РАДОСЛАВ ЦВЕТКОВ  

АНТИГРАВИТАЦИЯ  

електронна книга ,  2014г.

/новела, фантастика, продължава от бр. 3/  



     Да, тялото на Василий Павлович се бе скрибирало невероятно бързо, бе се стопило сякаш, без да остави след себе си каквито и да било видими или невидими следи / специалистите "претърсиха" най- внимателно дори праха, който можаха да съберат от територията на "състоялото" се събитие, макар повечето и да не вярваха, че може да
произлезе нещо от това, за което всички, вкупом или поотделно, си мислеха, или, по-точно казано, се опитваха да гадаят, колкото и да ги беше срам дори да си го признаят на глас, публично. Та нали всички те вкупом видяха как тялото на Василий  Павлович изчезна от погледите им, като че ли е било преди това в сръчните ръце на    някакъв извънредно бърз и повратлив илюзионист, и то в далечните, отминали години или столетия, когато   такива   хора все още съществуваха и се появяваха на определени места, отвреме-навреме, за да впечатляват или разсмиват публиката /"Всичко това, което  виждате, казваха те в антрактите, се дължи на сръчността на нашите пръсти и на вашето голямо   невнимание!"/ Изглеждаше почти нереално това изчезване на тялото на Василий Павлович, сякаш някакъв невидимко го бе извъртял  наобратно и пуснал /или включил!/ на някаква, неизвестна на хората от тази част на Космоса скорост, така че да остане в очите на присъствуващте само като един миг.- Василий Павлович бе отнесъл със себе си не само тялото си, но и истината за своята  необикновено загадъчна смърт, да се дивят от този факт не само живите, но и, изглежда, и уж несъществуващите, поне за нас, все още живите, мъртви, хора от другия свят, за "живота" на които все още твърде малко се знае, колкото и много  да са натрупаните зад гърба на земното човечество хилядолетия! Смъртта на Олейник, Вссилий Павлович, бе заприличала за представителите на Землянското племе на някакво трудно обяснимо /поне за присъствуващите там специалисти/, безсмислено депрограмиране, което може би действително съществува някъде в по-непознатия и все още недобре изучен Далечен Космос, /освен при работата с роботите тук, на Поясите!/. па макар и за това да се предвиждаха мерки, да се предвиждаха и подготвяха и програми, и експедиции.
 /Реално погледнато, имаше и множество, постоянно планирани и реално осъществявани опити, експерименти от разчличено естество, от всякакви, и добри, и
не чак толкова  перфектно подготвени специалисти. Много трудно бе и за ерудираните, и за  обикновените добри или не чак толкова опитни "двигатели" на прогреса на планетата да бъдат непрекъснато в крак и в тон и мисъл с всичко ново, което се утвърждаваше или отхвърляше всекидневно от съответно избраните, утвърдени или самоутвърдили се централни и "местни" лидери и величия. от по- висок или по-нисък ранг.Там, на Превала на Десетия пръстен Василий Павлович, от един съвсем нормално обитаващ планетата "Земя" човек неочаквано, без сам той да усети как, само докато мигне, бе изчезнал в небитието на Космоса и от него не бе останала на мястото му дори една най-обикновена прашинка, не бе останала следа  дори, че е бил там, на това място, от плът и кръв, излъчващ цялото възможно количество /и качество!/ живот, за който е сътворен на Земята. От човек, изправен в целия си необикновен ръст тук, на Земята, той не бе оставил следа и колкото за една най-обикновена точка, дори и нарисувана!...При тази, т. н. програма от "обратен разряд" от човека или каквото и да е друго живо същество не оставаше дори една безкрайно моинимизирана точица на мястото, на което е бил само до преди един миг време, той изминаваше, невидимо и за по-малко от част от секундата целия обратен път до ембришона на сътворението си, без да има необходимите  начин и време да спре или замрази или да се опита да проконтролира натрапения му от  чужди ръце и разум или с помощта на най-обикновени щипци действия.Това, което учените и практиците бяха успяли да съхранят, бе от областта на духовното, нематериалното. Като слушаше човек обърканите обяснения на очевидците, добиваше измамното впечатление, че Василий Павлович Олейник е бил "източен" от самия себе си, или, с други думи, откраднат!  При това по незнайно какъв способ. Наистина, доста дълго, продължително се шумя през тази година, какви ли не предположения с "не", и  "най" се изговориха или направиха, и най-фантастични дори,. Съвсем ясно беше само едно нещо и то бе най-главното: ако на някого е била необходима кражба на живо същество от нашата планета, за да го използува като най-легитимен информационен източник, по-добър избор, по-сполучлива кражба не би могло да се измислят.
Оплейник нямаше тайни,  Василий Павлович бе олицетворение на цялостно изградена и в най- разумния и вариант обществено полезна личност, за него нямаше тайни дори и в Космоса, така да се каже, в цялостното му изграждане като гражданин  и суперспециалист не бе пожалено нищо, което трябваше непрекъснато, постоянно да се довгражда, допълва и прочее, той бе всепризнат от всички земляни човек, най-най-най! Учен-практик, той еднакво добре съчетаваше  теоретичните си познания, почти енциклопедични по   обем, за един планетарен човек, с изящната, би могло да се каже, също така енциклопедична, подготовка на воин-изследовател и командир с желязна воля и реакции в невероятните по размерите си пространства на Космоса.Абсурдно беше той да загине в полет, това, предварително бяха разбрали и спазили като условие за успешна, педантично проведена похитителна операция и неговите, по всяка вероятност не само врагове в Космоса, но и заинтересовани  от резултатите среди.. постоянни  опити за сближаване с действителността, но всички те много бързо заглъхваха, при всеки почти  пореден, опит .като цитирания неуспех и много трудно и бавно след това  заинтересованите и обучени за подобни мероприятия хора се събуждаха, съвземаха и организираха за поредния "следващ" път!
- Мм, да, наистина ми прилича на нещо като програма  за "обратен заряд", - въртеше се неприятната и предизвикваща още по-непредвидимо предвидими асоциации яростно предъвквана, но не изхвърлена от главата му мисъл у Дънкан, сякаш и той, и мисълта му не знаеха повече накъде да поемат, знаейки все пак много добре, че поне за сега, нямаше обозрими посоки и пътища, нямаше дори процеп от космическата игра на "шах" и " мат" и той чакаше ответствената, така да се каже, личност да направи съответния "отчаян" ход, и той наистина да се окаже неудачен или, по-скоро, безответен, капанът да щракне безмилостно, макар и не  в полза на землянското, предсказуемо, за чужденеца-натрапник, човечество! Пак се върна, в себе си, на образа на човека-воин, командир и изследовател и какво ли още не, с когото с удоволствие би изсмукал един скоч, руснаците бяха по-големи майстори при оправянето с алкохола, какъвто и да е той, не само земен, но и божествен, ако някъде го имаше в някакъв вид или подобио и удобно за консумация състояние. Мистър Олейник, Василий Павлович, никога не би се задоволил само с едно, когато дисциплината и работата му не го изискваха, при това почти винаги много или особенно настоятелно. Той сам си обслужваше, лично, техниката, която трябваше да работи със и за него, сам си избираше и проверяваше и хората, които работеха със  и за него и хоито трябеаше да тръгнат с него и заради него, така тук, в каквото и отношение да бъдат потърсени, нямаше и не можеше да има,слаби места, слаби пунктоее .той и всичко , свързано с  работата му, не търпях "пробиви",от каквото и да е естество, но ето че тука, на Пръстена, се случи да стане най-големия, най- важния, най-изключителния и най-поучутелния в същото време. И все още никой друг не знаеше, не подозираше истинските стойности и обеми на станалото, освен почти разконспириралия го професор-доктор., който продължаваше да демонстрира нехайност и плитка памет, едно почти несериозно отношение, граничещо с явно престъпление, независимо дали и той сам си вярваше, че е така, за другите да не говорим Дънкан обаче бе невероятно упорит и последователен в така наричаната невидима част от живота си тук, пред невидимите очи, уши, обоняние, действия, мисли, послания, движе  ния, въобще, с всичко, с което разполагаше или ползуваше невидимиязт му  противник, държащото се винаги на някакво  по-голямо или по-малко разстояние от него тяло на кимащия му за поздрав  негов отдавнашен приятел и колега Василий Павлович; проофесор -докторът по-скоро го смяташе за кукла на конци, или някакво друго оригинално изобретение от много далечното и не чак толкова вече свидно минало на земляните, които вече и държавни граници отдавна нямаха  помежду си, тъй като за нищичко не им бяха нужни повече тук, в условията и удобствата на "действително по-космическото",  от по-предишните времена тук, на планетата, свят и  живот, на Антигравитацията! Василий Павлович загина не в полет, а при подготовката му, което сякаш още повече подчертваше в съзнанието на Дънкан великото изпитание, на което щеше да бъде подложено земното човечество от и  за осъществяването на някакви, едва ли в полза на това човечество цели и мисии, каквито и имена да им бъдат сложени след това за украшение или пък за оправдание на виновните зппа това дело  хора или някакви, незнайно какви и с доколко безпо добни форми непременно неземенни същества, ако бъдат докарани и оставени да живеят и дори само да се трудят заедно със земляните. Ами ако изведнъж решат, че са родени и отгледани от себеподобните си точно заради "удоволствието" и  измисленото от някой,/ по всяка вероятност, неземен!/ за да ги ръководят, управляват и, не дай  Боже, да разпределят благата и придобивките, дело и резултат именно от труда, от усиливта, които полагат за развитието и просперитета на майката планета нейните синове и дъщери, нейните, откакто са се зародили, в безлюдните й и безплодни някога пространства, истински деца и труженици на хилядолетия просъществувалата с тях и, може би заради тях именно майка пла нета, от всички, през всичките тези изминали хилядолетия, обичана и наричана майка, Земя! Фактът си беше факт, нещо, което съществуваше и с него всеки, който и да би бил на неговото място, трябваше незабавно да се съобрази, да вземе съответствашите решения и да ги приведе по най-бързия начин в действия - никой не можеше да го върне повече на планетата, "самоунищожилия се" вече /и това може да се окаже вариант, ако, да предположим, мистър Олейник, Василий Павлович е заподозрял или, по-лошото, направо е разбрал,. че нещо нежелателно или, по-скоро нелепо се опитват да сторят //и защо пък не?/-с него, или с тялото му, имал е възможност и начин и е предпочел да не попада, както ние,  казваме тук, на Земята, в чужди ръце? Или, особено пък, чужди лапи, което също е възможно, при това лапи, в чиято глава има мозък, не по-малко ефикасен от неговия в екстремалните условия, при които е! Всичко е могло и може да се е случило?! И никак няма да е случайно, колко му е да се знае,  та професор-докторът дори при формирането още на съжденията в главата му ставаше и продължаеаше да бъде неимоверно предпазлив! А колко му е да се изкара едно копие, дори в образи, на това, което си представя или решава да направи и в даден момент, и няколко мига по-късно!?
/продължава в брой 5/