества за тялото, духа
и предзнаменования в краха,
възнасяния светли и падения,
стремглави лупинги назад, въртения...
На зиг-заг всъщност ти напред вървиш
и няма как встрани да отклониш. –
От спорове, интриги, губи време
ти нямаш отдих да посееш семе,
да се огледаш малко наназад –
вървиш във строя, сякаш на парад!
Да! С рамото усещаш чуждо рамо,
ала че е другарско мислиш само.
Ту с ляв, ту с десен удряш за престиж,
ръце размахваш до гърдите...  Виж ! –
И други като тебе махат дружно,
не се дори замислят, е ли нужно. –
Очите устремени все напред!
Вървят до тебе селянин, поет,
работник весел със каскет кариран,
началник, стегнат като препариран,
интелигентни, може би добри –
зер, времето е просто хляб, пари...
Най – сетне ще довършиш свойте плетки,
които мъкнеш цели петилетки.
Ще вдигнеш най - красивия си дом.
Ще се надмогнеш в хала мълчешком.
Ще построиш ти бъдещето светло.
Ще стигнеш до фанфарите приветни.
И в рая си, измислен и убог,
ще се възправиш гордо като Бог...


А подир теб – навред – в гори, стърнища,
ще гаснат бавно бели пепелища.
Ще тича, ще лети всеяда твар
да търси нов закрилник, господар.
Ще излетят във въздуха реките.
Морета ще изчезват в дълбините.
Виелици ще скитат по света,
ще сеят изроди, вместо цветя.
С прегръдка дива и необуздана
ще дави в мъртва хватка океана.
Разкъсал своя поднебесен шлем,
озонът все ще чезне, ден след ден.
И ти ще гаснеш в луда гравитация
под всепланетен облак радиация.
Със сетен дъх и Космосът ще вие,
 душата ти, живота ти ще пие...


Замръзнал сняг в ума ти кухо стърже.
Къде, поел си пак ти, друже?
Към занника! И знаеш, и вървиш!
Не можеш нищичко да промениш.
Животът ти така те е орисал –
дори не питаш има ли си смисъл! –
Не би ти пъхнал в колелото крак. –
Надяваш се, ожидаш своя бряг.
Дали допрял си острото на ножа
или надупчена е твойта кожа,
това за теб безсмислен е въпрос –
ще крачнеш, даже да си бос!
От раждането ти та дор до гроба
те води орисията прокоба,
натам, към безпределния чертог
на идващото – Дявол или Бог.
И тъй живота си ти пропиляваш,
с великата заблуда, че създаваш.

                                             1980 г.

КОСМОС 

електронна книга, 2014г.

Пръстта катапултира.
Ураган студен.
В  ефира сивири  диво
вятърът космичен.
Нощта,,
превърната  от всички
 в ден,
сега е плац
многоезичен.
Вклини се в миг
ракетата..
От рев
просторът се задавя,
тръпне  лудо.
Изгаря степната трева
с  напев,
като крило
на пеперуда.
Душата ми е сякаш
взрив. зелен.
Емоции
сърцето ми
раздират.
Ще  се завърна ли
към пътя
обгорен,,
където степната трева
сега
умира?
За своето  узряло,
горещо
тържество,
планети и звезди
в гърдите ми
набъбват.
Вибрации...
Могъщ съм
като божество.
Светлинни скорости
сърцето  ръбят...
Над сини рифове,
над тъмни
лесове,
над светли облаци,
покрили с пух
Земята,
сред  воя
на космични
ветрове,
аз разпознавам
същността си
във нещата.
Душата ми,
неоплоден от звук
нектар,
под слънчевата лава
бавно блика
и търси спътник верен
и другар
за мисията си
в необятността велика.
Да стане хляб
и път,
и клетка пчелен мед
и ранен филиз
към едно цъфтение,
един разцъфнал
слънчев слънчоглед,
намерил своята посока
на въртение...
Да стане смисъл
ясен
в многото неща,
които ни заобикалят
със въпроси,
неразгадаеми  докрай
като Деня,
Нощта
и  близки ни,
като едно
докосване...
Земята се върти
под слънчевия
диск,
а нашто слънце
е една
звезда
в безкрая.
Запалени
в космкческата вис
  и ний изгаряме
като слънца.
И тая -
и болка,
и омайна висота,
и жажда
да се победим
самички,
да се надмогнем,
да се продължим
в света,
да се издигнем
в себе си -
над всичко,
да се превърнем
в лъч,
във падаща звезда,
в минутно продължение
на необята,
да блесне подир нас
една бразда -
това е същността ни
на Земята!
Край мен ще идват
и отлитат
много дни,
все тъй
 ще се търкалят
в тъмнината
нощи.
Сред хаоса
от мрак
и светлини,
в това
многозаконие
и мощност,
заобиколен
с космична
пустота
и с вяра
в себе си
и в хората -
дълбока,
ще тичам аз
като пътека
през света,
ще се въртя
в. безкрая си
като
посока...