РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ

ИЗБРАНО

АНТИГРАВИТАЦИЯ

/ новела, фантастика/ - електронна книга, 2014г.

Източник на илюстрацията: https://www.google.bg/imgres imgurl=http://i040.radikal.ru/0912/85/74614a3f9a27.jpg&imgrefurl=http://flyinengmachis.blogspot.com/2010/05/blogpost.html&h=480&w=640&tbnid=qO1EIxjcX6zrM:&docid=3O73Wn3Hqzj8SM&ei=dvZlVuONA4aJygPmk6_oDg&tbm=isch&ved=0ahUKEwjjoMuf1crJAhWGhHIKHebJC-0QMwiAAShYMFg

   1. ПРОМЯНАТА

       Джон Дънкан се надигна разсеяно от бледосинкавата, мека възглавница на креслото, ръцете-прегръдки внимателно го понесоха и след няколко метра оставиха пред вратите на асансьора .Вратите се отвориха, все така внимателно, професорът прекрачи прага и кабинката полетя отново, този път нагоре. Летеше към последния етаж на Небостъргача, където бе кабинетът за работа. Успя да забележи, все така разсеяно, разбира се, само. скатаващите се прегръдки на креслото, в момента, когато прозрачните врати вече изчезваха от случайно отправения му поглед. Кабинката за малко да спре, разколебана от несигурността в разбърканите му мисли, но желание от негова страна не последва и тя продължи... Край него, още в същия миг, бе кацнал автопилотът. Дънкан го бе пожелал и апаратът бе пристигнал навреме.
Вратите му не се отваряха. В края на краищата,
професорът реши да направи няколко облекчаващи крачки, да се поразтъпче по къдравия зелен килим на " моравата", която го заобикаляше, да се почувствува за малко и той като човек. Измислили я бяха роботите. Моравата бе известна с това, че. всичко, което се виждаше отгоре й, бе имитация на живота, на живия живот: цветята и тревите, избуяли в едно напиращо жизнелюбие, птиците, с техните програмирани полети...
Дънкан знаеше много добре, че всичко това си е една най-обикновена синтетика.
Тревите и цветята нямаха истински корени, които да ги хранят, а птичките се произвеждаха серийно, без да са необходими кокошки, петли, яйца.
- Скоро и с хората може би ще бъде същото - помисли си ученият. - Роботите все повече се усъвършенствуват: тичат, говорят, дори мислят... Нещо невидимо сякаш трепна във въздуха край него, включиха се, изглежда, нови луксове светлина.. Дънкан се отпусна за миг, за да се огледа, после се сети от какво дойде промяната, вкара се отново във верига и мисълта му продължи все така естествено. "Само дето душа нямат. да я вложат в това, с което се съприкосновяват." Все още мислеше за роботите. " Но моравата си я бива..." Светлината бе започнала леко да
зеленее, за отмора на погледа.
- Да, да... Моравата наистина си я бива! - повтаряше негласно Джон Дънкан и орловите му, вече отдавна попритъпили блясъка си очи се впиваха в бледнеещата сега малко, но все така приказно изящна и буйна растителност. Дънкан искаше всичко да изглежда малко бледо така, той и белия цвят би нюансирал, ако това можеше да стане. Знаеше, ако пожелае, може цял да се скрие в тревата, тя щеше моментално да израсте, да го покрие. Неземни цветя щяха да разцъфтят на килима, такива, каквито само развинтеното до безкрая въображение на човека би могло да измисли, ако поискаше. Птичките кацат на рамото или върху главата ти, цвърчат, в зависимост от нуждите или настроението ти, живеят за задоволяване на капризите ти.. Ако трябва да се уточни, по-правилно е да се каже, че съществуват, а не, че живеят. Същото е и с така наричаните дървета. Истински дървета тук, на това огромно разстояние от майката планета няма и не би могло да има, те са също така изкуствени тук, както и птиците и
цветята - допълващ декор.
- И така е по-добре! - потри доволно ръце Дънкан. Планетата се бе уморила от глупостите на човешкото съсловие и сега с удоволствие си почиваше, почти освободена от присъствието му.  Скоро джунглата отдолу ще може да заличи и последните останки от живялата някога там цивилизация Море, или по-скоро океан от истинска, жива растителност пъплеше упорито по цялата повърхност, изтласкваше от бреговете им дори реките и моретата, макар че, общо взето, водата сега бе далече повече навсякъде. Зеленото се лепеше по всичко, дори и по водата, подкокоросано от невидими и неведоми ускорители на жизнените процеси. Просто да не смееш да слезеш сега долу, винаги ще се намери нещо да те погълне - ту някой побеснял звяр, ту неочакван кръвожаден корен, природата като че ли се изроди там. Дори и с роботите се случва - поглъщат ги по-едрите екземпляри, та после се налага. да. прокопават тунели в търбусите им, ййза да излязат на.свобода. Роботите са си роботи - изоставиш ли ги на тъмно, стремят се към светлината, като човеците, техните първосъздатели... Стана му радостно и хубаво от тази мисъл. Нали от векове човекът е мечтаел, стремял се към осъществяеането на тази своя най-голяма, може би, цел - да се саморазгадае. Роботите, стъпало към постигането на тази голяма мечта на човечеството, са същевременно междинно звено - малко ли усилия ще са необходими още, за да каже откривателят утре: "Но да, това, което стои пред мене, съм аз, в повторението си!"... Това, че хората отдавна бяха пренаселили планетата, не бе най-страшното, храната бе достатъчна за всички. Специалистите бяха разгадали цялостния кръговрат на суровината, в различните й проявления и модификации, макар каменните въглища, нефтът, подводните и подземно разположени газове отдавна да. бяха свършили и земните недра да зееха празни и изтърбушени, хората не се безпокояха много, защото можеха и си ги произвеждаха сами. А от тези основни суровини получаваха абсолютно всичко,, дори и пържолите! Тревичката, поникнала бледа в саксийката, беше нефт, цветето, събрало в себе си багрите на дъгата, също Тревите обаче свършиха, цветята - също. Дърветата все повече се криеха вече в самотни, отдалечени оазиси и кислородът на въздуха и водата непрекъснато и чувствително намаляваше, с всеки изминал ден. Като огнедишащ змей по планетата бе пропълзяла отровата, въпреки филтрите и всевъзможните други уловители и пречистватели. Преди човечеството да се задуши и загине безвъзвратно, учените и държавниците решиха: планетата трябва да си почине! Построени бяха новите градове, върху изградените от по- преди антигравитационни пояси и пръстени - високо горе, над облаците. Съоръжени бяха и множество заводи, институти, платформи и инсталации, където човеците можеха да се упражняват в труд или да оползотворяват времето си. Върху антигравитационните полета и модули, станции, върху самите пръстени закипя един истински живот, в цялата му пъстрота и многообразие. В предългия си престой на майчицата Земя хората се бяха научили бързо да изграждат взаимоотношенията си, да се организират и преминават през всякакви трудности и премеждия. За да не им пречат, със сонди изчерпваха отровите от повърността на планетата, та да ги използуват като суровини за нови производства. Планетата отново се превърна в неизчерпаема съкровищница, дори от отровите се раждаше живот. Небесните поселища , разположени не само на разлини дължини и ширини, но и на различни височини, си имаха и собствени, отделни слънца. За разлика от истинското, планетно Слънце, тези " грееха" отдолу нагоре. Специални "похлупаци" задържаха топлината им да не излети в Космоса. "Градовете станаха много повече, отколкото бяха преди - отбеляза Дънкан, те разполагаха с повече простор, хората в тях се увеличаваха все повече. Сега на поясите и пръстените човек се чувствуваше както някога на повърността на планетата, само че някак си по-хубаво и по-удобно. " И наистина, обогатен с много повече кислород, въздухът изглеждаше много по- чисти полезен. Зеленината си бе зеленина, облаците - облаци, макар и измислени и направени от човека, птичките си изглеждаха като истински, живи! Долу, на планетата, хората слизаха само за експедиции - ловни или туристически, или за опознаване на новопоявили се видове или екземпляри от фауната и флората. После, когато тревата отново избуя и заля със зеленината си поляните и горите, а дори и пропастите и върховете и повърхността на планетата заприлича на истинска джунгла, неизбродима и непроходима, когато наоколо се проснаха потискащите грамади от помрачаваща очите зеленина, постоянно свързващи се една с друга, в тях се развъдиха и заживяха всевъзможни, сякаш и от Космоса докарани и изпуснати да избягат и да се размножат в джунглата зверове. За хората стана опасно да се движат и разпростират на воля където и да било, дори и най-смелите и безразсъдни екземпляри трябваше или да се успокоят, или да се премотивират. Стигна се дотам, че и най-запалените ловолюбители и ентусиасти-туристи вече се замисляха сериозно, преди да вземат подобно решение. Намаляха и експедициите, освен напълно автоматизираните, при които роботите не биваха застрашавани сериозно, поради изолация от полето, на което всеки можеше да бъде притежател. В крайна сметка човек се заседява най-много и най-често там, където му е най-приятно... За всичко това си мислеше професорът сега, все така бавно крачейки по накъдрената под нозете му, бликаща зеленина. Беше оглушал за птичите песни, които, веднъж пожелани и не отказани, не изключени от съзнанието му, се лееха над моравата като струите на водопад. Неизключен от повикването, след Дънкан на подскоци се придвижваше и автопилотът, все така със затворени плътно врати. Небостъргачът на Института стърчеше като игла над ниските, куполовидни покриви на заводските корпуси, подредени шахматно от двете страни на учреждението, там се трудеха роботите. Повикани от Инсталацията, над моравата кръстосваха рапири источен и южен ветрове, прекалено дозирани, според изтънчения вкус на Дънкан. Но той продължаваше да вижда пред себе си и фигурата на отдавна починалия си приятел Олейник, прославения командир на почти двадесетина космически експедиции, с когото се "срещна" и поздрави преди малко на отсека край дванадесети корпус на Пръстена. Дали това бе приятелят му и как така се бе появил на място, на което никога не бе идвал приживе и за което от човеците бяха информирани само няколко посветени? Олейник, Васили Павловч? Какво му носеше промяната? На Дънкан?
На планетяните?
- Хъм... Да!... Трудна задача! - изказа гласно края на някаква своя отдавнашна мисъл професор-докторът. - Ребус! Дънкан наистина се беше отнесъл далече някъде, май точно на това място, преди няколко часа, когато... Той пак така спокойно се разхождаше, за да " проветри" малко накаления от напрежението в работата мозък. Джон имаше лошия /или пък - добър?! /, а спореднего самия - прекрасен навик да оставя нерешените проблеми там, където те бяха възникнали , ако не успееше да се справи с тях още от първия път. Така, докато се "отдалечаваше" уж от тях, той можеше да ги погюедне още един или два пъти. малко отстрани и да стигне по-бързо до търсения резултат. Затрудни го някакво нестандартно уравнение, което лесно се поддаваше на интерпретация и интегриране, но оставяше след. себе си някакво неясно усещане за недоизясненост, вариатяивност, а може би и още нещо друго, много повече опасно. Теоретичната му обосновка все още не се удаваше на доктора, чувствуваше се така, сякаш някой нарочно объркваше мислите в главата му, работата му, влияеше някак си външно, дори като че ли замъгляваше съзнанието му... Не можеше повече да продължава така. По широкото му, квадратно чело, изби пот. Той отдавна, още в почти забравения колежански период на съзряването си се бе отучил да се затруднява при решаването на какъвто и да е заплетен и. неразрешим казус. Нямаше неразрешими проблеми - в това Дънкан твърдо и непоколебимо упорито
вярваше, практиката го бе научила на това.

2.
А сега, след толкова много време, при цялата му подготвеност, ерудиция, стоманено желязна логика в мисленето, засече като средно квалифициран колежанин.- Невероятно, но факт! - цитира си той една, отдавна станала му любима вече, фраза, заседнала в главата му при четенето на планетарните хроники от началото на двадесет
и първия век от предпоследното летоброене.- Невероятно...
Джон бе слязъл на моравата, пак така, пеша - вървеше към разположените съвсем наблизо. изглеждащи като шахматни квадрати заводски помещения, изключен напълно от грижата по нерешения ребус. Представяше си съвсем други, много по-приятни неща - как ще гостува най-сетне, в края на тричасовката, на Елиът, за да си побъбрят и поиграят тенис. От една седмица той все обещаваше и все не сколасваше да намери време, за да се срещне и поговори със стария си приятел. Отдаден на любимата си работа, "разкъсван" между заниманията в Института и задълженията в семейството, между часовете в Центъра и отговорностите му в Конгреса, професор-докторът бе започнал като че ли да се задъхва напоследък. Някаква тежест сякаш бе положена върху раменете му, иначе не само добре изглеждащи, но и добре заредени с необходимата сила... Затова, когато срещна Олейник, Василий Павлович, на ивицата между Северното и Южното крила на Корпуса /и тук, на поясите на антигравитацията планетяните бяха останали със старите си ориентири за посоките!/, той, съвсем точно като другия разсеян и замислен, само го поздрави с едно кимане на главата и се опита да подмине. А когато осъзна смисъла на току-що видяното и стореното, две-три секунди след срещата, реши че всичко това е плод на допусканата често в работата му преумора, някакво временно умопомрачаване! Наистина, в книгите от времето на планетарния период на човечеството пише, че призраци хората са виждали още в средното летоброене по Христа и дори и по-рано, но техният "произход" отдавна е обяснен теоретически и доказан практически. Появяването им в днешно време не можеше да стресне никого, дори пеленачетата. Пеленачетата, както и малко или много по-възрастните от тях, можеха да потърсят и натиснат с пръст едно известно на всички обитаващи пръстените копче, обикновено винаги поставено на най-удобно за тях, по всяко време, денем или нощем, място, за да се освободят от нахалството му. След като се обадеха, за да бъде своевременно прибран, а това се отнасяше за всяка по-малко или повече съмнителна личност, трайно "съхраняваха" натрапника в Големия двор. Дежурният подопечник разполагаше с достатъчно окомоплектовани ракети, за да изпрати някоя по-малка за прибирането на всяка подобна, нарушила спокойствието на полосата, "личност"! Тогава Джон Дънкан се обърна веднага, за да се увери, че току-що видяното е някаква нелепа халюцинация и съзря само широко скроената, известна особа, родена, отраснала и доизградила се сред събратята си от тази велика общност.Знаменитият Олейник, командирът на двадесетина най-крупни космически експедиции, загинал по време на последната /подобни неща все още се случваха на хората, дори тука, на отдалечените на невероятни разстояния от повърхността на планетата и помежду си "кътчета" от антигравитационните пояси!/. Олейник, Василий Павлович. Знаменитият руски герой на планетата и Космоса, все още си беше там, цял целеничък, на няколко крачки само встрани от мястото, на което го бе видял и поздравил преди минути американецът. И не само това: руснакът продължаваше да му се усмихва, извърнал глава с оная широка, сякаш омагьосваща славянска усмивка, която можеше да я има само човек от тази голяма и дала много на човечеството общност! Загинал бе съвсем неправдоподобно при подготовката на двадесет и първото излизане в Космоса. въпреки с десетилетия култивираното в себе си познание за света и Вселената! Най-дребното, но не и най-безопасното, което можеше да се заключи за прочутия руснак, е че той съвсем не е наясно, че тука го смятат за починал и то не твърде отскоро, което означава, че ако е имало някаква невероятна манипулация с неговия, уж приключил вече живот тук. на Земята, то това е поредната гигантска мистификация или, дори, и още нещо в повече, извършено е от същества, които в никакъв случай и поради никакви хуманни доводи и причини не биха могли да се сметнат за планетяни, още по-малко пък хора от елита на земляните, посветени и прочее. Въобще земни хора. продажници сред тях отдавна няма и не може да има, тъй като влиза в разрез с най-изсконните човешки добродетели, достигнати от земната човешка раса за изминалите хилядолетия от нейното съществувание.Тогава какво е станало? Какво може да се е случило, което ние, академиците и останалите първенци на планетата да не сме забелязали, минало е пред очите ни, и за това никой нищичко не е разбрал? И възможно ли е това да стане при такова стълпотворение от научен и технически потенциал, разположен по всички съществуващи сектори на поясите? Съвсем ясно е, че нещо много важно е извършено тук, край нас самите, а ние дори не сме го забелязали, камо ли да го проучим навреме и да вземем необходимите и съответствуващи мерки, решения, действия! Струва ми се, промяната тук, на поясите, не толкова край нас или помежду ни, е станала направо в нас самите, без да можем да разсъдим като нормални люде и да вземем най-ефикасните контрамерки. Не мисля,че е могло да се предотврати с действия изобщо, само чрез извънредни, както казват руснаците, чрезвичайни действия, "ЧП!". Произнесе думи от почти забравената вече тук, на поясите, терминология и мозъкът му отривисто, но с много впрегната сякаш в мислите му енергия изведнъж, безапелационно излъчи, думите сякаш като живи прошумоляха пред очите и ушите му: " Олейник! Василий Павлович!" Това беше решението на измъчващото го толкова дълго време уравнение! "Олейник!Василий Павлович!" Това бе отговорът, който така упорито търсеше в мислите си, дори когато се стараеше по всякакви начини, с всички възможни за ума му средства и начини да го изличи и забрави, да го изтръгне, както се изтръгва от пръстта опасен, необуздаем плевел - веднъж завинаги! Професор-докторът вече съвсем осезаемо усещаше обхващащото го, не малко, безпокойство и започна да рови в паметта си и за други сходни случки събития, но не откри, не изрови от там нищо по-съществено. "Необходимо е, хъм, да се поразрови малко по-надълбоко, да се "бръкне", така да се каже, в най-сумрачните дълбини на съхранената в течение на времето информация, може би, в най-засекретената и част! А това би означавало разбутването на много пластове от живота на човечеството, надникване в модули и модификации на времето, където никой, по каквито и да е причини, не си е позволявал, а не се е и налагало да рови или да стане това досега. За първи път в живота си професор-докторът се усъмни сега в истинността на възможностите си и във възможността да ги познава достатъчно добре наистина. Но да, можеше ли той, смееше ли да каже, честно и открито пред себе си, пред сподвижниците си. че е наясно абсолютно с всичко, което съществува във и извън него, дори и само в своята акватория на проявление? Това и практически, и теоретически не можеше да бъде доказано, от който и да е, дори и най-издигнатия по ранг, по заслуги, учен от Центъра, а Дънкан все пак не беше най-знаещият, най-можещият, най-изтъкнатият измежду тях, сам бе напълно убеден в това. Отново си рече, че всичко това му идва от умората, която се бе напластила в тялото и, особено, в главата му и повече не погледна в посоката, в която се бе отдалечил Олейник. Ако на Острова, на това скрито от хорските очи кътче на Пояса имаше друго живо същество, освен него, това съвсем не беше добре дошло за земляните и означаваше големи и непредсказуеми промени в живота им, каквото и да означаваше това за тях. Какво всъщност бе съществото, проникнало тук, на един от най-важните пояси на антигравитацията с тялото, ума и човешките възможности на личност като земния герой? Повече не погледна в посоката, в която се бе отдалечил някогашният му приятел и кумир. И все пак, ако на Острова, на това скрито и "покрито" дори от очите на обикновените земляни кътче на Пояса имаше други живи, освен него, същества, защо сигнализиращите уреди не бяха съобщили своевременно? В крайна сметка, в техните програми са фиксирани подробни указания за подобни задължения! Изключил ли ги беше някой и как бе станало това така, че да не стигне до него съобщение на съответното ниво на обслужване на системите? Дали все пак някои от роботите не бяха подочули или видяли някоя и друга подробност и нещо да им е попречило да им дадат гласност там, за където са подготвени да го сторят?! Роботите-работници се трудеха денонощно в цеховете на завода, присъствието на жив човек, на друг жив човек като Дънкан, освен че щеше сериозно да отклони вниманието им от производствените им задължения, и да ги възбуди или дори и превъзбуди, така че да спрат да се трудят. Възможно е, както правят обикновено земляните, и да се разбунтува, да престанат да работят, дори да напуснат местоработата си! Но и да не възбудеха негодуванието им,/роботите се държеха почти като хората в ежедневните им задължения/, можеше да даде отражение върху полагания труд, в количествените и качествени параметри, Тоест, пряко или косвено, винаги трябваше да се появи сигнал върху Главното табло, Не, не,че това не беше най-обикновена халюцинация от преумора Джон Дънкан дори и не смееше да помисли за каквото и да е съмнение. Напротив, смяташе че случилото се на Отсека е може би нещо, което трудно ще бъде квалифицирано и обяснено от когото и да било от учените на поясите и че тепърва то ще предявява своите претенции, ще търси необходимите и важни обяснения. Тук, на Острова всички уреди и роботи бяха програмирани да възприемат само неговото присъствие и образ и за никакви други, живи същества от планетата или Космоса, още по-малко в поясите на антигравитационните полоси. Видя, че времето, определено за почивка и възстановяване, за съжаление, е свършило, "изпили" са го "безплодните" лутания в "дебрите" на човешкия Космос, наречен отдавна, още в самото зараждане на човечеството Мозък, един от най-важните органи в живото човешко тяло, а може би, и в неживото вече, когато всички останали органи и системи са преустановили изпълнението на своите задължителни функции, а Главният, възможно е и Гръбначният, все още държат, сякаш на косъм, живота в близките като разположение до тях кътчета от преустановилите всякаква връзка и взаимоотношения с тялото друго органи и
системи...
Минутите на полагащата му се за отдих и размисъл почивка свършиха най-накрая, окончателно и той трябваше незабавно, "немедлено", спомни си отново той за срещнатия на Отсека някога много близък нему и на близките и приятелите му, "оживял посмъртно", руснак, после се опита да изтрие от съзнанието си току-що преживяното и горчивите мисли и опасни съждения, които то породи, минути по-късно у него, когато "окупира" отново кабинета си. Беше намерил, все пак, решението на изглеждащото почти нерешимо, поредно " уравнение" на Космоса, което вещаеше, поне на този етап от размишленията му, непредсказуеми последици за настанилото се и все още не свикнало съвсем завинаги с условията тук на Поясите на антигравитацията, земно човечество...Професор-докторът се занимава доста време и с едно "изкривяване" графиката на процеса, което ставаше в малкия реактор на едно от крилата на Корпуса, необичайно като отклонение. След приключването на работния ден най-сетне намери време да поиграе любимата си древна игра на Втора тераса на Игрокомплекса, постоя малко и разговаря с Елиът в приказно уредената му домашна градина... Въобще, нито веднъж след случилото се с мистър Олейник, Василий Павлович /ако това беше наистина той!/ Дънкан не си спомни нито веднъж за призрака и всичко, което се наложи да премисли, уточни, предпостави около случката, за която, слава Богу, нямаше никакви свидетели и свидетелства, поне що се отнася до неговата личност и авторитет на учен. Нещо повече, нарочно и съзнателно за всичките тези няколко часа той въобще не стъпи на и край площадката пред сградата на Института, който ръководеше и управляваше. Знаеше много добре от самото начало на събитието, че ако имаше и щеше нещо да става наоколо, то щеше , да стане именно с него, около него, касаейки него и най-близките негови хора,чиято съдба и животът им по-нататък, във времето и пространството тук, на Поясите, не може да стане на никого предварително ясна, още по-малко, да изглежда напълно прозрачна, или читава поне! Трябваше да измине още много, много земно време, по познатите земни стандарти, докато прииждащата сякаш от нищото стихия, или, по-скоро, ужасия, покаже носа си над пяната, която покрива и прикрива за известно време, всяка, понесла върху плещите си непоправима и, непреодолима, както биха казали иницииращите я и котролиращи силата и разрушителната и мощ субекти. Джон Дънкан обаче и вярваше, и знаеше, че в Космоса априори нямаше непреодолими, невъзможни неща и събития, обикновено всички те, от какъвто и порядък да бяха, трябваше да преодоляват някаква не по-малка по силата си мощ, която задължително трябваше не само да им противостои почти, а понякога и на по- високо ниво мощ, като не се изключваха и възможностите и не просто да удържи на предварително подготвения /а надвие в края на краищата /най-мощен натиск, но и да я надвие, в крайна сметка, по силата на елиминационния подбор, напред, във времето и пространството прекрачваше по-добрия, победителят от схватката. Най- лошото от всичко това обаче бе че често победеният изобщо преустановяваше по-нататъшното си съществувание. Имаше и други варианти, борбата да не приключи в предварително планирания срок, борещите се за надмощие субекти, от какъвто и ранг или мащаб да са, още много време да продължават борбата си, с почти равни сили, но, знайно е за всички борещи се, че в крайна сметка, рано или малко по-късно, един от тях ще победи и, както казват навсякъде при подобни завършеци на каквито и да е борби за надмощие, майка му жална на победения.Не са изключени и други финали, когато борещите се с невероятна свирепост в желанието си на всяка цена да победят, завършват борбите си с поголовно унищожение силите и на двете противостоящи страни и тогава, ако има останали живи, те казват просто "майка им жална на всички!" Обикновено рядко остават живи, за да сътворят история - по- късно заинтересованите си я измислят!

(продължава в следващия брой)