ЛУЧИЯ ЦВЕТКОВА
ИГРА НА ВЯТЪР
електронна книга, 2014
Игра на вятър.
Топъл сок на пролет!
Очите ми
сияния
сънуват.
Сърцето ми предвкусва
своя полет.
Мечтата ми
далеч пред мен
пътува...
Изгряват дните,
като песен къси,
въртят се
в щедрата си
всеобхватност,
надмогнали войни
и земетръси,
проникнали
в самата
необятност.
И се раздавам -
в корпуси и скели,
в усмивка,
в песен -
ведра и богата! -
Навярно вий за мен
сте чули, чели -
жената -
прародител
на земята!
ИЗБИСТРЕН ЗВЪН
Избистрен звън,
вода предвечна,
във утрото клокоти.
Гора във сън.
Мъгла крайречна.
Девойче в топли боти.
Избистрен ден.
Роса сребриста
тревата прави златна.
Напев у мен.
във теб, разлистен,
за песен непозната!...
ОЖЪНАТА СТЕП
Ожъната степ.Не!-
Овършана! -
Не! Земята, спечен хляб.
като зидарска длан.
е раздрана!-
И от браздите, навън,
дими, дими,
попилата влага,
д която не е отишла дълбоко...
О, моя земя.
равнина.
моя сестра-жена,
притихнала като химн,-
след едно пищно
и невероятно раздаване,
по всичките си посоки!...
ДА СЕ ЗАВРЪЩАШ - ВСЕ ТАКА
Да се завръщаш - все така,
във селото, от теб далече,
във някой спомен за тлака,
със мисъл или образ вечен!
Да те изпива миг един.
отлитнал сякаш безвъзвратно
и вятър, с мирис на пелин,
да ти го връща многократно!...
Тъй, раздвоена, всеки час,
да се ослушваш ти, да чакаш,
да дойде дума, вопъл, глас,
от близък, който с теб е в мрака!
Да чуеш звън! Или писмо
да прошуми и като птица
да долети край теб само,
да затрепти заспала жица!...
Ах, вечери!... Стоя, едвам,
умората в съня надвила.-
Светът не е така голям,
но аз не съм тъй малка. Сила
ми трябва, може би, любов...
А може би една пътека,
към онзи прапървичен зов,
където тъй е чисто, леко...
ОГРОМНИ, ВЕСЕЛИ. ЗВЪНАРНИ...
Огромни, весели звънарни
ееразпяха утрото лъчисто,
със звуците си лъчезарни
и във душата чисто, чисто,
просторно, необятно стана,
велик покой и мир заседна.-
Самата тя, като камбана,
се люшна, стана песен звездна!
И закръжа, и се понесе,
над ширинето, като птица.-
Шумяха гриви на овеси
и пееха бърда и жици.
Стада със хлопки, издалеко,
пригласяха, ветрища диви,
пелини смачкани, полека
се вдигаха - горчиви, сиви...
А бе притискала душата,
мелодията, бе я мляла...-
Разкрепостена и богата,
тя зърно вече бе посяла!...
